Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (6)

6.
Конуей

— Ще ми подадеш ли краставичките във фъстъчен сос? — попита Морни.

— Разбира се. — Пиърс ги подаде.

— Много съм привързан точно към това ястие. Внимавай с кърито, смъртоносно люто е.

Пиърс вечеряше с Роджър Морни в ресторант „Бали“ на улица „Лидерщрат“. Морни го бе уверил, че това е най-добрият индонезийски ресторант в Амстердам, а Морни разбираше от тези неща. Като експерт по диамантите, той бе живял в Амстердам през по-голямата част от живота си.

Ядяха райстафел, националното ястие на Индонезия, което се състоеше от десетина отделни ястия, всяко от които се смесваше с ориз в голяма чиния и после се ядеше. Келнерите, с бели сака и ярки ленти за глава, първо сервираха поредица от люти потопени в къри храни, после няколко сладки и кисели ястия. Накрая зеленчуци със и без подправки. Пиърс се чувстваше подпийнал и леко му се гадеше.

— Трябва ти още бира — посъветва го Морни. Поръча я, после каза: — Какво те тревожи?

— Искам да те наема.

Морни се засмя.

— Невъзможно — каза.

 

 

На сутринта се разхождаха из Рейксмузеум. Бяха изложени половин дузина чудесни платна на Вермер и „Нощна стража“ на Рембранд. Тази картина всеки път дразнеше Пиърс. Не му харесваше голямата зала, в която беше окачена, с пейки и мъртвешка, погребална музика. Самата картина сякаш не отговаряше на раздутата тържественост на интериора.

Седнаха.

— Не ми харесва — каза Пиърс.

Морни вдигна рамене.

— Разбира се. Днес нищо не ти харесва. Нищо не мога да направя по въпроса.

— Мисля, че се държиш глупаво. Можеш да станеш богат.

— На моята възраст? Не ме интересува. Имам достатъчно пари — ти също.

— Шшшшт — изшътка един пазач от ъгъла.

 

 

Вървяха по тесните криволичещи улици на пристанището, заслушани в крясъците на чайките. Беше квартал с лоша слава. Момичета позираха зад големи витрини. Първите есенни листа падаха в каналите.

— Не знам как да те накарам да разбереш — каза Пиърс. — Такъв шанс се дава един път в живота. Но ме разбираш, нали, не мога да ти обясня подробностите, ако не се интересуваш.

Морни печално поклати глава.

— Упорит си, Робърт, не може да ти се отрече. Може би е добродетел, особено в начинания като твоите. Повече не искам да слушам за това. Но имам едно предложение.

Пиърс вдигна вежди.

— Да отидем в офиса ми.

 

 

Претъпкана стая на третия етаж. Прозорците бяха прашни и обагряха в жълто процеждащата се вътре следобедна светлина. Документи, фактури и разписки бяха струпани на големи купчини по бюрото на Морни. Той седна, вдигна на челото очилата си без рамки и погледна Пиърс.

— Робърт, позволи ми да бъда честен с теб. Преди двайсет години, дори сигурно преди десет години, щях да сметна предложението ти за вълнуващо и привлекателно. Сега изпитвам единствено страх. Прекалено съм стар за авантюри, прекалено уморен, прекалено бавен. Нервите ми не са добре. Знам го, макар да не ми харесва да го призная. — Той се почеса по врата. — Страхувам се, защото мога да приема, противно на здравия си разум. Така че ти предлагам алтернатива, която ще удовлетвори и двама ни.

Пиърс чакаше.

— Преди време при мен дойде един младеж от Южна Африка. Той е млад и силен и може да е човекът, когото търсиш.

— Бих искал да го видя.

— Разбира се. Живее в Париж.

— Имаш ли адреса му?

— Не. Само името. Алън Конуей.

 

 

Докато отбиваха по моста Пон Ньоф, ги засече някакво такси. Алън Конуей натисна клаксона и изкрещя:

— Merde!

Седнал до него в двуместния алфа роудстър, Пиърс се усмихна. Таксиджията се обърна да ги погледне, а Конуей размаха юмрук и кресна:

— Espèce de con!

После се обърна към Пиърс и се ухили широко.

— Трябва да го правиш. Иначе местните се разглезват.

Колата свърна по кея на Тюйлери и профуча покрай градините към площад „Конкорд“. Конуей караше много бързо, промушваше се между другите коли, но идеално владееше управлението.

Пиърс го хареса от пръв поглед. Той беше мускулест чернокож със заразителна усмивка и небрежни маниери, които прикриваха проницателен ум.

— Кой те насочи към мен?

— Роджър Морни в Амстердам.

— О, да. Той е готин пич. Веднъж ми помогна, когато бях в една каша.

— И аз така чух.

Конуей се усмихна бавно и учудено.

— И си дошъл чак в Париж да ме видиш, така ли?

— Така.

— Сигурно си мислиш, че съм важна клечка. — Той рязко скочи на спирачката и наду клаксона. Разминаха се на сантиметри с един мерцедес седан. — Французите нищо не разбират от шофиране — каза. — Оня ден гледам как едно хубаво девойче, сладко, мило момиче, си свали обувката и фрасна с нея по главата някакъв тип, само защото заел мястото й за паркиране.

— Какво стана?

— Момчето я покани на среща — разсмя се Конуей.

— Просто така?

— Трябваше да видиш момичето. — Той подсвирна и се вляха право в трафика около обелиска на площада. — Това е египетско — каза и кимна към него.

— Знам.

— Знам, че знаеш бе, човек. Откъде е?

Пиърс свъси чело.

— От храма в Луксор — каза Конуей. — Виждаш ли, човек всеки ден научава по нещо.

— Откъде знаеш, че е от Луксор?

— Налага ми се. Аз съм археолог.

— Какъв си?

— Археолог. Морни не ти ли каза?

— Не. Каза само, че си от Южна Африка.

— А, ами, боя се, че така му казах. Невинна лъжа, за да ускоря нещата в критичен момент. Да си покрия следите. Както казваше дядо: „Крий си следите от бледоликите“.

— Майтапиш се.

— Честен кръст. Дядо беше чистокръвен сиукс. Казваше се Ходещият по водата и на мен винаги ми е харесвало. Успокоява ме. В напрегнати моменти.

— Интересно.

Движеха се по „Ру Роял“ към църквата „Сент Мари-Мадлен“.

— Точно сега — каза Конуей — вероятно се питам защо си тук и говориш с обикновено момче като мен?

— Дълга история.

— За никъде не бързам — каза Конуей, свивайки наляво по булевард „Малешерб“.

— Не изглеждаш така.

— Само такова впечатление създавам. Единствено за чужденците.

Пиърс се усмихна.

— Можех да се закълна, че си толкова американец, колкото и аз.

— Зависи ти колко си американец. В Синсинати ли си роден?

— Не.

— Значи не може да си кой знае колко американец.

— Ти в Синсинати ли си роден?

— В момента, в който те видях, си казах, ето едно умно момче — въздъхна той. — Но ти губя времето. Бил си път чак дотук, а аз не ти давам да кажеш и дума. — Погледна Пиърс.

— Имам бизнес предложение.

— Ще спечеля или ще изгубя пари?

— Ще спечелиш, надявам се.

— Топло, топло.

Покрай църквата „Св. Августин“ и през площад „Малешерб“ се насочиха към булевард „Дьо Куржел“. Листата падаха, обагряйки града в червеникавокафяво. Момичета седяха, пийваха и си говореха по откритите кафенета. Беше ранен следобед.

— Защо си казал на Морни, че си от Южна Африка?

— Обстоятелствата ме принудиха. Имах някои неща за продан.

— Диаманти?

— Нещо такова.

— От Южна Африка?

— Ами, разбираш ли, прекарах едно лято — разбира се, тук беше зима — работейки за Реймънд Дарт в Трансваал. Той е голям разбирач по австралопитека, вкаменелия пещерен човек. Извършват забележителна археологическа дейност — правят разкопки с динамит. Единственото място, където правят нещата по този начин.

— И?

— Ами, при една от екскурзийките ми до Йоханесбург се натъкнах на няколко диаманта. Търкаляха се на улицата, разбираш ли. Помислих си, ако ги отнеса в полицията, полицаят ще каже, че са негови и че ги е изгубил, ще ме потупа по гърба и ще ме прати да си ходя. А може и да ме хвърли в затвора. Така че си ги мушнах в джоба. Знаеш как става. Спомням си, че казвах на мама, че съм намерил едно-друго на улицата. Тя никога не ми вярваше. Нали знаеш — майките и ченгетата са в таен заговор.

На Пиърс му отне няколко минути да схване какво казва Конуей.

— Искаш да кажеш, че си ги изнесъл от Южна Африка?

Конуей скромно сви рамене.

— Правим каквото можем. Това не е най-доброто място за младеж като мен. Определено усещах, не искам да звуча предубедено, но е така, че там не ме харесват особено.

Пиърс си представяше.

— Защо изобщо отиде?

— Искаш да кажеш, бидейки негър ли? — Той се разсмя. — Отидох да уча при Дарт и да открадна колкото диаманти успея да намеря. Това беше тежък период в живота ми. Бях живял във Франция три години и бях натрупал сериозен списък с кредитори. Само дебнеха да ми пийнат кръвчицата. Така че бързо се изнесох и се върнах нов човек. Малко напрегнат, но нищо особено, предвид…

— Предвид какво?

— Сто хиляди долара.

— Много добре.

Конуей се беше насочил към Булонския лес.

— Гордеех се със себе си. Как ми се иска тате да можеше да ме види. Щеше да си умре от кеф. Все ни повтаряше: „Деца, грижете се за себе си“. Биеха ни и се връщахме вкъщи окървавени, а той казваше — грижете се за себе си.

— Имаш ли полицейско досие? — попита Пиърс.

— Само глоби за паркиране.

— Мислиш ли, че Интерпол имат твое досие?

— Ти какво, егото ми ли гъделичкаш? Не, разбира се.

— Тогава май можем да работим заедно.

 

 

Бяха паркирали в Булонския лес. Пиърс беше обяснил плана, а Конуей беше слушал мълчаливо.

— Пропусна няколко неща — каза накрая. — Как ще го изкарате от страната? И как ще го продадете.

— Всичко е уредено — каза Пиърс. — Ще ти обясня по-късно.

— Колко си нервен — каза Конуей. — Трябва да си почиваш повече. Я да ти намерим едно момиче, което да ти оправи кръвообращението, а после да се видим довечера и да ми разкажеш всичко. Става ли?

Пиърс поклати глава.

— Просто ще трябва да почакаш.

— Абе, да ти кажа, не съм добър плувец.

— В смисъл?

— Ами никога не скачам във водата, ако не знам колко е дълбоко.

— Съжалявам.

Конуей седеше зад волана и мислеше. После се почеса по главата и вдигна поглед към небето. Накрая започна да си чисти ноктите с клечка за зъби.

След дълго мълчание каза:

— Знаеш ли, май си сбъркал професията си. Не е трябвало да ставаш журналист, а продавач.

— Заинтригува ли се?

— Боя се, че да.

Стиснаха си ръцете. Конуей бръкна в жабката и извади бутилка коняк. Докато вадеше тапата, каза:

— Знаеш ли, сигурно съм полудял да се захващам с това. — Въздъхна. — Мама все повтаряше, че от мен нищо няма да излезе и беше права. — Подаде бутилката на Пиърс.