Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (34)

33.

Капчица кръв не остана по лицето на Алексия.

— Ти си убил Били?

— Трябваше. Направих го заради теб, мила, не разбираш ли? Той щеше да ти навреди, щеше да разкрие миналото ти и скандала, който си крила цял живот. Не можех да допусна това да се случи.

Алексия се свлече на твърдия метален стол. Краката не я държаха.

— Знаеш за миналото ми?

— Разбира се — усмихна се Теди. — Винаги съм знаел.

— И какво точно знаеш?

— Всичко. Знам всичко. Нали не си мислиш, че бих се оженил за жена, за която не знам нищо? Че ще рискувам името на рода Де Вер, без да знам в какво се въвличам? Знам, че истинското ти име е Антония Джилети.

Алексия зяпна.

— Знам, че си американка по рождение. Че като млада си се забъркала с наркотици. Че си била замесена в процес за убийство за смъртта на малко момченце на име Хандемайър. Че Били Хамлин ти е бил любовник.

— Спри. Моля те, спри!

Алексия трепереше. Беше толкова невероятно да чува всичко това от Теди. През всички тези години бе изпитвала ужас от мисълта, че той може да научи за миналото й. Бе изпитвала ужас да не загуби единственото хубаво, почтено нещо в живота си. А той бе знаел! През цялото време бе знаел. Страхът, фалшът, самотата. Всичко е било напразно.

„През всичките тези години се чувствах виновна, че го мамя. А всъщност Теди е мамил мен. Той ме познава до мозъка на костите. А аз не го познавам изобщо“.

— Не бъди толкова тъжна — прикани я Теди, прочел мислите й. — Обичам те от първия миг, в който те видях, там зад бара в „Ездачи и коне“. Бях дочул слухове за красивото момиче, сътрудничка на Клайв Ленстър, и реших да проверя за какво се вдига толкова шум. И щом те видях, разбрах. Ти беше абсолютно извън моята категория.

— Това не е вярно — несъзнателно отвърна Алексия.

— Разбира се, че е вярно. Знаех от самото начало, че не си влюбена в мен — продължи Теди с мила самокритична усмивка. — И защо да бъдеш в такъв стар загубеняк като мен? Или млад загубеняк тогава. Но също така знаех, че трябва да те имам. Естествено, семейството ми не беше съгласно. Не си бяха представяли една барманка да стане следващата лейди Де Вер. Но това не ме интересуваше. Нищо нямаше да ми попречи да се оженя за теб, Алексия. Искам ясно да го заявя.

Взе ръката й и я целуна. Алексия се опита да не мисли как същата тази ръка е пробола горкия Били Хамлин в сърцето или как е дръпнала спусъка и е сложила край на живота на младия Андрю Бийзли.

— Но аз съм истински Де Вер — продължи Теди. — И се отнасям много сериозно към това. Трябваше да знам с кого се обвързвам и кого приемам в семейството ми. Трябваше да знам повече за теб. Затова направих известно проучване.

— Как? — попита Алексия. През всичките тези години тя бе в центъра на публичното внимание, но нито един журналист не се бе добрал до истината за миналото й. Как, за бога, Теди бе успял да я разкрие, и то без нито дума от нейна страна? С кого ли бе говорил?

— Има си начини — тайнствено каза той. — Трудно е да промениш напълно идентичността си, без да оставиш някаква следа на хартия. Ти ми каза, че си учила в Калифорнийския университет, затова тръгнах от там. Не ми отне много време да открия, че невинаги си се казвала Алексия Паркър. Щом открих Тони Джилети, останалото изплува от тук от там. Попаднах на условните присъди, които си получила за злоупотреба с наркотици и джебчийство в тийнейджърските си години. Нищо страшно. После се натъкнах на Кемп Уилямс и процеса за смъртта на Хандемайър. Имаше слухове, че Били Хамлин те е покрил за смъртта на момченцето, че ти също си имала някаква вина.

— Защо не ме попита? Защо не ми го каза направо?

Теди вдигна рамене.

— Защото беше явно, че не искаш да знам. А пък и това не ме интересуваше. Всичко се бе случило много преди да те срещна. Какво значение би имало за мен дали Хамлин те е обичал толкова силно? Ако слуховете бяха верни, той бе поел вината. Това е сериозна саможертва.

— Да — отвърна Алексия. — Така е. Така беше.

— Реших, че когато Били излезе от затвора, може би ще те потърси. Затова започнах да го наблюдавам. Нищо зловещо, държа да кажа. Просто исках да знам кога предстои помилването му, такива работи. Не исках да провали отношенията помежду ни. Не знаех ти какво изпитваш към него.

— О, Теди! Защо не поговори с мен за това?

— По същата причина, по която и ти не говори с мен, предполагам — отвърна Теди. — От страх. Ужасявах се да не те загубя, Алексия. — Пресегна се и нежно я погали по лицето. — В крайна сметка се оказа, че тревогите ми са били напразни. Не и тогава обаче. След освобождаването му той взе да души по старите ти следи, опитваше се да те намери. Но след няколко неуспешни опита се отказа. Ожени се, захвана се с бизнес, създаде дете. Изглеждаше щастлив и аз повярвах, надявах се, че така ще бъде завинаги. За съжаление не стана така. Ти беше назначена за министър на вътрешните работи и всичко се промени. Не мина и седмица и Хамлин се появи в Кингсмиър.

Постепенно Алексия взе да проумява.

— И ти реши, че е дошъл да ме изнудва.

— За какво друго би могъл да идва след толкова време?

— Не знам — тъжно отвърна Алексия. — Така и не му дадох шанс да ми каже. Но не исках да пострада. Не исках да умира, за бога!

— Говори по-тихо, скъпа — напомни й Теди. — Не забравяй къде сме.

Алексия огледа килията с голите стени и функционалните офис мебели. След няколко минути някой щеше да дойде и да отведе Теди, да го заключи за друго убийство. Всичко това й дойде прекалено.

— Ако Хамлин си беше стоял мирно и бе продължил да живее в Ню Йорк, всичко щеше да си продължи постарому. Но също като Андрю Бийзли, твоят приятел господин Хамлин умееше да уцелва момента. Беше очевидно какво иска, скъпа — да изкара пари и да завлече фамилното име на Де Вер в калта. Не можех да допусна това. Не и след толкова много усилия.

— Но, Теди! — Алексия отчаяно се хвана за косата. — Не можеш да знаеш всичко. Ами ако Андрю наистина е обичал Роксан? Ако Били Хамлин изобщо не е искал да ме нарани? Може би е имал нужда да ми каже нещо. Може да се е нуждаел от помощта ми, не ти ли е минавало през ум? Никога не е споменавал за пари.

— Само защото не е получил шанса за това.

— Той беше толкова мил човек — тъжно каза Алексия. — Нямаше нужда да го убиваш.

Изведнъж Теди се ядоса.

— Не го защитавай! Да не си посмяла! Никога не те е обичал колкото мен, Алексия. Никога! Направих го, за да те защитя. Направих го от любов. Мислиш ли, че щеше да имаш такава кариера, такъв живот, ако не те защитавах? Ако не бях до теб да пазя тайните ти, да прикривам следите ти? Аз те направих това, което си, Алексия. Аз ти дадох този живот.

Това беше вярно. Алексия често бе мислила за това. Толкова много дължеше на Теди. Просто не беше осъзнала, че ще плати за любовта му такава висока цена. Двама невинни мъже бяха платили с живота си.

— А дъщерята на Били, Джени?

Теди присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам знаеш, че е мъртва? Убита като баща си. Всъщност удавена. Явно знаеш всичко останало.

Теди поклати глава.

— Не. Това не го знаех.

— Значи ми казваш, че нямаш нищо общо с онова, което се е случило с момичето?

— Не, разбира се. Току-що ти казах. За пръв път чувам.

Можеше да я лъже без проблем. Но нещо дълбоко в нея й подсказваше, че Теди е откровен. Не знаеше дали да се чувства успокоена, или разочарована. На този етап щеше да е по-лесно да повярва, че Теди е убил Джени Хамлин. Че извратеното му чувство за справедливост и семейна чест стои зад всичко лошо, което се беше случило.

— Съжалявам, Алексия.

Тя погледна надолу и забеляза, че ръката й е още в неговата. Като не знаеше какво друго да направи, я остави там. Но сигурността, която някога тази ръка й бе давала, вече я нямаше, беше изчезнала завинаги.

„Като всичко друго. Като децата ми, кариерата ми, брака ми, бъдещето ми“.

Парче по парче, тухла по тухла, крепостта, която Алексия де Вер бе градила около себе си, се рушеше от невидима ръка, от някаква жестока, безмилостна съдба.

— Нали не си казал на полицията? За Били.

Теди дръпна ръката си.

— Не. И ти не бива да казваш. Нямат причина да свързват някой от нас с този случай и ние нямаме причина да им подсказваме.

— Напротив, имаме, Теди. Трябва да кажем истината.

— Глупости, Алексия. Какво е истината в сравнение с фамилната чест? В сравнение с репутацията? Ако полицията разбере за Били, ще трябва да научи и за миналото ти. Това ли искаш?

Преди Алексия да успее да отговори, вратата се отвори и влязоха двама охранители, последвани от Ангъс Грей.

— Време е да вървим.

Докато напускаха сградата, Ангъс прегърна Алексия през рамо.

— Да се обадя ли на някого? Не трябва да оставаш сама тази вечер.

— Благодаря — каза Алексия, — но наистина няма на кого.

И беше вярно. Теди винаги бе стоял до нея като скала, като щит. Но на ярката светлина на истината се бе разтопил като масло на слънце. А сега беше зад решетките, толкова далечен. Бе загубила и Майкъл и Роксан. Естествено, имаше хора, които биха я подслонили — от съжаление, от интерес или от някакво друго британско чувство за „правилна постъпка“.

Сър Едуард Манинг бе другият политически партньор, с когото Алексия бе изковала съюз през дългите години в окопите. Но нямаше истински приятел. Не и тук.

— Да те закарам ли вкъщи? — попита Ангъс.

„Вкъщи — помисли Алексия. — Къде е вкъщи?“

В този миг разбра къде трябва да отиде.

 

 

— Мога ли да ти предложа нещо, мила? Чаша чай? Печена филийка?

Съмър Майър се усмихна на сестрата от интензивното отделение и поклати глава. Удивляваше я как англичаните си мислят, че „чаша хубав чай“ оправя всякакви житейски проблеми. Рак? Ще сложа чайника. Приятел в кома? Пийни един чай. Това отношение й напомняше за майка й, за дома, макар че за Луси храната беше лек за всичко: мъфини, курабийки, кексчета. Луси Майър неизменно вярваше в лечебната сила на печеното тесто.

Но дори вълшебният бакпулвер на Луси Майър не можеше да поправи трагичния обрат в семейство Де Вер. Откритият в имението труп на Андрю Бийзли беше новина номер едно по всички английски канали. Алексия бе подала оставка, а сега и Теди — Теди! — бе обвинен за убийството. Трудно бе да си представи, че добродушният, сърдечният Теди де Вер е убиец. Макар че в някои отношения бе по-лесно да си представи Теди като убиец, отколкото Алексия като всеотдайна любяща майка. Очевидно тя бе измислила историята за пропъждането на Андрю, бе поела цялата вина за години, само за да предпази връзката на Рокси с баща й.

Съмър погали ръката на Майкъл и прошепна:

— Обичам те. Но семейството ти е лудо. Ти го знаеш, нали?

— Не всички все пак.

Алексия стоеше на вратата. Слаба, прегърбена, облечена в широки панталони и бяла жилетка; дрехите й висяха като пера на умираща птица. Обикновено съвършено направената й коса сега бе разчорлена, очите й бяха хлътнали и в тях се четеше страдание. Съмър можеше да я опише само с една дума, каквато преди никога не би употребила за нея: крехка.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, Съмър.

— Не! Имах предвид… извинявай. Не се изразих правилно. — Съмър се изчерви. — Моля те, седни.

— Не те ли притеснявам?

— Никак. — Съмър пусна ръката на Майкъл, а Алексия я хвана и почна да прави кръгчета с палеца си по дланта му. После попита:

— Някаква промяна?

Съмър поклати глава.

Известно време мълчаха. После Съмър се обади:

— Мама каза, че ще летиш до Винярд. Да се откъснеш за малко.

Алексия кимна.

— Да. Не мога да остана тук. Пресата няма да ме остави нито за минута. — Загледа безжизненото тяло на сина си. — Мислиш ли, че ни чува?

— Не знам. Казват, че не. Понякога имам чувството, че чува, но… не знам. — Съмър си пое дълбоко дъх. — Чух, че са повдигнали обвинение на Теди.

— Да. Прилича на сапунена опера, нали? — Алексия се изкиска не на място, превъзбудена от изтощение. — Освен че героите и политиците са действителни лица. Андрю Бийзли наистина е мъртъв. Майкъл наистина лежи тук. Теди наистина е в затвора. Чу ли, че направи самопризнания?

— Чух.

— Никога не съм харесвала Андрю. Но не бях осъзнала колко много го ненавижда Теди. Да разстреля човек съвсем хладнокръвно, просто така. — Тя поклати недоумяващо глава. — Това не е мъжът, за когото се омъжих. Не мога да разбера смисъла на това.

Съмър замислено каза:

— Мисля, че има смисъл. Но не този, който бихме искали да признаем. Не го защитавам, но го разбирам. Хората правят какви ли не лудости от любов.

Алексия се усмихна вяло.

— Ти си умно момиче. Разбирам защо Майкъл се влюби в теб.

— Аз имах погрешно мнение за теб, Алексия — призна Съмър. — Не знаех за Теди и Андрю, нито че ти си поела вината и така Рокси не е намразила баща си.

— От къде би могла да знаеш? — мило каза Алексия. — Никой не знаеше. Тъкмо там е проблемът.

— Мисля, че не съм способна на такова себеотрицание.

— Идваш тук всеки ден, нали? Това малко себеотрицание ли е? Това е повече, отколкото успях да направя аз. А съм му майка.

— Ти имаше важна работа. Не можеше да я оставиш.

— Можех и трябваше. Но каквото било — било. Иронията е, че сега, след като вече си подадох оставката, изобщо не ме интересува. Колко странно, че трябва да се случат толкова ужасни, потресаващи неща, за да ни накарат да видим важното в живота.

Съмър кимна. Алексия не откъсваше поглед от Майкъл.

— Теди мисли, че вероятно Майкъл е открил тялото на Андрю и го е заровил отново, при строежа на павилиона. Мълчал е, за да ме предпази… — Тя изхлипа сподавено. — Това е било „тайната“, за която ти е споменал. Синът ми катастрофира с мотора, убеден, че аз съм убила Андрю Бийзли.

— Не може да сме сигурни, Алексия.

— Не стига, че Рокси мислеше всичко най-лошо за мен толкова години. Но поне ще имам шанс да оправя нещата с нея, най-сетне. Майкъл може и да не се събуди никога. Може би никога няма да успея да му кажа истината.

Съмър я прегърна. Усещаше ребрата на Алексия като плочици на ксилофон.

— Ще се събуди. Сигурна съм. Ще те оставя за малко.

Останала сама със сина си, Алексия заговори. Мислеше, че ще се чувства неловко, глупаво, но сега, след като беше тук, откри, че тишината я успокоява. Присъствието на Майкъл й беше достатъчно.

— Толкова много тайни, миличък. Толкова много лъжи. И всичко започнах аз! Мислех, че мога да избягам от миналото, от грешките си. Но няма измъкване.

Машината до леглото на Майкъл напълни дробовете му с въздух, после ги изпразни. Лекото ритмично свистене изпълваше тишината като прибой.

— Толкова отчаяно, отчаяно съжалявам, Майкъл. Моля те да ми простиш.

Майкъл де Вер не можеше да отговори на майка си.

Просто лежеше, безжизнен като труп.