Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (22)

21.

Алексия де Вер отпиваше от леденостудения си боровинков сок и се взираше през илюминатора на самолета. В скута й лежеше разтворено дебело досие, което човъркаше гузната й съвест. „Имигрантски разпоредби на Великобритания за двайсет и първи век“. Дори самото заглавие звучеше обезкуражаващо — чаша студена вода в лицето. Алексия още не можеше да го приеме.

Почивката на Мартас Винярд й се бе отразила прекрасно. Най-вече Луси Майър бе повдигнала духа й и бе поощрила решимостта й. Алексия бе постъпила съвсем правилно, като бе оставила Били Хамлин и миналото зад гърба си. Луси я бе подкрепила за това. Каква полза би имало от една среща с Били в този момент, от възкресяването духа на Тони Джилети и живота, който тя, Алексия, бе запратила в небитието с толкова усилия? Постепенно се научи да интерпретира случилото се по свой начин. Не беше отхвърлила грубо Били Хамлин. Били беше болен и тя се бе погрижила да му помогне. Едуард Манинг беше взел нещата в свои ръце, а тя му имаше доверие. Беше време да продължи напред и да се заеме с важните държавни дела. А колкото до Теди — казано накратко, онова, което не знаеше, не можеше да го нарани.

Сега Теди спеше на седалката до нея и кротко похъркваше с полупразна чаша „Гленфидик“ в ръка и вчерашното издание на „Таймс“ в другата. С типичната си съобразителност Теди се бе върнал на Мартас Винярд, за да прекарат заедно последната седмица от ваканцията, вместо да остане да я чака в Лондон. „Колко ли съпрузи на политически фигури биха прелетели осем хиляди мили за една седмица само за да правят компания на съпругите си?“

Освен всичко Алексия се бе зарадвала на връщането на Теди, защото Рокси и Майкъл бяха заминали за Англия предишната седмица. Горкият Майкъл се раздели със сладката малка Съмър Майър с такова явно нежелание, за да се върне при Томи и бизнеса си. Рокси не искаше да остава на острова без брат си и тръгна с него. Последните няколко дни в Гейбълс се бяха превърнали във втори меден месец за Теди и Алексия — спомени, които тя щеше да пази още много дълго.

„Не бях влюбена в него, когато се оженихме — мислеше си Алексия. — Но сега го обичам. Обичам съвместния ни живот, всичко, което изградихме“.

Измъкна вестника от ръката на Теди внимателно, за да не го събуди, и прелисти на страниците с вътрешните новини. По време на ваканцията й Едуард Манинг й бе изпращал обзор на събитията два пъти дневно, така че тя постоянно беше в течение на всички важни събития или поне на онези, които изискваха реакция от нейна страна. Но не се беше докосвала до британски вестник цели три седмици.

БЕЗРАБОТИЦАТА НАРАСТВА

Заглавието я подразни. Онези мръсници от „Таймс“. С какво безсрамие манипулираха данните. Всъщност бяха открити нови работни места в обществения и в частния сектор — нещо, което Алексия бе съобщила по новините в един по Би Би Си чрез сателитна връзка още предния ден. „Таймс“ може и да беше собственост на Мърдок, но според Алексия всички журналисти, работещи там, бяха последователи на Троцки.

Обърна на втора страница, където се мъдреше скучна статия за ветрогенераторните паркове. Възобновяемите енергийни източници отегчаваха Алексия до смърт, но зелените теми бяха важни за премиера, така че тя, както и цялата партия, им отдаваха дължимото внимание. Алексия се зачуди дали някой друг от кабинета знае за любовната връзка на Хенри Уитман с Лора Луелин — много красивата, много женена еко лобистка, чийто съпруг Майлс Луелин беше единственият и най-голям спонсор на партията на консерваторите? Едва ли. Самата тя го беше научила съвсем случайно, когато се натъкна на Хенри и Лора в някакъв забутан йоркшърски хотел преди партийната конференция в Блекпул предишната година. Дори и да имаше някакви слухове, Алексия сигурно щеше да е последната, която да ги научи. Нейните така наречени колеги от кабинета бяха най-отявлената хайка негодници, с които бе имала нещастието да работи.

Като стигна до четвърта страница, едно кратко съобщение привлече вниманието й.

ФАТАЛНО ПРОБОЖДАНЕ НЕ ОСТАВЯ СЛЕДИ

Алексия се зачете.

Засега полицията не разполага с улики за фаталното намушкване на американец на Еджуеър Роуд в петък вечер. Уилям Хамлин, осъждан за убийство, с психически отклонения…

Алексия стисна подлакътника на седалката си за опора.

… на когото била отказана виза и влязъл в Обединеното кралство нелегално, бе открит мъртъв до апартамента си със забит в сърцето нож за хляб.

„Не! Не може да е вярно. Не е Били! Той е в Америка. В безопасност. Едуард се погрижи за това“.

Продължи да чете.

Саймън Бътлър, барман в „Старият лъв“ на Бейкър Стрийт, където Хамлин бил редовен посетител през лятото, описва убития като „изгубена душа“. Господин Бътлър се свързал наскоро със Социалната служба по повод нестабилното психическо състояние на Хамлин, но твърди, че е бил „пратен в трета глуха“ от служителя. Полицията призовава евентуалните свидетели да дадат показания.

Буквите се размазаха пред очите на Алексия. Сърцето й заби лудо, устата и гърлото й пресъхнаха, сякаш бе глътнала пясък. Тя разтърси Теди.

— Виж това!

Теди де Вер скочи и разля уискито по ризата си.

— Гръм и мълния! Какво има, скъпа?

— Виж! — Алексия посочи снимката на Били, правена в полицията вероятно преди около десет години. — Това е той.

— Кой?

— Мъжът, за когото ти разказах.

— Моля те, не ми говори със загадки, Алексия. Още не съм се събудил.

— Уилям Хамлин! — раздразнено отвърна Алексия.

— А. Значи така се казва. Не ми го каза преди.

— Казваше се — уточни Алексия. — Убили са го.

— Мислех, че е депортиран. Нали така каза?

— Беше депортиран. Явно е успял да се върне. А сега е мъртъв. Прочети статията.

Теди зачете. И си спомни разговора със сър Едуард Манинг само отпреди седмица.

„Довери ми се. Видях го лично и твърдя, че няма криминално съзнание. Той просто няма начин да се добере обратно до Англия“.

И толкова по въпроса. Теди потръпна при мисълта, че този луд е бил на крачка от Алексия за втори път и че може би е щял да я нарани.

— Журналистът не те споменава — каза той и й върна вестника.

— Не. Изглежда, никой не е направил връзката.

— Хубаво. — Теди се обърна, избърса кехлибарената течност от ризата си и пооправи възглавницата. — Тогава няма за какво да се тревожиш. Лека нощ.

Алексия беше потресена.

— Няма за какво да се тревожа? Теди, та той е убит!

— Точно така. Значи няма да те притеснява отново. Според мен това е добра новина.

— Защо си толкова циничен? — ядно попита Алексия. — Той не заслужаваше да умре. Просто беше болен. Объркан.

Теди въздъхна уморено.

— Виж, Алексия, този мъж те е заплашвал. Не може да очакваш от мен да харесвам хора, които заплашват живота на жена ми, нито да изпитвам съжаление към тях. Не съм такъв лицемер, че да демонстрирам фалшива скръб за някакъв непознат, само за да спася съвестта ти.

— Прав си. Извинявай. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Просто съм шокирана. Това е. Някога беше сладко момче.

— Също като Хитлер — находчиво отвърна Теди. — Опитай се да си починеш.

След няколко минути той захърка.

Стюардесата се приближи до Алексия.

— Да ви предложа нещо за ядене, госпожо министър? Може би плато със сирена или плодове? Казахте, че предпочитате нещо леко.

Алексия дойде на себе си. Теди беше прав. Случилото се с Били беше ужасно, но то слагаше чертата на положението. А не искаше ли тя точно това, дълбоко в себе си? Не че смъртта му бе по нейна вина или нейна отговорност. Колкото и да изглеждаше трагично, може би беше за добро.

Тя се усмихна на стюардесата.

— Бих предпочела сирене. Да не е синьо. И чаша силно кафе. Трябва да свърша много работа, преди да кацнем.