Дийн Кунц
Отвъдни очи (7)

Седма глава
Нощен посетител

Към полунощ тълпата започна да оредява и алеята полека-лека — да затваря, но аз задържах „Якия удар“ отворен до почти дванайсет и половина, отмъквайки последните половинки долари, понеже исках в областта на приходите от първия си работен ден да постигна МЪЖАГА (а не просто ДОБРО МОМЧЕ). Един заранта бе подминал с няколко минути, когато затворих атракциона и се насочих към поляната в задния край на общинския парцел, където лунапарковците бяха настанили подвижното си градче.

Зад гърба ми последните лампи по трасето запримигваха с напускането ми, сякаш цялото им представление е било, кажи-речи, предимно за моя облага.

Пред и под мен, в голяма, оградена от дървета ливада, в спретнати редици бяха подредени близо триста фургона. Повечето бяха собственост на концесионери и техните семейства, но дузина или две принадлежаха на „Сомбра Брадърс“ и се даваха под наем на подобните на мен лунапарковци, които не държаха нотариален акт за своя собствена квартира. Панаирджиите наричаха този керван „Гибтаун на колела“. През зимата, когато не се изнасяха представления, повечето от тези хора пътуваха на юг до Гибсънтаун, Флорида — „Гибтаун“, както го наричаха местните, които го бяха построили, — населен изцяло с лунапарковци. Гибтаун беше техният рай, сигурното им убежище, единственото място на света, което наистина можеха да нарекат свой дом. От средата на октомври до късния ноември те се насочваха към Гибтаун, стичайки се от всички лунапаркове в страната, от големите трупи като „И. Джеймс Стрейтс“ и до най-малките шатрички и парцалки. Там, под слънцето на Флорида, лунапарковците или притежаваха прелестно оформени парцели, които очакваха да приютят фургоните им, или пък си имаха по-големи фургони, кацнали на стабилни бетонни основи, и в това убежище си оставаха до началото на новите турнета през пролетта. Дори извън сезона лунапарковците предпочитаха да се държат заедно, отделени от обикновения свят, който като цяло смятаха за твърде скучен, недружелюбен и тесногръд, и изпълнен с твърде много ненужни правила. Когато пътуваха, без значение къде ги откарваше работата им по време на разгара на сезона, лунапарковците се държаха здраво за идеала на Гибсънтаун и се завръщаха всяка нощ на познато място, в този Гибтаун-на-колела.

Съвременна Америка като цяло страда от склонност към одребняване: година след година сплотеността във всички етнически групи намалява; църквите и другите институции — някога спойка на обществото — днес често биват наричани за безполезни и дори за потисници, сякаш нашите съграждани съзират в механизма на вселената перверзно привлекателен хаос и искат да го наподобят, дори и ако подобието доведе до заличаване. При лунапарковците съществува силно и скъпоценно усещане за съобщество, което не отслабва ни най-малко в течение на годините.

Когато стигнах до пътеката по склона на хълма, водеща към загрятата от лятото поляна, а всички звуци от лунапарка бяха заглъхнали и щурците пееха в мрака, кехлибарените светлини на всички тези прозорци на фургони придобиха призрачно измерение. Те сякаш потрепваха във влажния въздух, не толкова като електрическо осветление, колкото като лагерни огньове и маслени лампи в примитивно селище от по-ранни времена. Всъщност, когато съвременните детайли останаха загърнати в мрак и изкривени от странните мотиви на филтрирана през завеси и щори светлина, Гибсънтаун-на-колела доби вида и излъчването на катун от цигански каруци, събрани заедно за защита от неодобрението на околните местни в селска местност някъде в Европа от деветнадесети век. Докато се приближавах и след това вървях между първите фургони, тук и там лампите гаснеха — уморените лунапарковци си лягаха.

Поляната бе белязана от тишина, породена от всеобхватното уважение на лунапарковците към съседите им — не гърмяха увеличени радиоприемници или телевизори, нямаше оставени да се късат от рев бебета, нито шумни караници, нито лаещи кучета, все неща, с които е нормално да се сблъскаш в тъй наречените почтени квартали в обикновения свят. Освен това на дневна светлина щеше да се види, че по алеите между фургоните няма никакъв боклук.

По-рано вечерта, по време на почивката ми, бях донесъл вещите си във фургона под наем, който трима други работници деляха с мен. Така и така се намирах на поляната, бях пообиколил, за да открия „Еърстрийма“, собственост на Рия Рейнс. Сега, натоварен с монети и с дебело руло доларови банкноти в единия джоб на паричната ми престилка, се насочих право към нейния дом.

Вратата беше отворена и видях Рия в един фотьойл, обгърната от маслената светлина на настолна лампа. Говореше с някакво джудже.

Почуках на отворената врата и Рия се обади:

— Влез, Слим!

Изкачих трите метални стъпала и влязох във фургона, а джуджето — жена — се обърна да ме погледне. Беше на неопределима възраст — трудно беше да се каже дали е на двайсет или на петдесет — и висока около четирийсет инча, с нормален торс, скъсени крайници и голяма глава. Запознаха ни — малката жена се наричаше Ърма Лоръс и ръководеше „Бутилкомета“ също собственост на Рия. Носеше детски обувки за тенис, черни панталони и свободна блуза с прасковен цвят и къси ръкави. Черната й коса беше гъста и лъскава и — също като гарванови криле — в нея се долавяха тъмносини отблясъци; беше красива и Ърма очевидно се гордееше с нея, съдейки по това с колко мисъл и внимание бе подстригана и оформена прическата около твърде голямото й лице.

— А, да — каза Ърма, подаде ми малката си длан и се ръкува. — Чух за теб, Слим Маккензи! Г-жа Фразели, дето държи „Бинго Палас“ заедно със съпруга си Тони, каза, че ужасно се нуждаеш от домашно приготвено ядене и майчина грижа. Харв Севийн, дето има една от шатрите с пички, вика, че си изглеждал все едно бягаш от военна служба или може би от ченгетата, понеже си се забъркал в някоя малка гадория… като примерно да се забавляваш на волана на нечия чужда кола… все едно, та той смята, че си от правилното тесто. Глашатаят казва, че знаеш как да привличаш паричковците и след още няколко години на колана може дори да станеш най-добрият викач на лунапарка. А пък Боб Уейлънд, на когото е въртележката, малко се е ошашкал, понеже дъщеря му смята, че си за чудо и приказ и каза, че щяла да умре, ако не й обърнеш внимание; тя е на шестнайсет и се казва Тина, и определено си струва да й се обръща внимание. А пък Мадам Зина, известна също и като г-жа Пърл Ярнел от Бронкс, нашата циганка гадателка, казва, че си бил Телец, пет години по-възрастен, отколкото изглеждаш, и че бягаш от трагична любовна афера.

Не останах изненадан, че мнозина лунапарковци са минали покрай „Якия удар“ да ме огледат. Те бяха сплотено общество, а аз — новодошъл, и любопитството им можеше да се очаква. Смутих се обаче от доклада за любовните трепети на Тина Уейлънд и ме развеселиха „парапсихичните“ отпечатъци на Мадам Зина за мен.

— Ами, Ърма — казах, — всъщност наистина съм зодия Телец, но съм на седемнадесет и досега даже не ми се е откривала възможност някое момиче да ми разбие сърцето — и ако г-жа Фразели я бива в кухнята, може да й предадеш, че само при мисълта за домашна кухня всяка нощ напоявам възглавницата си със сълзи!

— Добре дошъл си и у нас — обади се Ърма с усмивка, — ела да се запознаеш с Поли, съпруга ми. Всъщност защо не наминеш в неделя в осем вечерта, щом веднъж се установим на следващата спирка от турнето ни? Ще ти приготвя люто пиле и за десерт — знаменитата ми торта „Блек Форест“^[1].

— Ще бъда точен — обещах.

Съдейки по опита ми, сред всички лунапарковци джуджетата най-бързо приемат непознати, разкриват им се и са готови да се доверят, да се усмихнат и да се засмеят. В началото приписвах тяхното очевидно всеобщо дружелюбие на недостатъка, който представлява ръстът им при схватки, като смятах, че когато си малък, ти се налага да си дружелюбен, за да избегнеш превръщането в лесна мишена за насилници, пияници и разбойници. С времето обаче опознах по-добре малките хора и постепенно осъзнах, че опростеният ми анализ на екстровертните им личности е неверен. Като група — и практически всеки един от тях — джуджетата са волеви, самоуверени и самодостатъчни. Те не се боят от живота повече, отколкото хората с обикновен ръст. Откритостта им идва от други източници, не на последно място от състрадание, породено от страданието. Но онази нощ, в „Еърстрийма“ на Рия Рейнс, все още млад и в процес на образоване, тепърва ми предстоеше да придобия познания за психологията на дребните хора.

Освен това нея нощ не разбрах и Рия, но бях поразен от радикалната разлика в характера на двете жени. Ърма беше топла и весела, а г-ца Рейнс си оставаше студена и дистанцирана. Ърма имаше мила усмивка и я използваше постоянно, а Рия ме изучаваше с онези ми ти кристално сини очи, които ти взимаха всичко и не връщаха нищо, и си остана безизразна.

Седнала във фотьойла, боса, изпънала единия си крак пред себе си и подгънала другия, г-ца Рейнс бе въплъщение на мечтите на всеки младеж. Носеше бели шорти и светложълта тениска. Голите й крака бяха добре загорели, с тънки глезени, прелестни прасци, гладки бронзови колене и елегантни бедра. Щеше ми се да плъзна длани по тези крака и да усетя твърдите мускули под пръстите си. Вместо това пъхнах длани в престилката за парите, тъй че новата ми шефка да не види как треперят. Тениската й, леко овлажнена от августовската жега, бе прилепнала примамливо към облите й гърди и през тънкия памук можех да видя зърната й.

Рия и Ърма представляваха голям контраст — генетичното превъзходство и генетичният хаос, противоположни краища на стълбата на биологичната фантазия. Рия Рейнс беше въплъщение на женската красота, съвършенство на линията и формата, съживена мечта, преизпълнено намерение и обещание на природата. Ърма пък беше напомняне, че въпреки всичките сложни механизми и хилядолетна практика природата рядко преуспява в начинанието, което Господ й е поверил: Да ги създадеш по мой образ и подобие. Ако природата бе божествена сила, вдъхновен от Господ механизъм, както баба ми често твърдеше, тогава защо Той не се бе върнал да поправи проклетото чудо? Очевидно машината имаше сериозен потенциал, свидетелство за което беше Рия Рейнс.

— Изглеждаш ми на седемнайсет — каза жената джудже, — но, дявол те взел, нито се държиш, нито те чувствам на толкова!

Понеже не знаех какво да кажа, отвърнах само:

— Ами…

— Може да си на седемнадесет, но си мъж, това е ясно. Смятам да кажа на Боб Уейлънд, че си прекалено як мъж за Тина, определено. В теб има нещо кораво…

— Нещо… тъмно — обади се Рия.

— Да — съгласи се Ърма. — Нещо тъмно. Това също.

Гризеше ги любопитство, но бяха също и лунапарковци и макар да нямаха нищо против да ми споделят на какво им приличам, не биха могли да се насилят да ме попитат какъв съм в действителност, не и без покана от моя страна.

Ърма си тръгна и аз преброих банкнотите на кухненската маса пред Рия. Тя каза, че приходите били двайсет процента над средното, плати ми в брой заплатата за деня и ми даде трийсет процента от двайсетте горница, което ми се стори повече от честно, тъй като не бях очаквал да имам дял в повишената печалба, докато не поработя поне няколко седмици.

По времето, когато свършихме със сметките, можех да сваля престилката за парите без свян, понеже ерекцията, която прикриваше тя, вече бе спаднала. Рия стоеше точно до мен до масата и все още виждах недобре прикрития контур на прекрасните й гърди, а лицето й все тъй ми спираше дъха, но бумтящият двигател на либидото ми бе намалил до лениво бръмчене в отговор на деловите й маниери и непроницаемия й хлад.

Казах на Рия, че Желето Джордан ме е помолил да свърша нещо за него утре и че не знам кога ще съм на разположение да работя на „Якия удар“, но тя вече го знаеше.

Каза ми:

— Когато приключиш със задачата, за която си нужен на Желето, иди при „Удара“ и освободи Марко — това е младежът, който те заместваше по време на почивката ти днес. Той ще върти чука, докато те няма.

Благодарих й за заплатата ми и за възможността да се докажа, а тя не реагира по никакъв начин, тъй че се извърнах и тръгнах тромаво към вратата.

След миг Рия ме повика:

— Слим?

Спрях и отново се обърнах към нея.

— Да?

Тя стоеше с ръце на бедрата, намръщена, с присвити очи и изглеждаше много сърдита. Помислих си, че ще ми се скара за нещо, но тя рече:

— Добре дошъл на борда!

Не мисля, че дори осъзнаваше колко сърдита изглежда — или че знаеше как да си придаде какъвто и да е друг вид.

— Благодаря — отвърнах. — Хубаво е да усещам палуба под краката си!

С ясновидството си долавях привлекателна нежност у нея, специална уязвимост под бронята, която си бе изградила за защита от света. Онова, което казах на Желето, беше вярно: наистина имах чувството, че под зловещия вид на амазонка Рия крие една чувствителна жена. Но докато стоях на прага и през рамо се взирах в нея, а тя позираше студено до отрупаната с пари кухненска маса, усетих и нещо друго освен това — тъга, която не бях забелязал преди. Беше дълбока, добре прикрита и мъчителна меланхолия. Дори и както беше смътна и неясна, каквито обикновено са парапсихичните излъчвания, все пак ме трогна дълбоко и ми се прииска да се върна при Рия, да я прегърна здраво и без грам сексуално намерение просто да я прилаская — и може би да изцедя част от загадъчната й мъка.

Не отидох при нея и не я взех в обятията си, понеже знаех, че няма да схване правилно намеренията ми. Дявол го взел, предположих, че ще ми забие коляно в слабините, ще ме изрита през вратата, ще ме избута по металните стълби, ще ме просне на земята и ще ме уволни.

— Продължавай да се справяш така добре на „Якия удар“ — додаде Рия — и няма да останеш дълго там. Ще те преместя на по-добро място!

— Ще дам всичко от себе си.

Пристъпвайки към фотьойла, където я бях видял при първоначалното си влизане, началничката ми добави:

— Тази година ще купувам още една или две концесии. Големи концесии. Трябват ми доверени хора, които да ги въртят!

Осъзнах, че тя не иска да си тръгвам. Не че беше привлечена към мен; не бях неустоим или нещо подобно. Рия Рейнс просто не искаше да остава сама точно сега. По принцип да. Но не точно сега. Щеше да се опита да задържи госта си, все едно кой беше той. Не се възползвах от прозрението си за самотата й, но също така усетих и че тя не осъзнава колко очевидно е то; щеше да се притесни, ако се усетеше, че внимателно изградената й маска на корава самодостатъчност временно се е разтопила. И щеше да се ядоса. И, разбира се, да си изкара яда на мен.

Така че казах само:

— Е, надявам се никога да не те разочаровам! — усмихнах се, кимнах и добавих: — Ще се видим утре!

И прекрачих през прага.

Тя не ме повика да се върна. В съкровените дълбини на все още юношеското си, вечно възбудено, незряло и безумно романтично сърце все се надявах, че Рия ще ме заговори; че когато се обърна, ще я намеря на прага на фургона, озарена от лампата зад гърба си досущ фея, и че ще ми каже — тихо, тихо — нещо невероятно съблазнително, а след това ще я занеса до леглото за нощ на необуздана страст. В реалния живот обаче нещата не се случват по този начин.

На последното стъпало наистина се обърнах и погледнах назад, и я видях, и тя действително гледаше към мен, но все още си стоеше вътре и отново се бе настанила на фотьойла. Представляваше толкова поразително еротична картина, че за момент не бях способен да помръдна, дори да знаех, че ме връхлита таласъм и възнамерява да ми види сметката. Голите крака на Рия бяха изпънати пред нея и леко разтворени, а светлината от настолната лампа придаваше на нежната й кожа маслен отблясък. Водопадът от лъчи оставяше сенки под гърдите й да подчертават съблазнителните им форми. Елегантните й ръце, деликатното й гърло, безупречното й лице, махагоново русата й коса — всичко сияеше, великолепно и златно. Рия не беше просто очертана и любовно погалена от светлината; по-скоро самата тя изглеждаше като източник на светлина, сякаш тя — вместо лампата — светеше отвътре. Нощта бе настъпила, но слънцето не я бе напуснало.

Обърнах гръб на отворената врата и — с разтуптяно сърце — направих три крачки в нощта, по протежение на очертаната от фургоните алея, но спрях шокиран, понеже видях Рия Рейнс да се появява в мрака пред мен. Тази Рия беше облечена в джинси и изцапана блузка. В началото представляваше треперлив размит образ, безцветен, като филм, прожектиран на вълнуващ се черен екран. В течение на секунда-две обаче тя доби неразличима от реалността плътност, макар че съвсем определено не беше истинска. Тази Рия освен всичко друго въобще не беше възбуждаща; лицето й бе призрачно бледо, а от ъгълчето на подутата й устна капеше кръв. Видях, че блузата й не е мръсна, а окървавена. Шията, раменете, гърдите и коремът й бяха почернели от кръв. С тънък като бръмчене на муха гласец, всяка дума откъсваща се тихо от окървавената й уста, тя каза:

— Умирам… умирам… не ме оставяй да умра…

— Няма — отвърнах, говорейки по-тихо и от видението, и глупаво пристъпих напред, за да прегърна и утеша призрака на Рия с изящество и гладка готовност, които ми бяха убегнали, когато истинската жена търсеше утеха. — Не, няма да те оставя да умреш!

С непостоянството на герой от сън тя внезапно изчезна. Нощта бе празна.

Препънах се през гъстия въздух, където беше стояла.

Паднах на колене и увесих глава.

Останах така известно време.

Не исках да приемам посланието на това видение. Но не можех да му избягам.

Дали бях изминал три хиляди мили и покорно бях позволил на съдбата да ми избере нов дом, бях започнал да завързвам нови приятелства — и толкова усилия нахалост само за да видя всичко да рухва в някакъв непонятен катаклизъм?

Ако само можех да предвидя опасността, тогава щях да предупредя Рия и Желето, и всички останали потенциални жертви, и ако успеех да ги убедя в способностите си, те можеха да предприемат крачки, с които да избегнат смъртта. Но макар да се бях отворил максимално с надежда за някакъв сигнал, не можех да доловя дори и намек за естеството на надвисналото нещастие.

Знаех само, че включва таласъми.

Гадеше ми се от предусещането за бъдещите загуби.

С мъка се изправих на крака след кой знае колко време, прекарано на колене в прахта и изсъхналата трева. Никой не ме беше видял или чул. Рия не бе излязла на прага на фургона си, не бе погледнала навън. Бях самичък под лунната светлина и с песента на щурците. Не можех да стоя прав; стомахът ми се обръщаше и свиваше. Докато бях във фургона, бяха изгаснали още лампи, но все още имаше и такива, които ми намигаха, докато се взирах наоколо. Някъде приготвяха късна вечеря от яйца с лук и нощта бе натежала от разкошния аромат, който обичайно би ме накарал да изпитам глад, но в настоящата ситуация само усили гаденето ми. Разтреперен се упътих към фургона, където ми бяха дали легло.

Заранта бе настъпила с надежда, а когато от съблекалнята под трибуната се върнах в лунапарка, той ми се бе сторил изпълнен със светлина и обещания. Но точно както неотдавна мракът бе обгърнал алеята, така сега ме овладя и мен, заля ме, премина през сърцето ми и ме преизпълни.

Когато почти бях стигнал до фургона си, осъзнах, че някой ме гледа, макар че наоколо нямаше жива душа. Но все пак ме следяха иззад, под или от някой от множеството фургони и бях повече от наполовина сигурен, че става дума за същия човек, изнесъл трупа на таласъма от павилиона с блъскащите колички и следил ме после от неизвестен ъгъл на обладания от нощта лунапарк.

Бях твърде вцепенен и отчаян, за да ми пука. Прибрах се във фургона си и си легнах.

Фургонът бе съставен от малка кухня, дневна, една баня и две спални. Във всяка имаше по две легла. Съквартирант ми беше тип на име Барни Куадлоу, черноработник, много едър и с бавна мисъл, напълно доволен да се носи по течението на живота и да не се и замисля какво ще стане с него, когато остарее прекомерно, за да влачи и сглобява оборудване — беше уверен, че лунапарковците ще се погрижат за него, което и щеше да стане. Бяхме се запознали и даже поговорихме, макар и за кратко. Не го познавах добре, но ми се стори достатъчно дружелюбен и когато го бях изучил с шестото си чувство, открих по-кротка личност от всекиго, когото някога бях срещал.

Подозирам, че таласъмът, който бях убил при павилиона на „Блъскащите колички“, е бил черноработник като Барни, което би обяснило защо покрай изчезването му не се вдигна особена врява. Бачкаторите не бяха най-съвестните работници; мнозина от тях страдаха от краста за скитане и понякога дори пътешествията на лунапарка не им бяха достатъчни, тъй че просто си вдигаха чукалата.

Барни спеше и дишаше дълбоко, а аз внимавах да не го събудя. Съблякох си дрехите, сгънах ги, сложих ги на един стол и се изтегнах на леглото си, право върху чаршафите. Прозорецът беше отворен и лекият ветрец успяваше да проникне в стаята, но нощта бе много топла.

Не очаквах да заспя. Понякога обаче отчаянието може да бъде като умората — тежест, която повлича ума и за изненадващо кратко време, не повече от минута, тази тежест ме потопи в познатата забрава.

В мъртвата като гробище и тъмна като такова среда на нощта, аз се поразбудих и ми се стори, че виждам едър силует, застанал на вратата на спалнята. Нямаше светнати лампи. Фургонът бе изпълнен с многопластова тъмнина, всички различни цветове изглеждаха черни, тъй че не виждах кой точно се намира на входа. Не ми се щеше да се събуждам, та си рекох, че това ще да е Барни Куадлоу, който идва от банята или пък отива натам, но едрият силует нито излизаше, нито влизаше, а просто си стоеше на място и наблюдаваше. Освен това чувах дълбокото и ритмично дишане на бачкатора от съседното легло. Затуй си рекох, че това ще да е някой друг от мъжете, с които делях фургона… но се бях срещал и с тях, и те не бяха така едри. Накрая, замаян и объркан от съня, реших, че това трябва да е Смъртта, самият жътвар, дошъл да прибере живота ми. Вместо да побягна паникьосан, затворих очи и се унесох отново. Смъртта сама по себе си не ме плашеше, а в мрачното настроение, което ме бе съпроводило в нощта и бе просмукало смътните ми сънища, не бях особено учуден от посещението на Смъртта — ако всъщност това беше моята гостенка.

Върнах се в Орегон. Това бе единственият начин, по който смеех да се прибера отново у дома. Насън.

Ококорих се в шест и петнадесет в петък заран, след четири и половина часа спане, което за мен си беше дълга почивка. Барни все още похъркваше, както и съседите ми в другата стая. През прозореца нахлуваше сива като прах светлина. Силуетът на прага бе изчезнал — ако изобщо бе имало някой.

Снощи бях прибрал раницата си в килера. Сега със ставането тихичко извадих от нея чиста тениска, шорти и чорапи. Лепкав и мръсен, предвкусващ с удоволствие душа, пъхнах дрехите в единия си ботуш, вдигнах ботушите, обърнах се към стола да си взема джинсите и видях положени на плата две късчета бяла хартия. Не си спомнях да съм ги слагал там, а и не можех лесно да ги разчета на сивата светлина, тъй че ги стиснах в ръка, взех си и джинсите и тихичко минах по коридора към банята. Там затворих вратата, светнах лампата и оставих ботушите и панталоните.

Разгледах едното парче хартия. След това другото.

Заплашителният силует на прага, както се оказа в крайна сметка, не беше илюзия или фрагмент от въображението ми. Беше оставил два предмета, които бе сметнал, че може да представляват интерес за мен.

Представляваха безплатни пропуски от типа, който „Сомбра Брадърс“ издават в количества, за да подслаждат отношението на местните власти и важните клечки във всеки град, където има представления лунапаркът.

Първият беше за возене на „Блъскащите колички“.

Вторият — за виенското колело.