Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (5)

5.
Гроувър

Седяха на една ъглова маса, загледани в танцьорите, които се кълчеха неистово на малкия дансинг. Музиката беше силна, стените се тресяха.

Лорд Гроувър се наведе напред и извика в ухото на Пиърс:

— Тук ми харесва. По-добре е от лекарство за сърце.

Пиърс се усмихна.

— Ти не пиеш лекарства за сърце.

— О, напротив. Сърцето ми е ужасно слабо, а аз го подлагам на такива огромни напрежения. — Лорд Гроувър нежно прегърна с една ръка седящата до него блондинка. Тя му се усмихна — животинска усмивка, груба и изпълнена с очакване.

— Не говори много английски — каза Гроувър. — Но има най-здравия и плосък корем, който си виждал някога. Забележителна е. При целия ми опит не си спомням друг път… о, виж това.

Той кимна към танцуващите. Към групата на дансинга в дискотеката се бе присъединила нова двойка и вече се друсаше в див екстаз, докато Ролинг Стоунс крещяха за удоволствие. Мъжът беше безинтересен, загорял и мазен на вид, но момичето беше смайващо. Беше босо, с дълги крака и силно тяло, облечено в блестяща бяла рокля, платиненорусата й коса беше късо подстригана и рязко контрастираше със слънчевия й загар.

— Много е хубава — отбеляза лорд Гроувър след миг съзерцание. — Трябва да я проуча, така да се каже. — Той се разсмя, гърлено и буботещо.

Лорд Гроувър, пети ърл на Уийтстън, беше едър мъж, висок почти метър и осемдесет, и тежеше към сто килограма. След като прехвърли петдесетте, атлетичното му тяло на места омекваше и провисваше, но той си оставаше внушителен. Поведението му беше буйно и мъжествено, самоуверено по начина, присъщ само на родените с пари. Би бил неприятен човек, направо дебелак, ако не беше лицето му, което беше удивително детско и вечно усмихнато, сякаш прикриваше лукави помисли.

Същевременно той не се оставяше да го правят на глупак и не му липсваше кураж. Пиърс беше чувал, че през войната е скочил с парашут във Франция, за да координира групи на съпротивата за предстоящия десант в Нормандия. Гроувър станал доброволец, просто защото сметнал, че това е важна работа, която той можел да свърши най-добре. Не говореше за това. Пиърс беше разбрал от общ познат.

— Сигурно се питаш защо предложих да дойдем тук — каза Гроувър.

— Да — каза Пиърс. Дискотеката на Капри съвсем не изглеждаше подходяща.

— Съвсем просто е. Исках да се отпусна, преди да ме въвлечеш в отвратителни дебати. Предполагам, че се касае за пари?

— Да.

Лорд Гроувър въздъхна.

— Както винаги. Мога ли да те убедя да погостуваш няколко дни във вилата ми?

— Бих се радвал, но ще имам доста работа…

— Но, Робърт, уредил съм ти някои забавления. Наистина настоявам.

Пиърс се поколеба. Мисълта за забавленията на Гроувър — несъмнено извратени и вероятно с майтапи за негова сметка — не му допадаше. От друга страна, не искаше да го обиди.

— За мен ще е удоволствие.

— Добре. Добре. Да отидем във вилата тогава.

Всички станаха и Гроувър ги поведе към изхода, хванал момичето за ръка. На Пиърс му хрумна, че Гроувър вероятно е самотен и иска компания за няколко дни, но мисълта беше мимолетна. Гледаше как хълбоците на момичето се люшкат, докато вървеше.

 

 

Вилата беше малка, разположена на един нос близо до Марина Пиколо, но имаше свой собствен плаж. Къщата беше бяла, весело местенце с три стаи за гости, спалня за стопаните, столова и дневна. Наблизо бяха стаите на прислугата — камериерка и готвач.

Влязоха в дневната и Гроувър освободи момичето с целувка по челото и потупване по дупето. Когато то излезе, той се обърна към Пиърс и се засмя, сякаш засрамен от себе си.

— Какво ще пиеш?

— Нищо, благодаря. Все пак ще искаш да говоря свързано.

— Точно така. И как мислиш да си подредиш мислите без питие? Скоч?

— Благодаря.

— Трезвият човек е потискащ. — Гроувър отиде до бара и бързо сипа питието. Поле извади четири бутилки със странна форма и непознати етикети. — Отказах скоча. Много е скучен. Пил ли си някога „вампира“? Разкошно е. Май е румънско. Прави се от сливовица, водка и един шот абсент. Ужасно, ще възразиш, но трябва да ти кажа, че променя човек из основи.

— И оттам му е името?

— Суеверни хора са това румънците — каза Гроувър, докато приготвяше питието си. — А може просто да не носят на пиене. — Приключи и донесе двете чаши, подавайки скоча на Пиърс. — За парите.

Пиърс се ухили и отпи.

— Така — каза Гроувър и седна. — Да видим сега. Трябва да те предупредя, че в момента финансите ми са в доста окаяно състояние. Не можеш да очакваш чудеса. Какво си намислил?

— Имам предложение за теб — каза Пиърс — Малка инвестиция, която ще ти донесе забележителна печалба. Нещо от рода на, да кажем, две хиляди и петстотин процента. Привлякох ли интереса ти?

Гроувър въздъхна.

— Вие, американците. Толкова умели в бизнеса. Какви са началните разходи?

— Петдесет хиляди долара.

— Хм. — Гроувър стана и отиде до бара. Забърка си още едно питие, въпреки че почти не бе докоснал първото. — Трябва да ме извиниш — каза. — Често си правя второто питие предварително. След първото понякога е трудно да улуча пропорциите. Правилно ли разбирам, че говориш за дванайсет и половина милиона долара?

— Приблизително.

— Хм. — Той се върна на мястото си и започна да се потупва по джобовете. После стана, отиде до шкафа и отвори няколко чекмеджета, хъмкайки от време на време. Погледна Пиърс и свъси чело. После отиде до вратата и се провикна: — Маделена? Маделена?

Появи се прислужница, беше около четиридесетте и доста закръглена.

— Синьор?

— Къде ми е проклетата марихуана? Нещо не я намирам.

Тя отиде до шкафа и отвори най-долното чекмедже, извади малък пакет и безмълвно му го подаде. Погледът й бе изпълнен със съчувствие, но и с неодобрение. Излезе мълчаливо.

— Човек ще рече, че ми е майка, да й се не знае — каза Гроувър, докато я гледаше как излиза. — А къде са проклетите клечки за зъби? — Порови още малко и накрая ги намери на бара. Облиза една, отъркаля я в пакета марихуана и я вдигна към светлината, оглеждайки критично малката топка слепнал прах. После я лапна като термометър.

— Хм — каза и пак седна. Вдигна крака на ниската масичка. — Стар навик. Правели така през Елизабетинската епоха. Поемаш го направо през венците. Не си хабиш дробовете. Та какво казваше?

Пиърс се усмихна.

— Направих ти предложение — каза, като си мислеше, че лорд Гроувър е идеален, точно човекът, от когото имаше нужда. Пиърс съзнаваше, че цялото представление беше заради него, за да го убеди, че Гроувър е ненадежден, безнадеждно покварен. Но Пиърс бе наблюдавал очите му, които бяха будни и чакаха реакция.

— Така си е, така си е. Много интересно предложение. Но трябва да ти кажа нещо, няма да подкрепям никакви незаконни действия, освен за свое собствено забавление.

— Кой е казвал, че е незаконно?

— Робърт, ти си мило момче, но никой никога не е правил такава печалба законно.

— Добре. — Пиърс сви рамене. — Незаконно е.

— Ужасно незаконно?

— Опасявам се, че да.

— Опасно?

— Вероятно.

— Може ли да участвам, или искаш само портфейла ми?

— Не, в интерес на истината, присъствието ти е крайно необходимо.

— Хм. — Лорд Гроувър отпи от питието си. — Това май ще се окаже забавно. Да го обсъдим ли по-подробно?

 

 

Когато Пиърс най-сетне си легна, беше три и половина през нощта. Лорд Гроувър бе чул целия план — с някои пропуски — и бе обявил, че ще вземе окончателно решение на сутринта. Пиърс пропълзя под завивките напълно изтощен и моментално заспа.

Събуди се от мирис на парфюм. Нещо гъделичкаше глезена му. Той надигна глава от възглавницата и погледна в две много сини очи.

— Здрасти — каза момичето.

Беше хубава, с дълга руса коса и силен загар. Събличаше се.

— Здрасти — каза той.

— Здрасти — каза друг глас.

Той се обърна и видя друго момиче, също русо, което също се събличаше. Пиърс местеше поглед от едното към другото.

— Какво става?

— Забавление — каза блондинката в долния край на леглото му. Усмихна се сладко.

— По това време?

— О, le petit pauvre. — Другото момиче се наведе и нежно го целуна по бузата.

— Да — каза момичето в краката му. — Лорд Гроувър много го харесва. Казва, че подобрява апетита за закуска.

 

 

— Радвам се — каза лорд Гроувър, докато закусваха на терасата с изглед към морето, — че се храниш добре. Нищо не ме натъжава така, както мъж, който не закусва обилно.

Пиърс кимна, докато ядеше четвъртото си забулено яйце. Отпи глътка кафе и се загледа към плажа. Денят беше прекрасен. Морето беше бистро и наситеносиньо.

— Взе ли решение?

— Не — каза Гроувър. — Още не. Идеята ми се струва интригуваща, разбираш ме, но не бих искал да свърша в някой мизерен затвор в Кайро. Дори това — той обхвана с жест вилата — е по-добро от затвор. — И се разсмя.

— Помисли си — каза Пиърс. — Не бързаме. Няма къде да ходя чак до утре сутринта.

— Добре. Междувременно, ако бях на твое място, щях да прекарам деня на плажа. Това е един от последните хубави дни на Капри за тази есен.

— Египет ще бъде приятно място за зимата.

— Досетих се.

Замълчаха.

— Кажи ми — каза Пиърс, — не съм те виждал да се колебаеш преди. Защо протакаш сега?

Гроувър се разсмя и запали цигара. Докато гасеше кибритената клечка, очите му блестяха от удоволствие.

— Мислех си, че ще се сетиш. Наредих да те разследват.

 

 

Той плува енергично четиридесет метра навътре в морето, после се обърна и заплува обратно. Когато се просна на блестящо белия пясък, се почувства бодър и силен. Слънцето грееше високо в небето, той се отпусна и затвори очи. Сега Египет му изглеждаше много далече, а целият план доста невероятен, като сън. Той заспа.

Когато се събуди, вдигна поглед към вилата. Някой стоеше на терасата и го наблюдаваше. Не можеше да види кой. Пиърс се извърна.

Водата беше спокойна, кротко се плискаше по брега. Слънцето се спускаше към хоризонта. Той си облече блуза, запали цигара и седна умислен.

 

 

— Знаеш ли — каза Пиърс по-късно същия ден. — Всъщност трябва да съм ти сърдит. Все пак сме стари приятели.

Гроувър издуха облаче дим от пурата си.

— Глупости. Щях да ти падна в очите, ако не те бях проверил. И ти го знаеш. От старите приятели стават най-добрите съкилийници.

— Получи ли отговора си?

— Да. Кога искаш петдесетте хиляди?

— След една седмица. Ще се срещнем в Атина.

— Един приятел има вила в Кифиса. Ще свърши ли работа? Не я използва по това време на годината.

— Добре. — Кифиса беше дипломатическото предградие на града, хълмисто елегантно селце на север от Атина. Беше закътано и дискретно. — Дай ми адреса. Всички ще се срещнем там в девет сутринта на двайсет и девети септември.

Гроувър стана, за да му запише адреса. Докато го правеше, попита небрежно:

— Колко момичета са ми позволени?

— Едно — каза Пиърс.

— Сигурно се шегуваш — каза Гроувър. В гласа му звучеше неподправен ужас. — Може да останем там месеци наред. Едно момиче?

— Едно — твърдо каза Пиърс.

— Поне три.

— Съжалявам — каза Пиърс. Вече знаеше, че ще се спазарят за две. Може би не беше чак толкова неразумно. Все пак лорд Гроувър трябваше да поддържа реномето си. Едно момиче едва ли щеше да е доказателство за разврат в очите на египтяните.

— Две — каза Гроувър.

— Добре.

— Сега, нещо последно, което пропуснах да спомена снощи. Боя се, че не мога… просто не мога… да пътувам за колкото и време да е без секретаря си, който е в Неапол. Все пак трябва да си поддържам финансите.

Пиърс намръщи чело. Не му харесваше да намесват още хора, но Гроувър наистина може да се нуждаеше от секретар.

— Що за тип е?

— Тип ли? Не бъди глупав. Тя е момиче.

Така значи. Лорд Гроувър все пак щеше да получи три момичета.

— Не — каза Пиърс.

— Знам какво си мислиш — каза Гроувър и забързано вдигна ръка. — Лоши мисли, недостойни за теб. Нима си мислиш, че смесвам работата с удоволствието?

Пиърс се разсмя. Не можа да се въздържи — лицето на Гроувър бе така детински невинно.

— Добре тогава, разбрахме се — каза Гроувър. — Къде ще вечеряме?

— Съжалявам, но не мога да остана. Имам време да хвана последното корабче за Неапол.

— Не можеш да си тръгнеш! Планирал съм забавления!

— Честно казано, намирам твоите забавления за изтощителни.

— Така и подозирах — каза Гроувър. — Загубил си форма. Болнав си. От забързания живот. Направо си развалина. — Погледна лукаво Пиърс. — Къде ще ходиш от Неапол?

— На друго място.

— Знаех си — каза Гроувър, като задъвка пурата си и запуфтя като локомотив. — Не ми вярваш.

— Точно така — каза Пиърс.

Стиснаха си ръцете.