Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (15)

14.

Били Хамлин седеше във влака за Лондон. Навън кротко ръсеше дъждец и се стичаше по прозореца на мътни вадички. Водата беше навсякъде, дърпаше го надолу, давеше го. Непреодолимо течение. Независимо колко силно или колко бързо плуваше, той така и не можеше да се измъкне.

— На екскурзия ли сте в Лондон? — заговори го младата майка до него. — Дочух американския ви акцент преди малко. В отпуска ли сте?

Жената беше привлекателна, но изглеждаше изморена. Имаше две малки палави деца и несъмнено се надяваше Били да отвлече вниманието им. Докато наблюдаваше естествените събития в живота на тази жена — лудуващите деца, покрития й с лекета шлифер, торбите с покупки, натрупани на съседното място, — Били почувства как болезнена завист пронизва сърцето му.

— Всъщност не. Отивам на посещение при Алексия де Вер.

Младата майка се разсмя.

— Сериозно? Аз пък съм тръгнала да видя кралицата. Право към Бъкингамския дворец, щом стигнем Падингтън, нали така, деца?

— Говоря сериозно — каза Били. — Трябва да предупредя Алексия де Вер.

— Да я предупредите? За какво?

Били погледна жената като че ли е луда.

— За гласа. Трябва да я предупредя за гласа.

Младата жена се обърна и придърпа децата към себе си, за да ги защити — бе забелязала лудостта в погледа на Били Хамлин.

— Извинете — каза Били и вдигна мобилния си телефон до ухото си. — Трябва да вдигна. Ало?

„Око за око, Били. Око за око“.

Почувства как устата му пресъхна, а стомахът му се сви на топка.

„Кой е наред да умре?“

Гласът. Завърна се.

Били започна да се моли.

— Моля те, не я наранявай!

„Кого, Били? Дъщеря ти ли?“

— Не, не и Джени.

„Или госпожа Де Вер?“

— Нито една от тях.

„Ти избираш“.

— Но те и двете са невинни! Защо правиш това? Моля те, моля те, просто ме остави на мира.

„Не мога да направя това, Били“.

— Тогава кажи ми какво да правя.

„Ти знаеш какво да правиш“.

— Трябва ми време. Не е толкова лесно. Тя е министър на вътрешните работи! Не мога просто да я причакам на улицата.

— Добре ли сте? — Един млад мъж сложи ръка на рамото на Били. Гледаше го с любопитство.

„Чуди се дали не съм откачен — помисли си Били. — Като всички. Нищо не разбират“.

— Добре съм — търпеливо отвърна той. — Говоря по телефона.

— Тук няма покритие, приятел — мило каза човекът. — В тунел сме. Не виждаш ли?

Били погледна през прашните прозорци в тъмнината. Изпадна в паника и закрещя в слушалката:

— Ало? Ало?!

Младият мъж се оказа прав. Линията бе замлъкнала.

Гласът бе изчезнал.

 

 

Съвещанието на парламентарната комисия напредваше.

— Моето уважение, госпожо министър…

— Не ми говорете за уважение, Джайлс — разгорещи се Алексия де Вер. — Нали тъкмо в това е проблемът. Тези хора не знаят какво е уважение. Нито към нашите ценности, нито към институциите ни, нито към националния ни флаг. А ние сме прекалено страхливи, за да излезем срещу тях.

— Страхливи? — подметна министърът на земеделието. — Какво, по дяволите, може да знае една жена за това как се защитава проклетият флаг.

Алексия се обърна към него като гърмяща змия.

— Какво каза, Чарлз?

— Нищо.

— Не, не, кажи. Ако имаш да казваш нещо, моля те, сподели го с нас.

Шестимата мъже около масата се заспоглеждаха нервно като ученици, подценили учителя си. Бяха се събрали да обсъждат проблема със сезонните работници в земеделието, които демонстрираха на площада пред парламента. Протестите бяха започнали да излизат извън контрол. Предишната седмица двама албански берачи на цвекло се бяха изпикали върху флага на Великобритания — инцидентът стана главна тема в новинарските емисии и отново възпламени дебата за имигрантите, който вътрешното министерство можеше и да си спести. Всички бяха изнервени, но министърът на вътрешните работи изглеждаше особено напрегната тази сутрин. Горкият Чарлз Моузли, земеделският министър, изглеждаше така, сякаш е дошъл да му режат топките.

— Да не би да си мислите, че съм гражданин втора ръка, Чарлз?

— Не, разбира се, Алексия. — „Мисля, че си гадна кучка, както мислят и останалите в кабинета“.

— Хубаво. Защото последния път, когато проверих паспорта си, беше валиден толкова, колкото и твоят.

— Оценявам това, госпожо министър. Въпросът е, че никой от нас не вярва, че нахвърлянето върху тези двама младежи ще реши каквото и да било.

— Те са много бедни — каза бавно министърът на търговията и индустрията, сякаш обясняваше нещо простичко на малко дете. — На практика мизерстват.

— Неуместно — изпепеляващо отвърна Алексия. — Те са криминални вандали и пикаят на ръката, която ги храни. Превръщат правителството ни в посмешище.

Отиде до охладителя за вода и си наля в пластмасова чаша. Помъчи се да се успокои. Знаеше, че драматизира. Приемаше всичко прекалено лично. Бе прекарала тежка безсънна нощ след вчерашната си среща с комисар Грант и по някаква причина шестте враждебни кисели физиономии около масата тази сутрин я притесняваха повече от обичайно.

Предния ден бе демонстрирала спокойствие, не бе допуснала да покаже слабост пред сър Едуард Манинг и комисаря. Жените в политиката не можеха да си позволят да свалят гарда, никога. Но истината бе, че се страхуваше. В нея се бе загнездило мрачно предчувствие, от което не можеше да се отърси. Естествено, и преди бе получавала заплахи в качеството си на министър на затворите. Но тази работа с Уилям Хамлин и гласа от ада по телефона беше нещо различно.

Ами кучето? За него се чувстваше ужасно.

Обикновено Алексия изобщо не се притесняваше да води заседание, на което всички присъстващи мъже са срещу нея. Завистта и враждебността около масата тази сутрин бяха осезаеми — нищо ново. Но точно днес се чувстваше уморена и уязвима. Като капак на всичко вечерта, когато най-накрая заспа, сънува ужасен кошмар, от онези, които не бе имала от години — давещия сън. Силни тъмни течения я дърпат надолу. Дробовете й се пълнят с вода, не може да диша. Горкият Теди направи всичко по силите си, за да я успокои. След като й донесе чаша вода в четири сутринта, заспа, но Алексия остана да лежи будна: наблюдаваше зазоряването над реката с уморени зачервени очи.

Парламентът се разпускаше за дълга лятна ваканция само след две седмици. На Алексия й изглеждаше цяла вечност. Само мисълта за лятната къща в Мартас Винярд и компанията на Луси Майър, единствената й истинска приятелка, я изпълваше с неописуем копнеж.

— Алексия? Слушаш ли? — чу гласа на Джайлс Фринг от Борда по имигрантските въпроси.

— Извинявай, Джайлс. Какво казваше?

— Трябва да излезем с изявление, госпожо министър. — Раздразнената въздишка на Фринг бе красноречива. — Трябва да стигнем до някакъв консенсус.

— Ние имаме консенсус.

— Не, нямаме — отсече министърът на търговията и индустрията.

— Напротив, имаме, Кевин. Това е моят сектор, моето решение. Аз избирам курс на действие, а вие го приемате. И точка. Консенсус.

Мъжете около масата се спогледаха отчаяно.

— Нашето изявление е следното: „Правителството няма да толерира прояви на насилие и омраза срещу Великобритания и нейния народ. Съдът ще реши съдбата на господин Силчек и господин Владмиж. С настоящото министърът на вътрешните работи разпорежда незабавното оттегляне от площада пред парламента. Освен това работните визи на всички, участвали в митингите от миналата седмица, ще бъдат преразгледани и ще се предприемат неотложни мерки“.

Залата изригна.

— Това не може да е сериозно, Алексия! Прекратяване на визи? Ами свободата на словото?

— Не прекратяване. Преразглеждане.

— Но с намерение да се депортират хора! Заради мирен протест.

— Нямаше нищо мирно в случилото се с флага, Кевин.

— Премиерът никога няма да го позволи.

Алексия пусна тънка усмивка. Министърът на търговията и индустрията наистина вече започваше да й лази по нервите.

— О, мисля, че ще се убедите в обратното.

Кевин Ломакс хвърли побеснял материалите си на масата и изхвърча навън.

— Ако не друго, госпожо министър, бих предложил поне да преосмислите тона на изявлението — каза Чарлз Моузли. — Звучи…

— Силно? — предложи Алексия.

— Щях да кажа „сталинистки“. Директно казано, това няма да ни донесе голяма подкрепа.

— Бих се разграничила.

— Но, Алексия, бъдете разумна. Всички ние…

— Закривам заседанието. Приятен ден, господа.

 

 

След десет минути, на задната седалка на служебния „Даймлер“, Алексия изхлузи обувките си и въздъхна тежко.

— Какво им става на тези мъже, Едуард? Всички са такива страхливци.

Сър Едуард Манинг се размърда притеснено. Бе превързал раната на пръста си — обясни, че се е порязал в кухнята, но разрезите, които Сергей Милеску бе направил на гърдите му, се превързваха трудно. Не само че бяха болезнени, но и го караха постоянно да се страхува, че кръвта ще изцапа ризата му. Сергей искаше информация за госпожа де Вер — нещо достатъчно скандално, достатъчно сериозно, за да я принудят да се откаже от поста си. Засега Едуард нямаше представа какво точно да изрови и това плюс болката му създаваше големи проблеми с концентрацията.

— Кажи ми, Едуард. Да не би да са забравили колко много мъже са загинали за този флаг?

— Много се съмнявам, че Чарли Моузли е забравил — процеди през зъби сър Едуард. Болката бе направо непоносима. — Синът му бе убит преди три години в Афганистан. Разкъсан на парчета от противопехотна мина.

Алексия зяпна.

— О, боже! Нямах представа.

— Информацията беше в материалите, госпожо министър.

— Така ли? По дяволите! Нищо чудно, че е толкова чувствителен на тема национален флаг. Защо не ме предупреди, Едуард?

И двамата знаеха, че това е реторичен въпрос. Няколко минути даймлерът се носеше по пътя в мълчание — и двамата бяха потънали в собствените си мисли.

Алексия погледна сър Едуард Манинг, докато той се взираше през прозореца. „Днес изглежда още по-сдържан от обикновено. Нямам му доверие“.

Тази мисъл изникна внезапно и без конкретен повод. Беше по-скоро спонтанна реакция, отколкото критика.

„Нямам му доверие, но се нуждая от него. За да оцелея в този змиярник на този пост добрият началник на кабинета е жизненоважен. Трябва да намерим начин да се сработим“.

— Някакви предположения, Едуард?

— Предположения за какво, госпожо?

— За това как да оправя отношенията с Чарлз Моузли. Употребих думата „страхлив“ за мъж, който е загубил сина си в бойни действия.

— Опитът ми подсказва, госпожо министър, че обикновено първата стъпка е извинението.

— Дали да му се обадя?

— Аз бих го написал. В писмо, не в електронно съобщение. Едно официално, написано на ръка извинение подсказва точната степен на разкаяние.

Алексия де Вер се усмихна.

— Благодаря, Едуард. Точно това ще направя.

 

 

За по-малко от час новината за разправията в министерство на вътрешните работи стигна до Хенри Уитман. Чарлз Моузли бил жестоко засегнат. Било подготвено скандално изявление за медиите без негово знание и съгласие. И това само седмица след като Алексия де Вер сериозно бе обидила руснаците с глупавото си, необмислено изказване в парламента за прането на пари. А сега и това.

Беше бесен.

— Да ви свържа ли с вътрешния министър, господин премиер? — попита Джойс, секретарката на Уитман. Алексия де Вер беше още по-непопулярна сред жените консерваторки, отколкото сред мъжете съпартийци.

— Да — колебливо отвърна Хенри Уитман. — Всъщност не. Свържи се с централата и предай да не се пускат никакви изявления доникъде, преди да съм ги видял лично и да съм ги одобрил.

Джойс повдигна вежди.

— Не искате да разговаряте с госпожа Де Вер, сър? Сигурен ли сте?

— Не бях ли ясен? — сопна се Хенри Уитман.

Секретарката излезе. Останал сам в кабинета си, Хенри Уитман вдигна личния си мобилен телефон.

— Искам информацията.

— Ще я получите.

— Кога? Вече започвам да ставам за посмешище. Трябва ми някакво основание.

— Скоро.

— Дано източникът ви да е надежден.

— Източникът ми е безупречен. На възлово място. Много мотивиран. — Последва кратко мълчание. — Искате ли да го видите на снимка?

— Снимка? — Преди Хенри Уитман да успее да довърши, снимката се получи с мултимедийно съобщение. Той я отвори и веднага съжали, че го е направил.

— Исусе Христе!

 

 

— Исус Христос, нашият Бог и Отец, ви приветства в сърцето си.

— Алилуя!

Младата пасторка бе нова за църквата „Св. Лука“ и й предстоеше трудна битка. Гилбърт Дрейк по принцип не беше почитател на жените свещенослужители, но дори той бе готов да направи изключение за това момиче с разпуснатите му руси коси, стройна фигура и по детски покрито с лунички лице.

— Исус Христос прощава греховете ви и ви окъпва в свещената вода на своята любов.

— Алилуя!

— Кръстници и настоятели, представете кръщелниците си.

Гилбърт Дрейк сложи ръка на рамото на малкото момче и го натисна надолу, докато главата му не се потопи под водата в кръщелния купел. За няколко секунди Гилбърт се загледа в черната коса на момчето — водата я повдигна нагоре като коса на удавник.

„Колко лесно е да удавиш някого. Особено дете“. Просто трябва да изчакаш.

Прогони тази греховна мисъл.

— В името на Отца и Сина и Светия Дух.

— Амин.

— Сега вдигнете кръщелниците си, очистени от греха, сред Божията светлина.

Децата се надигнаха от водата едновременно и дружно поеха въздух. Миряните заръкопляскаха. В басейна се разменяха мокри прегръдки. Кръщелникът на Гилбърт Дрейк вдигна очи към него — с щърбава усмивка, триумфиращ. Гладката му индийска кожа бе единственото тъмно петно сред останалите бледолики момчета от Ист Енд.

— Направих го, чичо Джил! Направих го!

Очите на Гилбърт Дрейк се наляха със сълзи.

— Направи го, Никил. Батко ти щеше да е толкова горд с теб.

 

 

Стаята, която Били Хамлин нае в Кингс Крос, бе мрачна, влажна и потискаща. Гола крушка висеше унило от тавана, пластмасовите щори бяха изпочупени, а мизерното легло миришеше на цигари и пот.

На Били му беше все тая. Опъна се на леглото, затвори очи и кротко заспа.

След няколко дни щеше да я види.

След няколко дни всичко щеше да приключи.