Дийн Кунц
Отвъдни очи (20)

Двадесета глава
На север

Джоъл Тък беше против. Против цялата ни благородна идея.

— Безумен идеализъм — нарече я той.

Беше против пътуването до Йонтсдаун.

— По-скоро голяма глупост, не проява на смелост.

Беше против ескалирането на войната, което планирахме.

— Обречено на провал — заключи.

Вечеряхме с Джоъл и жена му Лаура в техния постоянен, двоен на ширина домашен фургон, поставен на един от най-големите парцели в Гибтаун. Имотът им бе щедро озеленен — бананови палми, половин дузина живописни сортове циганче^[1], папрати и бугенвилии, имаше дори звездовиден жасмин — и преплетените лехи храсти и цветя водеха до очакването, че вътрешността на дома на Тък ще бъде претрупана с мебели и прекомерно накичена, вероятно в някакъв тежък европейски стил. Това очакване обаче не се сбъдваше. Домът им бе изумително модерен: прост, с изчистени линии и почти аскетична съвременна мебелировка: две дръзки абстрактни картини, няколко стъклени вази, но без джунджурии и претрупаност, и всичко бе решено в земни тонове — бежово и пясъчно бяло, и кафяво — като за единствен акцент служеше тюркоазеното.

Подозирам, че този минималистичен декор бе съзнателен опит да се избегне акцентирането на лицевите деформации на Джоъл. В крайна сметка, имайки предвид големия му ръст и кошмарния му вид, къща, пълна с красиви, гравирани и лъскави орнаментирани европейски мебели — все едно дали френски или италиански, или английски и без значение от кой период, — определено щеше да бъде трансформирана в присъствието му и да изглежда не толкова елегантна, колкото готическа, да буди мисли за стари тъмни домове и замъците с духове от безброй филми. Като контраст в тази съвременна обстановка влиянието на изкривената външност на домакина беше странно смекчено, сякаш самият той представляваше ултрамодерна, сюрреалистична скулптура, чието място бе именно в подобни чисти и оскъдно обзаведени стаи.

Въпреки това домът на Тък не беше нито студен, нито ни най-малко негостоприемен. По протежение на едната дълга стена на дневната бяха поставени мръснобели дървени лавици, претрупани до падане с книги с твърди корици, които придаваха значителна топлина на помещението, макар че главната отговорност за приятелската и удобна атмосфера, която незабавно обгръщаше посетителите, носеха самите Джоъл и Лаура. Почти всички лунапарковци, които някога съм срещал, са ме приветствали без задръжки и са ме приемали като един от тях; но дори сред лунапарковците това семейство притежаваше специален талант за сприятеляване.

Миналия август в кървавата нощ, когато ние с Джоъл убихме и обезглавихме, и погребахме шест таласъма на тъмната алея на Йонтсдаунския общински панаир, останах изненадан да го чуя да споменава съпруга, тъй като не бях знаел, че е женен. Впоследствие, след като я срещнах, ми беше любопитно що за жена би се омъжила за мъж като Джоъл. Бях си представял какви ли не партньорки за него, макар че нито една от тях не приличаше точно на Лаура.

На първо място, тя беше много красива, слаба и изящна. Не спираше дъха (така както Рия например), не беше жена, от самия вид на която мъжете се разтреперват, но определено бе красива и привлекателна: махагонова коса, ясни сиви очи, открито лице с пропорционални черти, сладка усмивка. Притежаваше самоувереността на жена на четирийсет, но изглеждаше не по-възрастна от трийсет, така че по моя сметка трябва да беше на възраст някъде между тези две граници. От друга страна, не се държеше като наранена птичка — нито срамежливост, нито покорство, които биха й създали проблем да се среща и да очарова мъже, по-привлекателни физически и по-приемливи обществено от Джоъл. Нямаше също и полъх на фригидност, нищо, което да подсказва, че се е омъжила за лунапарковеца просто защото той ще й бъде благодарен и следователно ще изисква по-рядко плътски удоволствия, отколкото другите мъже. Всъщност Лаура бе много страстна по природа — човек на докосването и прегръдката, любителка на целуването на бузи — и имаше всички причини да смятам, че демонстративното й поведение спрямо приятелите е само бледа сянка на страстта, която внася в брачното ложе.

Една вечер в седмицата преди Коледа, докато Рия и Лаура пазаруваха, а ние с Джоъл пиехме бира и похапвахме пуканки с вкус на сирене, и играехме на пинакъл за две ръце, домакинът ми бе погълнал достатъчно бутилки от „Блу Рибън“ на „Пабст“, за да изпадне в прочувствено настроение толкова плътно и сладко, че рискуваше кома, ако беше диабетик. В това настроение не искаше да говори за друго освен за многообичаната си жена. Лаура била толкова нежна (каза той), тъй мила и любвеобилна и щедра, и била също и умна, и хитра, и можела да убеди студена свещ да се запали, без да й трябва кибрит. Вероятно не била светица (по негови думи), но ако по наше време имало друг човек да стъпва по земята по-близо до светостта, дявол го взел, ако знаел кой бил той. Джоъл ме увери, че ключът към разбирането на Лаура — и разбирането защо тя е избрала него — е в осъзнаването на това, че е от редките хора, които никога не се впечатляват от повърхностите — от външния вид и репутацията — или първите впечатления. Тя си имала начин да наднича по-дълбоко в хората — не екстрасензорен като способността ни с Джоъл да виждаме през таласъмските маски, а просто добро старомодно прозрение. В Джоъл видяла човек, чиято любов и уважение към нея били почти безгранични и който — при все чудовищното си лице — бил по-мил и по-способен да се обвърже дълбоко, отколкото много други мъже.

Тъй или иначе тази понеделнишка вечер — 16 март, — когато ние с Рия разкрихме намеренията си да пренесем войната на територията на таласъмите, Лаура и Джоъл реагираха, както очаквахме. Тя се намръщи и сивите й очи потъмняха от притеснение, докосваше ни и ни прегръщаше повече от обичайното, сякаш всеки физически контакт беше допълнителна нишка в паяжината на привързаността, която би могла да ни прилепи към Гибтаун и да ни възпре да дебаркираме на опасната си мисия. Джоъл крачеше нервно, свел надолу деформираната си глава, сгърбил масивните си рамене; след това седна на дивана и се въртеше трескаво, скочи отново и продължи да обикаля — като през цялото време спореше срещу плана ни и се опитваше да ни разубеждава. Но ние не бяхме склонни да се отказваме нито заради привързаността на Лаура, нито заради логиката на Джоъл, защото бяхме млади и горди, и пълни с праведност.

До средата на вечерята, когато разговорът най-сетне се прехвърли на други теми, започна да ми се струва, че семейство Тък колебливо са приели неизбежността на кръстоносния ни поход, но Джоъл внезапно пусна вилицата и ножа си, удари ги в чинията си, разтърси прошарената си глава и възобнови дискусията:

— Това си е проклето самоубийствено решение, такова си е! Ако идете в Йонтсдаун с идеята да изтриете от лицето на земята това гнездо на таласъми, вие просто се обричате на самоубийство! — той раздвижи масивната си, подобна на парна лопата челюст, сякаш в този несъвършен костен механизъм се бяха заклещили няколкостотин важни думи, но когато най-сетне продължи, просто повтори: — Самоубийство!

— И точно сега, когато се открихте един друг — добави Лаура, пресягайки се през масата да докосне нежно ръката на Рия, — имаш цял куп причини да живееш!

— Нямаме намерение да влезем в града и да обявяваме кои сме — увери ги Рия. — Това не ви е стрелбата в „О’Кей корал“. Ще процедираме внимателно. Първо трябва да научим колкото се може повече за таласъмите, като например защо са толкова много на едно място.

— А и ще сме добре въоръжени — додадох.

— Не забравяйте, че имаме огромно предимство — добави Рия. — Ние можем да ги виждаме, но те не знаят, че сме способни на това. Ние сме призраци, които развихрят партизанска война.

— Да, но те те познават — напомни й Джоъл.

— Не — отвърна тя и поклати глава. По лъскавата й черна коса се запрескачаха полунощно сини отблясъци. — Познават ме в стария ми вид, когато бях блондинка с малко по-различно лице. Смятат, че тази жена е мъртва. И по определен начин… е така.

Джоъл се взираше разочаровано в нас. Третото око на издяланото му от гранит чело бе мистично кално оранжево и изглеждаше пълно с тайни видения от апокалиптично естество. Клепачът му се затвори. Той склопи и другите си две очи и въздъхна дълбоко — израз на отчаяние и дълбока тъга.

— Защо? Защо, дявол ви взел? Защо изпитвате нуждата да се впуснете в тази лудост?

— Заради годините, прекарани в сиропиталището под ботуша им — каза Рия. — Искам да отмъстя за това!

— И заради братовчед ми Кери — додадох.

— За Желето Джордан — каза Рия.

Джоъл не отвори очи. Сплете огромните си длани на масата. Изглеждаше досущ все едно се моли.

— Също и за баща ми — допълних. — Един от тях уби баща ми. И баба ми. И леля ми Пола!

— Заради онези деца, загинали в пожара на училището в Йонтсдаун — добави Рия тихо.

— Също и за онези, които ще загинат, ако не сторим нещо — казах.

— За да се изкупя — заяви съпругата ми. — Заради всичките години, когато работех на тяхна страна.

— Защото, ако не го направим — казах, — то няма да се чувстваме по-добре от онези хора, които са стояли по прозорците си и са гледали как кълцат Кити Дженовезе на парчета.

Поседяхме и обмислихме всичко това в течение на известно време.

Нощният въздух нахлуваше през щорите на прозорците с леко съскане, като дъх, изпускан през стиснати зъби.

Навън по-силен вятър се движеше през нощта, сякаш бе твар с огромни измерения, преследваща нещо в мрака.

Накрая Джоъл каза:

— Но, Исусе, само вие двамата срещу цялата гмеж таласъми…

— По-добре е, ако сме само двамата — казах. — Двама дискретни пришълци в града няма да бъдат забелязани. Ще имаме възможност да си пъхаме носа насам-натам, без да привличаме внимание към себе си, така че е по-вероятно да намерим причината толкова таласъми да са струпани на едно и също място. А след това… ако решим, че искаме да премахнем цялата пасмина, можем да го сторим потайно.

В дълбоките очни орбити под масивното му и деформирано чело кафявите очи на Джоъл се отвориха; те бяха безкрайно изразителни, изпълнени с разбиране, притеснение, съжаление и вероятно жалост.

Навеждайки се през масата да хване ръката на Рия и пресягайки се странично да преметне другата си ръка на рамото ми, Лаура Тък заяви:

— Ако идете там и се забъркате в неприятности, твърде големи да се справите сами, ние ще дойдем!

— Да — каза Джоъл с нотка на самоотвращение, което долових, че не бе напълно искрено, — боя се, че сме достатъчно тъпи и сантиментални, за да дойдем.

— И ще доведем и други лунапарковци — додаде Лаура.

Съпругът й поклати глава:

— Е, за това не съм уверен. Лунапарковците са хора, които не се справят добре във външния свят, но това определено не значи, че имат бетон между ушите. Няма да им харесат вероятностите.

— Няма никакво значение — увери ги Рия, — ние няма да се мъчим да лапнем твърде голяма хапка.

Казах:

— Ще бъдем толкова внимателни, колкото и две мишки в къща със сто котки.

— Всичко ще е наред — увери домакините ни Рия.

— Няма нужда да се притеснявате за нас — додадох.

За да го кажа, сигурно наистина съм си го мислил. Май наистина съм се чувствал толкова самоуверен. Неподкрепената ми с нищо вяра не може дори да бъде обяснена и извинена с пиянство, защото бях напълно трезвен.

 

 

В самотните часове в утрото на вторника бях събуден от тътена на гръмотевици далеч над залива. Полежах известно време, все още полузаспал, заслушан в равномерното дишане на Рия и в ръмжащите небеса.

Постепенно, докато облачните течения на съня избледняваха и съзнанието ми се изчистваше, си спомних, че съм сънувал отвратителен сън точно преди да се събудя и гръмотевицата участваше в кошмара. Понеже предишни сънища се бяха оказвали предсказания, опитах се да си спомня и този, но ми убягваше. Смътните образи на Морфей се издигаха като димни сигнали през паметта ми, чувствено се къдреха встрани от мен също като истински дим, който се върти и плъзга към висините, разсейваха се със скорост, пряко свързана с намерението ми да ги събера в стабилни, изпълнени със значение образи.

Макар че се съсредоточавах дълго време, можах да си спомня само странно и ограничаващо място, дълъг и тесен, и загадъчен коридор или може би тунел, където мастилен мрак сякаш се изливаше от стените и където само езерца от светлина — недостатъчна и жълта като горчица — стояха надалеч едно от друго, разделени от заплашителни сенки. Не можех да си спомня къде е това място или какви събития в кошмара са ме завели там, но дори смътните ми и безформени спомени генерираха студ дълбоко в костите ми и караха сърцето ми да се разтупти от страх.

Навън над залива бурята се приближаваше.

След време започнаха да се сипят тлъсти дъждовни капки.

Кошмарът се изплъзна още по-далеч от пръстите ми и постепенно страхът ми се разсея заедно с него.

Ритмичното туптене на дъжда по покрива на фургона скоро ме унесе.

До мен Рия замърмори сънено.

В нощта във Флорида, само на два и половина дни от Йонтсдаун, отпуснат в лятната топлина, но предвкусващ зимния север, към който бях призован, отново потърсих съня и го намерих, както кърмаче намира майчината си гърда, макар че вместо мляко отново засуках от мрачния еликсир на кошмара. И на заранта, събуждайки се разтреперен и задъхан, бях, както и преди, неспособен да си спомня за какво е бил странният ми сън — който ме притесни, но все още не ме бе стреснал.

 

 

Гибтаун е зимният дом на множество лунапарковци от почти всички пътуващи шоута в източната половина на страната, не само на трупата на „Сомбра Брадърс“. Понеже лунапарковците са като начало отцепници или отхвърленици, които не намират място в стандартното общество, много шоута (за разлика от „Сомбра Брадърс“) не задават въпроси, когато наемат нови работници или се свързват с нови концесионери, и сред честните отцепници има и малцина — наистина малцина — тежки случаи, криминални типове. Следователно, ако знаете кого да търсите в Гибтаун и ако сте известен като доверен член на обществото, можете да се снабдите с почти всичко, което ви се прииска.

Аз исках няколко хубави револвера, които да правят големи дупки, два пистолета с нелегални заглушители, рязана пушка и напълно автоматична карабина, поне сто паунда от някакъв пластичен експлозив, детонаторни капачки с вградени таймери, дузина ампули соден пентотал, пакет хиподермични спринцовки и няколко други предмета, които не е лесно да намериш в близкия „Кей-Март“ или „Сейфуей“. Във вторник сутринта за половин час няколко дискретни въпроса ме заведоха при Норланд Бекуърт-Плъзгавия Еди, концесионер, който пътуваше с голяма трупа и прекарваше сезона най-вече в Средния запад.

Плъзгавия Еди не изглеждаше ни най-малко гладък. Всъщност изглеждаше изсъхнал. Имаше остра коса с цвят на пясък и въпреки флоридското слънце беше блед като прах в древен гроб. Кожата му бе съсухрена, с паяжини от бръчки, а устните му бяха толкова сухи, че изглеждаха люспести. Очите му имаха странна отсянка на блед кехлибар, като пожълтял на слънцето вестник. Носеше колосани каки панталони и риза в същия цвят, която пукаше тихо и шушнеше при всяко негово движение. Ниският му, но стържещ глас ме подсещаше за горещ пустинен вятър, люлеещ мъртъв храст. Страстен пушач, който държеше по пакет „Кемъл“ под ръка до всяко кресло наоколо, за Плъзгавия Еди спокойно можеше да се каже, че е опушен като парче пушено свинско.

В дневната на фургона на концесионера светлината бе мъждива и смърдеше на застоял цигарен дим. Мебелите бяха тапицирани в тъмнокафяв винил, имитация на зърнеста кожа; имаше масички от стомана и стъкло и подходяща по стил маса за кафе, на която бяха захвърлени броеве на „Нашънъл Инкуайърър“ и няколко списания за оръжие. Светеше само една от трите лампи. Въздухът бе сух и студен. Всички прозорци бяха покрити с дебели, дръпнати докрай пердета. Като изключим цигарената воня, почти можех да повярвам, че се намираме в сейф за специално съхранение, където температурата, светлината и влажността внимателно се контролират, за да предпазят деликатни обекти на изкуството или крехки документи.

Дъждът бе спрял почти призори, но отново поде, когато стигнах до дома на Плъзгавия Еди. Вътре звукът от ръмежа бе странно приглушен, сякаш целият фургон бе обвит в тежки завеси като тези на прозорците.

Превит в кафявото си винилово кресло, Плъзгавия Еди ме изслуша безстрастно и без да прекъсва декламацията на дългия ми и странен списък за пазаруване.

Дърпаше си силно от цигарата, която стискаше с тънките си пръсти, обезцветени и с никотинови петна. Когато свърших да изброявам какво искам, не зададе нито един въпрос дори с жълтите си като пергамент очи. Просто ми сподели цената и когато му дадох половината от сумата като депозит, допълни:

— Ела пак към три следобед.

— Днес?

— Да.

— Можеш да доставиш всичкото това за няколко часа?

— Да.

— Търся качество!

— Естествено.

— Пластичният експлозив трябва да е много стабилен, да не е опасен за боравене.

— Не продавам боклуци.

— А пентоталът…

Еди блъвна смрадлива струя дим и заяви:

— Колкото по-дълго говорим, толкова по-трудно ще ми бъде да събера нещата до три следобед.

Кимнах, станах и тръгнах към вратата. Обръщайки се за последно към него, попитах:

— Не си ли любопитен?

— За кое?

— Ами какво съм намислил — казах.

— Не.

— Сигурно се чудиш…

— Не.

— На твое място щеше да ми е интересно, когато при мен идват хора, които търсят неща като тези. На твое място щях да искам да знам в какво се забърквам!

— Точно затова не си на мое място — отвърна Еди.

 

 

Когато дъждът спря, локвите бързо попиха в земята и листата се отцедиха, а остриетата на тревата полека се надигнаха от превитата поза, в която пороят ги бе принудил да се наведат, но небето не се изясни; висеше ниско над брега на Флорида. Стичащите се на изток калища на тъмните облаци изглеждаха гнили и гнойни. Натежалият въздух не ухаеше на чисто, както е редно след хубав дъжд; във влажния ден витаеше странна миризма на мухъл, сякаш бурята бе довяла откъм залива някакъв странен заразен газ.

Ние с Рия опаковахме трите куфара и ги натоварихме в бежовото ни комби, чиито хълбоци бяха украсени с метални панели, боядисани да изглеждат като дърво. Дори в онези дни Детройт вече не произвеждаше истински дървеници, което вероятно бе ранен знак на щателните планове, по които ерата на качеството, майсторството и автентичността бе предвидено да отстъпи на ера на паянтовото, прибързаната работа и хитрата имитация.

Мрачно — и тук-там с по някоя проляна сълза — си взехме довиждане с Джоъл и Лаура Тък, с Глория Ниймис, Ред Мортън, Боб Уейлънд, Мадам Зина, Ърма и Поли Лоръс и другите лунапарковци, като на някои обяснявахме, че отиваме на кратко увеселително пътешествие, а на други — истината. Приятелите ни пожелаваха успех и се опитваха да ни окуражават колкото им бе по силите, но в очите на онези, които знаеха каква е целта ни, видяхме съмнение, страх, жалост и объркване. Те не смятаха, че ще се завърнем — или че ще живеем достатъчно дълго в Йонтсдаун, че да научим нещо важно за гнездящите там таласъми, или да нанесем някаква сериозна щета на този ни враг. Една и съща мисъл витаеше в главите на всички, макар че никой не ги изказа на глас: Никога повече няма да се видим!

В три следобед, когато отидохме при фургона на Плъзгавия Еди в края на Гибтаун, той ни чакаше с всички оръжия, експлозиви, пентотал и другите вещи, които бях поръчал. Оборудването бе складирано в няколко избелели конопени чувала с връзки и ги натоварихме в комбито все едно бяха просто удобни торби, пълни с мръсни дрехи, а ние бяхме тръгнали да ги караме на „Ландромат“.

Рия се съгласи да поеме волана за първата част от пътуването ни на север. Моя отговорност беше да поддържам свястна рокендрол станция на радиото, докато милите се търкалят покрай нас.

Но преди дори да напуснем алеята пред Плъзгавия Еди, той се наведе и доближи сбръчканото си като папирус лице към отворения ми прозорец. Бълвайки вкиснат от цигари дъх, който напусна гърлото му под акомпанимента на сухо хъхрене, той каза:

— Ако се забъркате със закона там нейде и ако ченгетата поискат да знаят отде сте взели това, дето не трябва да го имате, тогава очаквам да се държите с лунапарковска чест и да ме остайте извън играта.

— Разбира се — отвърна Рия остро. Очевидно Плъзгавия Еди не й харесваше. — Защо ни обиждаш, като изобщо повдигаш въпроса? Да ти приличаме на някакви продажни боклуци, които ще захвърлят собствените си хора в огъня само за да им е топло на тях самите? Ние сме сериозни.

— И аз така смятам — отвърна Плъзгавия Еди.

— Ами добре — съгласи се тя, но не беше умилостивена.

Все още присвил очи срещу нас през отворения прозорец, концесионерът също не изглеждаше доволен. Той сякаш усещаше, че Рия действително някога е била предателка на собствения си вид. А и реакцията й към подозренията му може и да е била резултат не толкова на това, че не го харесва, колкото на вината, която все още не беше изчистила напълно от себе си.

Еди каза:

— Ако всичко мине добре за вас… където и да отивате и каквото и да сте намислили — и ако някой ден ви потрябвам за още покупки, не се колебайте да ме потърсите. Но ако нещо се оплеска, не ща да ви виждам повече!

— Ако нещо се оплеска — остро отвърна Рия, — няма да ни видиш повече.

Той примигна срещу нея с очите си с цвят на прегорял кехлибар, примигна и срещу мен и бях готов да се закълна, че чух как клепачите му се вдигат и се спускат с тихо, метално стържене, досущ като ръждясали части на машина, които се търкат едни в други. Плъзгавия издаде скимтяща въздишка и почти очаквах между люспестите му устни да блъвне прах, но единственото, което лъхна срещу лицето ми, беше поредната кисела вълна цигарен дъх. Накрая Еди рече:

— Аха. Аха… Май подозирам, че няма да ви видя повече.

Докато Рия изкарваше колата на заден от алеята му, Плъзгавия Еди Бекуърт ни наблюдаваше как тръгваме.

— На какво ти прилича той? — попита ме Рия.

— На пустинен плъх — отвърнах.

— Не.

— Не?

Тя рече:

— На Смъртта.

Взирах се в смаляващия се силует на Плъзгавия Еди.

Внезапно, може би защото съжаляваше, че е ядосал Рия и предпочиташе да се разделим с по-дружеска нотка, той се усмихна и ни помаха. Това беше най-неприятното, което можеше да стори, понеже сухото му и аскетично лице, сухо като костите и бледо като гробищни червеи, не беше създадено за усмивки. В скелетоподобната му гримаса не видях нито приятелство, нито топлина или радост под каквато и да е форма, а само богохулния глад на Жътваря.

С този зловещ образ като наш последен значим поглед към Гибтаун пътуването на изток и север през Флорида започна мрачно, почти тъжно. Дори музиката на „Бийч Бойс“ и „Бийтълс“, „Дикси Къпс“ и „Фор Сизънс“ не можеше да подобри настроението ни. Притъмнялото небе висеше над нас като оловен покрив, чиято тежест сякаш притискаше света и заплашваше да се срути върху главите ни. Влизахме и излизахме през бури. На моменти бляскав сребърен дъжд нарязваше сивия въздух, но не го освежаваше, отразяваше пътя пред нас, но въпреки това сякаш правеше асфалта още по-черен, стичаше се в разтопени поточета по макадама отстрани или пък бълбукаше и кипеше от канали и канализационни оврази. Там, където излизахме от дъжда, често се сблъсквахме с фина пепелива омара, която висеше по кипарисите и боровете и донякъде успяваше да придаде на флоридските храсталаци вид на английски блата. След здрачаване влязохме в мъгла, на някои места доста гъста. С Рия почти не говорихме през тази първа част на пътуването ни, сякаш се бояхме, че нещо от казаното може да ни депресира още повече. Като мерило на мрачното ни настроение може да се използва първият хитов запис на „Сюприймс“ — „Когато светлината на любовта грейне в нейните очи“, който бе качил класациите преди шест седмици и бе същинско въплъщение на термина „скоклив“, но на нас не ни звучеше като химн на радостта, а по-скоро като опело — и другите песни от радиото се спускаха в ушите ни със същия мрачен ефект.

Вечеряхме в западнало крайпътно кафене, в сепаре до осеяните с петна от мухи и оплискани от дъжда прозорци. Всичко в менюто беше или пържено, или пържено на фритюрник, или панирано и пържено.

Един от седналите на високите столове до тезгяха шофьори на камиони беше таласъм. От него се изливаха парапсихични образи и с отвъдните си очи видях, че често използва подобния си на танк камион да прегазва невнимателни шофьори по инак пустинните платна на флоридската магистрала, да ги избутва и изтласква в каналите, където те остават в капан в колите си и се давят, или в блатата, където смрадливата, лепкава тиня ги всмуква в дълбините. Долових също, че той ще убие още мнозина невинни в предстоящите нощи, може би дори още тази, макар че не усетих да представлява някаква опасност за нас с Рия. Копнеех да си извадя ножа от ботуша, да се промъкна зад него и да му прережа гърлото. Но се въздържах заради предстоящата ни важна мисия.

По пътя през Джорджия спряхме да пренощуваме в паянтов мотел до магистралата не защото беше особено привлекателна странноприемница, а защото изтощението внезапно ни облада насред изолиран и обезлюден участък, където нямаше къде да намерим други стаи. Матракът се оказа на буци, а износените пружини не му осигуряваха опора. Секунди след като угасихме лампите, вече чувахме невероятно големи хлебарки да търчат по напукания линолеум на пода. Бяхме твърде изморени — и твърде уплашени от бъдещето може би, — за да ни пука. След няколко минути и една сладка целувка вече спяхме.

Отново сънувах дълъг, сумрачен тунел, недостатъчно осветен с мъждиви и твърде раздалечени кехлибарени лампи. Таванът беше нисък. Стените бяха странно груби, макар че не можех да позная материала, от който бяха изработени. Отново се събудих, треперейки от ужас, със заседнал в гърлото писък. Без значение колко се мъчех, не можех да си спомня нищо, което се е случило в кошмара — нищо, с което да обясня бясното тупкане на сърцето си.

Яркият дисплей на часовника ми разкри, че е три и десет сутринта. Бях спал само два и половина часа, но знаех, че тази нощ няма да почивам повече.

До мен в лишената от светлина стая, все още потънала в дълбок сън, Рия стенеше, пъшкаше и трепереше.

Зачудих се дали и тя тича по същия зловещ тунел, който участваше и в моя кошмар.

Спомних си другия знаменателен сън, който споделяхме миналото лято — гробището на хълма, покрито с гора от надгробни камъни. Този сън се бе оказал знамение. Ако споделяхме и друг кошмар, можеше да сме напълно сигурни, че и той представлява предсказание за опасност.

Заканих се на сутринта да попитам Рия каква е била причината за стенанията и тръпките й през нощта. С малко късмет източникът на кошмара й щеше да се окаже по-прозаичен от моя — мазната храна в крайпътното заведение.

Междувременно лежах по гръб в мрака и слушах собственото си тихо дишане, сънения шепот на Рия и от време на време — мятането й и непрестанните трескави проучвания на многокраките хлебарки.

 

 

Сряда сутрин — 18 март — карахме, докато не намерихме „Стъки“ на един крайпътен паркинг. По време на относително свястната закуска с бекон, яйца, грис, вафли и кафе попитах Рия за нейния сън.

— Снощи ли? — попита тя и се намръщи, докато попиваше яйчения жълтък с парче препечен хляб. — Спах като пън. Не съм сънувала!

— Сънува — уверих я.

— Наистина ли?

— Доста продължително.

— Не си спомням.

— Много стенеше. Риташе чаршафите. Не само снощи, но и по-миналата нощ също.

Рия примигна и застина с парчето хляб наполовина вдигнато към устата й.

— О. Ясно. Имаш предвид… че си се събудил от собствения си кошмар и си ме видял да се боря с моя?

— Точно така.

— И се чудиш дали…

— … дали отново споделяме един и същ сън… — разказах й за странния тунел и слабите и смътно примигващи лампи. — Събуждам се с усещането, че нещо ме преследва!

— Какво?

— Нещо… нещо… не знам.

— Е — заяви Рия, — ако съм сънувала нещо такова, то не го помня! — и пъхна парчето напоена с яйце филийка в устата си, подъвка и преглътна. — Значи и двамата имаме лоши сънища. Това не ги прави непременно… предсказания. Бог знае, че имаме добра причина да не спим хубаво. Напрежение. Нерви. Като се има предвид накъде сме тръгнали, несъмнено ни очакват кошмари. Нищо не значи!

След закуска оставихме много път зад гърба си. Дори не спряхме за обяд, а когато заредихме бензин, в магазина на „Мобайл“ купихме крекери и сладкиши.

Постепенно оставяхме субтропическата жега зад гърба си, но времето се подобряваше. Докато прекосим половината Южна Каролина, небесата вече бяха безоблачни.

Странно — или пък не, — хубавият светъл ден изглеждаше — поне за мен — не по-ясен от начупения бурен следобед, по време на който бяхме напуснали залива. Мракът ни чакаше в борова гора, която се издигаше недалеч, обграждаше и двете страни на пътя и здрачът там сякаш бе жив и наблюдателен, като че ли търпеливо чакаше възможност да се втурне, да ни обгърне и да ни изсмуче костите. Дори там, където суровата, месингова светлина на слънцето се сипеше в пълната си тежест, пак виждах пришествието на сенки и неизбежността на настъпващата нощ. Не бях в добро настроение.

Късно в сряда вечерта спряхме в Мериленд в по-добър хотел от онзи в Джорджия — хубаво легло, килим на пода и без щъкащи насекоми.

Бяхме дори по-уморени, отколкото предишната нощ, но не потърсихме незабавно съня. Вместо това — донякъде за наша изненада — правихме любов. И още по-изненадващото беше, че бяхме ненаситни. Започна се със сладки, протяжни движения, с дълги и леки тласъци, с меки контракции и лениво стягане на мускулите и почти като на забавен кадър — надигане и отпускане, и галене, като любовници в арт филм, който е сниман със сладост и странна срамежливост все едно се сливаме за първи път в живота си. Но след малко включихме в акта страст и енергия, които бяха неочаквани и в началото необясними в светлината на дългите часове зад волана, които току-що бяхме преживели. Никога не бях усещал разкошното тяло на Рия по-елегантно и чувствено изваяно, по-зряло и налято, нито по-топло или по-щедро, нито по-копринено — не го бях усещал по-ценно от сега. Ритъмът на нейното забързващо се дишане, тихите й викове на наслада, внезапните й изпъшквания и кратки стенания и настоятелността, с която дланите й изучаваха моето тяло и след това ме придърпваха към нея — тези изрази на нарастващото й въодушевление хранеха и моята собствена възбуда. Започнах буквално да се треса от удоволствие и всяка превъзходна тръпка преминаваше като електрическо течение от мен към нея. Тя се покатери по стълбата на оргазмите към останалите без дъх висини и при все мощната експлозия, която сякаш ме изпразни от кръв и костен мозък, а не само от семе, не усетих и най-малката загуба на скорост, а останах с Рия, издигах се към пик на еротично и емоционално удоволствие, каквото не бях познавал досега.

Както бяхме правили и преди — макар и не с такъв интензитет и мощ като сега, — ние се любехме страстно, за да забравим, да отречем, да избегнем самото съществуване на закачулената и нарамила косата си Смърт. Опитвахме се да избегнем и заобиколим предстоящите истински опасности и настоящите истински страхове. В плътта търсехме уединение, временен покой и сила чрез споделяне. Вероятно се надявахме освен това и да се изтощим един друг дотам, че и двамата да не сънуваме.

Но кошмарът се върна.

Открих, че се намирам отново в слабо осветения тунел, тичам ужасен от нещо, което не виждам. Давах глас на паниката си чрез твърдото, плоско ехо от стъпките ми по каменния под.

Рия също сънуваше и след като бях лежал буден часове наред, призори тя се събуди с писък. Прегърнах я. Отново трепереше, този път не от наслада. Спомняше си дребни моменти от кошмара си — бледи, примигващи кехлибарени лампи, езерца от мазен мрак, тунел…

Нещо много лошо щеше да ни се случи в тунел. Кога, къде, какво, защо — това бяха неща, които все още не можехме да предскажем.

В четвъртък седнах на волана и подкарах на север през Пенсилвания, а Рия пое дежурството над радиото. Небесата отново се скриха зад стоманеносиви облаци, обгорели до черно по краищата, досущ като обстрелвани през войната двери на небесната оръжейна.

Заменихме междущатската магистрала с по-тясно шосе.

Официално пролетта бе на броени дни от нас, но в тези планини на североизток природата не уважаваше много-много календара. Зимата все още бе непредизвикван крал и щеше да остане на трона си до края на месеца, че и повече.

Покритата със сняг земя се надигаше, в началото полека, след това с по-сериозна целеустременост, и по протежение на щатския път бреговете от сняг започнаха да стават по-високи. Шосето с всяка миля криволичеше все повече и докато следвах змийските му завои, изкриволичих назад в паметта си към деня, когато заедно с Желето Джордан и Люк Бендинго отидохме до Йонтсдаун да раздадем безплатни билети и пари в брой на окръжните власти с надеждата да смажем релсите на лунапарка на „Сомбра Брадърс“.

И сега околните пейзажи ми се струваха също толкова зловещи, както и предишното лято. Нелогично, но без съмнение, дори самите планини изглеждаха зли, сякаш земята и камъкът, и гората можеха някак си да еволюират, да хранят и да поддържат злостни настроения и намерения. Тук и там през одеялата от сняг и пръст стърчаха износени от времето скални формации, които ми напомняха на полуизгнилите зъби на някакъв надигащ се левиатан, който плува в земята вместо в морето. На други места по-дълги образувания ме караха да си мисля за назъбените гръбнаци на гигантски рептилии. Мрачната сива дневна светлина не създаваше различими сенки, а просто обличаше в пепелен сумрак всеки предмет, докато започна да ни се струва, че сме навлезли в алтернативен свят, където цветовете — с изключение на сиво, черно и бяло — не съществуват. Високите вечнозелени дървета стърчаха като шиповете на бронирания юмрук на рицар злодей. Оголените кленове и брези не напомняха точно на дървета, а по-скоро на вкаменени скелети на древна, предхождаща човека раса. Необичайно много оголени от зимата дъбове бяха изкривени и обезформени от гъбично заболяване.

— Все още можем да се върнем — тихо каза Рия.

— Искаш ли?

Тя въздъхна:

— Не.

— А и всъщност… можем ли?

— Не.

Дори снегът не вдъхваше искрица живот на тези зловещи планини. Изглеждаше различен от снеговете в по-доброкачествените региони. Не беше сняг като за Коледа — или за ски, шейни, снежни човеци и битки със снежни топки. Съсирваше се по стволовете и клоните на голите дървета, но това само подчертаваше чернотата им и скелетоподобния им вид. Повече от всичко друго този сняг ме караше да мисля за покритите с бели плочки помещения в моргата, където подлагат на дисекция студени, мъртви тела и търсят причината и значението на смъртта им.

Подминахме забележителности, познати ми от миналото лято — изоставения вход на мината, полуразрушената мина, ръждивите корпуси на автомобили, кацнали на циментови блокчета. Снегът прикриваше някои техни части, но по никакъв начин не намаляваше приноса им към вдъхването на атмосфера на отчаяние, мрак и повяхване.

Трилентовият, настлан с макадам щатски път беше неравен заради лугата и пясъка и нашарен от бели ивици сол, разпръсната от екипите по поддръжка на пътя след последната голяма буря. Настилката бе напълно свободна от лед и сняг и условията за шофиране бяха отлични.

Щом подминахме пътния знак, отбелязващ границата на град Йонтсдаун, Рия каза:

— Слим, по-добре намали!

Погледнах към скоростомера и открих, че съм се носил с поне петнайсет мили в час над законната граница, сякаш несъзнателно съм възнамерявал да се изстрелям право през града и до отсрещната му страна.

Отпуснах газта, взех един завой и видях паркирана до пътя полицейска кола, на самия сляп край на завоя. Шофьорският прозорец бе отворен на косъм — точно колкото на него да се закачи радар.

Докато подминавахме колата, все още движейки се с няколко мили по-бързо от ограничението, видях, че ченгето зад волана е таласъм.