Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (18)

17.

— Така-а. Значи имаме девет омара, три килограма речни раци, пресни домати за салата от ферма „Адамс“.

Лидия, филипинката, която се грижеше за домакинството на семейство Майър, вдигна огромната натъпкана платнена торба.

— Достатъчно да нахраня цяла армия, госпожо Луси.

— Добре. Защото наистина ще сме цяла армия. Какво още трябва? Телешко?

— Вече къкри във фурната.

— Пресен хляб?

— Имаме.

— Ягоди? Тоник за джина на Теди. — Луси Майър се плесна по челото с отрупаната си с диаманти ръка. — Нямаме и капка джин! Ще пратя Арни в града да купи. Мислиш ли, че гастрономът още е отворен?

— В един на обяд? Да, госпожо Луси. Със сигурност. — Лидия докосна ръката на господарката си. Обичаше да работи за госпожа Майър. — Не се безпокойте. Вечерята ще е съвършена.

Луси Майър разчиташе на това. Обичаше всичко да е съвършено — от вечерите, които организираше, до небрежните карамелени кичури в косата си и ежегодно претапицираните мебели в лятната й вила на Мартас Винярд. В детството й прекарваха летата наблизо в Нантъкет. От тези ваканции тя помнеше пикниците на майка си като изложби на изтънчена красота — пъстроцветните салати, пресните морски дарове, неповторимия шик на френските порцеланови съдове от различни сервизи и трептящите бели ленени покривки, постлани върху одеялата. Вечерите, които даваше, бяха също толкова забележителни. Дълги старовремски маси, отрупани с бляскав кристал и изящни сребърни прибори. В онези времена мъжете идваха, облечени в смокинги, а дамите блестяха в шифон и мъниста, коприна, дантели и бижута. Луси и малкият й брат наблюдаваха приготовленията със страхопочитание, преди да бъдат изпратени горе в стаята си с детегледачката.

Естествено, всичко вече беше много по-различно от шейсетте години. Луси вече предпочиташе Мартас Винярд пред Нантъкет, донякъде защото тук беше по-оживено и не толкова претенциозно. Тук наблягаха на барбекю, коктейли край басейните и вкусната, уловена на място морска храна. Не че не трябваше да се подготвят, особено когато предстоеше вечеря в чест на Алексия и Теди.

Луси се въртеше из огромния сводест хол и оправяше и без това съвършените възглавници на канапетата от „Ралф Лорън“ в старанието си да се вслуша в съвета на домашната си помощница.

„Бъдете спокойна. Това е само една вечеря. Всичко ще е наред“.

Как, за бога, приятелката й Алексия де Вер се справяше със стреса, когато цяла държава беше на главата й? Луси Майър не можеше да проумее това, при положение че управлението на едно домакинство й се виждаше достатъчно изтощително занимание.

Светът на Алексия де Вер бе невъзможно далеч от света на Луси Майър. Онова, което крепеше приятелството им, бе, че нито една от двете не би искала да е на мястото на другата. Луси обичаше да е домашарка и домакиня точно толкова, колкото Алексия обичаше политиката и предизвикателствата на властта. И двете се справяха съвършено с ангажиментите си. Въпреки толкова различния си начин на живот имаха и нещо общо. И двете бяха омъжени за прекрасни, предани мъже, които работеха в сферата на финансите. Теди де Вер беше управител на хедж фонд — бутиков, но рентабилен европейски бизнес. Арни Майър беше капиталист спекулант и притежаваше акции във фондове в Америка, Азия и в развиващия се близкоизточен пазар. Двамата нямаха общ бизнес, но добре познаваха сферите си на дейност. От първия ден си дойдоха на думата.

Бе трудно за вярване, че бяха изминали повече от двайсет години, откакто Арни Майър бе продал лятната им вила на семейство Де Вер. Гейбълс бе добре уреден неголям имот в периферията на имението на семейство Майър — Пилгрим Фарм — с басейн, малка къща за гости и кокетен двор, пълен с лози, рози и високи ружи. Арни и Луси живееха в много по-просторната „голяма къща“ — внушителна сграда от осемнайсети век с високи тавани, стари дъбови дюшемета и просторни светли помещения. През лятото, когато Теди купи Гейбълс, Алексия и Луси бяха млади майки. Луси помнеше първата си среща с Алексия сякаш беше вчера. Тя вече бе член на британския парламент и още тогава си личеше, че е изключително амбициозна. Но никой, най-малко Луси Майър, не си бе представял, че един ден новата съседка ще достигне такива зашеметяващи висоти.

„Моята приятелка — британският министър на вътрешните работи“.

Луси така и не се умори да го повтаря. Не само заради пристигането на Алексия и Теди на острова след триумфалното назначение. А и защото Майкъл, невероятно красивият им син, щеше да дойде след толкова много години. Рокси винаги прекарваше летата тук. Горкото момиче нямаше голям избор, а и след инцидента тя и баща й бяха станали неразделни. Майкъл де Вер не се бе появявал във Винярд от юношеските си години. Луси Майър не можеше да престане да си мисли колко прекрасно, колко мило и съвършено и изобщо чудесно би било, ако Майкъл де Вер се влюби в Съмър. „Тогава всички ще станем едно голямо щастливо семейство“.

Двайсет и две годишната дъщеря на Луси току-що бе скъсала с колежанската си любов — онова противно наперено момче Чад Бейтс. („Чад. Боже! Какви са тия хора, дето ще нарекат съвършеното си новородено момченце Чад?“) Луси тълкуваше това като знак, че Съмър е готова за нова връзка. И си представяше как Съмър и Майкъл ще се оженят и ще си родят дечица! Луси и Алексия щяха да бъдат всеотдайните баби на общите си внуци.

Можеше да стане. Луси Майър можеше да направи така, че да стане. „И всичко започва от тази вечер“.

 

 

Майкъл де Вер седеше на задния ред в църквата на Удлон Авеню и хъркаше, докато паството пееше госпели.

— Събуди се! — Рокси го сръчка в ребрата. — Хората гледат.

Майкъл се стресна, надигна се и моментално му призля, сякаш някой стовари юмрук в корема му. Какво правеше тук, по дяволите? Каква лудост го бе подтикнала да дойде не само в тази църква, пълна със закоравели вярващи американци, но и на този остров?

Разбира се, добре знаеше отговора. Опитваше се да умилостиви баща си. Теди му бе толкова бесен заради напускането на Оксфорд, че го бе заплашил, че ще го лиши от наследство.

— Ще оставя всичко, до последното пени, на сестра ти! Не си мисли, че само те заплашвам!

Но Майкъл бе отстоял позицията си, бе продължил с плановете си за „Събития в Кингсмиър“ и бе наел офис в Оксфорд заедно с приятеля си Томи. По едно изключително щастливо стечение на обстоятелствата веднага бяха спечелили ангажимент в Хамптънс — тържество по случай шейсетгодишния юбилей на един милиардер от строителния бранш на новата му суперяхта „Океано“. Само преди четирийсет и осем часа Майкъл се бе изтягал на луксозния плавателен съд, прегърнал два супер модела с двете си ръце, беше се наслаждавал на фойерверките за стотици хиляди, озаряващи небето над Хамптън, и бе изчислявал наум печалбата си. (Е, може би „супермодели“ бе малко пресилено. Момичетата всъщност бяха скъпо платени руски проститутки, но тарифата им бе като за супермодели и изглеждаха божествено, така че да не издребняваме.) Последното, което Майкъл би искал, бе на следващата сутрин да хване самолет до сънливия Мартас Винярд — най-префърцунения остров на света. Но Теди бе настоял. „Това ще означава много за майка ти“.

Въпреки свободолюбивия си дух Майкъл де Вер беше привързан към майка си и към наследството си. Нямаше намерение да губи нито едно от двете. Затова се озова тук, с неистов махмурлук, надянал сако и вратовръзка, и полагаше огромни усилия да не повърне, докато казваше „Отче наш“.

Най-сетне службата приключи. Майкъл изкара количката на Рокси на яркото слънце и болезнено примижа зад тъмните си очила „Рей Бан“.

Алексия го прегърна през кръста с елегантната си ръка.

— Как си, скъпи? Не изглеждаш добре.

— Добре съм, мамо, благодаря.

— Препил е — изръмжа Теди.

— Прекрасна служба. — Майкъл се усмихна като щастлив мирянин, но Теди не се хвана.

— Моля те. Не на мен тия. Вониш на алкохол.

Теди де Вер бе с традиционните си кадифени панталони, спортно сако и спортни боти. Ходеше на църква облечен така всяка неделя от годината и не виждаше причина да променя този навик само защото е в Америка или защото температурата надвишава трийсет градуса. Бащата на Майкъл приличаше на лорд Грантам от „Абатство Даунтън“, емблематичният англичанин като чая от Пи Джи Типс и сандвичите с краставички. Ако в Англия някога направеха тематичен парк „Дисниленд“, Теди де Вер щеше да е сред главните персонажи.

Алексия намигна на Майкъл.

— Препил или не, радваме се, че си тук, скъпи. Нали, Теди?

— Хм.

— Сега да идем да поздравим отец Тимоти. Ще видим и двама ви на вечеря.

— Вечеря? — намръщи се Майкъл.

— У семейство Майър — отвърна Алексия и го целуна по бузата, после избърса червилото с носната си кърпичка. — Питиетата се раздават в шест.

— За мен няма ли целувка? — саркастично попита Рокси.

Алексия се прозина.

— Смени плочата, Роксан. Понякога се чудя как не ти идва наум колко си досадна.

— Кучка — измърмори Рокси, докато майка й се отдалечаваше.

Майкъл примижа. Мразеше конфликта между майка си и сестра си повече от всичко. Закара Роксан с инвалидната й количка до кафенето на Ивън Кийл — тяхно любимо място още от младежките им години, и я утеши с едно фрапучино.

— Предполагам сега ще започнеш да я защитаваш? — подкачи го Рокси.

— Не. Ще си кротувам.

— Същият си като татко. Никога не заставате срещу нея.

— Да ти призная, не знам дали ще успея да дойда у семейство Майър довечера — смени темата Майкъл. — Главата ми е като ударена с чук.

— Ами аз лично ще се погрижа да те фрасна с чук, ако ме изоставиш тази вечер. Няма да ме оставиш сама да търпя самохвалството на майка ми: срещата на Г-7 това, Даунинг Стрийт десет онова. И Луси Майър да я гледа предано като пудел. Пфу!

Майкъл смръщи вежди, но не каза нищо.

— Съмър идва специално за случая, знаеш ли — подкачи го Рокси. — Сигурна съм, че много държиш да я видиш.

Майкъл завъртя очи. Съмър Майър беше тяхното другарче в игрите в детството им. Винаги тайничко си бе падала по Майкъл. Беше свито дете, а като тийнейджърка качи много килограми. Последния път, когато се видяха, бе на седемнайсет години и стотина килограма и мълчеше като аутистка. От мисълта, че ще трябва да прекара четири часа в празни приказки с една сладка мълчалива пухкавелка, му се гадеше. И то без махмурлука.

— Ако дойда, ще накараш ли татко да ме включи отново в завещанието си?

Рокси се разсмя.

— Не. Но ако не дойдеш, някой ден, когато аз притежавам цялото семейно богатство и ти си напълно зависим от мен, ще те пратя да работиш.

— Предавам се. Ще дойда. Но отказвам да седна до Съмър Майър. Точка по въпроса.

 

 

— Майкъл, ти си ето там. До Съмър. Ако изобщо успее да дойде.

Луси Майър посочи празния стол отдясно на Майкъл. Рокси де Вер се изкиска и си спечели убийствения му поглед.

Отляво на Майкъл седеше Ванджи Браберман, абсолютно глухата вдовица на сенатор Браберман, която притежаваше една от по-малките къщи в имението Пилгрим Фарм. Ванджи наближаваше осемдесетте и имаше цяла енциклопедия болести, които бяха неизчерпаем източник на теми за разговор. Майкъл де Вер я познаваше от дете и вероятно вече знаеше повече — повече, отколкото му се искаше, — и от личния й лекар за синдрома на раздразнените черва на старата дама. Ванджи отказваше да носи слухов апарат, а предпочиташе фунийката, някога принадлежала на баба й, заради което изглеждаше като излязла от викторианската епоха. Освен това обичаше да почуква младежите с нея, ако мънкаха, което според Ванджи поколението на Майкъл правеше „ПОСТОЯННО“!

Столът отдясно на Майкъл бе все така празен. Имаше малка надежда полетът на Съмър от Бостън да закъснее, така че той щеше да си спести свенливите й искрящи погледи поне по време на предястието. Но нямаше да му се размине за десерта. Майкъл добре си спомняше, че няма сила на земята, която да отклони Съмър Майър от един хубав десерт. Тирамисуто на Луси бе достатъчно да я докара от Бостън с плуване. „Първият кит, забелязан край бреговете на Винярд това лято“.

Междувременно Луси — елегантна в семплата си бяла рокля и сламени сандали, се развихряше в ролята си на домакиня. Тя винаги бе имала онова майчинско, грижовно излъчване, което собствената му майка никога не проявяваше, и въпреки това успяваше да се поддържа в страхотна форма. Като малък Майкъл я възприемаше като съвършената майка. Стана му приятно, като видя, че си е все същата.

— Сега, ако всички сте се настанили, бих искала да кажа няколко думи, преди да започнем — разнесе се из стаята звънливият, женствен глас на Луси. — Всички присъстващи се знаем от дълго време. Двамата с Арни обичаме да казваме „семейство Пилгрим Фарм“. Всички сте ни много скъпи. Но един член от компанията ни заслужава специално внимание тази вечер.

Всички погледи се обърнаха към Алексия, която се изчерви подобаващо на хора от поздравителни възгласи.

— На нашата мила госпожа Де Вер не й стигна да влезе в британския парламент, ами реши, че трябва да се заеме с цялата страна.

— Че кой би се справил по-добре? — обади се Теди. Сияеше от гордост.

— Кой наистина? Затова с нашето тържество не само я приветстваме за добре дошла, но бихме искали да поздравим със закъснение прекрасната Алексия. Може да си фанатичен републиканец…

— Консерватор — поправи я Алексия.

Бащата на Луси се бе занимавал с политика и семейството открай време бе поддържало демократите.

— … но ние те обичаме и сме невероятно горди с теб. За Алексия!

— За Алексия!

Петнайсет чаши се вдигнаха и кристалът зазвънтя и заискри на светлината на свещите. През протегнатите ръце Майкъл зърна сестра си. Тя също бе вдигнала чаша, но някога миловидното й лице сега изглеждаше като издялано от камък. „С яростта си може да запали огън. В този поглед се чете убийствена омраза“, помисли тъжно Майкъл.

— Извинете, че закъснях.

Всички се обърнаха. Високо загоряло момиче бе влязло в стаята по време на тоста. Шумно стовари раницата си на дървения под. Носеше избелели дънки и бяла тениска с дълбоко изрязано деколте, така че се виждаха следите от презрамките на банския й. Дългата й кестенява коса бе вързана на конска опашка, а лицето й, по което нямаше и следа от грим, сияеше от здраве и младост въпреки явната й умора. С една дума, беше поразителна.

— Съмър, скъпа! — Арни Майър скочи да прегърне дъщеря си.

— Най-после! — Луси плесна с ръце. — Сядай, миличка, ето тук. Мястото ти е до Майкъл.

Съмър се изчерви и стрелна с поглед майка си. Да не кажем „застреля“! Луси потупа стола.

— Няма ли да поздравиш?

— Здравей. — Съмър кимна притеснено на Майкъл. — Отдавна не сме се виждали.

— Да.

Искаше му се да каже нещо галантно, но беше прекалено зает да затваря увисналата си до покривката челюст. „Да му се не види! Ако Арни не бе казал името й, нямаше да я позная“.

— Ще останеш ли на острова? — попита го учтиво Съмър.

— Ъ-ъ… аз, ъ-ъ…

— За съжаление не — отвърна Алексия вместо него и обяви на всеослушание: — Майкъл тъкмо започва нов бизнес в Англия. Много сме щастливи, че изобщо успя да ни посети, нали, Теди?

— Хмм — неодобрително изръмжа Теди.

— След няколко дни трябва да се връща.

— Е, то… аз… не е задължително — запелтечи Майкъл, без да откъсва поглед от съвършената бронзова кожа на Съмър. А устните й — меки и нежно розови, съблазнително се разтвориха, за да отпие глътка студено бяло вино. И преди ли имаше такива устни? Защо не ги бе забелязвал никога досега? — Бих могъл да остана още малко. Томи ще удържи положението за известно време. Нали разбираш. Ако се наложи.

— Наистина ли? — зарадва се Алексия. Присъствието на Майкъл правеше живота много по-приятен. — Това е чудесно. Сигурен ли си, че можеш да отделиш време?

— Разбира се, мамо. За теб — винаги.

Рокси де Вер се чудеше как брат й успява да се владее.

 

 

По-късно Алексия помогна на Луси в кухнята да направят кафе.

— Вечерята беше истински триумф, Луси. Много ти благодаря.

— Лидия се погрижи за всичко. Остави тези вечери-мечери — каза Луси, докато нареждаше чашите за кафе с розови мотиви върху чинийките от костен порцелан. — Разказвай. Как е там? Имам предвид как са нещата отвътре?

— Работата ли? Вълнуваща. — Алексия се усмихна, но очите й издаваха напрежение. Спестяваше нещо.

— Но?

— Няма „но“. Голяма чест е, че бях назначена. И, естествено, голямо предизвикателство.

— Скъпа — започна мило Луси, — не си пред Фокс Нюз. Не е нужно да рецитираш партийни лозунги. По дяволите, та аз дори не мога да гласувам в Англия, така че давай, казвай истината.

Алексия се усмихна.

— Това е истината. Ами, работата е много интересна. Но е стресираща. Имах един-два неприятни инцидента.

— Което на английски означава…?

— Заплахи. Получих телефонно обаждане няколко седмици преди пристигането ми тук. — Алексия й разказа за зловещия преправен глас и за фанатичното проклятие за Божия гняв. — Беше нещо за кръвта ми в пепелта. Не си спомням точно.

— Боже! — Луси зяпна. — Това е потресаващо!

— Не бих го определила точно така. Повече ме притесни, че тази откачалка има домашния ми номер.

— Как не — тихо добави Луси. — Теди знае ли?

— За телефонното обаждане знае.

Луси добре познаваше приятелката си и четеше между редовете.

— А за другото? Онова, за което не ми казваш?

Подтекстът на изказването накара Алексия да се усмихне.

— Още толкова други неща не съм му казвала, Луси! Повярвай ми, нямаш представа. Има неща, заради които би ме зарязал на мига.

— Теди? Да те зареже? Никога!

— Би го направил.

Алексия седна в люлеещия се стол в ъгъла. Тук, в познатата кухня на най-близката си приятелка, далеч от Лондон и Уестминстър и всичко случило се, изпита завладяваща нужда да сподели бремето си. Да има поне един-единствен човек на тази земя, който да знае цялата истина за миналото й. Коя е — каква е била — и какво е станала. Имаше нужда от човек, който да опрости греховете й.

Дали Луси Майър би могла да бъде този човек?

Луси остави чашите и се приближи до приятелката си.

— Алексия, ти трепериш, миличка. Какво става, за бога? Каквато и да е причината, можеш да ми кажеш. Едва ли е толкова страшно.

„И още как!“

— Преди няколко седмици един човек се опита да се свърже с мен. Човек от миналото ми.

— Какъв е този човек? Гадже ли?

— Нещо такова. — Алексия отпусна глава в ръцете си. — Искам да ти разкажа. Наистина. Но не знам откъде да започна. Има неща, които не знаеш за мен. Неща, които не знае никой друг. Ужасни неща.

Луси Майър се стресна от думите й. Инстинктивно усещаше, че не бива да настоява, че трябва да остави Алексия да сподели тайните си, когато сама пожелае.

— А този човек от миналото ти… той знае?

— Да. Дойде да говори с мен. Бил е в затвора и има психически проблеми.

— Господи. Алексия! Трябва да кажеш на Теди. Този човек изглежда много опасен.

— Да. Е, справих се с това.

— Как?

— Наредих да го депортират.

— Хубаво.

— Така ли мислиш? Сега се чудя дали постъпих правилно. Длъжница съм на този човек. Някога той направи нещо заради мен, нещо мило и благородно, заради което плати висока цена. А сега, когато се нуждаеше от мен, аз го прогоних. — За свое собствено учудване Алексия се разплака. — Просто бях подложена на такова напрежение… Телефонните заплахи. Били, изникнал така внезапно…

— Били ли се казва? Мъжът от миналото ти.

Алексия кимна.

— Има и друго. Целият кабинет ме мрази. Знам, че работят срещу мен почти всеки ден. А и отравянето на кучето ни. Всъщност кучето на Теди.

Луси я гледаше смаяно.

— Понякога имам чувството, че всичко е свързано — цялата тази омраза. Но не мога да разбера каква е връзката. Това е ужасното. Не знам, а това ме подлудява. Това трябваше да е най-щастливият период в живота ми, а вместо това имам чувството, че ще откача.

— Ами — логично подхвана Луси, — изглежда, че този тип Били е в дъното на всичко. Сега, след като си го депортирала, всичко ще се оправи, сигурна съм.

— Надявам се. — Алексия подсмръкна. — Ами ако няма нищо общо с него? Зад тези заплахи може да стои всеки. Може да е някой от затворниците, чиито присъди увеличих, или техен роднина. Толкова много хора ме мразят, Луси. Дори собствената ми дъщеря. Да си кажем истината — ако някой иска кръвта ми да се лее в прахта, това е Роксан.

— Не е вярно — каза преданата Луси, макар че и тя подозираше нещо такова. На вечеря й бе направило впечатление как блуждаеше погледът на Рокси, как момичето буквално се сви от гласа на Алексия, като ухапано от змия. Явно след последната им среща положението на този фронт се бе влошило. Но Алексия наистина бе прекалено хаплива с дъщеря си — факт, за който бе напълно сляпа.

Арни Майър подаде глава през вратата на кухнята и остана смаян от гледката на жена си, коленичила да утешава плачещата Алексия де Вер. Никога не бе виждал Алексия да плаче. Не бе плакала дори когато Рокси беше в болница и се бореше за живота си.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Алексия.

— Мога ли да помогна?

— Да — веднага реши Луси. — Можеш да сложиш чашите за кафе на масата. Трябва ни още минутка.

— Да повикам ли Теди?

— Не — категорично забрани Алексия. — Горкият Теди е достатъчно стресиран. Нека си почива. Наистина, Арни, добре съм. Просто малко се разчувствах.

Луси Майър извади от едно чекмедже съвършено изгладена бяла ленена кърпичка и я подаде на приятелката си.

— Не можем да говорим сега. Има прекалено много хора.

— Знам. Съжалявам. Провалих ти вечерята.

— Глупости. Всъщност това беше твоята вечеря.

— Значи тържеството си е мое и мога да си плача, колкото си искам?

— Точно така! — Двете се разсмяха. — Можем да се поразходим утре. Знам един страхотен безлюден плаж в северната част на острова. Ако тръгнем достатъчно рано, ще си остане само за нас.

— Звучи страхотно. Но утре не мога. Теди заминава за Лондон заради голямата си бизнес среща във вторник и му обещах утре да бъдем заедно. Ще плаваме.

— Тогава след като замине. Аз никъде няма да ходя.

Алексия стисна ръката на Луси. Беше истински благодарна за това приятелство.

— С удоволствие.

— Тогава ще ми разкажеш всичко.

„Де да можех“.

— Е, да вървим — подкани я бодро Луси. — Не можем да стоим и да подсмърчаме тук. Давай да видим дали този божествено красив твой син най-после си падна по дъщеря ми. Вече съм подготвила тоалета си за сватбата, да знаеш. Пазя го в гардероба от години.

Алексия се разсмя.

„Благодаря ти, боже, за Луси“.