Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (28)

27.

Алексия де Вер намръщено прелистваше страниците на „Телеграф“.

— Виждала съм и по-лошо.

— Аз също — отвърна сър Едуард Манинг и й подаде останалата част от камарата сутрешни вестници. — „Сън“ ви нарича бита карта. „Гардиан“ предсказва, че ще ви освободят от работа до Коледа. А „Мирър“ ви оприличава на агент на Гестапо.

— Това не е ли подсъдно?

— Може би. Но един процес не би ви помогнал да запазите работата си, нито да си върнете избирателите. Още малко такива публикации и премиерът ще обяви, че ви дава „пълната си подкрепа“. Тогава с вас наистина е свършено.

При нормални обстоятелства Алексия би се разсмяла. Но напрежението от последния месец си бе казало думата. Меденият й период като министър на вътрешните работи беше приключил. Обществената критика заради липсата на скръб за инцидента с Майкъл бе безмилостна и направо отровна. Предишната вечер Алексия бе направила погрешна стъпка, като се появи в популярно токшоу, за да обсъди този въпрос — ход, с който централата възнамеряваше да пооправи имиджа й. За съжаление програмата постигна обратния ефект, след като зрителите и критиците единодушно заклеймиха Алексия като „студена“ и „безчувствена“. Думата „безмилостна“ бе спомената многократно, от което кръвта на Алексия кипна.

— Бих искала някой да ми обясни за какво точно очакват да се разкайвам — оплака се тя на Едуард. — Че не се вайкам достатъчно, предполагам?

Повечето от сутрешните издания се бяха хванали за въпроса на водещия предаването: „За какво съжалявате най-много?“, на което Алексия бе отвърнала дръзко: „Аз не съжалявам, Дейвид. Нямам време за това“ — пиперлив отговор, който настрои срещу нея и малкото й останали поддръжници.

— Ако бях мъж, хората щяха да ме възхваляват за силата ми.

— Много е възможно, госпожо министър. За съжаление не сте мъж.

— Да, Едуард. Не съм.

— Консервативните гласоподаватели очакват жената, която ги представлява, да покаже майчински инстинкти.

— О, що за глупости!

— За съжаление, госпожо министър, точно тези глупости печелят гласове, да не споменавам приятели в партията. Нямаше да ви стане нищо, ако малко бяхте смекчили тона — осмели се да заяви сър Едуард Манинг. — Особено в такъв значим ден.

Алексия уморено разтърка очи.

— Значим в какъв смисъл?

— Годишнината от самоубийството на Санджай Пател, госпожо. Сигурно не сте забравили?

О, мамка му! Алексия съвсем бе забравила, погълната от разправиите около публичния й образ и отчаянието й за Майкъл, а и всеки свободен от ангажименти миг посвещаваше на разследване на убийството на Дженифър Хамлин. Нюйоркската полиция се бе отказала от случая. А колкото до убийството на Били в Лондон преди година, изглежда, за него бяха положени странно слаби усилия. И по двата случая нямаше дори арестувани. Не беше нормално такава явна бруталност да остане ненаказана. Макар никой да не се интересуваше от убийството на семейство Хамлин, явно проклетият случай на Пател отказваше да изчезне.

Всяка годишнина от смъртта му се превръщаше в кошмар за Алексия. Със сигурност щеше да има тълпи протестиращи под прозорците на кабинета й в Уестминстър, а някои щяха да стигнат и до дома й в Челси. Нямаше съмнение, че тази година ще са още по-настървени, предвкусвайки залеза на политическата й звезда.

„Ако си мислят, че ще ме притиснат да напусна поста си или да се призная за виновна, предстои им голямо разочарование“.

Знаеше, че рейтингът й никога не е бил толкова нисък и че колегите й от кабинета мечтаят да се отърват от нея. Вече не ставаше въпрос само за огорчения министър на търговията и компания. Всички бяха срещу нея. Досега Хенри Уитман я бе защитавал, но подкрепата му не можеше да продължава безкрайно. Алексия се опита да забрави за злобните шушукания и да се съсредоточи върху работата си. Противно на всеобщото мнение, тя имаше чувства. Критиката, натискът и най-вече изолацията й си казваха думата.

Само ако можеше Теди да остане с нея в Лондон, може би щеше да й е по-леко. Но той настояваше да прекарва поне половината от времето си в Кингсмиър („Имението не може да се управлява само, нали знаеш това, скъпа“), с Рокси залепена за него. Миналата седмица бе получила поредното заплашително телефонно обаждане в Чейни Уок, от същия обсебен от Библията луд. Каза за това на Едуард Манинг, но отказа да алармира охраната си, за да не изтече информация и да не плъзне мълва, че търси съчувствие. Ако имаше нещо, което дразнеше Алексия повече от неоснователната омраза към нея, то бе съжалението.

Гласът на сър Едуард Манинг проби мъглата в съзнанието й.

— Може би е добре да си вземете малко отпуск, госпожо. — Интонацията на Едуард бе типично английска — отривиста, със звучно стакато, като на Теди. Глас, който неволно внушаваше респект.

— Отпуск? — Алексия го погледна недоумяващо.

— Дори само за уикенда, ако решите. По семейни причини.

— Да не си разговарял с Номер десет?

Сър Едуард Манинг изглеждаше наистина обиден.

— Не, разбира се, госпожо министър.

— Хенри Уитман ми каза съвсем същото миналата седмица. Опитва се да се отърве от мен.

— Може би се опитва да ви помогне.

— Като ме отстрани?

— Не може да се държите сякаш не се е случило нищо, госпожо.

— Така ли, Едуард? И защо не?

— Защото — сър Едуард посочи нервно вестниците — още няколко такива статии напълно ще довършат политическата ви кариера. Ако продължавате така, Уитман ще вдигне ръце от вас. Съжалявам, че трябва да съм толкова груб, но е добре човек да гледа фактите в лицето.

Алексия се взираше невиждащо през прозореца.

— Да — промълви тя сякаш на себе си. — Предполагам, че така трябва.

 

 

След час, седнала сама в един невзрачен италиански ресторант в Челси, Алексия мъчително преглъщаше обяда си. След случилото се с Майкъл бе отслабнала, и то много. Всъщност бе загубила апетита си още в Париж, когато научи за убийството на Джени Хамлин. А колкото до съня, беше голям късмет, ако й се съберяха три часа сън на нощ — толкова безмилостни черни мисли завладяваха съзнанието й. Вкопчила се здраво в работата си в министерството, тя караше само на кафе и адреналин — и на неистов страх, че ако спре, ще бъде връхлетяна и удавена от черните си мисли. Когато все пак спеше, сънуваше кошмарния давещ сън: надигащи се високи вълни, които я повличат и я дърпат надолу, докато й отнемат и последната глътка въздух.

Погледна почти недокоснатата храна в чинията и усети, че й се повдига. Бутна я настрани.

„Може би Едуард е прав. Може би имам нужда да се откъсна. Толкова отчаяно се тревожа за Майкъл и такава параноя ме гони да не загубя работата си. А може би премиерът наистина се опитва да ми помогне“.

Изведнъж пред очите й изплуваха Мартас Винярд и Гейбълс. Представи си акацията в задния двор, мастиленочерното нощно небе, обсипано с искрящи звезди, гърленото квакане на жабите в любовния им период.

„Там трябва да отида. На този остров се чувствам спасена. Спасена, нормална и жива“.

Това означаваше да остави Майкъл. Но в момента не можеше да му помогне с нищо. Ако не се съвземеше психически и физически, нямаше да е от полза за никого. „Накрая самата аз ще се озова в болница“.

Луси Майър и Арни бяха във Вашингтон. Алексия се зачуди дали не би могла да убеди приятелката си да я придружи.

Луси нямаше специални професионални ангажименти, особено с отминаването на лятото. Колко чудесно би било да поговори с Луси, без да ги разсейват съпрузи и деца!

Бяха говорили по телефона за инцидента с Майкъл. За разлика от целия останал свят, Луси инстинктивно разбираше защо Алексия трябва да продължи да работи. Защо не може да си позволи да се срине, да бъде слабата майка, която си скубе косите — така както искаше да я види британското общество. Алексия дори бе споделила с Луси за убийството на Джени Хамлин и опасенията си, че е в центъра на някакъв странен заговор, на незнайно зло, което не може да определи. Колегите й биха се изсмели и биха я обявили за луда. Но Луси не я съдеше, както не я бе съдила, когато Алексия й разказа за миналото си. Просто я бе слушала — мълчаливо, търпеливо и безстрастно като камък.

Теди я обичаше. Но не я познаваше в тази светлина, както Луси Майър. С Луси — единствено с Луси — Алексия можеше да разголи душата си напълно и да бъде себе си. Точно това й трябваше сега, повече от всякога.

Поиска сметката. Имаше заседание на специализираната комисия в два и половина и гласуване в четири. След това щеше да се прибере и да се наспи. После щеше да се обади на Луси и да организира ваканцията, за която всички около нея настояваха.

„Всичко ще е наред — каза си тя. — Всичко ще е наред“.

 

 

— А, не, приятел. Това си е моето място.

Напористият фотограф избута колегата си от главната позиция на Чейни Уок, точно срещу дома на Алексия де Вер.

— Как така ще е твоето?

— Тук съм от десет сутринта. Само отскочих отсреща за цигари.

— Това си е твой проблем.

Докато двамата мъже водеха шумен териториален спор, пред дома на вътрешния министър на Челси Стрийт прииждаха протестиращи с плакати с лика на Санджай Пател. До този момент годишнината от смъртта на Пател се отбелязваше сдържано. Поддръжниците му спазваха наложеното от полицията триметрово ограничение от дома на Де Вер, макар и само отбелязано с лента. Но привечер скандиранията „Няма разкаяние, няма признание“ и „Де Вер вън!“ набираха все по-голяма сила и ставаха все по-агресивни. Министърът щеше да се прибере всеки момент. Въпреки присъствието на полиция и телевизионни екипи потенциалната опасност от ексцесии се носеше във въздуха като зловоние.

Застанал сред тълпата, Гилбърт Дрейк се молеше:

„Да се сбъднат думите на Исаия: «Аз ще накажа света за злото и нечестивците — за техните беззакония; ще премахна високоумието на горделивите и ще унижа надутостта на притеснителите»^[1].“

Синът на Алексия де Вер може и да беше полужив, но това не бе достатъчно наказание за страданията, които тя бе причинила на бедния Санджай и на толкова много други. Алексия де Вер винаги се бе интересувала само от себе си, от собствения си егоистичен безбожен живот. Точно това щеше да загуби.

Око за око.

Гилбърт Дрейк бръкна под якето си и развълнувано опипа студения метал на пистолета.

 

 

Хенри Уитман говореше по частния си телефон.

— Колко са се събрали?

— Петдесет-шейсет души, господин премиер.

— Достатъчно ли са? Не изглежда кой знае каква тълпа.

— Достатъчно са.

— Значи действаме?

Гласът от другата страна на линията каза закачливо:

— Ти решаваш, Хенри. Нали ти си шефът.

Хенри Уитман примижа и взе решение.

 

 

— Това не ми харесва, Алексия. Изобщо не ми харесва — каза притеснено Теди. — Видях кадри по телевизията и те определено изглеждат агресивни. Защо не си дойдеш тук тази вечер, в Кингсмиър?

На задната седалка в служебната си кола Алексия притисна телефона до ухото си и се опита да си представи Теди и утешителната му прегръдка. „Трябва да прекарвам повече време с него. Да разчитам повече на него, както някога“.

Заседанието на комисията се бе проточило по-дълго от очакваното — не ставаше ли винаги така? — а гласуването се бе оказало почти безкрайно. Краткото спокойствие, до което бе стигнала по време на обяда, и планираното бягство с Луси Майър се изпариха. Искаше й се Теди да е с нея. Но при мисълта да се тътри по целия път до Оксфордшър и да не може да си легне до единайсет вечерта направо й се приплака.

— Наистина не мога, Теди. Капнала съм. Едуард ме инструктира, а и около къщата има много полиция. Ако стане напечено, просто ще ги разгонят.

— Въпреки това защо да рискуваш, мила? Може да спиш по пътя в колата, ако си уморена. Моля те, ела си, Алексия. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш. — Алексия смени темата. — Мислех да си взема малко отпуск.

— Наистина ли? Това е чудесно. — Тя почти чу как Теди се усмихва. — Кога да започна да събирам багажа?

— Всъщност си мислех, че мога да прекарам малко време с Луси. Да се покрия в Мартас Винярд за кратко. Ще имаш ли нещо против?

Последва кратко колебание, после Теди каза:

— Разбира се, че не, скъпа. Намирам идеята за прекрасна.

— Чудесно. Утре ще го обсъдя с Хенри. Сега трябва да затварям, мили. Стигнахме.

И затвори преди Теди да успее да й каже довиждане.

 

 

Даймлерът спря пред къщата. През тъмните стъкла не се виждаха хората вътре. Гилбърт Дрейк свали предпазителя на пистолета и го стисна здраво. Трудно можеше да се каже кое вдигаше повече шум — крясъците на протестиращите или щракането на многобройните фотоапарати, когато Алексия излезе от колата.

„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“^[2].

Сега щяха да направят невероятна снимка.

 

 

Хенри Уитман включи телевизора. Видя как Алексия де Вер излиза от колата, невероятно слаба, като скелет в елегантен костюм.

— Божичко — каза жена му. — Изглежда болна.

— Да.

— Защо не вземе да си подаде оставката? Защо се е вкопчила така? Това е просто глупаво.

— Да — съгласи се Хенри. Но изобщо не я слушаше. Наблюдаваше протестиращите, които освиркваха Алексия, докато тя минаваше покрай тях. „Наистина я мразят“.

Самият той също започваше да я мрази.

 

 

В болничната стая на Майкъл де Вер Съмър Майър също гледаше новините.

Сестрата, която оправяше възглавницата му, каза бодро:

— Това е майка му, нали? Внушителна жена. Макар че е поотслабнала.

„Меко казано“, помисли Съмър. Алексия изглеждаше крехка като птица. Костюмът й от „Шанел“ от черно букле и ламе й висеше като на закачалка.

— Май не я обичат много.

— Хич даже.

— Би трябвало да я пожалят малко, поне заради състоянието на сина й. Но явно играта е груба. В политиката де.

Съмър гледаше екрана и не слушаше бърборенето на сестрата. Точно когато Алексия бе на крачка от полицейския кордон, нещо привлече вниманието й. Нещо сребристо проблесна в първата редица.

— Не! — изкрещя Съмър. — Не!

 

 

Алексия вървеше към входната врата, загледана право напред, без да обръща внимание на крясъците, обидните скандирания и гневните лица.

— ВЪН, ВЪН, ВЪН! — крещяха протестиращите. Алексия обаче нямаше да се даде, нито на враговете си в кабинета, а още по-малко на тази невежа сган.

„Просто продължавай напред. Още малко. О, ето го и Джими“.

Охранителят от тайната служба й се усмихна, когато Алексия стигна до лентата, отделяща тротоара от частния й имот. Алексия също му отвърна с усмивка. Камерите мигом отразиха тази размяна на любезности и защракаха бясно.

И тогава се чу нещо странно — за частица от секундата, — някакво изщракване, по-различно от останалите. Алексия се обърна. И се озова срещу две очи, в които пламтеше дива омраза.

— Имам подарък за вас, госпожо министър.

Изстрелът отекна мощно като гръмотевица. Алексия почувства остра болка и внезапна силна изненада.

После всичко потъна в мрак.