Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (2)

2.
Пиърс

Робърт Пиърс седеше в бара на хотел „Семирамис“ и си мислеше, че никога през живота си не е бил така отегчен. Гледаше как барманът, едър нубиец с широко лице и червен фес, забърква питиетата на единствените други посетители в бара — двойка американци от Средния запад, които изглеждаха уморени. Беше десет сутринта.

Барманът се върна при него.

— Харесва ли ви питието?

— Да.

Барманът започна да мие чашите. В другия край на бара Пиърс чу американеца да казва:

— Насър. Всичко е наред, с изключение на Насър.

— Да, скъпи — съгласи се жена му. — Дул беше прав.

Барманът дрънчеше с чашите, докато ги бършеше.

Пиърс се обърна към него и каза:

— Винаги ли е толкова горещо?

— Септември е — каза барманът. — През септември винаги е горещо. — Говореше английски с лек британски акцент.

Пиърс кимна. Беше тук от четири дни и всеки ден живакът удряше четиридесет градуса. За щастие италианският инженер не беше закъснял и Пиърс беше провел повечето си интервюта в хотела, където имаше климатик. Сега можеше да се маха от Кайро. Имаше билет за вечерния полет за Атина.

— Видяхте ли пирамидите? — попита барманът.

— Не — каза Пиърс. — Тук съм по работа. — Допи джина с тоник и плъзна чашата по бара. — Още едно.

Нубиецът му приготви.

— Трябва да дойдете пак през зимата — каза. — През зимата е по-добре.

— И аз така чух. — Пиърс се сети за багажа си. Трябваше да го стегне. Мразеше да стяга багаж. Полетът беше в девет. Тази вечер можеше да се натряска до козирката.

Барманът му подаде новото питие. Той отпи. Може би нямаше да чака до вечерта. Бръкна в джоба си и извади цигара „Папастратос“. Обичаше гръцки цигари. Трябва да си купи още от Атина.

Какво друго можеше да се прави в Атина?

В бара влезе още един човек, огледа се бързо и седна на един висок стол близо до Пиърс. Пиърс го наблюдаваше, играеше си, както често правеше в такива моменти. Трябваше да отгатне националността и професията на човека, а с годините, прекарани на път, беше станал доста добър в това.

Този мъж, реши той, е американец, съдейки по дрехите му — риза с копчета от оксфордска тъкан и вълнено спортно сако — доста колежански тоалет предвид възрастта на човека. Пиърс го определи около четиридесетте. Очите на мъжа бяха кървясали, лицето му — изтерзано. Физически беше невзрачен — среден ръст, обикновена външност. С изключение на това, че беше много нервен.

— Уиски — каза мъжът. — С лед.

Погледна към Пиърс. Пиърс се усмихна.

— Жега, а?

— Да. — Мъжът взе питието си и го изгълта наведнъж. — Още едно — каза на бармана.

Пиърс гледаше с любопитство, после каза:

— Позволете ми — и кимна на нубиеца.

— Благодаря — бавно каза мъжът. — Много сте мил. — Изгледа Пиърс подозрително.

— Казвам се Робърт Пиърс.

— Харолд Барнаби. Приятно ми е. — Не протегна ръка. Изглеждаше още по-нервен отпреди.

— Какво ви води в Египет през септември, господин Барнаби?

— Делото на живота ми — каза той с досада. — Аз съм египтолог. А вие?

— Журналист съм. Пратиха ме да интервюирам инженера, който отговаря за италианската строителна фирма, която мести Абу Симбел.

Барнаби кимна. За египтолог беше странно безразличен.

— Отдавна ли сте тук?

— От четири дни.

— Видяхте ли пирамидите?

— Не.

— Не ви виня. Господи! — Той избърса врата си с носна кърпа.

— На разкопки ли сте тук? — попита Пиърс.

— Не. Превеждам. Чета тези работи, сещате ли се?

— Йероглифите ли?

— Аха. — Той гаврътна питието си. — Мой ред е. Какво пиете?

— Джин с тоник. — Пиърс беше заинтригуван от този мъж. Жестовете му бяха така отсечени, така раздразнителни — сто процента бе намислил нещо.

Барнаби махна на нубиеца, после погледна Пиърс.

— Срещали ли сме се преди?

— Мисля, че не — каза Пиърс.

— Изглеждате ми познат.

— Пътувам много по различни задачи.

Барнаби поклати глава и запали цигара. После каза:

— Корея?

— Само през войната.

Барнаби се замисли, хапейки устна. Когато питието му дойде, той започна да върти чашата в ръцете, загледан в нея.

— Пионгянг?

— Да — стреснато каза Пиърс. — Рота В.

— Бяхте капитан — каза Барнаби.

— Да — каза Пиърс. — А вие…

— И аз бях капитан. Кулминацията на живота ми. — Той се изсмя напрегнато.

— Май не ви помня — каза Пиърс. — Не помня много от Пионгянг. Бях там само една седмица.

— На път за дома — каза Барнаби.

— Точно така. — И силно упоен, понеже болката от разтрошените кости в лявата му ръка беше жестока.

— Имам добра памет — каза Барнаби. Отпи от питието си. — Оттогава ли сте писател?

— Да. — Странен тип. Направо подскачаше от някакво вътрешно вълнение.

— И пътувате много?

— Да. През последните десет години пътувам постоянно из Европа.

— Познавате ли много хора?

Пиърс вдигна рамене.

— Сигурно животът ви е интересен — каза Барнаби, довършвайки третото си питие. Имаше странния маниер да започва бавно, а после да пие все по-бързо. — Познавате ли богати хора?

— Някои. — Пиърс повика бармана, който донесе още две питиета. Пиърс вече имаше три джина с тоник пред себе си. Два бяха недокоснати.

— Говоря за наистина богати. Ужасно, нечовешки богати.

— Да, мисля, че може да се каже. Да.

— Ясно. — Барнаби попи чело с кърпичката си и няколко минути не проговори. После вдигна чашата. — Наздраве.

Пиърс послушно пи.

— Наздраве.

— Дълго ли ще бъдете в Кайро?

— Не, заминавам довечера.

— Друга задача?

— Ще ми се да беше така. Всъщност отивам в Атина, за да съм близо до вода. Може да прекарам няколко дни на Крит, докато излезе нещо. Разбрах, че след това може да ме изпратят в Бон.

— Довечера ли тръгвате?

— Да.

Барнаби остави празната си чаша.

— Точно време за по още едно — каза.

Барманът приготви по едно последно. Пиърс успя да допие своя джин с тоник, така че пред него останаха само три нови питиета.

Барнаби беше муден, почервенял и се потеше обилно. Погледна питиетата на Пиърс.

— Хайде, до дъно — каза. — Скоро трябва да изчезвам.

Гаврътна питието си и остави чашата. После започна смутено да се върти на стола си.

— Е — каза той, — беше ми приятно. — Изправи се доста нестабилно и се усмихна. — Много приятно.

Тръгна към вратата, после спря и се обърна.

— Вие бяхте доста важна клечка навремето, нали? Сребърен кръст, ако се не лъжа.

Пиърс кимна. Барнаби се усмихна отново и излезе, залитайки. Пиърс се обърна пак към трите джина с тоник, подредени в права линия пред него. Взе първия и бавно отпи.

Странен тип.

 

 

Пиърс опакова пишещата си машина, заключи куфара и отиде до прозореца. Погледна към Нил, широка, мътна река под жълтеещото следобедно слънце. По течението леко се носеше малка платноходка. Видя трафика по моста Касър ал-Нил. Точно под него беше широката улица „Масперо“, кръстена на известния директор на Музея в Кайро. Беше булевард с три платна, на лекия вятър се вееха знамена.

Малки черно-бели таксита фиат се щураха нагоре-надолу, криволичеха, бибипкаха.

Пиърс гледаше, не мислеше за нищо. Мразеше да бездейства, мразеше пасивността и беше прекарал последните дванайсет години от живота си в пътуване по света от една задача към друга, от един краен срок към друг.

Ужасяваше се от редките периоди като този — миговете между историите. Нямаше нищо общо с парите, имаше предостатъчно. Просто времето за него спираше.

Напоследък ставаше все по-лошо. Когато не работеше, магията на професията му, вълнението от пътуването и жените се стопяваха пред очите му и зад тях той не откриваше нищо. Нищо, освен един отегчен, изморен мъж в хотелска стая, който живее с куфара си.

Въздъхна. Италианският инженер Манини — ето това беше зает човек, изцяло погълнат от работата си, напълно удовлетворен от нея. Проектът, който току-що беше завършил, беше направо невероятен — да вдигне целия монумент в Абу Симбел и да го премести на друго място на две хиляди метра по-високо, далеч от езерото, което щеше да се образува от язовира Асуан. Гигантските статуи, изваяни от ронлив варовик, бяха нарязани на парчета и сглобени отново. Проектът беше отнел почти десет години и струваше трийсет и шест милиона долара.

Той седна на леглото, забравяйки за Манини, и се запита дали ще успее да заспи. Най-лесното нещо щеше да е да подремне, преди да отиде на летището.

Щом легна, телефонът иззвъня.