Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Приливът на тайните (39)

38.

Делото на Теди де Вер се гледа в известния лондонски Върховен съд на Странд. Като част от Кралската съдебна палата, готическата сграда от късната викторианска епоха със своите кули, богато украсени арки и множеството статуи — от библейски личности до известни прависти на съвремието. — Върховният съд е бил сцена на много съдебни драми в Англия. През последните години съдът се бе прочул още повече. Тук бяха разпитвани свидетелите за смъртта на принцеса Даяна, тук бяха водени дела на разни вестници от Флийт Стрийт, на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс, Наоми Кембъл и цяла плеяда известни имена.

Теди де Вер може и да не беше точно от тази категория, но той и съпругата му си оставаха една от най-известните и най-противоречиви двойки в британската политика. Алексия де Вер бе напуснала политическата сцена във вихъра на семейните скандали предишната година, бе обърнала гръб на Великобритания и медиите й, което правеше присъствието и на произнасянето на присъдата на мъжа й гореща новина. Големият въпрос не беше: „Колко години ще дадат на Теди де Вер?“, а: „С какво ще бъде облечена Алексия де Вер? Състарила ли се е? Как стресът се е отразила на фигурата й?“ Дали бедната й осакатена дъщеря, някогашната годеница на убития Андрю Бийзли, все още презираше известната си майка, втората британска Желязна лейди? Или на известното каменно стълбище пред Върховния съд щеше да се наблюдава вълнуващо семейно помирение? Това бяха важните въпроси, чиито отговори търсеха читателите на „Дейли Мейл“. Стотици обикновени хора се бяха събрали на Странд, за да зърнат Алексия де Вер при пристигането й в съда. Както самата тя бе предполагала, зяпачите, новинарските екипи и папараците образуваха истинска лудница.

За щастие Ангъс Грей беше до нея и я преведе през тълпата.

— Просто се дръж за ръката ми, скъпа, и гледай само напред.

С тогата и перуката си Ангъс изглеждаше още по-поразителен от обичайно. Ако Алексия не го познаваше достатъчно добре, би се усъмнила, че опънатите му бръчки около очите и устата са дело на някой дерматолог, а не следствие от триседмичната почивка на остров Мавриций, както твърдеше Ангъс.

— Запомни — не поглеждай надолу — посъветва я той. — Така ще изглеждаш виновна.

— За бога, Ангъс. Не аз съм обвиняемата.

— Според тези тук и ти си обвиняема. — Кралският адвокат кимна към тълпата, докато колата спираше. И беше прав, както винаги. В мига, в който Ангъс и Алексия се показаха от колата, ги застигна вълна от въпроси и оглушителни освирквания.

— Как се чувствате отново на родна земя?

— Какво очаквате от днешния ден, госпожо Де Вер?

— Ще бъдете ли до съпруга си?

— Дъщеря ви ще присъства ли? Госпожо Де Вер!

Сърцето на Алексия заби лудешки от паника. „Само като си помисля, че някога се радвах на това внимание. Дори се опиянявах от него. А сега единственото, което искам, е просто да видя Теди и да приключа с това“.

Влязоха в сградата. За нея имаше запазено място до Ангъс на първия ред, така че нямаше да се наложи да се изправя срещу зяпачите в залата. Въпреки това усещаше изгарящите им погледи върху гърба си през кремавото сако от „Шанел“.

— На мен ли така ми се струва, или тук наистина е много топло? — пошегува се тя.

— Не им обръщай внимание. Теди ще се появи всеки миг. Той ще влезе последен, преди съдията, ето от там. — Ангъс посочи една резбована дъбова врата, която беше по-подходяща за църква. — Заседанието няма да отнеме много време. Обвинителят ще направи кратко изявление. Близките на жертвите също имат право на изявление, но в този случай никой не присъства.

— Така ли? Никой не е дошъл да защити името на Андрю? Колко тъжно.

— За нас това е добре — увери я Ангъс Грей. — Подсмърчащи майки и сестри е последното, от което Теди се нуждае. Макар че съдията вече е проучил делото в детайли и най-вероятно вече е решил каква присъда ще даде. Всичко това… — той махна към залата, — всичко това е само представление. След като обвинението приключи, аз ще кажа няколко думи и после е ред на съдията. Обикновено съдиите не говорят повече от десет минути. Най-често се ограничават с около минута поучения. После произнасят присъдата и отвеждат Теди в килията.

— Ясно — мрачно заяви Алексия. Тя знаеше всичко това, но като го чуваше от Ангъс, й се струваше още по-болезнено.

— Тогава ще имаш възможност да го видиш, ако искаш. Само ми кажи и ще подам молба до съда още сега.

Мислите на Алексия я отнесоха към един друг процес преди много години, в един друг живот, когато Били Хамлин бе отведен в килията. Бащите им едва не се бяха сбили и в суматохата тя се бе промушила, за да види Били. Беше толкова ужасно, потресаващо. Той й бе направил предложение за брак и тя бе приела — „Имах ли избор?“ — и когато си тръгваше, знаеше, че няма да го види никога повече. Все пак го беше видяла отново и от този ден всичко, целият й свят започна да се сгромолясва.

— Алексия? — Ангъс Грей я гледаше учудено. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Би ли искала да видиш Теди след произнасянето на присъдата?

Алексия кимна.

— Да. Определено.

Точно тогава в задната част на залата настъпи някакво оживление. Чуха се смаяни ахвания и възгласи. Ставаше нещо важно, но то бе зад гърба й, така че Алексия не можеше да види нищо.

— Какво става? — попита тя Ангъс. Но преди той да успее да отвори уста, отговорът й дойде по централната алея до нея. Излъчваща достойнство, красива в семплата права черна рокля с наниза перли от майката на Теди, Роксан добута количката си и спря до майка си.

— Ти дойде — прошепна Алексия.

— Да.

— Заради баща си? Или заради Андрю?

— Заради нито един от двамата. Заради себе си. И може би мъничко заради теб.

Без да се замисля, Алексия се наведе и прегърна Рокси. Жуженето и щракането на фотоапаратите от ложата на пресата бяха оглушителни.

Ангъс Грей си помисли: „Ето ти първата страница на утрешните вестници“.

Последва ново зарево на светкавици, когато Теди излезе на подсъдимата скамейка. Алексия и Рокси се стиснаха за ръце.

— Толкова е отслабнал — прошепна Рокси.

— Виждам.

Любимият му костюм от „Търнбул и Асер“ висеше на раменете му като взет под наем. Червендалестите му бузи се бяха стопили и хлътнали. Изобщо целият се беше свил — беше по-дребен, смален. Като видя Алексия и Рокси, седнали заедно до защитника му, им се усмихна изненадано.

— Не поощрявай това. Не го гледай — прошепна Ангъс в ухото на Алексия. — Съдят го за убийство. Трябва да показва разкаяние.

„Трябва да излъчва разкаяние — помисли Алексия. — Проблемът е, че той не мисли, че е извършил нещо нередно“.

— Всички да станат. Влиза председателят — главен съдия Карнарвън. Всички да станат.

Главата на Алексия се завъртя, когато се изправи. Това беше.

 

 

Делото беше просто и лишено от емоции: според собствените му признания Теди де Вер бе застрелял Андрю Бийзли предумишлено. Успешно бе прикривал престъплението в продължение на девет години и при разкриването му не бе демонстрирал никакво съжаление. Заради явната му липса на адекватно разбиране или разкаяние за извършеното и заради тежестта на престъплението Теди де Вер е опасен за обществото. По тази причина и в интерес на правосъдието обвинението на Короната призовава за доживотна присъда.

 

 

Рокси изслуша изложението на обвинението, без да трепне. Бе решила да дойде на произнасянето на присъдата с надеждата, че това ще й помогне да преодолее себе си. Тази мисъл й подсказа посещението на Съмър Майър. Това се отнасяше не само за съдебния процес, но и за срещата с майка й — искаше да направи първата малка крачка към опрощението. Терапевтът й, доктор Удс, веднъж описа негативното й отношение към реалността така, че успя да докосне най-болезнената струна: „Все едно ти изпиваш отровата и се чудиш защо мразеният човек не умира“. Тогава Рокси осъзна: „През по-голямата част от живота си пих отрова и се чудех защо майка ми не умира. Не трябва да допускам същата грешка с татко“. Идването й във Върховния съд бе истинско изпитание. Но Рокси се надяваше, че ако се справи, ще излезе по-силна и ще се пребори с поне някои от своите демони.

В известен смисъл вече усещаше ефекта. Като видя Теди на подсъдимата скамейка — един слаб възрастен мъж, тя осъзна, че той все още е неин баща, все още е човекът, когото бе обичала през целия си живот. Не можеше да му прости. Но осъзна с изпепеляваща яснота, че не може и да спре да го обича.

Колкото до Андрю Бийзли, той вече не беше реална личност за нея. Чертите му, докосването му, гласът му… всичко бе загубено толкова отдавна. Роксан не можеше да свърже днешния процес с този човек. Андрю беше само копнеж, спомен, нещо, което бе очаквала и всъщност никога не бе имала. Беше толкова тъжно. Но беше минало. Приключило. Завинаги. Когато обвинението завърши пледоарията си и Ангъс Грей взе думата, Рокси почувства, че бъдещето я привлича, неизвестно, загадъчно, но въпреки това реално, осезаемо, така както не бе усещала от много дълго време.

Пледоарията на Ангъс беше още по-кратка и от тази на обвинението. Теди се бе признал за виновен и бе спестил на Короната и на всички страни по делото един скъп процес. Беше поел отговорност и беше готов да понесе наказанието си. Колкото и противозаконни да бяха действията му, той е бил воден единствено от желание да предпази дъщеря си. Ползва се с добро име.

Главен съдия Карнарвън се покашля. Той беше много стар, слаб и имаше противно висяща кожа на шията, като пуяк, готов за дръвника. Лицето му не излъчваше състрадание.

Седнала до дъщеря си, Алексия се приготви за най-лошото.

— Зверско престъпление… уязвим млад мъж, примамен, за да бъде убит.

Думите на съдията се сипеха върху нея.

— Без никакво чувство за разкаяние.

Алексия погледна Теди. За миг погледите им се срещнаха и тя прочете в неговите благодарност и любов. Той изглеждаше толкова спокоен. Дори да се страхуваше, не го показваше.

— Въпреки доброто име, с което се ползва, в интерес на правосъдието е…

„Всъщност изобщо познавала ли съм го някога? — помисли Алексия. — Познавали ли сме се?“

— Осъждам ви на доживотен затвор, с минимум петнайсет години без право на помилване.

И удари с чука. Това беше. Петнайсет години. Същата присъда бе получил Били Хамлин някога. Връхлетя я чувството за дежа вю, за капана на някаква ужасяваща цикличност, от която няма измъкване.

„Той ще умре в затвора. Никога повече няма да споделяме едно легло. Никога повече няма да го държа в обятията си“.

Отведоха Теди. Ангъс Грей й говореше нещо. Алексия наблюдаваше как се мърдат устните на адвоката, но не чуваше думите му. Гласът му сякаш идваше изпод вода. Вълните отново се надигнаха и я повлякоха надолу.

— Мамо. — Гласът на Рокси взе да я дърпа нагоре. — Мамо, чуваш ли ме? Добре ли си?

Алексия кимна мълчаливо.

— Ако искаш да видиш татко, трябва да тръгнеш сега — внимателно я подкани Рокси. — Върви. Ангъс ще те заведе.

 

 

Съмър Майър вдигна телефона.

— Ало?

— Здравейте. Обажда се Карън.

— Карън?

— Карън Дейвис. От „Дрейк Мотърс“. Идвахте преди седмица за мотора „Дукати“.

Секретарката на грубия управител на гаража. Съмър съвсем бе забравила, че й беше дала телефонния си номер.

— Разбира се, Карън. Спомням си.

— Помолихте да ви се обадя, ако се сетя нещо за дамата, която купи мотора. Е, сетих се.

— Наистина ли? — Съмър затаи дъх.

— Не разбирам защо ли не се сетих преди това, нито пък Дейвид. Той е шефът. Пада си малко тъп, да го кажа направо. Ами сетих се, че в изложбената зала имаме камера!

Съмър се опита да овладее въодушевлението си.

— Това е страхотно! И мислите, че жената е записана?

— Не мисля, знам го — възторжено заяви Карън Дейвис. — Касетата е при мен. Искате ли да дойдете и да я вземете?

 

 

Съдебният процес й се бе сторил сюрреалистичен, но срещата й с Теди се оказа още по-странна.

— Алексия, миличка. — Той я целуна по двете бузи. — Как си? Сигурно си капнала след пътуването. Хубаво, че дойде.

Държеше се като домакин на прием, който посреща стара приятелка. А не като човек, току-що получил доживотна присъда за убийство.

— Седни, седни. Моля те. — Погледна с надежда над рамото на Алексия. — Рокси не е ли с теб?

— Не. Тя е отвън с Ангъс. За нея е голямо изпитание, че изобщо е тук. Мисля, че това… — Алексия посочи мрачната стая с олющена боя по стените и заковани за пода мебели — щеше да й дойде в повече.

— Да, така е… — Теди кимна тъжно. — Предполагам.

— Не изглеждаш добре, Теди. Ужасно си отслабнал.

— Добре съм, мила. Имах проблеми с някаква стомашна бактерия, но вече съм тип-топ.

— Ходи ли на лекар?

— Лекар? Не, за бога. Няма нужда от толкова паника. Повярвай, добре съм.

Алексия се опита да му повярва.

— Ще се справиш ли, Теди? — попита го разтревожено. — Чувствам се толкова безпомощна.

— Разбира се, че ще се справя — засмя се Теди. — Що за въпрос! Щом съм оцелял в предучилищната група, затворът ще ми се стори като песен.

„Наистина го вярва“. Алексия не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Да не говорим сега за това — каза Теди. — Сигурно имаме само няколко минути. Кажи ми ти как си, скъпа? Как беше във Винярд?

— Винярд си е все същият. Прекрасен. Спокоен.

— А Ню Йорк?

Алексия го изгледа стреснато.

— От къде знаеш, че съм била в Ню Йорк?

— Мисля, че Ангъс спомена нещо — небрежно отвърна Теди. — Бях изненадан. Не го спомена в писмата си. Винаги съм мислел, че мразиш този град.

— Имах нужда от промяна — излъга го Алексия. Последното, което би искала да обсъжда с Теди, бе разследването й на убийството на Дженифър Хамлин. След признанието му за убийството на Били повече не бяха говорили за този случай. Не можеха, не и ако искаха бракът им да оцелее. Но един въпрос Алексия трябваше да зададе. И то сега, когато имаше възможност.

— Чувал ли си някога за фирмата „ХМ Кепитъл“?

Теди я изгледа озадачено.

— Защо питаш?

— Дълга история — блъфира Алексия. — Нищо важно. Просто се чудех дали това име ти говори нещо.

— Чакай. Ами да, точно така, сещам се. Това е една от фиктивните фирми на Арни Майър. Инвестиционен механизъм. Регистрирана е на Каймановите острови, доколкото си спомням.

Като чу Теди да потвърждава откритото от нея, Алексия изпита нещо като вълнение. Когато за първи път видя името на Арни Майър в списъка на директорите, помисли, че е грешка. Но скоро се оказа, че Арни не е просто директор, но и основател и главен инвеститор в „ХМ Кепитъл“. Другите имена в списъка бяха на професионални финансисти, адвокати и счетоводители, данъчни съветници. „ХМ Кепитъл“ беше Арни Майър. И точно тази фирма се бе заела систематично да смаже бизнеса на Били Хамлин.

— В какво инвестира?

— В нововъзникнали пазари — уверено заяви Теди. — Главно в бившите съветски републики. Нефт и газ.

— Нищо друго?

— Не, доколкото ми е известно.

— Не инвестират ли например в автомобилната индустрия? В Америка.

— Не. — Теди смръщи вежди. — За какво е всичко това, скъпа?

— Всъщност нищо съществено — усмихна се Алексия. — Мислех да инвестирам някъде, това е всичко. Затова исках да чуя твоето мнение.

— Ще ти кажа моето мнение! — Теди изведнъж сякаш побесня. — Кажи на Арни, че ако се опитва да измъкне пари от това семейство, да вземе да дойде при мен, по дяволите! Как смее да те примамва така, когато си толкова уязвима? Знаех, че има проблеми с финансите, но не си представях, че нещата са стигнали чак до там.

— Моля те, успокой се, скъпи. Никой не ме притиска, най-малко Арни. Не трябваше да те питам за това.

За облекчение на Алексия двама охранители от затвора влязоха в същия момент и много учтиво я помолиха да напусне. Теди я взе в обятията си и забрави за Арни Майър.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш.

— Ще идвам при всяка възможност. Веднага щом ми кажат къде си. — Алексия го целуна нежно по бузата.

— Грижи се за Рокси — подвикна Теди през рамо, докато го отвеждаха.

— Ще направя всичко по силите си.

Алексия изпрати с поглед мъжа, с когото бе споделила четирийсет години от живота си. У нея се надигна вълна от емоции, но тя побърза да я потисне. Сега не можеше да направи нищо повече за Теди. Но все още можеше да помогне убиецът на Дженифър Хамлин да бъде изправен пред правосъдието.

Арни Майър бе свързан с Били Хамлин. Колкото и странно да звучеше, беше истина. Теди го бе потвърдил. Арни Майър, съседът и приятел на Алексия, бе използвал фиктивната си фирма „ХМ Кепитъл“ за целенасоченото унищожение на бизнеса на Били. Според бившата съпруга на Били точно това в най-голяма степен бе докарало горкия Били до ръба.

Теди явно нищо не знаеше по въпроса. Объркването му беше искрено.

Но все някой знаеше за това.

„Ще трябва да поговоря с Луси“.

 

 

Съмър Майър гледаше втренчено екрана. Беше толкова разочарована, че й идеше да заплаче.

— Това ли е? Само това ли имате?

— Това е — каза Карън. — Тя влезе и излезе много бързо. Значи не я познахте?

Съмър може и да познаваше жената на екрана, но нищо не можеше да се различи. Изображението беше мътно, с ниска резолюция, черно-бяло, а и беше снимано само отзад и отгоре. Камерата бе уловила само част от профила й, когато се бе приближавала до рецепцията. През останалото време лицето й бе скрито. За момент Съмър помисли, че долавя у нея нещо познато — походката може би, или жестовете, когато се навеждаше към бюрото. Но скоро реши, че се хваща за сламки.

„Толкова ми се иска да видя нещо, че вече си измислям“.

— Дали бих могла да взема копие от записа вкъщи?

Не очакваше да получи нещо повече от образите, но ако ги качеше на компютъра си, можеше да ги проучи по-подробно.

Секретарката се огледа предпазливо, после извади диска и го тикна в ръката на Съмър.

— Нямам копие, само оригинал. Вземете го и ми го върнете, когато приключите. Само не го губете. Дейвид ще ме обеси, ако научи. Дори не искаше да ви се обаждам. Беше притеснен след първото ви посещение.

— Така ли? — изненада се Съмър, докато пъхаше диска в джоба си. Чудеше се какво ли има да крие управителят на „Дрейк Мотърс“. — Е, благодаря, Карън. Обещавам да внимавам.

— Беше ми приятно. — Карън Дейвис й намигна. „Разследването“ на Съмър Майър беше най-интересното нещо, което й се бе случвало от много време. — Ние, момичетата, трябва да се подкрепяме, нали така?

 

 

Вечерта Съмър се беше опънала на дивана в наетия от нея апартамент в Бейсуотър и гледаше записа от Карън Дейвис за хиляден път. Колкото повече наблюдаваше елегантната сива фигура, която се движеше из магазина, толкова по-сигурна беше, че я познава. Но не можеше да я свърже с нищо. Дрехите на жената — пола до коленете и пуловер — бяха семпли и с нищо незабележими. Носеше шал на главата си — никоя от познатите на Съмър не носеше шал, — но може би беше искала да скрие лицето си от камерите? Със сигурност добре бе постигнала анонимността си, дори по-добре, отколкото с маска.

Съмър заряза компютъра, пусна телевизора и почна да превключва каналите, докато не стигна новините на Би Би Си. Теди де Вер бе осъден този ден. Петнайсетгодишната му присъда беше главна новина. Дори сега, след толкова много месеци, на Съмър й беше трудно да повярва, че този благ, мил, сърдечен чичо Теди би могъл да убие човек, да го застреля хладнокръвно. С изненада научи, че Рокси е отишла в съда. Само преди две седмици категорично бе заявила, че не иска да има нищо общо с родителите си. В репортажа от новините изглеждаше хубава, спокойна, елегантна в прилепналата си черна рокля на излизане от съда до майка си.

Съмър се усмихна. Ако Алексия и Рокси се сдобряха, щеше да има поне една полза от цялата тази тъжна какофония. Забеляза, че Алексия носи кремавия жакет на „Шанел“, който Луси й бе подарила за миналия й рожден ден. Съмър добре си спомняше този ден. Тогава бе побесняла, като видя как майка й прекосява стаята с плика от „Шанел“ в ръка — още един скъп подарък за жена, която тогава в очите на Съмър бе коравосърдечна и крайно себична. Това беше преди да разбере истината. Спомни си как Алексия бе протегнала ръце, за да вземе подаръка, и колко злостно тя си бе помислила: разглезената кралица приема дарове от преданата си придворна.

И точно тогава се сети. И това я порази така, че тя зяпна и ахна.

„О, боже, вече знам. Знам коя е жената“.

Грабна лаптопа, като проклинаше секундите, които бяха нужни за зареждането на диска. Най-сетне неясната фигура се появи на екрана. Нямаше никаква грешка. Това беше тя.

Любовницата на Майкъл.

Жената, която му беше купила мотора.

Жената, която бе разбила живота му и живота на Съмър.

За част от секундата Съмър изпита бегло задоволство. Беше решила загадката. Беше победила. Вече знаеше. Но истината беше толкова поразителна, толкова неестествена, толкова извратена, че я заля отвращение. Съмър стисна главата си с ръце и зарида.

 

 

Алексия отлетя за Америка два дни след делото на Теди. Полетът бе рано сутринта и на Хийтроу нямаше фотографи, там бе само дъщеря й Рокси.

— Скоро ще се върна, скъпа — обеща й Алексия. — Има няколко неща, които трябва да обсъдя с Луси. Но няма да ми отнеме много време. После двете с теб ще измислим план за бъдещето.

В самолета, в комфорта на първа класа, Алексия най-сетне си позволи да се отпусне.

Утре щеше да се срещне с Луси. Луси щеше да знае истината за Арни. Луси щеше да й каже.

Двете си имаха доверие.

Алексия де Вер се усмихна и се понесе в синевата.