Ю Несбьо
Леопардът (31)

Трийсет и първа глава
Кигали

Летището в Кигали, Руанда, се оказа малко, модерно и удивително добре устроено. Но опитът бе научил Хари, че видът на международните летища не говори нищо или почти нищо за страната, където се намират. Например на летището в Мумбай, Индия, обикновено цари спокойствие и служителите действат бързо и организирано, докато на „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк властват параноя и хаос. Опашката пред гишето за паспортна проверка напредна с няколко сантиметра и Хари направи една крачка. Въпреки добрата вентилация в помещението потта се стичаше на вади между лопатките му под тънката памучна риза. Пак се сети какво видя на летище „Схипхол“ в Амстердам. Самолетът от Осло кацна там със закъснение и Хари хукна като луд през коридори и изходи, маркирани с букви и цифри във възходящ ред, за да не изпусне самолета за Кампала, Уганда. На мястото, където два коридора се пресичаха, мерна нещо с крайчеца на окото си. Нещо познато. Ала контражурната светлина и разстоянието не му позволиха да види лицето. Хари се качи последен на борда и стигна до най-логичния извод: не е била тя. Какво ще прави тук? А момчето с нея изглеждаше прекалено голямо за Олег. Не може да е пораснал толкова.

— Next.^[1]

Хари пристъпи към гишето, плъзна през отвора паспорта, имиграционната си карта, копието от молбата за виза (изтегли бланката от интернет) и шейсет долара за визата.

— Business?^[2] — попита служителят: висок, слаб мъж с черна, лъскава кожа.

Хари предположи, че е от племето тутси, защото в момента те държаха контрола над границите.

— Yes^[3]

— Where?^[4]

— В Конго — отвърна Хари и побърза да уточни в кои от двете едноименни държави отива: — Конго-Киншаса.

Служителят посочи имиграционната карта, която Хари попълни в самолета:

— Says here you’re staying at Gorilla Hotel in Kigali.^[5]

— Just tonight. Then drive to Congo tomorrow, one night in Goma and then back here and home. It’s a shorter drive than from Kinshasa.^[6]

— Have a pleasant stay in Congo, busy man^[7] — пожела му униформеният служител със сърдечен смях, удари печат върху паспорта му и му го върна.

Половин час по-късно Хари се регистрира в хотел „Горила“, подписа се под бланката за гости и получи ключ, закрепен за издялана от дърво горила. Легна си. Откакто стана от леглото си в „Опсал“, бяха изминали осемнайсет часа. Вторачи се в шумния вентилатор до долната табла на леглото. Перките се въртяха като бесни, но въздухът сякаш не помръдваше. „Явно тази нощ няма да се спи“ — заключи Хари.

 

 

Шофьорът му предложи да го нарича Джо. Джо беше конгоанец, говореше отличен френски и малко по-лош английски. Норвежка хуманитарна организация със седалище в Гома му помогнала да си намери работа като таксиметров шофьор.

— Eight hundred thousand^[8] — подхвана Джо, докато ландроувърът пътуваше по осеян с дупки, но сносен асфалтов път, лъкатушещ между зелени възвишения и склонове, покрити изцяло с обработваема земя.

От време на време Джо натискаше спирачка, за да не прегази хората покрай пътя, които вървяха, караха велосипеди, бутаха колички или носеха стоки на гръб. В повечето случаи обаче хората сами се спасяваха, отскачайки встрани в последния момент.

— През 1994 само за няколко седмици избиха осемстотин хиляди души. Представителите на хуту нахлуха в домовете на добрите си стари съседи и ги обезглавиха с мачете, защото са от народа тутси. По радиото вървеше пропагандна война. Заклеваха дори жените, омъжени за тутси, да убиват съпрузите си. Cut down the tall trees.^[9] Мнозина избягаха по този път… — Джо посочи през прозореца. Образуваха се планини от тела, на някои места изобщо не можеше да се мине. Златни времена за лешоядите.

Продължиха да пътуват в мълчание.

Подминаха двама мъже, които носеха голямо животно, подобно на котка, увесено на дървен прът със завързани предни и задни крака. Деца ги сподиряха с весели, възгласи и мушкаха с пръчки вече мъртвото животно със златиста козина, осеяна с тъмни петънца.

— Ловци ли са? — поинтересува се Хари.

Джо поклати глава, погледна в огледалото и отговори, като използваше и английски, и френски думи:

— Прегазили са го, предполагам. Такова животно не можеш да уловиш. Среща се рядко, обикаля голям периметър, а и ловува само нощем. През деня се крие и се слива с природата. Много самотно животно, Хари.

По нивите работеха мъже и жени. На няколко места строителни машини поправяха пътната настилка. В една долина Хари забеляза, че строят магистрала. Няколко деца в сини училищни униформи ритаха топка на близка ливада.

— Rwanda is good^[10] — заключи Джо.

След два часа и половина шофьорът посочи през прозореца:

— Lake Kivu. Very nice, very deep.^[11]

Повърхността на огромното езеро сякаш отразяваше хиляди слънца. На отсрещния бряг се намираше Конго. От всички страни се издигаха планини. Самотен бял облак обгръщаше един от върховете.

— No cloud — Джо сякаш прочете мислите на Хари. — The killer mountain. Nyiragongo.^[12]

Хари кимна.

След час пресякоха границата и поеха към Гома. Покрай пътя седеше болезнено изпосталял мъж с разкъсана дреха и се взираше пред себе си с отчаян, обезумял поглед. Джо шофираше внимателно, стараейки се да избягва огромните дупки по калната пътека. Пред ландроувъра се движеше военен джип. Войникът, поклащащ се зад картечницата, ги изгледа с хладен изморен поглед. Над тях бучаха самолетни двигатели.

— UN. More guns and grenades. Nkunda is coming closer to the city. Very strong. Many people escape now. Refugees. Maybe Mister van Boorst too, eh? I not seen him long time.^[13]

— You know him?^[14]

— Everybody knows Mister Van. But he has Ba-Maguje in him.^[15]

— Ba-what?^[16]

— Un mauvais esprit. A demon. He makes you thirsty for alcohol. And take away your emotions.^[17]

От климатика духаше студен въздух, но потта продължаваше да се стича между лопатките на Хари.

 

 

Спряха между две редици бараки. Хари се досети, че това е центърът на Гома. Минувачи бързаха по едва проходимата пътечка между дюкянчетата. До стените на къщите се издигаха купчини каменни блокове, явно като допълнителна подпора. Земята приличаше на изсъхнала черна глазура, а във въздуха танцуваха сиви прашинки. Носеше се остра миризма на развалена риба.

— Ето там — посочи Джо към единствената тухлена сграда. — Ще изчакам в колата.

Хари слезе от ландроувъра и забеляза, че двама-трима от минувачите го стрелнаха с неутрален, но не и предупредителен поглед. Тези хора знаеха, че агресивното действие е най-ефективно, когато е изненадващо. Без да се оглежда, Хари тръгна право към посочената му врата, за да покаже, че знае какво прави и къде отива. Почука. Веднъж, втори път. Трети път. Нищо! По дяволите! Пропътува толкова километри, за да…

Вратата се открехна. Бяло набръчкано лице го изгледа въпросително.

— Еди ван Борст? — попита Хари.

— Il est mort — отвърна мъжът с въздрезгав глас, напомнящ хъхрене на умиращ.

Оскъдните познания на Хари по френски се оказаха достатъчни да разбере какво му каза мъжът: Ван Борст е мъртъв. Все пак Хари продължи на английски:

— Казвам се Хари Хуле. Херман Клойт от Хонконг ме насочи към Ван Борст. Бил съм много път дотук. Интересува ме ябълката на Леополд.

Мъжът премига два пъти. Подаде си главата навън и се огледа на всички страни. После отвори вратата по-широко:

— Entrez.^[18]

Хари наведе глава, за да мине под ниската врата, и едва не падна, защото подът се намираше на двайсет сантиметра под нивото на улицата. Вътре миришеше на тамян и на нещо друго, познато: сладникавата миризма на старец, който пие от няколко дни.

Очите му привикнаха към мрака и той забеляза, че дребният слаб мъж е облечен в елегантен копринен халат в бургундско червено.

— Scandinavian accent — установи Ван Борст с английския на Еркюл Поаро и лапна пожълтяло цигаре между тънките си устни. — Let me guess. Definitely not Danish. Could be Swedish. But I think Norwegian. Yes?^[19]

Хлебарка показа антенките си в процеп на стената зад Хари.

— Да — потвърди старши инспекторът. — Да не сте лингвист?

— Не, доставя ми удоволствие — отвърна Ван Борст видимо поласкан. — В малки нации като Белгия човек трябва да се научи да гледа отвъд границите на родината си, а не навътре. Как е Херман?

— Добре — Хари се обърна надясно.

Два чифта очи го гледаха с безразличие. Едните — от снимка над леглото в ъгъла: портрет в рамка на мъж с дълга прошарена брада, внушителен остър нос, къса коса, еполети, верига с орден на гърдите и сабя. Крал Леополд, ако Хари отгатна правилно. Другите очи принадлежаха на жена, легнала на хълбок, преметнала одеяло съвсем небрежно над кръста си. Светлината от прозореца падаше върху малките й момински гърди. Тя отговори на кимването на Хари с усмивка и оголи голям златен зъб между белите. Едва ли имаше повече от двайсетина години. На стената зад тънката й талия Хари зърна гвоздей, забит в напуканата мазилка. От гвоздея висяха чифт розови белезници.

— Това е съпругата ми — представи я дребничкият белгиец. — Е, една от всичките.

— Госпожа Ван Борст, така ли?

— Нещо такова. Какво ще купиш? Имаш ли пари?

— Първо искам да видя какво предлагаш.

Еди ван Борст димеше с цигарата си и гледаше Хари през дебелите гънки около присвитите си очи.

После отиде до единия ъгъл в стаята, ритна настрани килима, наведе се и дръпна желязна халка върху някакъв капак. После даде знак на Хари да слезе в дупката пръв. Хари възприе подканата на белгиеца като част от мерките за сигурност и веднага се подчини. Спусна се по стълбата в непрогледния мрак. Чак след седмото стъпало Хари усети равна повърхност под краката си. След малко светна лампа.

Хари огледа помещението — достатъчно високо, с циментов под. Рафтове и шкафове закриваха трите стени. Върху рафтовете стояха „стоки за ежедневна употреба“ — пистолети „Глок“ — втора употреба, „Смит & Уесън“, сандъци с боеприпаси и един „Калашников“. Хари никога не бе хващал прочутия руски автомат с официално име „АК-47“. Поглади дървения приклад с длан.

— Оригинален, от първата година на производство — 1947 — поясни Ван Борст.

— Явно всички тук имат по един — предположи Хари. — Доколкото съм чувал, „Калашников“ е най-честата причина за смърт сред африканците.

— Обяснението е съвсем просто — кимна Ван Борст. — Когато бившите комунистически страни започнаха да го внасят в Африка след падането на Желязната завеса, автоматът струваше колкото тлъста кокошка в мирно време и не повече от сто долара по време на война. Второ, колкото и да си неук, ще можеш да стреляш с него, а това в Африка е много важно. В Мозамбик толкова обичат „Калашников“, че са го сложили на флага си.

Погледът на Хари спря върху дискретния надпис на черен куфар.

— Това наистина ли е онова, което си мисля? — попита.

— „Мерклин“. Много рядко срещана марка. Произведени са съвсем малко бройки от тази пушка, защото се оказала пълно фиаско: прекалено тежка, с голям калибър, годна предимно за лов на слонове.

— И на хора — допълни Хари.

— Виждал ли си такава пушка?

— Най-добрият оптичен мерник в света. За да улучиш слон от стотина метра, не ти трябва чак такова оръжие. Пушката е идеална за атентати. — Хари прокара пръст по куфара, а в съзнанието му нахлуха куп спомени. — Да, виждал съм.

— Евтино ще ти я дам. Трийсет хиляди евро.

— Този път не ми трябват пушки.

Хари се обърна към библиотеката в средата на стаята. От рафтовете му се хилеха боядисани в бяло зловещи дървени маски.

— Маски на племето май-май — обясни Ван Борст. — Смятат, че ако ги потопят в светена вода, вражеските куршуми няма да ги наранят, защото и те ще се превърнат във вода. Бунтовниците от май-май атакуваха правителствената армия със стрели, лъкове, найлонови шапки за душ на главите и тапи за баня вместо амулети. Не се шегувам. Армията, разбира се, ги разгроми. Но май-май обичат водата и белите маски. Както и сърцата и бъбреците на враговете си. Леко запечени с царевично пюре.

— Мда… Не очаквах толкова семпла къща да разполага с толкова голямо мазе.

— Мазе ли? — засмя се Ван Борст. — Това е основният етаж. Или поне беше допреди три години: тогава вулканът изригна.

Хари започна да навързва нещата: черни каменни блокове, черна глазура. Под, който се намира по-ниско от нивото на земята.

— Лава — лаконично кимна той.

— Да. Потече през центъра и отнесе къщата ми до езерото Киву. Всички дървени къщи наоколо изгоряха до основи, само тази остана, но лавата я погреба до половината. — Той посочи стената. — Преди три години тази врата се е намирала на нивото на улицата. Купих къщата и просто поставих нова врата.

Хари кимна:

— За щастие лавата не е минала през вратата и не е запълнила този етаж.

— Както виждаш, прозорците и вратата са разположени на стената, която не гледа към Нирагонго. И това не е първото смъртоносно изригване на вулкана. Проклетата напаст бълва лава над града на всеки десет или двайсет години.

— И въпреки това хората не се местят оттук? — повдигна вежда Хари.

— Добре дошъл в Африка — сви рамене Ван Борст. — Но вулканът е ужасно удобно нещо. Ако искаш да се отървеш от някой досаден труп — доста често срещан проблем в Гома, — можеш, разбира се, да го пуснеш в езерото Киву. Но той няма да изчезне. Решиш ли обаче да използваш Нирагонго… Хората си мислят, че повечето вулкани имат такива езера от клокочеща лава в кратера си, но не е вярно. Единствено Нирагонго има. Хиляди градуси по Целзий. Потопиш нещо и „пуф!“ — изригва под формата на газ. Единственият шанс на жителите в Гома да отидат на небето. Той се разсмя и се задави. — Присъствах, когато един прекомерно амбициозен търсач на колтан завърза на верига дъщерята на племенен вожд и започна да я спуска в кратера. Вождът отказал да подпише документите, които дават право на търсачите на колтан да практикуват минна дейност. Косата й се запали на двайсет метра над лавата. На десет метра над лавата девойката пламна като восъчна пещ. А на пет метра от нея започна да капе кожа — не преувеличавам. Това ли те интересува? — Ван Борст отвори шкаф и извади лъскаво метално топче — по-малко от топка за пинг-понг — и осеяно с малки дупки. От една малко по-голяма дупка излизаше тясна верижка, завършваща с пръстен. Хари видя същото топче в дома на Херман Клойт.

— Работи ли? — поинтересува се старши инспекторът. Ван Борст въздъхна. Пъхна кутрето си в пръстена и го дръпна. Чу се силно щракване и металното топче подскочи в дланта на белгиеца. Хари гледаше втренчено как от дупките на топчето излязоха нещо като антени.

— Може ли? — Хари протегна ръка.

Ван Борст му подаде топчето и внимателно проследи как Хари преброи „антените“.

— Двайсет и четири — кимна Хари.

— Колкото са и произведените „ябълки“. Числото има символична стойност, защото сестрата на инженера, конструирал и създал този инструмент, се самоубила на двайсет и четири години.

— И колко ябълки има в шкафа ти?

— Само осем: едната е от чисто злато. — Ван Борст извади топче с матов отблясък и го прибра обратно в шкафа. — Но тя не се продава. Трябва да ме убиеш, ако искаш да се докопаш до нея.

— И си продал четиринайсет броя, след като Клойт си е купил?

— И то на все по-високи цени. Инвестицията е сигурна, господин Хуле. Старите инструменти за изтезания си имат вярна и платежоспособна клиентела: не се съмнявайте.

— Не се съмнявам — увери го Хари и се опита да натисне една от антените.

— Държат ги пружини. След като вече си дръпнал шнура, разпитваният няма да може да извади ябълката от устата си. Впрочем не само той: никой няма да може. За да се приберат шиповете, трябва да минеш към втора стъпка. Моля те, не пипай шнура.

— Втора стъпка?

— Подай ми ябълката.

Хари подаде топчето на Ван Борст. Белгиецът внимателно провря химикалка през металния пръстен, задържа химикалката във водоравно положение на височината на топчето и го пусна. С опъването на шнура се чу ново щракване. Ябълката на Леополд се олюля на петнайсет сантиметра под химикалката. От върховете на шиповете изскочиха игли.

— О, мамка му — изруга Хари на норвежки.

Белгиецът се усмихна.

— Хората от племето май-май наричат топчето „Кърваво слънце“. Любимите вещи имат много имена.

Ван Борст остави ябълката върху масата, пъхна химикалката в дупката, откъдето излизаше шнурът, натисна силно и с ново щракване иглите и шиповете изчезнаха, а кралската ябълка възвърна кръглата си гладка форма.

— Впечатляващо — призна Хари. — Колко?

— Шест хиляди долара. Обикновено всеки път вдигам малко цената, но ще ти я дам за парите, които получих за последната.

— Защо? — Хари поглади с пръст гладкия метал.

— Защото си пропътувал голямо разстояние — отвърна белгиецът и издуха кълбо дим в стаята. — И защото акцентът ти ми харесва.

— Мм. Кой беше предният купувач на ябълка?

Ван Борст се разсмя.

— Както смятам да запазя идването ти в тайна, така нямам намерение да ти разкривам самоличността на другите ми клиенти. Не ти ли звучи успокояващо, господин… Ето, веднага съм изличил името ти от паметта си.

— Шестстотин — намали Хари.

— Моля?

— Шестстотин долара.

Ван Борст пак се изсмя.

— Предложението ти е нелепо. Но сумата, която спомена, по стечение на обстоятелствата се равнява на цената на екскурзия в резервата, където три часа ще разглеждаш планински горили. Това ли предпочиташ, господин Хуле?

— Запази си ябълката — Хари извади пачка с двайсетдоларови банкноти от задния си джоб. — Предлагам ти шестстотин долара за информация кой е купувал ябълки от теб.

Остави парите върху масата пред белгиеца. А отгоре постави служебната си карта.

— Норвежка полиция. Най-малко две жени са били убити от продукта, върху който държиш монопол.

Ван Борст се наведе над пачката и огледа служебната карта, но не докосна нито едното, нито другото.

— В такъв случай искрено съжалявам — каза той още по-дрезгаво, сякаш в гласовата му машина попаднаха още камъчета. — Повярвай ми, личната ми сигурност струва повече от шестстотин долара. Ако изпявам всеки, който дойде тук, няма да преживея и…

— На твое място бих се притеснявал повече за живота си в конгоански затвор.

Ван Борст пак се разсмя.

— Добър опит, Хуле. Но полицейският шеф в Гома по някаква случайност е мой личен познат, а и… — Ван Борст разпери ръце — … какво толкова съм направил?

— Какво ти си направил, не е толкова интересно — Хари извади снимка от джоба на ризата си. — Норвежката държава е един от най-щедрите спонсори на Конго. Когато норвежките власти се обадят на колегите си в Киншаса и съобщят, че отказваш да им предоставиш информация, важна за разследването на двойно убийство в Норвегия, какво според теб ще се случи?

Усмивката се изпари от лицето на белгиеца.

— Не, не се безпокой, няма да ти припишат престъпление, което не си извършил. Само ще те задържат под стража, а това не бива да се бърка с наказание. Възприеми го като временно лишаване от свобода, докато тече разследването, за да се обезпечи доказателственият материал. Но през това време ще търкаш нара. А разследването може да се проточи. Надниквал ли си в конгоанска килия, Ван Борст? Едва ли. Малцина белокожи знаят какво става вътре.

Белгиецът се загърна боязливо в халата си и погледна Хари, докато дъвчеше цигарето си.

— Добре. Хиляда долара.

— Петстотин — свали Хари.

— Петстотин? Не…

— Четиристотин.

— Разбрахме се! — извика Ван Борст и размаха ръце. — Какво те интересува?

— Всичко — отвърна Хари, опря се на стената и извади кутията с цигари.

 

 

След половин час Хари излезе от дома на Ван Борст и се качи в ландроувъра на Джо. Над града вече се спускаше мрак.

— Към хотела — заръча Хари.

Хотелът се намираше съвсем до брега на езерото. Джо предупреди Хари да не се къпе там: не само заради гвинейския паразит, за чието съществуване човек разбира чак когато забележи гърчещ се червей под кожата си, а защото метанът, извиращ от дъното на езерото на големи мехури, може да го замае и да доведе до удавяне.

Хари излезе на балкона, погледна двете дългокраки създания, които вървяха отсечено по осветената ливада. Приличаха на две птици фламинго с паунови пера. На тенискорта две чернокожи момчета играеха само с две топки и двете толкова разнищени, че прелитаха над изпокъсаната мрежа като чифт навити на руло чорапи.

От бара се чуваше подрънкване на бутилки. Само на шейсет и осем крачки от него. Преброи ги още на идване. Извади телефона си и набра номера на Кая. Гласът й звучеше весело — явно се радваше да го чуе. Или поне се намираше в добро настроение.

— Времето ме закотви в Юстаусе — съобщи тя. — Вали не из ведро, а из бидони. Затова пък ме поканиха на вечеря, а и книгата за гости се оказа интересна.

— Защо?

— Защото листът с важната дата липсва.

— Сериозно? Провери ли…

— Да, проверих кой се е вписал предния и следващия ден. Но туристите рядко остават повече от една нощ в хижата. Освен ако времето не ги принуди. Ленсманът ми обеща да провери книгите за гости в близките хижи. Може някой да е посочил „Ховасхюта“ като следваща спирка.

— Добре. Става напечено.

— Май да. Какво е положението при теб?

— Доста по-студено. Открих Ван Борст, но нито един от четиринайсетте купувачи не е бил скандинавец. Ван Борст беше абсолютно сигурен. Имам шест имена с адреси, все на известни колекционери. Останалите не си ги спомня: продиктува ми откъслечни данни: външен вид, националност… Ван Борст по случайност знае, че две ябълки се намират у колекционер в Каракас. Провери ли визата на Аделе?

— Обадих се в консулство на Руанда в Швеция. Да си призная, очаквах пълен хаос, но се оказа, че поддържат документацията си изрядна.

— Подреденият по-голям брат на Конго.

— Имаха копие от визата на Аделе и датите съвпадат. Визата е изтекла отдавна, но те нямат представа къде се намира. Посъветваха ме да се свържа с имиграционните власти в Кигали. Продиктуваха ми номер, обадих се и започнаха да ме подмятат като топка за пинг-понг от служба на служба, докато попаднах на английскоговорящ надувко, само за да ми обърне внимание, че Норвегия няма спогодба за сътрудничество с руандските власти, извини се, задето не може да ми даде нужната информация, и на сбогуване пожела на мен и на всичките ми роднини дълъг и щастлив живот. Ти надуши ли нещо?

— Не. Показах на Ван Борст снимка на Аделе. Единствената клиентка, купила „ябълка“ от него, описа като жена с едри ръждивочервени къдрици и източнонемски акцент.

— Източнонемски акцент? Съществува ли изобщо такова понятие?

— Не знам, Кая. Този човек носи халат, пуши с цигаре, алкохолик е и разпознава всякакви акценти. Постарах се да разбера каквото ме интересува и се махнах веднага оттам.

Тя се разсмя. „Бяло вино — предположи Хари. — Червеното не развеселява.“

— Но имам идея. Имиграционните карти.

— Да?

— Там си длъжен да попълниш къде ще нощуваш през първата нощ. Ако в Кигали пазят тези карти, ще разбера къде е отседнала Аделе. Може да се натъкнем на следа. Много вероятно е тя да е единственият жив човек, който знае кои са нощували в „Ховасхюта“ на седми ноември.

— Успех, Хари.

— И на теб.

Той затвори. Не я попита с кого ще вечеря. Ако имаше връзка с разследването, щеше да го осведоми.

Хари остана на балкона, докато барът затвори и дрънченето на бутилки замлъкна. От отворения прозорец над него се разнесоха сладострастни звуци: задавени, монотонни стенания. Напомниха му за крясъците на чайките в Ондалснес, когато с дядо му ставаха в ранни зори, за да идат за риба. Баща му никога не ги придружаваше. Защо? Инстинктивно Хари бе разбрал, че мястото на татко му не е на тази лодка. Още на петнайсет осъзна, че баща му се бе постарал да следва и да се измъкне от родното си място, а и от рибарската лодка. И въпреки всичко последното желание на стария беше да се върне и да прекара там вечността. Животът е странно нещо. Или по-скоро смъртта. Хари си запали още една цигара. На небето не се виждаха звезди и в тъмното червенееше само заревото ни кратера на Нирагонго. Усети сърбеж от ухапване на насекомо. Малария. Магма. Метан. Нататък проблясваше езерото Киву. Very nice, very deep.

От планината долетя бумтеж. Звукът се разнесе над водата. Изригване на вулкан или просто гръм? Хари вдигни очи. Последва втори тътен, а ехото отекна между планините. От далечината дойде и друг кънтеж.

Very deep.

Вторачи се в мрака и едва обърна внимание на небето, което се разтвори. Плисна силен дъжд и заглуши крясъците на чайките.