Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (23)

22.

Следващата година беше истински триумф за Алексия де Вер. С подема на британската икономика духът на нацията избуя като нарцис след дълга студена зима. Според проучване на агенция „Галъп“ Хенри Уитман бе най-популярният действащ премиер след Чърчил и кабинетът със задоволство черпеше от сиянието на славата му. А колкото до Алексия де Вер — нейната популярност не беше по-малка от тази на премиера.

Как се случи това? Само допреди две години Алексия де Вер бе една от най-мразените фигури сред редовите британски политици, препратка към старите времена на безсърдечен консерватизъм. Хората свързваха Алексия де Вер (ако изобщо мислеха за нея) с бунтовете в затворите и страховитото безкомпромисно правосъдие. Фактът, че беше червива от пари, че говореше високомерно и че се бе омъжила в семейство по-аристократично и от Уиндзорите, не й помагаше да спечели симпатиите на обикновените гласоподаватели. Но след година и половина на длъжност, до която никой, включително самата Алексия, не бе очаквал, че ще се добере, и въпреки първоначалните сблъсъци по имигрантския въпрос госпожа Де Вер бе успяла да спечели сърцата и мислите на британското общество с внушителния си замах. Хората оценяваха мерките, които предприе за заздравяване на полицията и за увеличаване на полицейското присъствие по улиците. Одобряваха закрилата й на болниците и либерализирането на образованието, подкрепата й за включване на родителите в образованието и закона й за домовете за възрастни хора. Да, Алексия де Вер беше сурова. Но освен това работеше упорито, ефективно и решително за съхраняването на британските ценности и институции. Ротвайлерът от миналото се бе превърнал в британски булдог. Враговете й можеха единствено да гледат и да се дивят.

А след като подписа и договора за изграждане на автомобилен завод на „Рено“ в Ист Мидландс, с което откри десетки хиляди нови работни места, Алексия получи покана на Даунинг Стрийт десет.

— Трябваше да те направя министър на външните работи. — Премиерът изпъна крака, докато икономът наливаше чай. — Французите те възприемат като истинско чудо. Много си популярна там.

— Е, за това не мога да знам — скромно отвърна Алексия. Никога не беше сигурна къде е точно спрямо Хенри Уитман. Колегите й от кабинета протестираха, че я подкрепя безрезервно, но Алексия често усещаше подводните течения на неодобрение зад усмивките му.

— Опитай шоколадовия кейк — покани я Хенри. — От Дейлсфорд. Божествен е.

— Благодаря, ще се въздържа. — Алексия се наслаждаваше на елегантните си мерки и това я мотивираше да овладява страстта си към сладкото. — Трябва да внимаваш да не те чуе Иън. Той добре се справя във външно министерство.

— Така е — призна Хенри. — Но никой не публикува грозноватата муцуна на Иън Джеймс на първа страница на „Фигаро“, ако трябва да съм точен.

Алексия се разсмя. Беше вярно, че нейната фотогеничност и безцеремонният й прям маниер й бяха спечелили популярност във Франция и я бяха превърнали в истински посланик на британското правителство. Но не си представяше, че Хенри Уитман я е поканил на Даунинг Стрийт десет, за да я ласкае.

— Има ли някаква специална причина за поканата ти?

— Нищо специално. — Уитман отпи глътка чай. Алексия усещаше изпитателния му поглед. Долавяше някакво недоверие, предпазливост, която не проумяваше. „Какво ли иска да знае? А каквото и да е, защо не ме пита направо?“ — Имаш ли някакви планове за лятото? Предполагам, ще се връщаш в Щатите.

Разговорът ставаше все по-странен. „Защо Хенри Уитман се интересува от ваканцията ми? Дали не се опитва да се отърве от мен?“

— Всъщност не, не и тази година. Ще останем в Англия. Това абсурдно тържество, което Теди организира в Кингсмиър, изисква повече работа от срещата на Г-7.

— А, да — кимна Хенри. — Тържеството.

Вече всички в Уестминстър знаеха, че онзи чаровен негодник, съпругът на Алексия де Вер, подготвя пищно празненство по повод тристагодишния юбилей на фамилията Де Вер в Кингсмиър, известно като едно от най-изисканите имения в Англия. Всички известни имена в европейската политика щяха да присъстват, както и много други известни личности от развлекателния бранш и бизнеса. Щеше да бъде нещо като бала на Елтън Джон „С бяла връзка и тиара“, без вулгарната част.

— Ти ще присъстваш, доколкото знам? — попита Алексия.

— Разбира се.

— С Шарлот?

Хенри Уитман сключи вежди.

— Естествено с Шарлот. Не обичам да ходя сам по обществени мероприятия, Алексия.

— Да, разбира се.

Ето пак тази студенина.

— Ще се върнем от Сицилия малко преди това, но определено ще присъстваме.

След кратко неловко мълчание премиерът зададе няколко учтиви въпроса за предстоящото пътуване на Алексия и Кевин Ломакс до Париж. Като министър на икономиката Кевин също имаше заслуги за сделката с „Рено“, но всички знаеха, че успехът се дължи на Алексия.

— Как вървят нещата между вас двамата напоследък? — попита Хенри Уитман.

— Добре — излъга Алексия. — Нормално. — Всички знаеха, че Кевин Ломакс иска главата й на кол, затова тя се учуди на въпроса на Хенри.

— Не очакваш проблеми по време на пътуването?

— Не, господин премиер. Никакви засега.

— Хубаво.

Хенри Уитман се изправи, с което даде знак, че странният им разговор е приключил. Но когато Алексия стигна до вратата, той се обади зад нея:

— Има още нещо, което бих искал да те попитам.

Алексия спря.

— Да?

— За началника на охраната ти. Доволна ли си от него?

Алексия го погледна изненадано.

— От Едуард? Напълно. Фантастичен е.

— Хубаво. — Хенри Уитман се усмихна. — Чудесно.

— Защо питаш?

— О, просто така. Просто гледам на вътрешното министерство като на кораб влекач, това е всичко. Проверявам дали в трюмовете всичко е наред.

Алексия повдигна вежди.

— Защо да не е?

— Няма никаква причина. Наистина. Не се хващай за думата. Просто искам да съм сигурен, че получаваш нужната подкрепа. Ако си доволна от сър Едуард Манинг, значи всичко е наред.

— Да, доволна съм от сър Едуард Манинг.

— Чудесно! — засмя се премиерът. — Тогава няма проблем.

— Никакъв, Хенри.

 

 

Пет минути след като Алексия напусна сградата, Хенри Уитман вдигна телефона:

— Аз съм. Току-що си тръгна. Мисля, че имаме проблем.

 

 

Майкъл де Вер вървеше по Броуд Стрийт в Оксфорд с енергична крачка и весело си свирукаше.

Колкото и да бе странно, през двете години, прекарани в Бейлиол, така и не бе забелязвал възхитителната барокова архитектура на Оксфорд, нито прословутите му „спящи кули“. Единственото, което си спомняше, бяха сухите лекции, дъждът и скучните вечери в „Олд Боар Ин“, с момичета, които му надуваха главата с празни приказки и които не искаха да бръснат космите под мишниците си. Но сега, като свободен човек — „Събития в Кингсмиър“ процъфтяваше, особено с предстоящото тържество, замислено от баща му, — Майкъл оценяваше всички достойнства на града. Точно този ден топлото слънце и цъфналите череши изпълваха улиците с оптимизъм и енергия. Подобно на всички университетски градчета, Оксфорд принадлежеше на младите. Докато вървеше край Ексетър и Юнивърсити Колидж, Майкъл се наслаждаваше на младостта и успеха в новото си начинание. Когато регистрираха фирмата си, Майкъл и Томи наеха офис в Оксфорд, за да си спестят високите наеми в Лондон. Сега, вече с осем служители на пълен работен ден и скъпите поръчки, които валяха, можеха да си позволят да се преместят, но никой от двамата не го искаше. Животът си беше много хубав и така.

Майкъл си погледна часовника. Дванайсет и петнайсет.

Не биваше да закъснява.

Беше се запътил към „Сан Доминго“, може би най-скъпия ресторант в Оксфорд, за да обядва с майка си. Щеше да плати сметката, а после да си я включи в графа „Представителни разходи“. Да имаш за клиенти собствените си родители си имаше своите преимущества. За негов ужас и удоволствие Алексия бе убедила Теди да позволи на него и Томи да организират тържеството в Кингсмиър. Щяха да им вземат много по-евтино от обичайното. Теди де Вер би получил инфаркт, ако Майкъл му покажеше тарифата, по която таксуваха богатите си клиенти от Лондон за подобни събития. Но пък това щеше да им донесе безценна репутация.

Томи, съдружникът на Майкъл, бе останал смаян от получения сутринта списък с поканените гости.

— Видя ли това? Мик Хакнал ще се върне на сцената, за да пее на живо, принцеса Майкъл от Кент ще произнася тостове, а Найджъл Кенеди току-що потвърди концерт за цигулка на терасата преди вечерята. И за всичко това трябва да благодарим на майка ти.

— Всъщност аз поканих Кенеди — поясни Майкъл. — Запознахме се миналата година на представянето на автобиографичната му книга.

Майкъл запомни забележката на Томи. Тристагодишният юбилей на Кингсмиър може и да беше идея на Теди, но благодарение на мощното обществено и политическо влияние на Алексия това щеше да се превърне в специално събитие за медиите. Благодарение на майка му списъкът с гостите беше като класация на стоте най-влиятелни личности на „Венити Феър“, с мъничко от блясъка на списание „Хелоу!“ за баланс. Хенри Уитман и съпругата му щяха да стоят рамо до рамо с френския президент и коронования принц на Испания. На друга маса Саймън Кауъл, Гуинет Полтроу и сър Боб Гелдоф щяха да споделят кафето след вечеря с вдовицата на херцога на Девоншър, Никола Хорлик и сър Гюс О’Донъл, бивш началник на държавната администрация в Уайтхол, известен с акронима ГОД^[1]. Майкъл би се обзаложил, че ако Исус Христос беше жив, би отделил време в програмата си, натоварена с чудеса, за да дойде на лятното парти в Кингсмиър. В крайна сметка, щом беше достатъчно престижно за Матю Фройд и Елизабет Мърдок…

„Сан Доминго“ беше пълен както винаги, но Майкъл бе отведен до една голяма маса до прозореца, с гледка към реката и прочутия парк на Модлин Колидж. Едва успя да се настани и да си поръча бутилка сода, когато се появи Алексия, властна и бляскава в тъмнозеления си костюм — панталон и сако — от „Прада“ и блуза от кремава коприна, куфарче в едната ръка и блекбъри в другата.

— Скъпи. Отдавна ли ме чакаш?

— Изобщо не. Изглеждаш възхитително, както винаги, мамо.

Тя завъртя очи, целуна го по двете бузи и седна. Поръча си риба и зелена салата, без да отваря менюто. Майкъл избра обичайната пържола и картофки.

— Извинявай, че така съм се разбързала — каза Алексия, — но за съжаление…

— Ти винаги си забързана.

— Да. Утре пътувам за Париж с министъра на икономиката, който ме ненавижда. Не съм имала и секунда да прочета информация, а сега и баща ти настоява да прекараме вечерта в Оксфордшър.

— Защо?

— Според него със сестра ти трябва да прекарваме повече време заедно. Като че ли времето може да реши нещо.

През последната година Майкъл бе толкова зает с работа, че бе виждал Рокси много рядко, заради което се чувстваше виновен. В редките случаи, когато успяваше да се откъсне от бизнеса, отделяше всяка свободна минута за Съмър, колкото и да бе трудно. Съмър завършваше обучението си по журналистика в Нюйоркския университет, а Майкъл се подвизаваше на три хиляди мили разстояние в Оксфорд.

— Няма ли разведряване на фронта на Рокси?

— Все същото си е. Аз отварям врати, сестра ти ги затваря. — Алексия се усмихна, но Майкъл долови прикритата й болка.

— Дали наистина отваряш врати, мамо? — предпазливо попита той. — Понякога си много рязка с Рокси.

— Знам — въздъхна Алексия. — Толкова ме ядосва, че ми е трудно да се сдържам. Но наистина се опитвам. Не ми се иска да се отказвам от нея, Майкъл, но сякаш тя сама се е отказала от себе си.

— Знам — въздъхна и Майкъл.

— Но стига с тези глупости. Кажи ми ти как си, мили? Как върви подготовката за тържеството на баща ти?

— Чудесно, благодаря.

— Мога ли да ти бъда полезна с нещо?

— Не. — Майкъл отпи глътка вода. — Вече направи повече от достатъчно. Томи каза да ти предам, че ако някога ти омръзне да управляваш държавата, имаш гарантирано място при нас.

Алексия се разсмя високо.

— Колко мило от страна на Томи. Непременно да го поздравиш.

— Не трябва да се отказваш от Рокс — внезапно заяви Майкъл. — Виж колко по-добре сега са отношенията между нас с татко, отколкото бяха преди година.

— Съвсем не е същото.

— Донякъде е.

— Сестра ти никога няма да преглътне факта, че Андрю Бийзли я напусна. Дори, откровено казано, си мисля, че не иска да го направи. Понякога ми се струва, че й е по-удобно да е жертва, отколкото да е щастлива. — Алексия опита от рибата. — Това прекалено откровено ли е от моя страна?

Действително бе прекалено откровено, макар тази мисъл да беше минавала и на Майкъл. Рокси обичаше да е жертва, а Теди обичаше да се грижи за жертви. По някакъв откачен, перверзен начин трагедията устройваше и двамата.

Лицето на Майкъл помръкна.

— Мразя Андрю Бийзли. Толкова го мразя, че чак ме боли в гърдите.

Алексия се взря в сина си.

— Наистина ли?

— Да. Колко по-различно щеше да е всичко, ако Рокси никога не го беше срещнала. Не мислиш ли?

— Не — откровено призна Алексия. — Никога не мисля за миналото. Каквото било — било. Няма връщане.

— Значи не мразиш Андрю Бийзли? — с недоумение попита Майкъл.

— Да, не го мразя.

— А би било добре да го мразиш. Би било нормално.

Алексия се разсмя по-скоро от нерви, отколкото от изненада. Нещо в тона на Майкъл я притесни.

— Ти би ли искал да го мразя?

— Не. Просто казвам, че не бих те съдил, ако го мразиш. Някои хора са си лоши. Заслужават да страдат. Заслужават да умрат.

Настроението внезапно се промени. При нейното идване Майкъл сияеше. Сега изведнъж стана толкова студен, че Алексия потръпна. Същото чувство бе изпитала и на номер десет, когато Хенри Уитман така тайнствено я бе разпитвал за отношенията й със сър Едуард Манинг.

Дали Хенри не се бе опитвал да й каже нещо? Или пък Майкъл?

— Как е Съмър? — Алексия реши да смени темата с по-весела.

— Добре, струва ми се.

— Какво означава „струва ми се“? Ти не знаеш ли?

Майкъл притеснено почна да мачка салфетката.

— Не съм я виждал от няколко месеца, ако трябва да съм откровен. Тя е в Ню Йорк, аз съм тук. Не е лесно.

— Но не си ли говорите по телефона? По скайпа?

Майкъл уклончиво сви рамене.

„О, боже — помисли си Алексия. — Имаме проблем в рая?“ Надяваше се да не е права.

Отначало Алексия не споделяше особено ентусиазма на Луси Майър за обвързването на децата им. Но Съмър бе добра партия за Майкъл. Тя го бе укротила и го бе дарила със спокойствие и удовлетворение до степен, в която Алексия бе започнала да се надява, че децата им ще се оженят. Нямаше спор, че Съмър Майър щеше да е много по-приемлива снаха от пъстрия парад сервитьорки, модели и литовски „студентки“, с които Майкъл излизаше преди.

— Но още сте щастливи заедно?

— Ммм-хмм. — Салфетката вече беше на топка.

— И тя ще присъства на тържеството?

— Мм… да. Ще лети с Луси и Арни. Може ли да сменим темата?

— Разбира се.

Бърбориха приятно до края на обяда, шегуваха се с пълното обсебване на Теди от празненството в Кингсмиър и с великата фамилна история на Де Вер. Докато дойде време Алексия да си тръгва, странното настроение на Майкъл се бе изпарило. Прегърна я с обичайната закачлива усмивка.

— Значи утре — Париж?

— Утре — Париж — въздъхна Алексия. — Не помня кога за последно съм имала толкова много работа.

— Така ли? — Майкъл се усмихна. Майка му бе фанатично амбициозна работохоличка от деня на раждането му, а и сигурно много преди това.

— Виж, мамо, държа на това, което ти казах за Рокси. Не губи надежда. Дълбоко в себе си тя те обича. Знам, че е така.

Алексия го целуна по бузите.

— Мило момче.

Излезе от ресторанта, без да поглежда назад.

 

 

Търговските преговори в Париж бяха обичайно скучни, поне когато се провеждаха сутрин. Във Франция всички пиеха вино на обяд, така че следобедните срещи бяха малко по-поносими за повечето участници. За съжаление Алексия беше въздържателка — понятие толкова чуждо на парижките домакини, че се бе превърнало в централна тема за обсъждане.

— Но сигурно пиете вино вечер, мадам?

— Не, не. Аз не пия.

— A, oui, je vois. Не пиете на работа. Разбирам. Това е британски обичай, n’ést-ce pas?

— Всъщност изобщо не пия алкохол.

— Съжалявам. Не разбирам.

— Не обичам.

— Не обичате?

— Не обичам алкохола.

— Ah, d’accord. Но ще пийнете глътка „Шато Латур“, нали? Това не е алкохол, мадам. Това е изключително вино.

Алексия беше повече от сигурна, че зад слуха, че тя не пие, защото е била алкохоличка, стои Кевин Ломакс. Но последното, което би искала, бе да бъде въвлечена в мърлява битка с Кевин, затова го подмина. Деловите срещи с Ломакс бяха в най-добрия случай стресиращи и алкохолът нямаше да помогне. Имаше облекчение само ако успееше да избяга за няколко часа. Докато министърът на търговията и индустрията обикаляше офисите на „Рено“ и се наслаждаваше на déjeuner de bienvenue^[2] сам, Алексия се бе освободила за бърз пазар по авеню Монтание. Без съмнение останалите преговарящи щяха да са доста пийнали, когато се върнеше в заседателната зала. Дразнеше се, че на следобедните заседания се постига толкова малко, но се опитваше да се съсредоточи върху настоящото си занимание: да избере рокля за Рокси. Консултантите в „Кристиан Диор“ бяха все мъже, издокарани в безупречни тъмни костюми като икономи от деветнайсети век, и всички бяха овладели изкуството на деликатното обслужване.

— С какво мога да ви помогна, мадам? Търсите нещо делово или нещо за вечерта може би?

— Всъщност искам нещо за дъщеря си — отвърна Алексия. — Подарък.

Бе взела присърце съвета на Майкъл и реши да положи повече усилия по отношение на Рокси. Тъй като комуникацията — лична и емоционална — никога не беше била нейна силна черта, Алексия реши, че ще започне с някакъв жест за примирие. С подарък.

— Мадам, имаме класически копринени шалове, разбира се. Много шик, много красиви. А и новата ни колекция от sac-a-mains^[3] пристигна току-що.

— Мислех си по-скоро за рокля. Предстои ни градинско тържество и дъщеря ми би искала да изглежда по най-добрия начин. Носи моя размер.

— И сигурно е красива като вас — галантно отбеляза мъжът.

Едно старо познато чувство прободе Алексия, но тя побърза да го заглуши. Не можеше да се понася заради ревността си от младостта и красотата на дъщеря си. Но независимо от всичко тя винаги искрено бе обичала Роксан.

Плеснаха ръце, щракнаха пръсти и за миг Алексия се озова сред море от фини тъкани, памук, тюл, коприна, кадифе и дантела във всевъзможни форми и цветове.

Отдавна не бе излизала по магазините за дрехи. Напоследък поръчваше всичко от „Нет-а-порте“ или поръчваше на личната си асистентка какво да й донесе. Беше забравила какво удоволствие носи да влезеш в такъв магазин.

Освен това бе забравила и колко неприятни могат да са американците, особено в чужбина. В съседната пробна някаква много шумна и много груба жена с тексаски акцент викаше на съпруга си да изключи айпада си и да й обърне малко внимание.

— Кълна се в бога, Хауи, ако моментално не изключиш това нещо, ще изхарча толкова много пари тук, че няма да ти останат и за такси до „Джордж Пети“. — Алексия се бе отървала от американския си акцент преди четирийсет години и се дразнеше, когато го чуеше, като бивш пушач от цигарен дим. Очевидно тази жена искаше да покаже на всички, че двамата с „Хауи“ са отседнали в най-скъпия хотел в Париж.

— Би ли си затворила проклетата уста, Лорийн? — грубиянски отвърна съпругът й. — Опитвам се да чуя новините.

— Можеш да ги чуеш и в хотела. Аз пък се опитвам да купя нещо.

— Имам предвид истински новини, а не някакви си френски комунистически бръщолевеници.

Оказа се, че „истинските новини“ са от „Фокс“, медийния канал, който Алексия най-малко понасяше. Но тя, както и целият магазин, скоро бяха оглушени от звука, идващ от айпада на Хауи — той го бе надул докрай, за да покаже на жена си кой командва.

Служителите на „Диор“ бяха безупречно учтиви, както винаги.

— Господине, опасявам се, че ще трябва да ви помоля да го изключите.

— Няма да стане, Пиер — сопна се тексасецът. — Ще си слушам новините, и точка. Имаш ли представа колко пари съм похарчил в магазина ви през последните четирийсет и осем часа?

— Не, господине, нямам.

— Повече, отколкото ти изкарваш за година. Аз ти плащам скапаната заплата, Пиер, така че ми се разкарай от главата.

— Хауи! Престани да се държиш като простак и ми помогни да си избера рокля.

Докато семейната кавга продължаваше, Алексия, без да иска, се заслуша в новините. Американският президент бе произнесъл реч през първия ден от посещението си в Израел. Америка отново бе увеличила разходите си за въоръжаване, за трето поредно тримесечие. „Грешка“, помисли си Алексия. Еврото беше поевтиняло спрямо долара. Някакъв енергичен бизнесмен републиканец от Маями се бе кандидатирал да участва в изборите през следващата пролет. Но последното съобщение, добавено някак между другото от говорителя, спря дъха на Алексия.

— Обезобразеното тяло на млада жена бе открито вчера сутринта на брега на Джърси. Жената е идентифицирана като Дженифър Хамлин, двайсет и две годишна секретарка от Куинс, Ню Йорк.

Дженифър Хамлин!

Името прониза Алексия като предупредителен сигнал. Умът й се върна година назад и тя си спомни случилото се на площада пред парламента — как Били Хамлин я бе нарекъл Тони, как я бе молил да го приеме. Алексия още чуваше гласа му, сякаш в момента стоеше до нея: „Тони, моля те! Става дума за дъщеря ми. Моята дъщеря!“

„Беше уплашен, много уплашен за дъщеря си и се нуждаеше от помощта ми, а аз му обърнах гръб. И сега дъщеря му е мъртва. Убита, също като горкия Били“.

Явно я измъчваше чувството й за вина. Можеше да е някоя друга Джени Хамлин, нали? Изобщо да не е дъщерята на Били. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че такова съвпадение е почти невероятно. Спомни си досието на Били Хамлин, приготвено от Едуард Манинг. Там пишеше, че Били има само една дъщеря — Дженифър. Семейството беше от Куинс. „Какво ли искаше да ми каже Били за дъщеря си? Какво не успях да чуя заради прекаления си страх и егоизъм? Дали не можех да я спася? А може би и двамата?“

Върна роклята на консултанта и излезе от магазина. Не беше на себе си.

Обади се по телефона.

— Дъщерята на Били Хамлин е била убита.

От другата страна на линията сър Едуард Манинг не показа никаква емоция.

— Разбирам.

Точно така бе реагирал и след като Били Хамлин бе открит мъртъв предишната година и полицията приключи случая, без да открие нито един заподозрян. Хладнокръвно. Сдържано. С безразличие. Донякъде точно това очакваше от него Алексия, това искаше. И все пак, необяснимо защо, това я притесняваше.

— Ще наредите ли нещо, госпожо министър?

— Да. Събери ми цялата информация по случая. Цялата. Свържи се с американската полиция, с държавния департамент, с ФБР. Не ме интересува как ще стане това, не ме интересува кой ще знае. Искам докладът за убийството на Дженифър Хамлин да е на бюрото ми, като се върна в Лондон.

— А ако хората питат защо британското министерство на вътрешните работи толкова се интересува от разследването на някакво американско убийство?

— Кажи им да си гледат работата.

И затвори. Трепереше. Изведнъж търговските преговори и тъпото лятно парти в Кингсмиър загубиха всякакво значение. Единствената й мисъл бе за Били Хамлин и бедната му дъщеря. Миналото й отново изплува и я обсеби. Но този път не можеше да го пренебрегне. Не можеше да зарови главата си в пясъка и просто да се скрие. Умираха хора. „Дали заради мен?“

Същата вечер Алексия де Вер хвана „Евростар“ до Лондон с лошо предчувствие в душата.

Роксан де Вер така и не получи жеста на примирие.