Ю Несбьо
Леопардът (24)

Двайсет и четвърта глава
Ставангер

— Мирише на… — сбърчи нос Кая.

— На тор — подсказа й Хари. — По-точно на кравешки тор. Добре дошла в Ярен.

От процепите между облаците, надвиснали над зелените поляни, се процеждаше утринна светлина. Иззад каменни огради крави сподиряха с поглед таксито. Хари и Кая пътуваха от летище „Сула“ към центъра на Ставангер.

Той се наведе към предните седалки:

— Извинете, може ли да карате малко по-бързо?

И му показа служебната си карта. Шофьорът се усмихна, настъпи газта и колата полетя по шосето.

— Да не би да се страхуваш, че ще закъснеем? — попита Кая, след като Хари се отпусна до нея.

— Не си вдига телефона, не ходи на работа — лаконично обясни той.

Нямаше нужда да изброява повече аргументи.

След снощния разговор с Катрине Брат Хари прегледа записките си. Разполагаше с имената, телефонните номера и адресите на двама живи, по всяка вероятност нощували заедно с трите жертви на убиеца в една и съща хижа през ноември. Хари погледна часовника си, изчисли, че в Сидни по това време е ранен предобед, и набра номера на Иска Пелър. Тя вдигна и остана силно изненадана от въпроса му за „Ховасхюта“. Не успя да разкаже почти нищо за престоя си там, защото прекарала цялата вечер и нощ в отделна стая с треска: вероятно заради продължителния преход с мокри от пот дрехи на гърба, вероятно заради липсата на тренинг, или просто защото грипът не подбира. Така или иначе, Иска едва се добрала до хижата, където нейната приятелка и спътница Шарлоте Лол веднага я изпратила в леглото. Иска потънала мигом в нездрав унес, боляло я цялото тяло, потяла се и я побивали тръпки. Когато двете с Шарлоте пристигнали в хижата, вътре нямало други туристи, затова Иска изобщо не разбрала нито какво са правили останалите вечерта, нито що за хора са били. На следващия ден останала в леглото, докато посетителите си отидат, а после местен полицай дошъл да вземе нея и Шарлоте с моторна шейна. Закарал ги в дома си и им предложил да пренощуват при него, защото в хотела нямало свободни места, и те приели, но вечерта си променили решението, качили се на късния влак за Яйло и отседнали в местния хотел. Шарлоте не й разказала нищо за вечерта в „Ховасхюта“. И Иска останала с впечатлението, че нямало нищо за разказване: обикновена скучна вечер.

Пет дни след края на планинския преход — все още с лека треска — госпожица Пелър заминала за Сидни. След пристигането си у дома, с Шарлоте редовно си пишели имейли, но в тях Иска не доловила нищо тревожно. И най-неочаквано й съобщили шокиращата новина, че тялото на приятелката й е открито зад стара изоставена кола в горичка до езерото Даушоен в покрайнините на Осло.

Деликатно, но без да увърта, Хари й обясни, че полицията е сериозно загрижена за безопасността на туристите, нощували в хижата през онази нощ, и обеща веднага да се свърже с Нийл Маккормак — началник на Отдел „Убийства“ в Южното полицейско управление в Сидни, с когото Хари бе работил. Предупреди Иска Пелър, че Маккормак ще я разпита и ще й назначи полицейска охрана, независимо от голямото разстояние между Норвегия и Австралия. Иска Пелър прие новината сравнително хладнокръвно.

После Хари се обади на втория телефонен номер, който Катрине му продиктува: на човек от Ставангер. След четири опита никой не вдигна. Това, разбира се, не означаваше нищо. Не всеки спи с включен мобилен телефон. Кая Сулнес обаче не бе изключила своя и вдигна на второто прозвъняване. Хари й каза да се яви на спирката за влака към летището в шест и пет, защото ще летят за Ставангер с първия полет. Тя отвърна само „да“.

Пристигнаха на летището в шест и половина. Хари пак опита да се свърже със ставангерския номер. Напразно. След час кацнаха на летище „Сула“. На номера отново не отговори никой. Докато вървяха към стоянката за таксита, Кая се свърза с работодателя на лицето и се оказа, че не се е явил на работа. Кая предаде думите му на Хари. Старши инспекторът внимателно докосна талията й с длан и я избута напред в опашката. Чакащите запротестираха, задето ги бяха прередили. Преди да се качи в таксито, Хари се обърна към тях:

— Благодаря! Желая ви страхотен ден, приятели.

 

 

Точно в осем и шестнайсет минути пристигнаха на адреса: бяла дървена къща във Волан. Хари остави Кая да се разплати с шофьора и слезе от колата, без да затваря вратата. Огледа фасадата на къщата, която не разкриваше нищо за обитателите си. Вдиша влажния, свеж и някак нежен западнонорвежки въздух и се приготви за предстоящото. Защото Хари не изпитваше никакви съмнения. Съществуваше, разбира се, минимална вероятност да греши, но вътрешно Хари виждаше злополучния развой на събитията със същата убеденост, с която очакваше Кая всеки момент да благодари на шофьора за касовата бележка.

— Благодаря — действително каза тя, слезе и хлопна вратата.

Името стоеше върху средния от трите звънеца на входната врата.

Хари го натисна. Във вътрешността на къщата се разнесе звън.

След минута и още три позвънявания Хари натисна най-долния звънец.

Отвори им възрастна жена. Усмихна им се.

Кая предвидливо взе думата:

— Здравейте, казвам се Кая Сулнес, работя в полицията. На етажа над вас не ни отварят. Знаете ли дали има някой?

— Да, има, макар че днес цял ден не се чува нищо — отвърна старицата и забелязала повдигнатите вежди на Хари, побърза да добави: — Стените са тънки и всичко се чува. През нощта дойдоха някакви хора. Понеже апартаментът е мой, старая се да държа нещата под око.

— Държите наемателите си под око, така ли? — попита Хари.

— Да, но не се меся в… — по бузите на старицата изби трескава червенина. — Да не е станало нещо? Никога не съм имала проблеми с…

— Все още не знаем, госпожо.

— Затова най-добре да проверим — допълни Кая. — Ако имате ключ за апартамента… — Хари знаеше, че в момента Кая прехвърля различни формулировки наум и с нетърпение очакваше продължението, — … с удоволствие ще проверим дали всичко е наред — за ваше спокойствие.

Кая Сулнес постъпи много съобразително. При съгласие на хазяйката да ги пусне в апартамента, в евентуален доклад с чиста съвест щяха да напишат, че собственичката ги е поканила, а не са нахлули неправомерно в чужд дом и не са направили обиск без заповед. Старицата се поколеба.

— Но ако желаете, влезте сама, а ние ще си тръгнем — продължи Кая. — После ще повикате полиция, линейка или…

— Най-добре елате с мен — прекъсна я разтревожено старицата, а в челото й се вряза дълбока бръчка. — Изчакайте само да взема ключовете.

След минута влязоха в апартамента — чист, подреден и оскъдно мебелиран. Вътре цареше тишина, натрапливо осезаема и почти потискаща — Хари познаваше предобедната тишина в безлюдни жилища, когато делничната суматоха долита отвън като съвсем глух, едва доловим тътен. В апартамента го лъхна мирис на лепило. В антрето забеляза чифт обувки, но нито следа от връхна дреха.

Върху плота в малката кухня стоеше голяма чаена чаша, а на полицата над плота — тенекиени кутии, съдържащи чайове от неизвестен за Хари произход: „Oolong Tea“, „Anji Bai Cha Tea“. Влязоха във всекидневната. На стената висеше снимка на планински връх. Хари го позна — K2, върхът убиец в Хималаите.

— Ще провериш ли? — Хари кимна към вратата със залепено на нея сърце и застана пред спалнята.

Пое си дълбоко въздух, натисна дръжката и отвори: оправено легло, подредена стая, открехнат прозорец, никакъв мирис на лепило, въздух, свеж като детско дихание. Стаята изглеждаше чиста и подредена. Хари чу как хазяйката застана на вратата зад него.

— Много странна работа — отбеляза тя. — През нощта чух гласове, а само един си тръгна.

— Гласове ли? Значи са били няколко души?

— Да.

— Колко?

— Трима, предполагам.

— Мъже? Жени? — Хари надникна в гардеробите.

— За щастие стените не са чак толкова тънки.

Дрехи, спален чувал, раница. Още дрехи.

— Защо залагате на трима?

— Единият си тръгна, а отгоре продължиха да се чуват звуци.

— Какви звуци?

Старицата отново се изчерви:

— Глухо топуркане. Като от… сещате се.

— А гласове?

— Не, гласове не се чуваха — отговори жената след кратък размисъл.

Хари излезе от спалнята и с изненада установи, че Кая продължава да стои пред банята. Позата й напомняше човек, огънал се срещу бурен насрещен вятър.

— Всичко наред ли е? — попита Хари.

— Да, да — отвърна тя нервно.

Хари се приближи до нея.

— Какво има? — прошепна той.

— Ами… имам проблеми със затворените врати.

— Добре.

— Просто… съм си такава.

Хари кимна и изведнъж чу шум: шума на преброени дни, на прекъсната линия, на изчезващи секунди; бързо, трескаво барабанене на вода, която полутече, полукапе. Зад тази врата някой бе пуснал кранчето. Хари беше уверен, че не греши.

— Изчакай тук — обърна се той към Кая и бутна вратата.

Още при влизането усети остра миризма на лепило — още по-силна, отколкото в антрето.

После видя върху пода яке, дънки, слипове, тениска, два черни чорапа, шапка и тънък вълнен пуловер.

Водата капеше от крана над ваната в почти непрекъсната струя. Ваната беше пълна догоре и част от водата се оттичаше в преливника.

Цветът й беше червен, по всяка вероятност от кръв.

Изцъклените очи на голия, мъртвешки бял човек с лепенка на устата гледаха настрани, все едно се опитваха да уловят нещо в мъртвата точка на полезрението му, нещо, което се е появило неочаквано.

Хари не забеляза следи от насилие, външни наранявания или някакво друго обяснение за кръвта.

Прокашля се. Чудеше се как да помоли хазяйката да влезе и да разпознае тялото, без да я стресира излишно.

Тя му спести неприятното задължение, защото застана на прага.

— Боже господи! — простена тя и после пак, като натъртваше върху всяка сричка: — Боже господи! — И накрая проплака жаловито, като призова още по-сериозно подкрепление: — Боже мой, Исусе…

— Това ли е… — подхвана Хари.

— Да — задавено отвърна тя. — Това е моят наемател Елиас. Елиас Скуг.