Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (36)

35.

Полицейски инспектор Хари Дубловски от Нюйоркския отдел се усмихна на привлекателната жена срещу себе си.

Когато му се обади, Хари помисли, че е чувал някъде името й. Звучеше екзотично. Аристократично. Международната политика не представляваше особен интерес за него, но като я провери в Гугъл, всичко му се изясни. Новата Желязна лейди! Английският отговор на Хилари Клинтън, в комплект с грешния й съпруг. Само дето най-голямото прегрешение на Бил беше заиграването му с някаква млада дебеланка в Овалния кабинет, а Теди де Вер бе обвинен в убийство.

Онова, което Хари Дубловски не бе очаквал, бе да открие, че госпожа Де Вер всъщност е страхотна дама. Повечето жени на неговата възраст не приличаха на нищо. Други така си дялкаха лицата, че наподобяваха мумии. Но Алексия де Вер беше истински красива. Снимките й в Гугъл бяха бледа сянка. Според биографията й беше прехвърлила шейсетте, но изглеждаше с десет години по-млада. Беше облечена в семпла права рокля в телесен цвят, обувки на токчета, карамелен кашмирен шал през раменете. Може би беше прекалено слаба, но въпреки това елегантна, а в застаряващия поглед на Хари — страхотно секси. Винаги си бе падал по жени с класа. Бог му бе свидетел, че такива много рядко се срещаха в неговата професия.

Алексия премери седналото насреща й ченге на средна възраст и с наднормено тегло и си направи бърз извод: „Този мъж обича ласкателствата“. В дадения случай щеше да улови повече мухи с мед, отколкото с вино.

— Първо, господин Дубловски, позволете ми да кажа колко много съм ви благодарна, че отделихте време да се срещнете с мен.

— Няма защо. — Лицето на Хари Дубловски грейна. — Ще ви помогна с удоволствие.

— Както споменах по телефона, тук съм заради убийството на Дженифър Хамлин. Проявявам чисто личен интерес.

— Познавали сте жертвата?

Алексия се изрази внимателно:

— Тя беше приятел на семейството.

Хари Дубловски стана и се затътри до старомодна картотека в ъгъла на офиса.

— Всичко е компютризирано в наши дни, но аз съм привърженик на хартията. Има нещо в докосването до хартия, което те кара да мислиш по-добре, нали? Или просто така е само при мен.

— Не, не — увери го Алексия. — И аз съм така. Винаги съм настоявала материалите във вътрешното министерство да ми се предоставят на хартия. Сигурна съм, че с това подлудявах по-младите служители.

Дубловски й подаде досието и дебелите му пръсти се докоснаха за миг до нейните.

— Сигурно не трябва да ви напомням, госпожо Де Вер, че това е напълно неофициално. По принцип не предоставяме информация за разследване на убийство на приятели и роднини на жертви. И нищо не може да напуска тази стая.

— Разбира се. Както вече казах, много съм ви благодарна. — Алексия вече четеше. Спомни си как сър Едуард Манинг й бе предоставил досието на Били Хамлин от ФБР, след като той отново се появи в живота й. Две години ли бяха минали оттогава? Сякаш беше вчера. А от тогава се случиха толкова много неща. Толкова много ужасни неща.

— Така и не сте арестували заподозрян? — Тя прониза Дубловски с леденосините си очи.

— Не. — Лицето му помръкна. — Случаят беше доста странен, ако трябва да съм напълно откровен.

— В какъв смисъл?

— Ами, както знаете, младата жена беше отвлечена и убита чак по-късно. Това обикновено открива повече възможности за разследване. Затова отначало хранехме надежди.

— Какви възможности?

— Повече време, през което някой може да види нещо — кола например — или да дочуе нещо. Може би писъци на момиче. Или пък някой да забележи нещо необичайно в нечие жилище или офис. Има едно неписано правило: колкото по-сложно е едно престъпление — включва повече от едно място например или период от няколко дни, — толкова по-вероятно е извършителят да допусне грешка. Улики е другото име на грешки.

— Но в този случай нямаше такива?

— Не. Убиецът беше внимателен. Внимателен и хитър. Не пасваше на типичния профил.

— Профил?

— При такова убийство, в което жертвата е млада жена, убита така садистично, бихме очаквали да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени. Серия. Но нищо такова не се случи. И слава богу, нали. Но това не ни отведе доникъде със случая Хамлин. Патолозите не можаха да разберат много от трупа.

— А косвените улики?

Хари Дубловски сви рамене.

— Жертвата е водила изключително скромен живот.

Алексия кимна. Знаеше това от собственото си скромно проучване за Дженифър. Тя бе водила възможно най-незабележимо, напълно безпроблемно съществуване. Дори не бе получавала глоба за неправилно паркиране.

— А баща й?

Хари леко присви очи.

— Какво по-точно? Познавали сте бащата?

— Много отдавна — побърза да отговори Алексия. — Както казах, аз съм стара семейна приятелка. Последния път, когато видях бащата на Дженифър, той беше много притеснен за сигурността й.

Дори да му се видя странно, че висш британски политик е бил семеен приятел на бивш затворник от Куинс и убитата му дъщеря, началник Дубловски не го показа. Вместо това сподели фактите:

— Бащата е бивш затворник, параноиден шизофреник. Не искам да съм груб, но кучето на Дженифър би било по-надежден свидетел от баща й. На човека му се причуваха гласове и, да, вярно, че някои от тях касаеха дъщеря му. Настояваше да ги проверим. Наистина беше тъжно.

— И направихте ли го? Проверихте ли, имам предвид.

— О, разбира се. Към всички сигнали за заплахи се отнасяме сериозно, дори когато идват от луди хора. Но той нямаше никакви доказателства. Абсолютно нищо. Всичко беше в главата му. А пък и всичко това се случи най-малко година преди убийството на Джени Хамлин, а може и повече. Повярвайте, няма връзка.

— Разбирам. Е, все пак благодаря ви. — Алексия извади химикалка „Монблан“ от чантата си „Баленсиага“ и се усмихна мило. — Наясно съм, че информацията е поверителна и не може да се фотокопира. Но, чудя се, господин началник, дали ще бъдете толкова против да си запиша някои неща?

 

 

Началник Хари Дубловски изобщо не се шегуваше, като каза, че полицията е разполагала с много оскъдни данни. Нищожната лична информация за Джени бяха получили от единствения разпит на бившата й съквартирантка Кели Дюпрей.

Алексия посети Кели на работното й място. „Маникюр при Кели“ беше ателие като хралупа, свряно в тясна сграда между супермаркет и аптека в неугледен район на Бруклин. Но собственичката се бе постарала да създаде атмосфера. Имаше стилни кожени столове, стените бяха току-що боядисани в искрящо бяло, а по цялата стена в дъното малки шишенца с лакове „Еси“ бяха подредени във формата на цветна дъга, което придаваше на салона атмосфера на старомоден магазин за бонбони.

— Почакайте ме малко! — жизнерадостно каза Кели и помръкна, когато Алексия й обясни, че не идва като клиент, а заради Джени.

— Вижте! Имам работа. Нямам време за губене. Вече казах всичко, което знам, на ченгетата.

— Оценявам това. Просто се притеснявам, че полицията много бързо се е отказала от случая.

Кели присви скептично очи.

— Аха. Притеснена сте значи?

— Не съм журналистка. Аз съм приятел на приятел.

— Чуйте, госпожо. Ако се опитвате да ме метнете и да изопачите думите ми в някоя пикантна скапана статия, заклевам се пред Господа, че…

— Не се опитвам да ви метна. Няколко минути от времето ви, това е всичко, за което моля.

Кели трябваше да признае, че лъскавата възрастна дама с британски акцент никак не прилича на журналистка.

— Добре — заяви тя въпреки твърдото си намерение да откаже. — Ще се срещнем в „Старбъкс“, след като приключа тук. Отсреща. Да кажем в пет?

Оказа се, че държи на думата си. Точно в пет Алексия поръча кафета и двете седнаха да говорят.

Кели Дюпрей имаше червена коса и бледа кожа като ирландка, носът й бе покрит с лунички, които я правеха да изглежда по-млада от двайсет и осемте си години. Веждите й бяха изскубани като на професионална гримьорка и потупваше нервно с изкуствените си нокти, докато говореше.

— Съжалявам, ако бях малко груба. Случилото се с Джен е ужасно. Но много от вестниците и телевизионните канали разказваха за смъртта й като за нещо много любопитно. Като че ли е някакво противно риалити. Беше ми омръзнало да повтарям едно и също.

— Не ви обвинявам — каза Алексия. — Бях политик и добре разбирам колко манипулативни могат да са медиите.

— А вие защо се интересувате от Джени? Не се обиждайте, но ми е трудно да ви повярвам, че сте „приятел на приятел“. Джен не познаваше много хора като вас.

— Познавах баща й преди много години. Загубихме връзка. Когато чух за смъртта на Дженифър, почувствах, че дължа на Били поне да се опитам да открия истината. Може и да бъркам, но ми се струва, че полицията не се е задълбочила много в този случай.

Кели Дюпрей се изсмя горчиво.

— Не сте далеч от истината. Ченгетата бяха същите като медиите. Дори по-лоши в известен смисъл. Няколко седмици убийството на Джен беше гореща новина. После всички я забравиха и се захванаха с нови случаи. Нямаха никаква следа. Разследването им беше подигравка. Щом осъзнаха, че не е Лука, приключиха. Отказаха се.

— Лука Миноти? Приятелят на Джени?

— Годеникът. Точно така. Най-милото момче на света. Лука на мравката път прави. Извади късмет, че беше заминал за Италия, когато това се случи с нея, иначе полицията щеше да му го лепне на него. Така им се искаше да е той. Постоянно ме разпитваха за него.

Алексия отпи глътка кафе.

— Ами вие? Имате ли някакви теории, подозрения кой би могъл да е?

Кели поклати глава.

— Всъщност не. Някой психо. Не беше ограбена. Не беше изнасилена. Нямаше никаква видима причина. Изглеждаше безсмислено.

— Джени имаше ли някакви проблеми преди смъртта си?

— Беше поразена от загубата на баща си. Знаете, че и той беше убит. В Лондон, предишната година.

— Да — тихо отвърна Алексия и изтри образа на Теди от мислите си. — Знам за това. Бяха ли близки?

— О, да! Много. Били беше малко странен, разбирате ли, но Джен беше единственото му дете. Той я обожаваше. И тя толкова се тревожеше за него.

— За психическото му състояние имате предвид.

Кели кимна.

— За това и за самотата му. Но знаете ли, имаше и друго. Бил е в затвора преди много години, още преди Джени да е била родена. Така и не разбрах точно защо, но Джени, изглежда, беше убедена, че е бил невинен. Страдаше от параноя. Точно преди да умре, спомням си, че веднъж се обади в апартамента и каза на Джени, че британското правителство било по петите му. Че го били упоили и го качили на самолет и разни такива глупости. Беше наистина уплашен.

Алексия стисна чашата. „Горкият Били! Дойде при мен да търси помощ, а аз така го подплаших. Никой не му е вярвал, дори собственото му семейство“. Вината тежеше като камък на шията й.

Кели Дюпрей продължи:

— Родителите й запазиха приятелските си отношения, но баща й така и не можа напълно да преглътне развода. А после и бизнесът му се срина. И най-добрият му приятел, който му беше и съдружник, офейка и го остави да се оправя сам.

Алексия пак се върна към досието за Били, предоставено й от Едуард Манинг. Смътно си спомняше за някакъв съдружник, Бейтс. Но не беше разбрала, че двамата с Били са били толкова близки.

— Джен все повтаряше, че баща й сякаш е прокълнат. А ние все отвръщахме: „Не, не, това е смешно“. Но явно имаше нещо такова.

Алексия добре знаеше.

— Иронията беше, че към края Били беше напълно обсебен от сигурността на Джени. Тя стоеше тук и се тревожеше за него, а Били беше на другия край на света, обсебен от идеята, че нещо може да й се случи. Всички мислехме, че е луд, ако трябва да съм напълно откровена. Но може би той е знаел нещо, което е останало скрито за нас.

— Нас?

— Аз, Лука — приятелят на Джени. Майка й.

— Значи майката на Джени не е подозирала за някаква опасност над дъщеря си?

— Не. Никой от нас не подозираше. Нямаше причина. Мислехме, че Били просто си бръщолеви. Може и да беше така. Но изглежда странно, че Били е убит в Лондон, а година по-късно някакъв психар причинява това на Джени. Не е ли така? Сякаш има някой, който никак, ама никак не харесва това семейство.

Семейство.

Тази мисъл я жегна. Двамата с Теди някога бяха семейство — когато Майкъл и Рокси бяха още деца, недокоснати от трагедията, блажено неосъзнаващи горчивото бъдеще, което щеше да сполети всички тях. Хрумна й, че съдбата й много прилича на тази на Били. Имаше чувството, че са прокълнати, че са навлекли беди на себе си и семействата си. И двамата имаха разбити бракове, и двамата бяха загубили децата си. Бизнесът на Били бе фалирал; кариерата на Алексия се бе сринала. Когато Кели Дюпрей спомена, че някой има зъб на семейство Хамлин, Алексия помисли: „Точно така се чувствам и аз. Сякаш всички в моето семейство са кукли на конци и някакъв садистичен злонамерен кукловод ни дърпа конците“.

Естествено, знаеше, че това са глупости. Теди бе убил Били. А Теди не знаеше нищо за смъртта на Дженифър. Така че явно нямаше връзка. Както нямаше връзка между опита за самоубийство на Рокси и катастрофата на Майкъл или между арестуването на Теди и провалената й политическа кариера. „Присъщо на човек е да търси връзка между събитията. Да търси шаблона, да вярва, че може би зад нещастието се крие конкретна причина. Тъкмо това се опитва да направи и Съмър Майър. А сега и аз — с убийството на Джени Хамлин. Но истината е, че няма причина, няма връзка, няма тайнствен човек, който дърпа конците“.

Алексия излезе от „Старбъкс“ малко преди седем. Кели Дюпрей й бе дала адреса на годеника на Дженифър Хамлин, Лука, и на майка й Сали, но вече беше прекалено късно за посещения. Алексия реши да хапне, да се наспи и да продължи на сутринта.

Когато се прибра в хотела, бутикова къща в Ист Вилидж, Алексия се стовари на леглото. Беше изтощена. След мудния ритъм на живот във Винярд самото й присъствие в Ню Йорк я уморяваше. Светлините, шумът, неистовата енергия на града. „Прекалено стара съм за това. Може би Луси беше права. Трябваше да си остана в Гейбълс и да не се ровя в миналото“.

Нищо от чутото през деня не я поощри да вярва, че би успяла там, където Хари Дубловски и хората му се бяха провалили. Нямаше да открие убиеца на Дженифър. Изведнъж всичките й усилия й се сториха безсмислени. „Какво, по дяволите, правя тук? Да ровя в скръбта на чужди семейства? Като че ли моята не ми стига“.

Провери съобщенията си. След откровения разговор до леглото на Майкъл Съмър Майър бе започнала да й пише редовно от Лондон, просто за да поддържат връзка и да й изпраща снимки на спящия Майкъл. Но този ден не бе получила нищо. Луси, майката на Съмър, й бе звъняла два пъти, но не бе оставила съобщение. Колко странно, мислеше си Алексия, как семейство Майър бе запълнило празнотата, оставена от собственото й разбито семейство. Луси, Арни и Съмър бяха най-близките й хора сега. Благодари на Господ за тях.

Реши да звънне на Съмър да провери дали всичко е наред. Но преди да провери колко е часът в Англия, умората я пребори. Телефонът се изплъзна от ръката й и тя потъна в дълбок безпаметен сън.

 

 

Сали Хамлин отъпка земята около току-що посадените хортензии и огледа двора пред къщата със задоволство. Пролетта бе набрала скорост в Такъхоу, закътаното предградие на Уестчестър, където Сали живееше след пенсионирането си преди три години. Ароматите на лятото вече се носеха омайващо във въздуха. В Куинс Сали не бе имала двор, въпреки мечтите си. Затова сега изпитваше дълбоко, неописуемо удоволствие от малкото си правоъгълно парче трева и цветните лехи. Простичкото занимание да засадиш нещо, да се грижиш за него и да го наблюдаваш как израства я изпълваше със задоволство и спокойствие, даваше й толкова нужното усещане за контрол и ред в живота й. След толкова загуби, толкова ужас, Сали се бе научила да се радва на малките, простички неща в живота.

Видя жената да се приближава още от предната пресечка. Висока и елегантна, с устремена походка, с горда, почти царствена стойка, това не беше жена от Такъхоу, домакиня, излязла на неделна разходка. Когато наближи оградата на Сали, жената намали ход, явно търсеше нещо.

— Мога ли да ви помогна?

— Търся госпожа Сали Хамлин.

Британският акцент я издаде и Сали веднага се сети коя е бляскавата непозната. Поизбърса изцапаните си с пръст ръце в панталоните си, изправи се и подаде ръка.

— Аз съм. По-добре да влезем вътре, госпожо Де Вер.

 

 

Къщата беше подредена като по конец. Алексия свали сакото си и го окачи внимателно на облегалката на кухненския стол, докато Сали правеше кафето. Навсякъде имаше снимки на Дженифър — на хладилника, по рафтовете, дори върху телевизора в хола. Нямаше нито една на Били.

Сали седна и Алексия веднага забеляза дълбоките бръчки около очите й. Беше привлекателна жена, може би десетина години по-млада от Алексия, със старателно боядисана кестенява коса и стройна фигура като на момиче. Но скръбта бе оставила отпечатъка си върху лицето й.

— Дошли сте заради Били, предполагам — подхвана Сали. — Чух, че ви е притеснявал, както и семейството ви в Англия, преди да умре. Съжалявам за това.

— Няма за какво да се извинявате, повярвайте.

— Той говореше за вас постоянно. Алексия де Вер това, Алексия де Вер онова. Беше убеден, че ви познава. Че сте били приятели. Мисля, че ви бъркаше със стара приятелка или нещо подобно. Но той беше толкова болен…

„Значи тя не знае истината — помисли си Алексия. — Не знае за миналото ми. Били ме е предпазил до самия си край. Предпазвал е и двама ни“.

— Наистина се видях със съпруга ви за кратко — каза тя. — Когато беше в Лондон.

— Бивш съпруг — поправи я Сали. — Разведохме се отдавна.

— Тъкмо затова съм тук, донякъде. Тогава ми спомена нещо за дъщеря ви. Имах усещането, че е долавял някаква опасност около нея. Че някой може би се е опитвал да я нарани.

При споменаването на Дженифър Сали Хамлин видимо се сви, после отпусна рамене. Болката все още беше много силна.

— Страхувам се, че не се отнесох сериозно тогава — призна Алексия. — Но след като чух за случилото се с Дженифър, аз… ами, чудех се дали не можех да направя нещо повече. Това постоянно ме гложди.

Сали Хамлин изглеждаше изненадана.

— Не ме разбирайте погрешно. Искам да кажа, че наистина е много мило, че се тревожите, и изобщо. Но не разбирам защо проблемите на моето семейство ви се струват важни. Вие дори не сте познавали Били.

— Да — излъга Алексия. — Не го познавах. Но срещата ми с него се загнезди в съзнанието ми. Вече не съм в политиката — самата аз имам семейни проблеми, — затова ми остана време да проуча случая.

Сали кимна. Мислите й вече се бяха отнесли към дъщеря й и ужасяващия кошмар.

— Ако не е прекалено болезнено за вас — внимателно подхвана Алексия, — моля ви да ми разкажете малко повече за Дженифър.

— Разбира се.

Веднъж започнала да говори, Сали не можеше да спре. Каза на Алексия всичко — от раждането на Дженифър до развода и как това се отразило на Джени; за щастливите й отношения с Лука Миноти. Разказа за добрата й връзка с баща й. Въпреки явните психически проблеми на Били Алексия беше впечатлена, че бившата му съпруга все още говори за него с искрена топлота и привързаност.

„Слава на бога, че се е оженил за такава мила и безкористна жена като Сали, а не за себична и амбициозна като мен. Надявам се да са били щастливи, поне за известно време. Били го заслужаваше“.

Когато приключи с думите, Сали изтича на горния етаж и се върна с кутия със снимки и стари документи на Били.

— Повечето са разни документи за фирмата и силно се съмнявам, че може да има някакво отношение към убийството на Дженифър. Но това е всичко, с което разполагам.

Алексия взе кутията.

— Благодаря.

— Мисля, че Били рухна психически, когато Майлоу напусна — обясни Сали. — Майлоу Бейтс бе най-добрият му приятел. Единственият му истински приятел, освен мен. Разводът беше трудно преживяване за Били, но напускането на Майлоу по този начин — да изостави Били сам да се оправя с дълговете и рухналия бизнес? Това го смаза. Тогава започна да чува гласове и се отключи параноята. Разви онези мрачни фантасмагории.

— Какви фантасмагории?

Сали поклати глава.

— О, беше толкова откачено! Първо разказваше, че Майлоу бил „отведен“. Отвлечен всъщност. Не можеше да приеме, че Майлоу го е изоставил. После се чу, че Майлоу бил убит. После Били започна да разправя, че самият той бил отвлечен, че станал свидетел на убийството на Майлоу. Фантазията ставаше все по-голяма и по-сложна. Беше ужасно.

— Спомена ли някога кой е отвлякъл Майлоу?

Сали се усмихна.

— О, да. Гласът.

— Моля?

— Гласът. Гласът беше виновен за всичко. Всички знаехме, че това е само в главата му, естествено, но за Били всичко беше реално. В минутата, когато приключеше въздействието на лекарството му, бум: гласът се връщаше. Започна, когато Майлоу напусна града, и може да се каже, че не е спирал. Постоянно се оплакваше от заплахите на гласа.

— Но така и не е виждал този човек. Само го е чувал?

— Точно така. Слуховите халюцинации са нещо много типично при шизофрениците.

— Казвал ли ви е как звучи този глас?

Сали погледна Алексия в очите.

— Като робот. Като машина. През синтезатор.

Космите по ръцете на Алексия настръхнаха, като хиляди мънички войници, застанали мирно. Мислите й се втурнаха към едно друго обаждане. Онова, което бе получила преди две години в дома си в Чейни Уок. Помнеше обаждането, сякаш беше вчера. Помнеше зловещия синтезиран глас:

„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“.

Гърлото й пресъхна.

— Споменавал ли е, че гласът използва религиозни цитати?

Сали се ококори.

— Да! Невероятно. От къде знаете?

 

 

Алексия не беше сигурна как точно се добра до наетата кола. Качи се и седна вцепенена, загледана напред.

„Гласът не е бил само в главата на Били.

Бил е истински.

Този глас се обади и на мен“.

Какво още е било реално? Убийството на Майлоу Бейтс? Дали Били наистина е бил принуден да гледа как умира приятелят му, както бе казал на полицията? Ами заплахите към дъщеря му?

— Това ли се опитваше да ми кажеш, Били? — попита Алексия на глас и думите й отекнаха глухо в празната кола. — Защо не те изслушах?

Трябваше да открие кой е „гласът“. Не само заради Били и Дженифър, а и заради себе си.

„Защото който и да е, още не е приключил.

Те са по петите ми“.