Ю Несбьо
Леопардът (50)

Петдесета глава
Подкупът

Микаел Белман чакаше. Обожаваше това усещане очакването тя да отвори, вълнението дали тя за пореден път ще надмине очакванията му. При всяка тяхна среща той се дивеше на красотата й, сякаш е забравил колко е красива. Всеки път, когато тя отвореше вратата, му трябваха няколко секунди да попие хубостта й, да осмисли потвърждението, че от всички мъже, които я желаят — на практика всеки зрящ мъж с що-годе хетеросексуална ориентация — тя бе избрала него. Нейният избор подхранваше самочувствието му на лидер на стадото, на алфа-самец, на петел с предимството пръв да се чифтосва с женските. Да, звучеше банално и доста вулгарно, но беше самата истина. Човек не се стреми да стане алфа-самец той си е такъв по природа. Животът на алфа-самеца не е съвсем лесен и приятен, ала не можеш да риташ срещу съдбата.

Вратата се отвори.

Тя носеше бял пуловер с висока яка тип „поло“ и си бе вдигнала косата на кок. Изглеждаше изморена, очите й видимо се бяха смалили. Но излъчваше неизменния финес, за който дори собствената му съпруга можеше само да мечтае. Поздрави го, обърна му гръб и се отправи към верандата. Той си взе бира от хладилника, излезе след нея и се настани в един от нелепо големите тежки столове.

— Защо седиш тук, на студа? Ще настинеш.

— Или ще си навлека рак на белите дробове — отвърни тя, взе димящата цигара от пепелника и четивото си.

Белман погледна корицата. „Ham on Rye“. От Чарлс… Присви очи, за да прочете фамилното име. Буковски? Като аукционната къща ли?

— Нося добри новини — подхвана той. — Успяхме не просто да предотвратим гръмовен скандал, а и да обърнем целия инцидент с Лайке в наша полза. От Министерството на правосъдието днес се свързаха с мен. — Белман изпъна крака върху масата и огледа етикета на бутилката. — Искаха да ми благодарят, задето съм се намесил толкова категорично и съм издал заповед за незабавното освобождаване на Тони Лайке. Косите им настръхвали само при мисълта какво биха измислили Галтунг и адвокатите му, ако ние не се бяхме намесили. От Министерството поискаха да ги уверя, че лично ще ръководя разследването и никой извън КРИПОС няма правото да се намесва в решенията ми.

Белман отпи от бутилката и почти я удари в масата.

— Ти какво мислиш, Буковски?

Тя отдалечи книгата от себе си и го погледна.

— Очаквах да проявиш интерес — отбеляза той. — Това засяга и теб. Кажи ми каква е твоята теория за случая, миличка. Хайде. Нали си разследващ полицай.

— Микаел…

— Тони Лайке е агресивен тип и позволихме това негово качество да ни заблуди, защото от опит знаем, че всички насилници са непоправими. Но способността и желанието да отнемаш човешки живот не са заложени у всички хора. Те са или вродени, или предизвикани. Ала веднъж събуди ли се у теб, убиецът няма да си тръгне лесно. Навярно убиецът в нашия случай отгатва хода на разсъжденията ни. Наясно е, че ако ни поднесе на тепсия Тони Лайке, ние ще си изгубим ума от въодушевление и ще вдигнем врява до бога: ама разбира се, как не се сетихме по-рано! Какъв по-подходящ претендент за извършителя на убийствата от човек с доказани агресивни нагласи? Затова е влязъл в апартамента на Лайке и се е обадил на Елиас Скуг. Целял е да преустановим търсенето на други гости в „Ховасхюта“.

— Телефонното обаждане от дома на Лайке е било проведено преди полицията да оповести публично, че сме открили връзката с „Ховасхюта“.

— Е, и? Не може да не си е дал сметка, че е въпрос на време да стигнем до него. По дяволите, как не ни хрумна по-рано!

Белман отново надигна бутилката.

— В такъв случай кой е убиецът?

— Седмият човек в хижата — заключи Микаел Белман. Кавалерът на Аделе Ветлесен. Никой от приятелския й кръг не го познава.

— Абсолютно никой ли?

— Възложил съм на трийсетина души да разпитват обкръжението й. Претърсихме апартамента й. Никакви писмени източници на сведения: нито дневници, нито картичка, нито писма. Дори имейлите и есемесите не казват нищо особено. Разпитахме всички познати на Аделе от мъжки пол: имат солидно алиби. От женски — също. Никой от приятелите й не е виждал или разговарял с мъжа, когото е завела в „Ховасхюта“. Това не ги изненадваше ни най-малко, защото Аделе сменяла партньорите си по-често от бельото си и не си правела труда да обявява пред приятелите си кога е започнала нова връзка. Все пак споделила на своя приятелка, че мистериозният кавалер ту събуждал сексуалния й апетит, ту го прогонвал. Харесала й например поканата му за нощно рандеву в пуста фабрика, където я помолил да си облече сестринска униформа.

— Щом това я възбужда, предпочитам да не ми казваш кое я отблъсква.

— Понякога кавалерът й действал като страстоубиец, защото й напомнял за съквартиранта й. Приятелката ми госпожа Ветлесен не разбрала какво точно има предвид Аделе.

— Съквартирантът й Гайр Брюн е гей — обясни Кая и се прозина. — Ако този мъж, седмият гост в хижата, наистина се е опитал да натопи Тони Лайке, трябва да е знаел за криминалното му досие.

— Имената на хора с присъди за нанасяне на телесна повреда са общодостъпна информация. Всеки, който се интересува, има право да получи сведения и къде е било извършено престъплението: в случая, в Ютре Енебак. Агресивните прояви на Лайке датират от периода, когато е живеел в къщата на дядо си до езерото Люсерен. Ако си убиец и искаш да отклониш вниманието от себе си, като насочиш полицията към Лайке, къде ще оставиш трупа на Аделе Ветлесен? На място, което полицията да свърже с човек с криминално досие. Затова убиецът е избрал Люсерен. — Микаел Белман млъкна. — Отегчавам ли те?

— Не.

— Не ми изглеждаш заинтересована.

— Просто… напоследък ми се струпаха доста ангажименти.

— Кога пропуши? Впрочем, имам план как да заловим седмия човек.

Кая го изгледа продължително.

— Няма ли да ме попиташ какъв е планът, миличка? — въздъхна Белман.

— Какъв е?

— Да приложим неговата тактика.

— А именно?

— Да насочим подозренията към невинен.

— Това не е ли по-скоро твоята обичайна тактика?

Микаел Белман я погледна сепнато. В съзнанието му изплува смътно прозрение, свързано с живота на алфа-самеца.

Изложи й плана. Обясни й как ще хванат в примката седмия човек.

После се разтрепери от студ и гняв. Сам не можеше да прецени кое в поведението й го ядоса повече: липсата на ответна реакция или незаинтересованият й вид, сякаш всичко това изобщо не я засяга. Нима тя не разбираше, че евентуалният възход в кариерата му зависи точно от ходовете му през тези няколко съдбоносни денонощия, и този възход ще й осигури бляскаво бъдеще? Шансовете й да се превърне в госпожа Белман граничеха с нулата, ала можеше поне да се издигне в йерархията под неговата опека. Ако, разбира се, продължи да му засвидетелства лоялността и готовността си да бъде неговите очи и уши. А вероятно гневът на Белман се породи от въпроса й, свързан с него. С другия. Със стария, грохнал алфа-самец.

Кая го попита дали наистина е възнамерявал да арестува Хуле за опиума, ако старши инспекторът не се беше огънал пред искането му да поеме цялата вина за ареста на Лайке.

— Разбира се — отвърна Белман и се помъчи да види изражението й, но мракът му попречи. — Защо да не го направя? Все пак е внесъл наркотик.

— Питам те по-скоро дали би компрометирал имиджа на полицията.

— Не можем да продадем моралните си устои заради такива съображения — поклати глава той.

Смехът й се сблъска с компактния вечерен студ и прозвуча сухо.

— Но това не ти попречи да разколебаеш неговите морални устои и да го подкупиш.

— Той е продажник — Белман пресуши остатъка от бирата на един дъх. — Това е разликата помежду ни. Какво се опитваш да ми кажеш, Кая?

Тя отвори уста. Искаше да го каже и щеше да го направи, ако телефонът му не бе звъннал. Белман бръкна и джоба си, издаде устни напред и ги присви. Не й изпращаше въздушна целувка, а предупреждение да мълчи, в случай че се обажда съпругата му, началникът му или друг, който не бива да узнава, че Белман тайно чука колежка от Отдела за борба с насилието, която му предоставя всички необходими сведения, за да може той да извади от играта конкурентно звено. Проклет да си, Микаел Белман. Проклета да съм и аз — Кая Сулнес. Но преди всичко, нека дяволите вземат…

— Изчезнал е — Микаел Белман прибра телефона в джоба си.

— Кой?

— Тони Лайке.