Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (22)

6.
Мрак

Той коленичи и опипа стената. Напипваше отвора на тунела и после стените на самия тунел на около осем сантиметра навътре. После напипа нов камък, който напълно затваряше прохода.

Сигурно беше задействан от оригиналната врата. „Когато я отворих, съм освободил друг камък, който се е спуснал и е затворил прохода“, помисли си Пиърс.

Гадно.

Той почука по камъка. Този, за разлика от вратата беше солиден.

— Чуваш ли ме? — провикна се той.

Тишина.

— Алън!

Нищо.

И после му хрумна ужасна мисъл. Ами ако камъкът беше смазал Конуей?

Нямаше много време за чудене. След няколко секунди едва чу леко почукване. Той потропа в отговор, почака и получи отговор.

Заслуша се и разбра, че Конуей му сигнализира по морзовата азбука.

— По дяволите, не я знам! — провикна се той.

Думите му отекнаха.

Стаята явно беше големичка.

След известно време почукването спря. Пиърс почука, но не последва отговор. Сигурно беше отишъл за помощ.

— Трябва ми помощ, за бога.

Той чу собствения си глас и се опита да прецени големината на помещението. Невъзможно. Може би някой слепец щеше да се справи.

— Трябва да измисля нещо — каза. Осъзна, че говори, защото го е страх. Беше затворен в пространство с незнайни размери, незнайно съдържание, дълбоко под земята. Мисълта беше ужасяваща.

— Намери си работа. Не мисли за това.

Той се наведе и прокара пръсти по пода, търсейки фенерчето си. Намери го и напипа строшеното му стъкло. Натисна копчето, но нямаше светлина. Пусна го обратно на земята.

— Кибрит?

Опипа джоба на ризата си и откри, че си е взел цигарите. Сети се, че не трябва да пали клечка, защото ще изразходва кислород, но трябваше да види какво има около него, поне за миг.

Всичко беше по-добро от неизвестността.

Той си потупа джобовете — нямаше кибрит. Цигари, но не и кибрит. Сигурна го беше оставил на пода в другата стая.

— По дяволите.

Поне щяха да се върнат за него. Конуей сигурно вече слизаше по скалата и отиваше към ленд ровъра, за да повика помощ. Той се питаше каква ще е реакцията в лагера. Колко щеше да им отнеме да се върнат? Щяха ли да дойдат веднага, или щяха да изчакат до следващата вечер? Ами ако Искандер се появеше и попиташе за него?

В тъмнината той си погледна часовника. Циферблатът хвърляше леко сияние, единствената светлина в помещението. Беше три и петнайсет сутринта.

Ако Конуей отидеше в лагера и после веднага се върнеше тук, щяха да минат най-малко три часа. Невъзможно беше да се каже колко време щеше да им трябва да отместят блока и да отворят коридора.

Ами ако им трябваха дни? Ами ако блокът тежеше няколко тона?

Той се закашля и вдиша застоялия, сух въздух. Това място херметически затворено ли беше? Колко въздух имаше в помещението?

Колко щеше да издържи?

Поклати глава и седна на пода. По-добре да запази спокойствие, да диша бавно. Да пести всичко. Да се опита да измисли план за действие.

Можеше да минат дни.

Ужасна мисъл.

Ако не се задушеше, какво щеше да последва? Не и гладната смърт — човек може да издържи доста време без храна. Водата — това беше проблемът. Някъде беше чел колко може да живее човек без вода. Не беше много дълго. Два дни — нещо такова.

Докато мислеше, усети, че започва да се поти. „Недей да се потиш, губиш вода.“ Почувства се нелепо. Сърцето му биеше като лудо. Той вдиша дълбоко и се помъчи да се успокои.

Опита се да си спомни една статия, която беше чел някога, за двама немци, изгубили се в пустинята. Бяха оцелели седмици, пиейки собствената си урина.

Той опря гръб в стената и въздъхна. Мислите му бяха мрачни, трябваше да мисли за друго. Сигурно щяха да го измъкнат след четири часа.

Погледна си часовника. Три и деветнайсет.

— Дай им време.

Обърна се и плъзна пръсти по стената. Напипа тънка вертикална вдлъбнатина. Като движеше ръката си странично, напипа друга вдлъбнатина на двайсетина сантиметра. Между тях в скалата бяха издялани плитки форми.

Редове йероглифи.

Значи тази стая, също като пропадналата камера, беше изрисувана с дълги колони фигури от пода до тавана.

Това дори можеше да е самата погребална камера.

Тази мисъл го разтревожи.

Каквато и да беше стаята, той беше първият човек, стъпил вътре от три хиляди години. Около него имаше неща, които никой не бе виждал от векове.

Някак си му се стори в реда на нещата, че и той не можеше да ги види.

— Изследвай.

Но нямаше представа колко е голямо помещението и си представи как се отделя от стената и я губи завинаги. Изгубен в свят на чернота.

Имаше ли въже?

Пак потупа джобовете си. Не.

Нож? Не.

После му хрумна нещо. Съблече си ризата, намери в тъмното задния й край и опита да я разкъса със зъби. Платът беше изненадващо здрав, но накрая той успя да отпори няколко дълги ивици. Върза ги една за друга, за да направи дълга лента като опашка на хвърчило.

С помощта на фенерчето и един малък камък, който намери, затисна единия край на импровизираната лента към стената до входа и хвана другия. Тръгна покрай стената, опипваше я с ръце и броеше стъпките си.

Петнайсет стъпки и стигна до ъгъл. Щеше да продължи по следващата стена, но усети лентата да се опъва. Върна се и тръгна на другата страна. Натам измина девет стъпки и стигна до ъгъла.

Значи стената беше дълга двайсет и четири стъпки. Поне знаеше нещо.

Върна се до прохода и седна да помисли. Изкушаваше се да изследва средната част на помещението, но в същото време се колебаеше.

Накрая любопитството надделя и той запълзя напред, протегнал ръка пред себе си.

След секунди пръстите му докоснаха нещо.

Той опипа предмета и го стисна.

Беше изправен мускулест човешки прасец.