Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (11)

10.

Сър Едуард Манинг бе във вихъра си.

— С лице към масата, кучко.

Сексът в Камарата на лордовете винаги му носеше особена тръпка — сладко прегрешение с млад обслужващ персонал в толкова древна и величествена обстановка. Тази вечер двайсетгодишното румънче бе особено сговорчиво — заключи вратата и се съблече по команда веднага след като вечерята приключи и скучната група китайски дипломати си тръгна към посолството.

— Разтвори крака.

Изящните чаши за вино от уотърфордски кристал с гравиран надпис „Камара на лордовете“ застрашително се разклатиха от движението на масата напред-назад. Сър Едуард Манинг, със смъкнати панталони около глезените, но с неразхлабена черна връзка, тласкаше все по-силно и по-бързо и скоро по колосаната му риза избиха мокри петна.

— Не толкова грубо, Едуард, моля те! Боли.

— Сър Едуард за теб, сладурче. И искам да боли. В това е цялата работа.

Избута младото румънче нагоре по масата, покатери се на полирания плот, клекна като жаба и влезе в изкусително мекото младо тяло още по-грубо. Сър Едуард Манинг не жалеше по своята младост, но все още се наслаждаваше на млада плът, особено когато му се предлагаше безплатно. Една кристална чаша падна и се разби с трясък на паркета. После друга. Сър Едуард ускори движенията си. Беше един след полунощ и вратата бе заключена — не искаха някой да ги изненада.

Най-после със сподавен вик на сладка агония той достигна кулминация, изстреля семенната си течност по гладките голи бедра на румънчето и слезе на пода. Докато си вдигаше панталоните и си приглаждаше косата, продължи да се възхищава на завоеванието си, което все още лежеше разпънато на масата.

— Не си прави труда да чистиш, Сергей. Стюардите ще оправят сутринта.

Сергей Милеску се обърна и погледна стария мъж, когото току-що бе обслужил. Сергей Милеску мразеше сър Едуард Манинг с изгаряща, убийствена ярост. А още повече мразеше себе си заради ерекцията между краката си. Нещата, които му причиняваше англичанинът, бяха отвратителни, болезнени и срамни. Но Сергей бе започнал да ги харесва почти колкото своя насилник.

Не че беше със сър Едуард Манинг заради секса. Манинг бе могъщ човек с важни контакти. Освен това беше богат, толкова богат, колкото Сергей Милеску не си бе представял и в най-смелите си сънища. Някой ден Манинг щеше да плати за униженията, които причиняваше на Сергей вече от половин година, за нараняването и сълзите, които никога нямаше да преодолее напълно.

— Ела тук.

Сър Едуард Манинг го потупа по косата като куче, после прокара костеливите си старчески пръсти по гладкото му лице.

— Хареса ли ти?

Сергей кимна.

— Знаеш, че ми хареса. Но трябва ли винаги да бъде тук, на работното ми място? Не можем ли някога да отидем у вас? Чувствам се като…

— Като какво? — Сър Едуард измърка и пусна ръка по твърдия член на момчето.

— Знаеш какво — като курва — изстена Сергей.

— А, милото ми момче. Тъкмо това е целта. Ти си моята малка курва.

„Как те мразя“, помисли Сергей и потръпна под пръстите на любовника си.

Беше на ръба на оргазма, когато сър Едуард Манинг го пусна без предисловие.

— Добре — отвърна той за изненада на Сергей. — Ако това ще те направи щастлив, следващия път сме у нас.

„Прави ме щастлив. Не знаеш колко щастлив“.

— Наистина ли?

— Наистина. — Сър Едуард му прати въздушна целувка. — Не забравяй да изключиш лампите на излизане.

 

 

Сутринта, отпочинал и соаниран, ухаещ на афтършейв, сър Едуард Манинг седна на бюрото си и почна да препрочита досието на новия си шеф.

„Алексия де Вер (родена Паркър), член на Парламента от Северен Оксфордшър. Родена на осми април 1954. Омъжена от 1982 за лорд Едуард, Стенли, Риджмънт де Вер (титлата отказана през 1986). Две деца: Роксан Емили (1983), Майкъл Едуард Риджмънт (1985), 6 години работи в Министерство на търговията и индустрията. От 2009 до момента е заместник-министър на затворите.“

Малко неща в досието на вътрешния министър предизвикваха интерес. Но тъкмо това привлече любопитството на сър Едуард Манинг. Докато някой стигнеше до офиса му (подобно на всички старши служители сър Едуард Манинг възприемаше вътрешното министерство като собствено феодално владение; министри идваха и си отиваха, но сър Едуард и служителите му си бяха все там и всъщност те управляваха страната), вече имаше досие от МИ-5, дебело колкото Корана, но много по-пикантно. Сър Едуард бе работил при петима вътрешни министри — лейбъристи и консерватори — и всички те бяха имали в гардеробите си повече тракащи скелети, отколкото в лондонските катакомби. Естествено, никога нищо не можеше да бъде доказано. Работата на сър Едуард Манинг бе да следи тъкмо за това — една от малкото сфери, в които неговите интереси съвпадаха с тези на политическите фигури. В уестминстърската версия на стражари и апаши оцеляваха само мъже и жени, които умееха да се изплъзват от скандалите безшумно като змиорки в море от олио.

Алексия де Вер бе различна. Досието й беше тънко като памфлет. До предишната година, когато нейният проект за реформа в наказателния кодекс бе предизвикал противоречиви реакции, госпожа Де Вер бе направо невидима. До кратката й работа като секретар на либералите на младини в досието й нямаше абсолютно нищо. След това няколко с нищо незабележими години в местната политика, последвани от много успешен брак с богат британски лорд, което й осигуряваше свободен достъп до висшите ешелони на обществото и политиката. Имаше две деца — едното недъгаво. (Опитът за самоубийство на Роксан де Вер, който според слуховете бил заради нещастна любов, бе единственото петно в иначе пословично съвършения й семеен живот.) Успешната, но скромна политическа кариера без съмнение бе получила мощен тласък от личното приятелство на госпожа Де Вер с Хенри Уитман — новия премиер. (Имаше и нещо друго, което тревожеше сър Едуард Манинг. Какво общо, за бога, можеше да има почти шейсетгодишната госпожа Де Вер с младия, наскоро задомен лидер на партията? Там се криеше нещо, но сър Едуард не можеше да го надуши, по дяволите.)

Нищо, абсолютно нищичко не подсказваше защо Алексия де Вер бе извадена от непопулярното министерство на затворите и назначена на поста министър на вътрешните работи.

„Къде са труповете, враговете, които е оставила зад себе си по толкова тихия си път нагоре? Къде са мините, плетеницата от неизбухнали бомби, през които трябва да си проправя път?“

Досието на Алексия де Вер не беше интересно с това, което съдържаше, а с онова, което пропускаше.

„Със сигурност има тайни и аз ще ги открия. Ще я разгадая. Щом ще пазя този офис и нашата дейност, трябва да знам с кого си имам работа и какво, по дяволите, прави тук тя“.

— Добро утро, Едуард. Подранил си.

Някой по-неопитен човек би подскочил от страх. Но сър Едуард Манинг просто затвори спокойно досието, прибра го в чекмеджето на бюрото си и разтегна ястребовите си черти в усмивка.

— Изобщо не, госпожо вътрешен министър. Часът е почти осем.

Беше й казал да го нарича Едуард, без титлата му, но откри, че се дразни всеки път, когато го прави. Може би заради дразнещия ухото му псевдобуржоазен маниер. Или просто защото Алексия де Вер беше жена. Сър Едуард Манинг бе работил за жени и преди, но никога по свое желание. Той дискретно прикриваше сексуалната си ориентация, но откровено изпитваше тиха ненавист към жените.

— Бих предпочела да ме наричаш Алексия.

— Да, знам, госпожо министър. Ако мога да отбележа, изглеждате малко изморена.

Алексия мярна отражението си в прозореца на офиса и примижа. Сър Едуард не се шегуваше. Очите й бяха подпухнали, кожата й изглеждаше суха и всяка бръчица по лицето й изглеждаше много по-дълбока от предишната седмица. „Казват, че висшите постове състаряват. Може би вече се започна“.

— Имах трудна вечер.

— Съжалявам да го чуя.

— Имах неочаквано посещение у дома. Някакъв мъж. Искал да говори с мен, но докато стигна до портала, той си беше тръгнал.

Сър Едуард смръщи вежди.

— Не знаете ли кой е бил?

— Не съм сигурна. Но имам подозрения. — Алексия му разказа набързо за случая със Санджай Пател и заплахите, които бе получавала след това.

— Имам го на запис от видеокамерите, макар че качеството е ужасно. — Тя извади от куфарчето си сребрист диск и му го подаде.

— Отлично. Ще го пратя в полицията. И без това предстои среща, за да обсъдим мерките ви за сигурност. Този петък в три. Дали може да почака дотогава?

— Разбира се — отсече Алексия. — И без това само ми губи времето. Не се безпокоя. Сега да се захващаме за работа.

 

 

В главата си чуваше гласове.

Някои бяха познати гласове, гласове от миналото.

Най-добрият му приятел.

Съпругата му. Бившата му съпруга.

Дъщеря му.

Гласът на дъщеря му винаги го успокояваше, караше го да се усмихва. Но само за кратко. Защото после долиташе гласът.

Понякога си мислеше, че е гласът на Господ, изпълнен със справедлив гняв. Друг път звучеше повече като самия дявол: ехтящ, зловещ, нечовешки. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че това е гласът на страха. Този глас трябваше да бъде удовлетворен, трябваше да му се подчини. Но как да се подчини, като дори не можеше да се добере да я види?

Алексия де Вер беше недосегаема.

— Каза ли нещо, скъпи?

Госпожа Марджъри Дейвис погледна последния си платежоспособен клиент подозрително. За двайсет и петте години като управител на пансион в Котсуолд госпожа Дейвис бе виждала какви ли не странни типове. Имаше една двойка от Баха, Калифорния, които на всяка закуска носеха кристали и ги нареждаха в кръг около чиниите с наденица и боб „за положителна енергия“. После онези откачени французи, които отказаха да платят, защото открили паяк в банята, да не говорим за новопокръстените християни от Канада, които си бяха поръчали и бяха излапали по четири порции закуска (на човек!) наведнъж. Но този, последният, беше повече от ексцентричен. Беше си направо перко — говореше си сам, обикаляше из къщата по нощите и бръщолевеше религиозни щуротии. Сутринта бе слязъл на закуска в омърляна тениска и необръснат. Госпожа Дейвис се зачуди, със закъснение, дали всъщност не е опасен.

— Съжалявам — отвърна той. — Не усетих, че съм говорил на глас.

„Определено е откачалка“. Госпожа Дейвис вдигна чайника като оръжие.

— Още „Ърл Грей“?

— Не, благодаря. Само сметката, ако обичате. Напускам след закуска.

„Слава богу!“

Госпожа Дейвис бе забелязала разписанието на влаковете от Дидкот до Лондон да се подава изпод кошничката за хляб и бе очаквала нещо подобно.

— О, колко жалко — отвърна тя автоматично. — Добре ли прекарахте в Оксфордшър?

Мъжът смръщи чело, сякаш не бе разбрал въпроса.

— Трябва да видя Алексия де Вер.

— Не ви разбрах?

— Казах, че трябва да се видя с вътрешния министър! — Той стовари юмрук върху масата. — Тя ме очаква. Стари приятели сме.

Марджъри Дейвис отстъпи една крачка. Мъжът отново се зае със закуската си, а тя се втурна към рецепцията и светкавично разпечата сметката му. Куфарът му вече беше във фоайето — добър знак. Щом видя, че е приключил с храната, тя се върна на масата.

— Мисля, че ще е най-добре вече да тръгвате. Приемаме Виза и Мастъркард.

Сама се изненада от твърдия си тон. Нямаше да прекара нито минута повече в компанията на този луд, па макар и с карта. Не го искаше в дома си.

Мъжът изглеждаше неконтактен. Подписа сметката, грабна си куфара и излезе без нито дума.

След като той си тръгна, госпожа Дейвис погледна подписа. Името й се стори познато — дали скоро не бе го чула по новините във връзка с някакво ужасно престъпление или заговор срещу правителството?

Уилям Дж. Хамлин.

Хамлин.

Трябваше да го запомни.