Дийн Кунц
Отвъдни очи (19)

Деветнадесета глава
Първата година от новата война

Джон Кенеди беше мъртъв и погребан, но отекващите отгласи от погребалния му марш щяха да се чуват още дълго време. През по-голямата част от тази сива зима светът сякаш се бе отказал от всяка друга музика освен погребалната и небето бе по-ниско, отколкото когато и да било преди. Дори във Флорида, където дните бяха обикновено безоблачни, ние чувствахме сивота, която не виждахме. Въпреки щастието на нашия нов брак ние с Рия не можехме напълно да избягаме както от разпознаването на мрачното настроение на останалия свят, така и от спомените за нашите твърде скорошни ужасни преживявания.

На 29 декември 1963 г. песента на „Бийтълс“ „Искам да държа ръката ти“ бе пусната за първи път по американска радиостанция, а към 1 февруари 1964 г. стана песен номер едно в страната. Нуждаехме се от тази музика. Чрез първата нота и тези, които като поток я следваха, ние се научихме отново на смисъла на радостта. Знаменитата четворка от Англия станаха не просто музиканти, а символи на живота, надеждата, промяната и оцеляването. Тази година „Искам да държа ръката ти“ бе последвана от „Тя те обича“ и „Не можеш да ми купиш любов“, и „Моля те, зарадвай ме“ и „Видях я да стои там“, а също и „Чувствам се добре“ и повече от двадесет други, потоп от музика на доброто настроение, какъвто не е имало оттогава насам.

Нуждаехме се от добро настроение не просто за да забравим смъртта в Далас миналия ноември, но и за да се отвлечем от знаците и знаменията на смърт и разрушения, които ден след ден ставаха все по-многобройни. Това бе годината на „Тонкинската резолюция“ когато конфликтът във Виетнам прерасна в истинска война — макар че все още никой не можеше да си представи колко истинска ще стане накрая. И това може би стана годината, в която осъзнаването за възможното ядрено изтриване от лицето на земята най-сетне потъна дълбоко в националното съзнание, защото бе изразено в изкуството както никога преди, особено във филми като „Д-р Стрейнджлав“ и „Седем дни през май“. Долавяхме, че пристъпваме по ръба на страховита бездна и музиката на „Бийтълс“ осигуряваше утеха досущ както подсвиркването в гробище може да отблъсне мрачните мисли за гниещи трупове.

В понеделник следобед на 16 март, две седмици след сватбата ни, ние с Рия лежахме на лимоненозелени хавлии на плажа, говорехме си тихо и слушахме радио по транзисторчето, по което поне една трета от предаванията бяха с музика на „Бийтълс“ или техни имитатори. Предишния ден — неделя, плажът бе препълнен с народ, но сега се разполагахме на него сами. В далечината, над мързеливо плискащото се море, лъчите на флоридското слънце се удряха във водата и създаваха илюзията за блясъка на милиони златни монети, все едно отдавна изчезнало съкровище от потънал испански галеон внезапно е било изхвърлено на плиткото. Белият пясък бе избелен още повече от яркото субтропично слънце и тенът ни потъмняваше ден след ден и час след час. Бях станал какаовокафяв от сбраното слънце, но тенът на Рия бе по-богат, по-златист; кожата й бе гореща и глазирана като мед с такава еротична сила, че не можех да устоя и от време на време посягах да я докосна. Макар че косата й сега беше гарвановочерна вместо руса, тя все още беше златно момиче, дъщеря на слънцето, както ми се бе сторила, когато я видях за първи път на алеята в лунапарка на „Сомбра Брадърс“.

Дните ни сега оцветяваше лек полъх на меланхолия, като далечни пипала на тъжна, макар и неясно доловима песен, което не идваше да каже, че сме били тъжни (понеже не бяхме) или пък че сме видели твърде много и сме научили прекомерно за мрака, за да сме щастливи. Често и дори обичайно бяхме щастливи. В умерени дози меланхолията може да бъде странно успокоителна, мрачно-сладка; може, като осигурява контраст, да придаде изключителна острота на щастието, особено на удоволствията на плътта. Този балсамен понеделнишки следобед с Рия се припичахме на слънце и в леко меланхоличното си настроение знаехме, че когато се върнем във фургона си, ще правим любов и нашето единение ще е почти непоносимо интензивно.

На всеки кръгъл час радиото ни разказваше новината за Кити Дженовезе, която била убита в Ню Йорк преди два дни. Трийсет и осем от съседите й в „Кю Гардънс“ чули ужасените викове за помощ и гледали от прозорците си как нападателят многократно наръгва Кити с нож, оттегля се, после се връща да я намушка отново и накрая я убива на прага на собствената й къща. Никой от трийсет и осемте не отишъл да й помогне. Полицията получила обаждане едва след като от смъртта на момичето минал половин час. Два дни по-късно новината все още бе водеща в предаванията, а цялата страна се опитваше да разбере какво казват за безчовечността кошмарните събития в „Кю Гардънс“; за загрубяването, за изолацията на съвременните модерни мъже и жени. „Просто не искахме да се замесваме“ — твърдяха трийсет и осемте свидетели, сякаш това да си от същия вид, възраст и общество като Кити Дженовезе не е достатъчно съучастие, че да предизвика милост и състрадание. Разбира се, както ние с Рия знаехме, част от тези трийсет и осем души вероятно не бяха хора, а таласъми, възхитени от болката на умиращата жена и от емоционалните преживявания и вината на безгръбначните зяпачи.

Щом новините свършиха, Рия изключи радиото и каза:

— Не всичкото зло на света идва от таласъмите.

— Не.

— Способни сме сами да вършим извращения.

— Даже много способни — съгласих се.

Тя помълча известно време, вслушана в далечните крясъци на чайките и в нежните вълни, които тихо се плискаха по брега. Най-сетне каза:

— Година след година чрез смъртта, страданията и жестокостта, които таласъмите разнасят, те изтласкват добротата и честността и ги натикват във все по-малък ъгъл. Живеем в свят, който става все по-студен и зъл — най-вече заради тях, но не са виновни само таласъмите; свят, в който младото поколение получава все по-лоши и по-лоши примери. Което гарантира, че всяко ново поколение ще бъде по-малко състрадателно от предишното. Всяко ново поколение ще има по-голяма търпимост към лъжи и убийства и жестокост. Намираме се само на двайсетина години от масовите убийства на Хитлер, но дали повечето хора си спомнят случилото се и изобщо дали им пука? Сталин е убил поне три пъти повече народ от Хитлер, но никой не споменава за това. Сега в Китай Мао Дзедун убива милиони и смазва още милиони в робски трудови лагери, но дали чуваме гневни викове? Тенденцията няма да бъде обърната, освен ако…

— Ако?

— Ако не направим нещо с таласъмите.

— Ние ли?

— Да.

— Ние с теб?

— Като за начало да — ние с теб.

Останах проснат по гръб, със затворени очи.

Преди Рия да заговори, имах чувството, че слънцето се стича право през мен и в земята, сякаш съм напълно прозрачен. В тази въображаема прозрачност бях намерил доза разтоварване и облекчение, свобода от отговорността и от по-мрачните намеци на последните новини по радиото.

Внезапно обаче, щом се замислих върху думите на Рия, останах с усещането, че съм като забоден с топлийка от слънцето, неспособен да мръдна, хванат в капан.

— Не сме в състояние да направим нищо — казах измъчено. — Или поне нищо, което да се отрази по-сериозно на ситуацията. Можем да се опитаме да изолираме и убиваме таласъмите, които срещаме, но вероятно има милиони таласъми. Избиването на няколко дузини или няколкостотин няма да има съществен ефект!

— Можем да правим нещо повече, отколкото да убиваме онези, които идват при нас — възрази Рия. — Несъмнено сме способни да постигнем много повече!

Не й отговорих.

На двеста ярда на север чайките претърсваха плажа за парченца храна — малки мъртви рибки, захвърлени от вчерашната тълпа остатъци от хотдог. Треперливите им и алчни далечни крясъци ми се сториха студени, печални и самотни.

Рия додаде:

— Можем ние да идем при тях.

Щеше ми се да спре, наум се молех да не продължава, но волята й бе далеч по-силна от моята и безгласните ми молби останаха без въздействие.

— Таласъмите са се събрали в Йонтсдаун — каза Рия. — Основали са си тайна колония, организирали са си ужасно, смрадливо гнездо. А трябва да има и други места като Йонтсдаун. Таласъмите воюват с нас, но се стремят всички битки да се състоят според техните собствени условия. Можем да променим това, Слим! Можем да пренесем битката при тях!

Отворих очи.

Седнала, Рия се беше надвесила над мен и се взираше надолу към лицето ми. Беше невероятно красива и чувствена, но под лъчезарната й женственост се криеха яростна целеустременост и стоманена сила все едно беше въплъщение на древна богиня на войната.

Нежно плискащите се вълни звучаха като приглушени канонади, отгласи от далечна престрелка и топлият бриз издаваше скръбен вой в рошавите корони на палмите.

— Можем да пренесем битката при тях — повтори Рия.

Сетих се за майка си и сестрите си, изгубени за мен заради неспособността ми да свия глава в раменете си и да стоя настрани от войната — изгубени, защото бях пренесъл битката при чичо Дентън, вместо да чакам той да диктува условията си при водене на войната.

Пресегнах се и докоснах гладката вежда на Рия, плъзнах пръсти по елегантно изваяното й слепоочие и буза, по устните й.

Тя целуна ръката ми.

Погледът й бе втренчен в моя.

Каза:

— Един в друг сме открили радост и причина да живеем, имаме повече, отколкото някога сме си представяли. Сега изпитваме съблазън да се престорим на костенурки, да свием глави в черупките си и да пренебрегнем останалата част от света. Изпитваме съблазън да се наслаждаваме на това, което имаме един с друг, и да пратим по дяволите всички останали. И за известно време… може би това стига да бъдем щастливи. Но само за известно време. Рано или късно ще ни залеят срам и вина заради страхливостта и егоизма ни. Знам какво говоря, Слим! Не забравяй, че доскоро живеех по този начин: инвестирах в себе си, в собственото си оцеляване. И ден след отвратителен ден жива ме изглозгваше вина. Никога не си изпадал в такова състояние и няма да си в състояние да се отърсиш от него, без значение какво си мислиш. А сега, когато веднъж съм се почувствала отговорна, и аз не мога да се върна назад. Не сме като тези хора в Ню Йорк, които са гледали как наръгват до смърт Кити Дженовезе и не са сторили нищо. Просто не сме такива, Слим! Ако се опитаме да се държим по този начин, животът ни ще се вгорчи и с времето вече няма да можем да се обичаме, не и по начина, по който се обичаме сега. Всичко, което имаме заедно — и всичко, което се надяваме да имаме, — зависи от това да останем ангажирани, да използваме пълноценно способността си да виждаме таласъмите и да поемаме отговорностите си.

Спуснах ръка към коляното й. Толкова топла беше… толкова топла. Накрая казах:

— Ами ако загинем?

— Поне смъртта ни няма да е била безполезна.

— А ако загине само един от нас?

— Другият, който оцелее, ще отмъсти.

— Само каква утеха! — отбелязах саркастично.

— Да, но няма да умрем — заяви Рия.

— Казваш го с такава убедителност!

— Убедена съм. Напълно.

— Ще ми се да бях толкова сигурен.

— Можеш.

— Как по-точно? — попитах.

— Вярвай!

— Това ли е всичко?

— Да. Просто вярвай в триумфа на доброто над злото.

— Все едно да вярваш в Тинкърбел! — възразих.

— Не — отвърна Рия. — Тинкърбел е измислено същество, поддържано само от вярата. Но в момента си говорим за добротата, милостта и правосъдието — а те не са измислици. Съществуват, независимо дали вярваш в тях или не. При все това, ако вярваш, тогава вкарваш вярата си в действие; и ако действаш, ще помогнеш да се уверим, че злото няма да триумфира. Но само ако действаш!

— Извънредно сериозна философия — казах.

Рия не продума повече.

— Би могла да продаваш хладилници на ескимосите!

Тя само се взираше в мен.

— Кожени палта на хавайците!

Рия изчакваше.

— Нощни лампи на слепите!

Тя отказваше да ми се усмихне.

— Дори коли втора ръка — додадох.

Очите на любовта ми бяха по-дълбоки от морето.

По-късно, когато се прибрахме във фургона, ние се любихме. В кехлибарената светлина на нощната лампа загорялото тяло на Рия ми се струваше като кадифе с цвят на мед и канела, като изключим местата, където скромният й бански от две части я бе защитил от слънцето и там безупречната й плът бе по-светла и дори по-мека. Когато дълбоко в нея коприненото ми семе внезапно започна да се разгръща на гъвкави течни панделки, ми се стори, че те ни съшиват заедно, пришиват ни тяло за тяло и душа за душа.

Когато най-сетне омекнах и се спихнах, и се изплъзнах от Рия, казах:

— Кога заминаваме за Йонтсдаун?

— Утре? — прошепна тя.

— Добре — казах.

Навън гаснещият здрач дърпаше след себе си горещ вятър, който идваше от запад, през залива, шибаше палмите и почукваше в бамбука, и стенеше в американските борове. Металните стени и покрив на фургона припукваха. Рия изключи лампата и полежахме заедно в сумрака, гърбът й бе долепен до корема ми, слушахме вятъра, вероятно доволни от решението ни и от смелостта, която демонстрирахме, а може би и горди от себе си, но също и уплашени, определено уплашени.