Майкъл Крайтън
Пясък през пръстите (26)

10.
Честна размяна

Никос пристъпи напред и пусна ножа на земята. Той издрънча и проблесна на светлината на луната.

— Добре. Сега бавно се обърни.

Никос се обърна.

Мъжът срещу него беше висок и строен, с роба на райета и качулка, която криеше лицето му. Държеше стара пушка, насочена право към Никос.

— Този тук — каза мъжът, кимвайки към момчето — ми е брат. Много си груб с децата.

— Пречеше ми.

— Това му е работата — тихо каза мъжът.

Последва пауза. Лодките покрай брега се клатушкаха и скърцаха на лекия бриз.

— Дошъл си за лодка?

Никос сви рамене и не каза нищо.

— Миналия месец един друг дойде за лодка. И него го хванахме. Полицията така и не разбра. Онзи крадеше заради дървото. Искаш ли да ти кажа как умря?

Никос зачака.

— Отрязаха му ръката — каза мъжът — до рамото. Ножът не беше много остър… А после гледахме как му изтече кръвта. Цял час.

Никос се поколеба.

— Имам пари.

Мъжът поклати глава.

— Човек с пари не краде.

— Имам нещо по-добро от пари. — Никос погледна пушката, преценявайки разстоянието, точността, рефлексите на мъжа.

— Брат ми ще лежи в болница седмици наред.

— Имам нещо много ценно — настоя Никос.

Мъжът застина, но не свали пушката.

— Злато?

— Нещо по-добро. Скъпоценен камък. Много стар, много ценен.

— Какъв?

— Скарабей.

Мъжът се разсмя и поклати глава.

— Другите скоро ще дойдат. Те ще решат как ще умреш.

— Този е истински — каза Никос.

— Всичките са истински — каза мъжът и пак се разсмя.

— Не, кълна се, този е истински, от истински лапис лазули, от Луксор.

Другият продължи да се смее.

— Откъде си взел истински скарабей?

— Аз… аз убих един човек.

Мъжът с пушката притихна. Кимна бавно.

— Дай да го видя.

— Тук е, в джоба ми.

— Извади го внимателно. Внимателно, полека.

Никос бръкна под робата си и извади камъка. Протегна длан напред. Дори на лунната светлина се виждаха великолепното качество на скъпоценния камък и майсторската изработка.

Мъжът го погледна и посегна.

Никос скочи. Ръцете му се вкопчиха в дулото на пушката и я тласнаха нагоре. Изправи я и я стовари силно върху врата на мъжа. Той изгрухтя и загуби равновесие, свличайки се на колене.

Никос вдигна пушката и пак я стовари върху него. Дървото уцели кост. Мъжът изстена и спря да мърда. Той пусна пушката.

Къде отиде тоя скарабей?

Беше паднал по време на борбата. Никос застана на четири крака, за да го потърси. Никъде не се виждаше. Мъжът до него изстена. Никос търсеше трескаво. Трябваше да си го вземе. Трябваше.

Откъм пътя се чуха викове. Нямаше време.

Той взе ножа и се затича, скочи в първата лодка, сряза въжето и я оттласна от брега. Видя половин дузина мъже да тичат по склона към него. Взе веслото и го използва, за да се оттласне по-надълбоко. Мъжете крещяха и размахваха ръце. Когато влезе на двайсетина метра навътре и се понесе по течението, се зае да вдигне платното.

Прозвучаха изстрели. Първият куршум проби платното, вторият уцели дървото на мачтата. Други попаднаха във водата. Той се сниши, оставяйки лодката да се носи сама. Стрелбата продължи. Чудеше се кога ли ще привлекат вниманието на полицията и дали полицията имаше моторница. Докато лодката се отдалечаваше от брега, той пропълзя и опъна платното докрай. Вятърът го изду и той хвана руля. Набра скорост.

Лодката мина между Асуан и Елефантина. Нямаше повече изстрели, нощта беше мъртвешки тиха. Някъде във водата скочи риба, той чуваше скърцането на такелажа, нищо друго.

Около него от водата стърчаха скали. Следващите петдесет минути беше зает да ги избягва. Удари се в една, но беше толкова гладка, че лодката просто се хлъзна по нея. Късмет, помисли си той. Чист късмет.

Скоро подмина бавния завой близо до град Катара. Реката се разширяваше и ставаше по-дълбока. Подмина параходче, акостирало на източния бряг, беше ярко осветено и туристите пиеха и пееха до късно през нощта.

Ослушваше се за шума от преследваща го моторница, но така и не го чу. Беше сам в широката, спокойна река, която тихо се виеше покрай червеникавите планини, а пустинята се простираше от двете й страни. Пейзажът притежаваше зловеща красота.

Той бръкна в торбата с проста храна, която си беше купил от Асуан за пътуването, намери портокал и го обели със зъби. Метна парченце от кората през борда и засече времето, за което то мина покрай кърмата.

Изчисли на ум скоростта, носеше се грубо с пет километра в час, до Луксор имаше около 225 километра. Това значеше четиридесет и осем часа плаване, ако вятърът не утихнеше. Сега духаше от североизток, идеален за него, но ако се променеше право от север, щеше да се наложи да остави течението да го носи. При всички случаи щеше да пътува до Луксор най-малко три дни. Щяха да са доста приятни, стига полицията да не го настигне.

И, помисли си мрачно той, ако не намереха скарабея.

 

 

— Не трябваше да си тръгваш толкова рано — каза Пиърс. — Научихме доста интересни неща.

Лиза сбърчи нос.

— Знаеше ли например, че египтяните са почитали Нил като млад бог, който физически обладавал своята любима, земята, всяка пролет при пълноводие?

Тя вдигна вежда.

— Просто исках да ти кажа — каза той.

 

 

Съмваше се. В безоблачното, пресъхнало небе, слънцето се издигна рязко, без предисловие. В един миг небето беше сиво, а в следващия — изпълнено с бледа светлина, от която предметите хвърляха дълбоки сенки.

Никос се беше отпуснал в лодката и дремеше, докато се носеше по течението. Скоро щеше да подмине Комомбо, ако имаше късмет до вечерта щеше да стигне Едфу.

Погледна към брега. Така трябва да се гледа Египет, помисли си. Истинският Египет, страна, напълно зависима от Нил, ивицата цивилизация, където животът не може да съществува на повече от миля от бреговете му. Не се изненадваше, че древните египтяни бяха боготворили реката, дори за модерния човек тя бе извор на възхищение.

Нил — най-дългата, най-разнообразната, най-могъщата река в света. Дълга над четири хиляди мили, повече от една десета от обиколката на земното кълбо. Басейнът й, широката долина, е колкото една трета от територията на САЩ, повече от милион квадратни мили. Прехраната на четиридесет милиона души в Египет, Судан и Уганда зависи от нея.

Да, Нил можеше да бъде боготворен. Той го разбираше и чувстваше мистерията му. Картите, статистиката, фактите и цифрите можеха да разсеят мистерията.

От влажните дъждовни планини на Етиопия идваше реката, покрай димящи вулкани, спускайки се през блата така обширни, че бяха почти извън човешките представи. Покрай височините на Суд, където нилските племена живееха в островърхи кирпичени колиби. Покрай крокодили, стада слонове, зебри и водни птици. Покрай пастири и фермери, воини и племена, докато стигнеше до равната пустиня — две реки Сини Нил и Бели Нил, които се срещаха в Хартум и продължаваха право към Средиземно море.

Чудо. Извор на загадъчност. И велика хранителка, Майка Нил, създала една от първите известни цивилизации в човешката история.

 

 

Лиза изпищя.

След това се чу изстрел, после втори, после трети. Пиърс зареждаше резервоара на ленд ровъра. Хукна към палатката с провизиите. От там се издигаше дим. Лиза стоеше вътре, вцепенена от страх, а Конуей държеше пистолета.

— Леле! — каза той. — Радвай се, че донесох това чудо.

На пода се гърчеха две кобри.

— Явно си точен стрелец — каза Пиърс.

Лиза зарови лице в ризата му и започна да трепери неудържимо.

— Явно съм — каза той.

— Как са влезли тук? — попита тя. — Аз отметнах платнището, влязох и…

— Кой е бил последен тук снощи? — попита Пиърс.

— Аз — каза Конуей.

Гледаха как кобрите се гърчат и увиват около себе си.

— Вдигна ли ципа на излизане?

— Разбира се, както винаги.

— Сутринта беше отворен — каза Лиза. — Когато аз влязох. Щях да правя закуска. — И пак потрепери.

Пиърс се намръщи.

— Кой го е оставил отворен?

— Може да е Гроувър — предположи Конуей.

— Не съм мръднал цяла нощ — каза Гроувър, пристигайки по пижама. Погледна змиите. — Неприятни гадини, наистина.

— Ами Барнаби? — попита Пиърс.

— Той беше с мен — каза Конуей. — Спа като пън. Всъщност аз станах да си направя питие, защото не можех да заспя. Той хърка.

— Кой го е оставил отворен тогава?

Въпросът увисна във въздуха. Всички поклатиха глави.

Германката с лорд Гроувър изтича навън по нощница. Хвърли един поглед на кобрите и се строполи на място, без да каже и думичка.

 

 

— А как е господинът Никос? — попита Искандер.

— Добре, благодаря — каза Барнаби.

— Аз го вижда?

— Сега работи. Горе в гробниците.

— Да?

— Да.

Хамид Искандер беше дошъл по обед с черния ленд ровър. Както винаги, проявяваше типичната си любезна подозрителност. Барнаби се опита да отвлече вниманието му, като му показа двете мъртви кобри.

— Те не ви хапнаха? — попита Искандер със сериозно изражение.

— Не.

— Много хубаво. — Той се поколеба, изглеждаше смутен. Накрая каза: — Аз ще взема.

— Кобрите ли? — Барнаби се изненада.

— Да, моля.

— Заповядайте. Но за какво са ви?

Искандер отново се поколеба.

— Някои човеци харесват.

— Кои?

— На пазара.

— Не разбирам.

— Те са… едни неща.

Любопитството завладя Барнаби. Макар да знаеше, че Искандер се гордее с английския си, той каза:

— Обяснете ми на арабски.

Искандер, едновременно засегнат и облекчен, обясни, че аптекарите стривали някои части от кобрата, особено зъбите и очите, и ги продавали. Казвали, че лекуват безплодие и импотентност.

— Прави те силен — каза той, показвайки с жест. — Можеш да държиш цяла нощ, цял ден и цяла нощ. Десет жени, двайсет жени, няма значение.

— Удивително.

Хамид Искандер вече изглеждаше съвсем притеснен.

— Mafeesh keteer fuloos — каза той. Нямал много пари.

— Не може да плащате — каза Барнаби с лек поклон. — Това е нашият подарък за вас.

— Mutta shaker.

— За нас е удоволствие.

— Скромните ми благодарности.

Барнаби си помисли, че като подари кобрите на Искандер, ще притъпи бдителността му, но беше сбъркал. Арабинът направи пълна инспекция на лагера и забеляза, че Никос го няма.

— Той се върне скоро за обяда?

— Вероятно — каза Барнаби.

— Да.

В този момент излезе Лиза и послушно протегна ръка за влажната му целувка.

— Извинете — каза той. — Вие много ли сте красива днеска?

Лиза се стресна.

— Да.

— Да. Благодаря ви. И аз съм доволен.

Той стоеше и се усмихваше, пристъпвайки напред-назад в своя собствен нервен танц.

— Да ви видя толкова добре отново.

— Благодаря.

— Да?

„О, боже!“, помисли си Лиза.

 

 

Най-забележителното в пейзажа беше неговата монотонност. Не се променяше. Всяко село беше като предишното — всяко водно колело, задвижено от търпелив бивол, беше като всяко друго. Цветовете, прашното кафяво, зеленото и бледото червено на скалите, не се променяха. А слънчевата светлина беше убийствена.

Никос бе скрил главата си под качулка и се опитваше да седи под сянката на платното. Слънцето беше безмилостно. Беше подминал Комомбо по обед, притихнал град, хората се бяха изпокрили от жегата. По това време на деня в реката имаше малко лодки, жегата трептеше над повърхността на водата, изкривявайки образа на единственото бяло платно надолу по течението.

За него това беше опасно време. Нил сменяше течението си почти ежедневно. Единственият начин да избегне пясъчните плитчини беше да следва местния трафик, който знаеше къде водата е плитка. Сега се оказа сам в реката, никой не плаваше пред него и не проверяваше дълбочината с пръчка и той се чувстваше несигурен. Често усещаше как лодката задира дъното, но досега не беше засядал. Имаше голям късмет.

По-рано същия ден покрай брега видя жени, дошли от селата си за вода с делви на главите. Дръгливи магарета с щръкнали ребра също носеха делви. Подкарвани от крещящи момчетии. Тук-там водеха по някоя камила на водопой.

Но сега всички си бяха у дома, почиваха си, чакаха слънцето да започне да залязва.

Той се заслуша в носа на лодката, който пореше водата.

След още един ден щеше да е в Луксор. Бръкна в джоба си и напипа малкия син квадрат, който щеше да закачи на платното и да го вдигне, когато зърнеше хълмовете на Тива. Така хората от лагера щяха да разберат, че е завършил пътуването успешно.

Много гръцки сигнал, помисли си той.

 

 

— Хей — каза Пиърс, — внимавай къде пипаш.

Лиза разглеждаше снимките, които бяха направили в гробницата. Бяха изхабили няколко филма, цветни и черно-бели.

— Защо?

— Не бива да ги пипаш без ръкавици.

— О.

Той взе кърпичка и избърса отпечатъците, които бе оставила.

— Не искам да те видя в затвора — каза той.

— Робърт, това е най-милото нещо, което си ми казвал цял ден.

Тя се усмихваше. Той я целуна по носа.

— Хубав нос — каза. — Хубави очи, хубава уста.

Тя се изкикоти.

— Робърт!

Той се дръпна и бръкна в джоба си.

— Добре, купувам те. Хубави зъби? Да видим.

Тя отвори уста, но бързо я затвори, дразнейки го.

— Не е зле. Добра домакиня. Силна. Колко струваш?

— Много съм разумна.

— О, това го знам. Но колко струваш?

— Десет милиона долара.

Той се намръщи. Неговият дял от парите.

— Мислех, че няма да говорим за това.

— Добре, няма. Кога идва Никос?

— Сигурно утре, ако всичко мине добре.

 

 

Искандер си тръгна следобед, влачейки кобрите след себе си. Те работиха усилено в гробницата през нощта. Сандъците със скъпоценности и предмети от чисто злато бяха внимателно опаковани в кашони и натоварени в ленд ровъра. Избраха доста неща.

— Тук може би има неща за около пет милиона долара — каза Пиърс.

— Повече — каза Барнаби. — Много, много повече.

Пиърс се ядоса.

— Съжаляваш, че участваш ли?

— Не — каза Барнаби. — Разбира се, че не. Просто…

— Можеш да разсъждаваш над неохотата си край басейна на новата си къща някъде в планините в някоя страна, заобиколен от обожаващи те жени — каза Пиърс. — Тогава ще премисляш нещата. Ще имаш време, защото ще бъдеш богат.

— Добре — каза Барнаби.

Пиърс взе позлатен дървен бастун. Дръжката беше изваяна във формата на човек, асириец, ако се съдеше по чертите и квадратно оформената брада. Погледна го и се опита да си представи властта на царя, силата на войските му, богатството на съкровищата му — гробницата беше просто пример.

Подпря се на него. След три хиляди години бастунът издържа.

А после изведнъж се строши.