Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (29)

13.
Срещата

Конуей седеше на един стол в „Хилтън“ и гледаше реката през прозореца. От банята се чу душа. Дребничката от Хонг Конг доста се беше привързала към него.

По Нил нагоре-надолу се носеха лодки. Вятърът беше добър, платната бяха издути докрай.

Загледа се как една лодка се появява по течението, преминавайки под Кубри ел-Тахрир, мостът, свързващ източния бряг и остров Замалек. Беше стара и плаваше ниско във водата, не се отличаваше с нищо освен с платното.

Синя кръпка.

Той погледна пак, после взе бинокъла. На руля, прегърбен под слънчевите лъчи, стоеше Никос. Той проследи как Никос прекара лодката покрай „Хилтън“, после около северния край на острова.

Хладнокръвен тип, помисли си Конуей. Нито веднъж не вдигна очи към прозорците на хотела.

Конуей се срещна с Пиърс на вечеря.

— Имаме посетител.

— Никос?

— Аха. Дойде точно навреме, в дванайсет и половина.

— Как изглеждаше?

— Като човек, прекарал две седмици по Нил. Откачил от скука.

— Вечерта ще е тежка — каза Пиърс. — Къде е Барнаби?

— Сигурно в стаята си.

— Върви да го извикаш. Кажи му, че ще се видим на площад „Освобождение“ в десет вечерта.

— Добре.

— Чакай ме във фоайето в девет.

— Какво ще правим?

— Ще вземем такси.

— Няма да ни трябва цял час да… — и млъкна. — О, разбирам. Искаш да кажеш, че ще си вземем такси.

— Точно така — каза Пиърс.

 

 

Вървяха мълчаливо по тъмните улици на източния квартал на града.

— Чувствам се като глупак — каза Конуей. — Като малък имах такава пижама.

Беше облякъл галабия, която бяха купили нова и бяха омърляли добре, като я бяха хвърлили на улицата и я бяха стъпкали с крака.

— Не се тревожи — каза Пиърс. — Изглеждаш страхотно. Сигурен ли си, че знаеш как да запалиш някоя от тези коли?

— Фиат ли? Обиждаш ме.

След половин час търсене намериха това, което искаха — такси, паркирано самичко. Беше пред едно кафене с яркочервени неонови лампи. Собственикът сигурно вечеряше вътре.

— Рисковано е — каза Пиърс.

— Стига бе.

Под галабията Конуей беше с костюм и вратовръзка. Ако нещо се объркаше, щеше да се шмугне в някоя пряка, да свали робата и да стане нов човек. Никой нямаше да посмее да се занимава със западняк.

— Това е суперменският ми номер — обясни той.

Спряха в края на улицата.

— Добре, приятел — каза Конуей. — Сега ти чакаш тук и ако видиш нещо, започваш да кашляш. Кашляй като луд. Аз ще си плюя на петите и ще се видим в хотела. Иначе чакай тук и ще те взема. Ясно?

— Ясно.

— Сега дай клещите и ножа.

Взе ги и бързо пресече улицата. Пиърс го гледаше как застана до таксито, наведе се и отвори вратата. Затвори я безшумно и се скри от поглед. Работеше отдолу по таблото.

Сякаш мина цяла вечност.

Пиърс запали цигара и внезапно му се докашля. Господи, не сега. Преглътна с мъка и се овладя.

На улицата нямаше никой. После през три пресечки се появи полицай. Приближаваше се.

Какво правеше Конуей там?

Полицаят вървеше към него. Вече беше през две пресечки. Пиърс ясно виждаше униформата му на уличното осветление.

Конуей се изправи в колата и се настани зад кормилото. Таксито оживя с ръмжене. Той даде на скорост и профуча зад ъгъла.

Полицаят продължаваше право напред. Не беше забелязал нищо. Пиърс стоеше на ъгъла и чакаше. Пушеше и се опитваше да изглежда безгрижен.

Иззад ъгъла се появи фиатче, на три пресечки от него. И ускори.

— Такси!

Червените стопове светнаха.

Пиърс се качи на задната седалка.

— Сахиб? — каза Конуей.

— Да изчезваме оттук.

 

 

И, разбира се, те се изгубиха. Беше естествена последица от заплетения като лабиринт град и табелите на арабски. След почти половин час спряха на Мидан ел-Тахрир, площада на освобождението. Там кипеше живот дори през нощта. Тролеи и автобуси ръмжаха по колелото, разхождаха се пешеходци, говореха, спореха или стояха пред малките сергии за прясно изцеден плодов сок.

Пиърс видя Барнаби.

— Ето го.

— Къде?

— Завий надясно.

Конуей го направи. Пиърс слезе и помаха на Барнаби да дойде.

— Слушай — започна Барнаби, — не можем да вярваме на шофьора…

После видя Конуей.

— О.

— Какво „о“ бе? Само това ли ще кажеш на човека, който те снабди с тази невероятна машина? „О“?

— Извинявай — каза Барнаби и се пъхна в таксито. Пиърс се качи след него и затвори вратата. Потеглиха.

— Защо такси?

— Защото — обясни Пиърс — е най-малко вероятно това превозно средство да бъде спряно през нощта. Ти си археолог, аз съм твой приятел. Искаме да видим пирамидите на лунна светлина. Как да стигнем? С такси, естествено.

— Трудно ли го откраднахте?

— Не — каза Конуей. — Аз съм стар джойрайдър. Сега накъде да карам?

— Завий надясно — каза Барнаби. — Аз ще те насочвам.

— Гледай да се движим по малки улички — каза Пиърс.

Таксито отпраши в нощта.

 

 

На шестнайсет мили на юг те подминаха заспалото село Бадршейн и продължиха към Масгун. Пътят беше ограден от финикови палми, нямаше движение, с изключение на няколко магарешки каручки, които се прибираха в селата си за през нощта.

— До Масгун пътят върви покрай реката — каза Барнаби. — Сега намали.

Подминаха камила, която си седеше край пътя.

Барнаби гледаше реката. Нощта беше тъмна.

— Намали.

Изведнъж видяха лодка, завързана за брега.

— Там.

Конуей отби от пътя към пясъка. Никос седеше в лодката.

— Време беше.

— Дойдохме възможно най-бързо — каза Пиърс.

— Кой щипна таксито?

— Не мога да те лъжа — каза Конуей.

— Добра работа. — Той се изправи. — Такси. Много умно.

— Да разтоварим — каза Барнаби, оглеждайки се нервно.

След половин час кашоните бяха натоварени в багажника и на задната седалка. Конуей беше свалил галабията. Щеше да шофира Никос, в случай че ги спреше полиция. Той говореше арабски.

— Какво ще правим с лодката? — попита Барнаби.

— Ще я оставим — каза Никос. — Какво друго?

Включи на скорост и обърнаха на запад към пустинята.