Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (21)

5.
Вторият коридор

На следващата вечер в потъналата стая Конуей мълчаливо сваляше мазилката цял час, а Пиърс седеше и пушеше. Накрая Конуей каза:

— Как мина?

— И аз напреднах като теб.

— Ние доникъде не сме стигнали.

— Добре дошъл в клуба.

И двамата млъкнаха. Единственият звук беше от захапващото длето и глухите удари на дървеното чукче. Мазилката се ронеше и падаше на парченца върху пода.

— Дявол да го вземе, защо трябваше да се карате? — попита Конуей.

— Кой казва, че сме се карали?

— Ти.

— Не съм.

— Е, карахте ли се, или не?

— Да — призна Пиърс. — Карахме се.

— Виждаш ли? Какво ти казах?

— Някой ден — каза Пиърс — наистина ще те фрасна.

— Дядо казваше, че хората, които се обичат, се карат, за да избегнат интимността.

— Мислех, че дядо ти е индианец сиукс.

— Това е другият клон на семейството. Този ми дядо е психиатър.

— Да бе. Разбрах те.

— Но не ме слушаш, това е проблемът. Стоя и ти давам толкова много добри съвети, а ти изобщо не чуваш…

Той спря.

— Какво има? Да не ти се схвана езикът?

Тишина. След това Конуей каза:

— Не, не. Но стигнах до една пукнатина и ми прилича на друга врата.

Пиърс скочи на крака и погледна нагоре, където Конуей работеше. Ясно се виждаше ръбът на гладко издялан каменен блок.

— Продължавай — каза Пиърс.

Конуей заработи яростно. След по-малко от пет минути беше разкрил очертанията на правоъгълник.

— Трябва да е това — каза Пиърс.

Конуей скочи долу.

— И аз така мисля.

Блокът беше разположен близо до тавана и до ъгъла.

— Хитри дяволи — каза Конуей. — Никога не съм чувал за свързващ коридор, издълбан на подобно място.

— Според теб навън ли се отваря, или навътре?

— Залагам, че се отваря навън, но нека първо опитаме да го избутаме навътре.

Пиърс се покатери в хамака и натисна с две ръце. После взе лоста и се опита да го избута с него. Разхвърчаха се снежинки мазилка и варовик, но нищо повече.

— Опитай се да го издърпаш навътре — каза Конуей.

Пиърс приложи обратен натиск на лоста. Почти веднага усети как големият камък помръдва.

— Леко. Сигурно тежи повече от буик. Ще падне в хамака и ще те повлече.

Трябваше им половин час да забият нов клин и да поставят хамака така, че скалният блок да не го уцели при падането си. Това затрудняваше работата им. Пиърс с мъка пазеше равновесие и натискаше лоста. Но напредна, блокът се извади още, после още. Скоро можеше да види страната му.

— Тънък е. Не повече от десет сантиметра.

— Какво се оплакваш тогава?

— Дръпни се — каза Пиърс. Когато Конуей отиде в другия край на помещението, Пиърс натисна за последно с лоста.

С хрущящ звук скалата се освободи и падна. Удари се тежко в земята и се разби на хиляди парченца, почти на прах. Въздухът помътня и двамата мъже се закашляха.

— Виж какво направи — каза Конуей.

Върнаха хамака на предишното му място. Пиърс се покатери и освети коридора. Беше дълъг и гладко измазан, но цветните йероглифи от предишната камера липсваха.

— Какво виждаш? — попита Конуей.

— Продължава петдесетина стъпки и свършва в празна стена. Но е гладка, така че трябва да е друга врата. Ще ида да погледна.

— След теб съм.

Пиърс изпълзя в коридора. Тръгна приведен, усети как гръбнакът му се охлузва в скалата. Зад него Конуей изсумтя, докато се качваше на хамака, за миг препречи светлината зад гърба на Пиърс, сигурно влизаше в коридора.

— Чакай ме де — каза той. — Какво искаш? Цялата слава да е за теб ли? Не помниш ли кой намери тунела? Искрено вашият. Не го забравяй, приятелю.

Пиърс стигна до вратата в дъното — наистина беше врата. Виждаше хоросана по ръбовете.

— По-добре донеси длетото и лоста.

— Добре — каза Конуей, — но не прави нищо глупаво, докато ме няма.

Тръгна на заден ход. Пиърс чакаше до вратата. Почука по нея с кокалчетата на пръстите си и с изненада чу, че бие на кухо.

Едва ли беше масивна. Звучеше като градинска плоча, най-много три сантиметра дебела.

Той внимателно я натисна с длан.

Тя поддаде.

— Я виж ти — високо каза той.

— Какво? — попита Конуей.

— Май ще минем без инструментите — каза Пиърс.

— Добре, човече.

Пиърс натисна пак. Вратата се отмести още. Конуей отново беше в тунела и се приближаваше.

— Внимателно.

— Добре.

Конуей беше на трийсетина стъпки зад него. Пиърс натисна по-силно и вратата падна шумно върху каменния под на съседното помещение.

— Успях!

Пристъпи в следващата камера.

И тогава чу зад себе си нещо — стържещ, скърцащ звук като от търкане с едра шкурка.

Светлината, която идваше от коридора, помътня.

С тежък, глух звук коридорът беше отцепен. Той се стресна и изпусна фенера, който изтрака на пода и угасна.

— Хей!

Беше тъмно като в рог. В стаята миришеше на смърт.