Дийн Кунц
Отвъдни очи (14)

Четиринадесета глава
Винаги е най-светло точно преди смрачаване

Вторник сутрин небето бе лишено от слънце и бурята бе лишена от светкавици, а дъждът бе лишен от вятър. Падаше право надолу, сякаш се бе изтощил — тежък товар от дъжд, сипещ се с литри и столитрови варели, сипещ се с тонове, смазващ тревата, шушнещ уморено по покривите на фургоните, леещ се по наклонените покриви на шатрите и хлъзгащ се мазно към земята, където заспиваше на локви, капеше от виенското колело и се мяташе от „Гмуркача бомбардировач“.

Отново отмениха повикването за представление. Началото на Йонтсдаунския общински панаир бе отложено за нови двайсет и четири часа.

Рия не съжаляваше за разкритията от миналата нощ толкова, колкото очаквах. На закуска се усмихваше по-често от момичето, което бях опознал през изминалата седмица, и така ме обсипваше с дребни знаци на внимание, че завинаги щеше да си осакати репутацията на корава кучка, ако наоколо имаше кой да ни види.

После, след като навестихме няколко други лунапарковци, да проверим как си прекарват времето, тя се доближи повече до Рия, която познаваха: студена и отсъстваща. Въпреки това се съмнявах, че останалите щяха да забележат, ако в тяхната компания останеше същата както насаме с мен. Саван покриваше Гибтаун-на-колела, тежко и задушаващо одеяло от обезвереност, изтъкано отчасти от монотонно сипещия се дъжд, отчасти от загубата на печалбата, донесена от лошото време, но най-вече от факта, че Желето Джордан бе мъртъв само от един ден. Трагичната му смърт все още бе твърде трудна за възприемане.

След като спряхме при фургоните на Лоръс, Фразелис и Катшенк, в крайна сметка решихме да прекараме деня заедно, само ние двамата, и тогава по пътя към еърстрийма взехме и още по-важно решение. Рия спря внезапно и стисна с охладени от дъжда шепи ръката, с която държах чадъра.

— Слим!

Сиянието в очите й не приличаше на нищо друго, което бях виждал досега.

Отвърнах:

— Какво?

Рия предложи:

— Нека отидем при фургона, където си настанен, да ти съберем нещата и да ги преместим при мен!

Възкликнах:

— Не говориш сериозно! — и същевременно се молех на Бог да не съм прав.

Рия отговори:

— Не ми казвай, че не ти се иска!

Съгласих се:

— Добре, няма да ти го казвам.

Тя се намръщи:

— Хей, знаеш ли, тук не говори шефката ти!

Аз пък отвърнах:

— Убеден съм, че не е тя!

Рия добави:

— Сега говори твоето момиче.

— Просто исках да съм сигурен, че си го обмислила добре — заявих.

Рия кимна:

— Да, обмислих го!

— На мен пък ми прозвуча като случайно хрумване под влияние на момента — уточних.

— Точно така се опитах да го изкарам да изглежда, глупчо. Не искам да си мислиш, че съм пресметлива жена!

— Просто исках да съм сигурен, че не се хвърляш с главата напред в неизвестното.

— Рия Рейнс никога не се хвърля с главата напред!

Внимателно подпитах:

— Значи наистина си го намислила, така ли?

И горе-долу така се случиха нещата. Петнайсет минути по-късно вече живеехме заедно.

Прекарахме следобеда в печене на бисквити в малката кухничка в еърстрийма на Рия, направихме четири дузини с фъстъчено масло и шест дузини с шоколадови парченца и това бе един от най-хубавите дни в живота ми. Ароматите, от които ти потичат лиги, церемониалното облизване на лъжицата, щом привършим с поредната партида, шегите, закачките, съвместната работа — всичко това ми напомняше за подобни следобеди, прекарани със сестрите и майка ми в кухнята в дома на Станфиъс в Орегон. Но този бе дори по-хубав. Наслаждавал се бях, но никога не бях оценил напълно онези мигове у дома, защото съм бил прекалено млад да осъзная, че всичко си има край. Тъй като вече не живеех с детинските илюзии за вечност и безсмъртие, и понеже бях започнал да смятам, че никога повече няма да вкуся простите удоволствия на обикновения домашен живот, прекараните в кухнята с Рия часове значеха толкова много за мен, че ги усещах като сладка болка в гърдите си.

Заедно приготвихме и вечерята, а след като хапнахме, слушахме радио — WBZ в Бостън, KDKA в Питсбърг, нейде далеч в Чикаго Дик Бионди се правеше на глупак. Пускаха популярните по това време песни — „Тя е тъй прекрасна“ на „Шифонс“ „Сърфинг в САЩ“ на „Бийч Бойс“; „Ритъмът на дъжда“ на „Каскейдс“, „Горе на покрива“ на „Дрифтърс“ „Надувам с вятъра“ на Питър, Пол и Мери; и пак тяхната „Пуф (Магическият дракон)“ „Лимбо рок“ и „Шугър шак“, „Рок по часовниковия циферблат“ и „Завърна се приятелят ми“; песни на Лесни Гор, „Фор Сизънс“ Боби Дарин, „Дъ Чантейс“, Рей Чарлз, Литъл Ива, Дион, Чъби Чекър, „Дъ Шайрълс“, Рой Орбисън, Сам Куук, Боби Люис, Елвис, винаги Елвис — и ако не смятате, че годината бе добра за музиката, то тогава е ясно като бял ден, че не сте били там.

Тази нощ с Рия не се любихме — първата ни нощ в един общ дом, — но не би могла да е по-хубава, дори ако бяхме правили любов. Нищо не можеше да направи вечерта по-добра. Никога не сме били по-близки, дори когато се сливахме плът в плътта. Въпреки че Рия не ми разкри още от тайните си и въпреки че аз се преструвах, че не съм нищо повече от прост скитник, благодарен и възхитен да намери дом и човек, когото да обича, въпреки всичко се чувствахме добре един с друг, вероятно защото хранехме тайни в умовете си, но не и в сърцата си.

В единайсет дъждът спря. Внезапно затихна от рев до почукване и от почукване — до разреденото пльок-тупване на тлъсти капки, с което всъщност бе започнал преди два дни, а след това спря напълно, оставяйки нощта тиха и вдигаща пара. Застанал до прозореца на спалнята и вгледан навън в мъгливата тъмнина, имах чувството, че бурята не само е разчистила света, но е променила и битието ми — макар всъщност Рия Рейнс да бе минала като приливна вълна през мен и онова, което бе отмила от душата ми, бе моята самота.

 

 

Улових я сред алабастровите плочи в града на мъртвите на хълма, завъртях я с лице към себе си, очите й бяха разширени от страх, а мен ме изпълваха болка и съжаление, но гърлото на Рия бе разкрито и аз посегнах към него въпреки мъката си, усетих меката плът под оголените ми зъби…

Изтръгнах се от съня стремително, преди вкусът на кръв да изпълни устата ми. Открих, че съм седнал в леглото, скрил съм ръце зад дланите си, сякаш Рия би могла да се събуди и някак дори в тъмното да успее да разчете изражението ми и да узнае каква жестокост бях готов да извърша върху нея в моя сън.

След това за мое изумление долових, че наистина някой стои в сумрака до леглото. С пъшкане, все още под влияние на миазмата от съперничещи си ужаси от кошмара, отметнах длани от лицето си и ги вдигнах пред себе си в опит да се защитя, междувременно отпълзявайки назад към дъската на леглото.

— Слим?

Рия беше. Тя стоеше до леглото и се взираше надолу към мен, макар че в заобикалящата ни пълна тъмнина надали бях по-видим за нея, отколкото тя за мен. Тя ме бе наблюдавала, докато я преследвах в аналога на нейния сън през гробищните пейзажи, точно както аз я бях гледал снощи.

— О, Рия, това си била ти! — казах задавено, освобождавайки с прескачащо сърце болезнено задържания в гърдите си дъх.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Сънувах.

— Да, но какво сънуваше?

— Лош сън.

— За таласъмите ти ли?

— Не.

— Дали не беше… моето гробище?

Не отговорих нищо.

Рия седна на ръба на леглото. Каза:

— То ли беше?

— Да. Откъде разбра?

— От нещата, които говореше насън.

Погледнах към бляскавия циферблат на часовника. Три и половина.

— И присъствах ли и аз в съня ти? — попита Рия.

— Да.

Тя издаде звук, който не успях да разгадая.

Подех:

— Преследвах…

— Не! — прекъсна ме Рия припряно. — Не ми казвай. Няма значение. Не искам да чувам и дума повече. Няма значение. Наистина няма!

Но ми се струваше ясно, че тя знае, че има значение, и че разбира този споделян кошмар по-добре от мен самия, както и че знае много добре какво точно значи такова странно споделяне.

Макар че, разбира се, можеше и да съм изтълкувал погрешно настроението на Рия и да съм видял загадка там, където такава липсва, благодарение на все още полепналия по мен воал на съня и с откъслечните парчета от него, заглушаващи мислите и възприятията ми. Тя може би не искаше да обсъжда положението просто защото я плашеше — не защото го осъзнаваше и се боеше от значението му.

Когато отново заговорих, Рия заглуши думите ми и се гушна в обятията ми. Никога преди не се бе държала толкова страстно, не се бе показвала така нежна или по-щедра, или по-сладко умела в отгатването на реакцията ми, но смятам, че забелязах и ново и обезпокоително свойство в начина, по който правеше любов — тихо отчаяние, сякаш не само търсеше удоволствие и близост в акта, но преследваше и опрощение, убежище от някакво тъмно познание, което не можеше да понесе, забрава.

 

 

Сряда сутрин облаците бяха издухани от вятъра, синьото небе гъмжеше от свраки и червеношийки, гарвани и сиалии, а земята още вдигаше омара, сякаш някакъв мощен двигател се загряваше точно под тънката кора на планетата, и из лунапарка стружките и дървените трици съхнеха под жаркото августовско слънце. Лунапарковците бяха наизлезли до един, оглеждаха за щети от бурята, лъскаха хрома и месинга, опъваха разхлабени платнища на палатките и си говореха за „парично време“, каквото със сигурност бе дошло.

Час преди сигнала за отваряне, намерих Джоъл Тък зад шатрата, която приютяваше Шоквил. Носеше дърварски ботуши със затъкнати в тях работни панталони и бе облякъл червена карирана риза с навити до масивните му рамене ръкави. Набиваше колчетата на шатрата по-дълбоко във влажната земя и макар че въртеше чук вместо брадва, изглеждаше като мутирал Пол Бъниян.

— Трябва да поговоря с теб — казах.

— Чух, че си се сдобил с нова квартира — сподели той, оставяйки ковашкия чук с дълга дръжка.

Примигнах:

— Толкова бързо ли се е разчуло?

— За какво искаш да говорим? — попита Джоъл не с очевидна враждебност, но с хладина, каквато не бе демонстрирал преди.

— За павилиона с блъскащите колички например.

— И какво за него?

— Знам, че си видял какво се случи там.

— Не те разбирам.

— Онази нощ си ме проследил от начало до край.

Изкривеното, неразгадаемо изражение на Джоъл превръщаше лицето му в керамична маска, която е била счупена, а после залепена отново от пияница насред гуляй.

Когато Джоъл не отговори, продължих:

— Погребал си го под пода в шатрата си.

— Кого?

— Таласъма.

— Таласъма ли?

— Така ги наричам — таласъми, макар че ти сигурно използваш друга дума. В речника се казва, че „таласъмът е въображаема твар, демон в някои митологии, гротескно същество и е злонамерен към хората“. На тях това описание им приляга. Ти може да ги наричаш както ти сърце пожелае. Но знам, че можеш да ги виждаш.

— Така значи, можел съм? Таласъмите?

— Искам да разбереш три неща. Първо, аз ги мразя и ги убивам навсякъде, където имам възможност — и когато сметна, че мога да се измъкна невредим. Второ, те убиха Желето Джордан, понеже се е натъкнал на тях, докато са се опитвали да саботират виенското колело. Трето, те няма да се предадат; ще се върнат да си довършат работата по колелото и ако не ги спрем, то по-късно тази седмица ще се случи нещо ужасно!

— Така значи?

— Знаеш, че е така. Нали си оставил пропуска за виенското колело в спалнята ми.

— Така ли?

— За Бога, няма причина да си толкова предпазлив пред мен! — казах нетърпеливо. — И двамата притежаваме силата. Би трябвало да сме съюзници!

Джоъл вдигна едната си вежда и оранжевото око над него трябваше да се присвие, за да отвори място за изуменото изражение в долните очни орбити.

Казах:

— От всички оракули, гадатели по длан и надарени хора, които съм срещал по другите лунапаркове, ти си първият, на когото се натъквам и в действителност притежава в някаква степен екстрасензорни възприятия.

— Така ли?

— Несъмнено.

— Несъмнено, а?

— Боже, направо ме вбесяваш!

— О, така ли?

— Доста мислих по въпроса. Знам, че си видял какво е станало при „Блъскащите колички“ и си се погрижил за трупа…

— Труп ли?

— … и след това се опита да ме предупредиш за виенското колело, в случай че не съм доловил приближаващата опасност. Имаше определени съмнения, когато намериха Желето мъртъв. Сигурно си се чудил дали пък не съм просто психопат, понеже знаеш, че Желето не е таласъм. Но не ме обвини; решил си да чакаш и да наблюдаваш. Ето защо дойдох при теб. Да си изясним нещата. Да изляза на чисто. Така че да знаеш със сигурност, че аз ги виждам, че ги мразя и че можем да си сътрудничим, за да ги спрем. Трябва да им попречим да направят каквото са си намислили при виенското колело. Ходих дотам тази сутрин, исках да вкуся излъчванията, които се изливат от него, и съм сигурен, че днес нищо няма да се случи. Но утре или в петък…

Джоъл просто ме зяпаше.

— Дявол го взел — озъбих се, — защо държиш да си толкова дяволски загадъчен?

— Не съм загадъчен — възрази той.

— Напротив.

— Не, просто съм абсолютно шашнат.

— А?

— Шашнат. Понеже, Карл Слим, това е най-изумителният разговор, който съм водил някога, и не схванах и една думица от това, което ми разправяш.

Усещах емоционалната буря в Джоъл и вероятно голяма част от нея се състоеше от объркване, но просто не можех да повярвам, че е напълно озадачен от онова, което съм му казал.

Взирах се в него.

Той се взираше в мен.

Изсумтях:

— Вбесяващо!

Той отвърна:

— О, разбирам!

— Какво?

— Това е някаква шега.

— Исусе.

— Някаква сложна шега.

— Ако не искаше да знам, че си бил там, ако не искаше да знам, че не съм бил сам, тогава защо ми помогна да се отърва от тялото?

— Е, предполагам, отчасти защото ми е хоби.

— Какви ми ги говориш?!

— Отърваването от тела — обясни Джоъл — ми е хоби. Някои хора събират пощенски картички, други строят модели на самолетчета, аз пък се отървавам от тела винаги когато намеря някое.

Поклатих глава изумен.

— Занимавам се с това — добави уродът, — защото съм прибран човек. Просто не понасям боклук, а няма по-отвратителен отпадък от разлагащо се тяло. Особено ако е таласъмско. Така че винаги, щом намеря някое, почиствам бъркотията и…

— Това не е шега! — възкликнах, изгубил търпение.

Джоъл примигна и с трите си очи.

— Е, или е шега, или ти си дълбоко объркан младеж, Карл Слим! Досега ми харесваше, даже твърде много, за да повярвам, че си луд, така че, ако нямаш нищо против, просто ще го сметна за шега.

Обърнах гръб на Джоъл и се отдалечих покрай ъгъла на шатрата и нататък, и излязох на алеята.

Какви игрички играеше, по дяволите?

 

 

Бурята бе изцедила най-ужасната влага от въздуха и мократа августовска жега не се завърна заедно със синьото небе. Денят бе топъл и сух, лунапаркът бе обгърнат от сладка, чиста миризма на планини и когато портите се отвориха по обед, паричковците се изсипаха в такива количества, каквито не очаквахме да срещнем до уикенда.

Лунапаркът, фантастичен стан, използваше екзотични гледки, миризми и звуци, за да изтъче замайващ килим, който омагьосваше паричковците; познат и възхитително удобен плащ, в който лунапарковците се увиваха с радост и облекчение след два дни дъжд и след смъртта на уредника ни. Нишките на звука включваха музиката на калиопата, от говорителите на едно от шоутата с момичета бълваше „Стриптийзьорка“ на Дейвид Роуз, ревът на мотоциклета на смелчагата на „дървената стена на смъртта“, свиренето-писъкът-ревът на атракционите, съскането на въздух под налягане, който подмяташе металните кошове на „Тип-топ“, дизеловите агрегати тътнеха на пълна мощност, глашатаят на „Десет на едно място“ не спираше да хвали представлението, мъже и жени се смееха, деца крещяха и се кикотеха, а викачите навсякъде повтаряха: „Ша ви речъ ся кво ше сторя!“ Панделки от аромати и нишки от миризми се вплитаха в тъканта, която се тъчеше на стана: готварска мазнина, горещи пуканки, топли необелени фъстъци, дизелово гориво, стружки, захарен памук, разтопен карамел от ароматните дъхави съдове на будките за карамелизирани ябълки. Звуците и миризмите бяха основата на лунапарковата магия, но зрелищата представляваха боите, които й придаваха такива ярки цветове: небоядисаната, износена стомана на яйцевидните капсули на „Гмуркача бомбардировач“, по които слънчевите лъчи сякаш се топяха и се разливаха в бляскав слой от живак; вихрено въртящите се червени кошове на „Тип-топ“; лъскавите пайети и бляскави мъниста, и сияйни перушинки по костюмите на изпълнителките от дамските шоута, които шестваха на високи платформи с примамливи обещания на сладости, които ще бъдат разкрити единствено в шатрите; червени, сини, оранжеви, жълти, бели и зелени знаменца трепкаха на вятъра като криле на хиляди папагали на верижка; грамадното, ухилено лице на клоуна от Къщата на смеха с все още жълт нос; помпещо-въртящият се месинг на прътовете на въртележката. Това магическо лунапарково палто бе дъгоцветна дреха с множество загадъчни джобове, с живописна кройка и дизайн; и когато го облечеш, пъхаш ръце в усещане за безсмъртие — и всички грижи на истинския свят изчезват.

За разлика от паричковците и мнозина от лунапарковците аз не можех да избягам от грижите си чрез шарената шумотевица на представлението, защото продължавах да очаквам появата на първите таласъми на алеята. Но следобедът се претопи във вечер, а вечерта отстъпи на нощта, без никой от демоничната раса да стъпи на трасето. Не бях нито облекчен, нито доволен от отсъствието им. Йонтсдаун бе гнездо, развъдник и тук на алеята трябваше да има дори повече чудовища от обичайното. Знаех защо не са дошли да ни видят. Чакаха истинското забавление по-късно през седмицата.

Тази вечер не бе предвидена никаква трагедия, нямаше да има реки от кръв и смърт, тъй че таласъмите чакаха утрешния ден или пък по-следващия. Тогава щяха да се появят на рояци — стотици таласъми, копнеещи да се намърдат на първия ред при виенското колело. Ако постигнеха своето, колелото вероятно щеше да преживее „механична повреда“, която или да предизвика преобръщането му, или събарянето му, и именно тогава, когато събитието бе неминуемо, таласъмите щяха да дойдат да си изкарат деня на лунапарка.

 

 

Тази нощ, след като паричковците си отидоха, а светлините по лунапарка угаснаха, с изключение на лампите по въртележката, там се събраха лунапарковците, за да отдадат последна почит на Желето Джордан. Стотици от нас заобиколиха атракциона; тези на предните редове бяха озарени от кехлибарена и червена светлина, която — при настоящите обстоятелства — ни напомняше за блясъка на свещи и сиянието на витражите в катедрала, а онези, застанали по-назад в този организиран на открито църковен кораб, или стояха, потънали в благоговейни сенки, или в жалеен мрак. Имаше и накацали по съседните атракциони лунапарковци, някои се бяха покатерили в каросериите на паркираните в средата на лунапарка камиони. Цареше тишина, досущ като в понеделник сутрин, когато намериха трупа.

Урната с пепелта на Желето бе положена на една от пейките, от двете й страни стояха на почетна стража русалките, отпред и отзад я обграждаше кортеж от гордо изпъчени коне. Артуро Сомбра включи двигателя и пусна въртележката в движение, макар че калиопата не засвири.

Когато въртележката потегли в мълчание, Кеш Дули зачете подбрани абзаци от „Свирачът пред Портите на Зората“ — глава от „Шумът на върбите“ на Кенет Греъм, което Желето бе пожелал в завещанието си.

След това спряха двигателя на въртележката.

Конете бавно се плъзнаха към пълна неподвижност.

Лампите угаснаха.

Разотидохме се по домовете си, същото стори и Желето Джордан.

 

 

Рия заспа незабавно, но аз не можах. Лежах буден и си мислех за Джоъл Тък, тревожех се за виенското колело и за видението на моята красавица с окървавено лице, измъчвах се и заради схемите, които таласъмите биха могли да кроят дори в момента.

Докато нощта напредваше, проклех отвъдните си очи. Има мигове, когато копнея да съм роден без екстрасензорни умения, особено без способността да виждам таласъмите. Понякога нищо не ми изглежда по-сладко от идеалното незнание, с което останалите хора се смесват с демонския род. Може би беше по-добре да нямам представа, че тварите са сред нас. По-добре да не виждам… отколкото да се чувствам безпомощен, преследван и превъзхождан числено. Незнанието би могло поне да представлява добро лекарство за безсъние.

Освен че, разбира се, ако не можех да виждам таласъмите, щях вече да съм мъртъв, жертва на садистичните игри на чичо ми Дентън.

Чичо Дентън.

Настъпи мигът да ви разкажа за предателството, за таласъма, маскиран като човек насред собственото ми семейство, понесъл маскировка толкова перфектна, че дори острото острие на брадва не бе успяло да изреже фалшивата личност и да разкрие чудовището вътре.

Сестрата на баща ми, леля Пола, първоначално се бе омъжила за Чарли Фостър и му бе родила син — Кери — в същата година и месец, когато родителите ми бяха създали мен. Но Чарли умря от рак — един друг вид таласъм, който го бе погълнал отвътре; положиха го в пръстта, когато ние с Кери бяхме на три. Леля Пола остана неомъжена в течение на десет години и отглеждаше сина си сама. След това обаче в живота й влезе Дентън Харкънфийлд и тя реши да не доживее до края на дните си като вдовица.

Дентън беше новодошъл в долината, не беше дори орегонец, а идваше от Оклахома (или поне така твърдеше), но всички го приеха със забележителна лекота, като се има предвид, че в долината дори трето поколение родени тук биват наричани „новодошлите“ от мнозинството, което може да проследи корените си чак до заселването на Северозапада. Дентън беше хубавец, говореше тихо, беше любезен, скромен, лесно се усмихваше, беше роден разказвач с очевидно неограничен запас от забавни анекдоти и интересни преживявания. Беше и човек с прости вкусове, без претенции. Макар че явно имаше пари, не се перчеше с тях и не се държеше така, сякаш парите го правят по-добър от обикновените хора. Всички го харесваха.

Всички освен мен.

Като дете не бях в състояние да виждам ясно таласъмите, макар да знаех, че са различни от другите хора. От време на време — макар и не особено често в провинциален Орегон — се срещах с такива, които носеха странна размитост отвътре, в тях се гушеше тъмен, подобен на дим силует и усещах, че около такива хора трябва да пристъпвам внимателно, макар и да не разбирах защо. Когато обаче пубертетът започна да променя хормоналния ми баланс и метаболизма, започнах да виждам и таласъмите по-ясно, отначало като смътно очертани демони, после — в цялото им зловещо великолепие.

По времето, когато Дентън Харкънфийлд пристигна от Оклахома — или от Ада, — тъкмо започвах да проумявам полека-лека, че смътният образ в тези хора не е просто някаква нова форма на парапсихична енергия, а истинско същество, демон или извънземен кукловод, или неизвестна твар. В месеците, когато Дентън ухажваше леля ми Пола, способността ми да виждам скрития таласъм се подобряваше непрестанно, докато през седмицата на сватбата изпаднах в паника при мисълта, че тя ще се омъжи за подобен звяр. Струваше ми се обаче, че няма как да предотвратя събитието.

Всички останали смятаха, че Пола е извадила голям късмет да намери мъж, тъй повсеместно харесван и обожаван като Дентън Харкънфийлд. Дори Кери, моят любим братовчед и най-добър приятел, не щеше да чуе и дума казана срещу новия му втори баща, който го бе спечелил още преди да привърже и сърцето на Пола и който му бе обещал да го осинови.

Семейството ми знаеше, че съм ясновидец и че предчувствията и парапсихичните ми прозрения трябва да се взимат на сериозно. Веднъж, когато мама трябваше да лети до Индиана да присъства на погребението на сестра си, получих притеснителни излъчвания от самолетния й билет и бях убеден, че самолетът й ще се разбие. Вдигнах такава врява, че тя отказа полета в последната минута и го смени. Всъщност първият самолет не падна, но на борда му се случи малък пожар насред полет; много пътници пострадаха от дима, а трима се задушиха, преди пилотът да успее да кацне. Не мога да твърдя със сигурност, че мама е щяла да бъде четвъртата жертва, ако се бе качила на борда, но когато докоснах билета й, усетих не хартия, а студен и твърд месинг на дръжка на ковчег.

Не бях споменавал обаче пред никого за неясните, гърчещи се форми, криещи се в някои хора. Първо, не знаех какво виждам и какво означава то. А и бях доловил от началото, че ще бъда в ужасна опасност, ако някой от тези хора с тъмнина в себе си успее да открие, че съм наясно с отликите му. Това беше моята тайна.

До седмицата на сватбата на леля Пола, когато най-сетне бях в състояние да видя всички отвратителни подробности в свине-кучестия таласъм в г-н Дентън Харкънфийлд, не можех внезапно да почна да дърдоря за чудовища, маскиращи се като човеци; нямаше да прозвучи достоверно. Нали разбирате, макар че бе доказана точността и верността на случайните ми ясновидски видения, мнозина не смятаха необичайните ми способности за благословия. Силите ми, макар и рядко споменавани или използвани, ме белязваха като „странен“ и имаше хора в долината ни, които смятаха, че ясновидците са непременно умствено нестабилни. Мнозинството бяха казвали на родителите ми, че трябва да ме наблюдават внимателно за признаци на халюцинации или неминуем аутизъм, и макар че родителите ми не понасяха такива приказки, бях сигурен, че понякога се безпокоят дали дарът ми в крайна сметка няма да се прояви като проклятие. Връзката между психичните способности и умствената нестабилност бе така силно залегнала във фолклора, че дори баба ми, която вярваше, че отвъдните ми очи са ясна и радостна благословия, се притесняваше, че бих могъл някак да изгубя контрол върху силата си, че тя ще се обърне срещу мен и ще ме отведе към катастрофа. Следователно се боях, че ако започна да твърдя, че в човешките тела има скрити таласъми, ще подсиля страховете на онези, които бяха сигурни, че рано или късно ще свърша в тапицирана стая.

Освен всичко друго аз самият хранех съмнения в здравия си разум. Знаех какво се говори и бях подслушал някои от предупрежденията, които получаваха родителите ми, и когато започнах да виждам таласъми, се чудех дали пък умът не е започнал да ме подвежда.

Нещо повече, макар да се страхувах от таласъма в Дентън Харкънфийлд и да долавях силната омраза, която мотивираше тази твар, нямах конкретни доказателства, че възнамерява да нарани леля Пола, Кери или някой друг. Поведението на Дентън Харкънфийлд бе образцово.

И накрая, поколебах се да вдигна тревога, защото, ако не ми повярваха — както неизбежно щеше да стане, — щях да съм постигнал само едно: да предупредя чичо Дентън за опасността, която представлявах за неговия род. И ако не халюцинирах и той наистина беше смъртоносен звяр, последното, което исках, бе да привличам внимание към себе си, да се поставям в положение, в което ще остана сам и беззащитен, за да ме убие, когато му скимне.

Сватбата се състоя и Дентън осинови Кери, и месеци наред леля Пола и синът й бяха по-щастливи, отколкото някой някога ги бе виждал. Продължавах да виждам таласъма в Дентън, но започнах да се питам дали в същността си е зла твар или просто… различен от нас.

Макар че семейство Харкънфийлд просперираше, мнозина от съседите им в тази долина в Сискию бяха сполетени от необичайно количество трагедии и катастрофи, но ми отне дълго време да осъзная, че чичо Дентън е източникът на тази необичайна поредица лоши събития. Семейство Уайтборн, които живееха на половин миля от нас и на миля от фермата на Харкънфийлд, изгоряха с все дома си, когато гръмна котелът на парното им; от шестте деца на Уайтборн три загинаха в пожара. Няколко месеца по-късно на „Гошоукън Лейн“, когато посред нощ се запуши вентил на техния котел и напълни къщата със смъртоносен дим, от натравяне с въглероден оксид починаха пет от шестимата членове на семейство Дженерет. А Ребека Норфрън, тринайсетгодишната дъщеря на Майлс и Хана Норфрън, изчезна, докато се разхождала с малкото си кученце Хопи; намериха я след седмица в съседния окръг, на двайсет мили оттам, в една изоставена къща. Не само беше убита, но и измъчвана, при това продължително. Така и не откриха Хопи.

След това неприятностите се преместиха по-близо до дома. Баба ми падна по стъпалата на мазето в дома си, счупи си врата и остана неоткрита почти ден. Не отидох в къщата на баба след смъртта й, което вероятно забави откритието ми, че Дентън Харкънфийлд е източникът на многото нещастия в долината; ако бях застанал на стълбището на онова мазе и бях слязъл до долу да коленича на мястото, където намериха тялото на баба, щях да доловя приноса на чичо за смъртта й и вероятно щях да успея да го спра, преди да е причинил повече болка. На погребението на баба Станфиъс, когато тялото й бе престояло над три дни и невидимият саван от парапсихична енергия вече се беше поразсеял, въпреки всичко бях толкова погълнат от ясновидски впечатления за витаещо насилие, че припаднах и се наложи да ме откарат у дома. Присъстващите си помислиха, че ме е повалила скръб, но всъщност беше шокиращото откритие, че в крайна сметка баба ми е била убита и е умряла в ужас. Но не знаех кой я е убил, а и не разполагах дори с късче доказателство, което да предположи, че е имало убийство, пък и бях само на четиринайсет, възраст, когато никой не те слуша, вече ме смятаха за странен, тъй че си държах устата затворена.

Знаех, че чичо Дентън е нещо повече — или по-малко — от човек, но не го заподозрях веднага като убиец. Все още бях объркан по отношение на него, понеже леля Пола и Кери го обичаха толкова много и понеже се държеше мило с мен, винаги се шегуваше и проявяваше, както ми се струваше, искрен интерес към постиженията ми в училище и в младежкия отбор по свободна борба. Те с леля Пола ми подаряваха чудесни коледни подаръци и на рождения ми ден той ми връчи няколко романа на Робърт Хайнлайн и А. Е. ван Вогт плюс чисто нова петдоларова банкнота. Не го бях виждал да прави друго освен добро и макар да усещах, че буквално кипи от омраза, чудех се дали пък не си въобразявам яростта и презрението, които долавях в него. Ако обикновен човек извършваше подобно непрестанно клане, парапсихичните остатъци от това злодейство щяха да полепнат по него и аз щях да ги доловя рано или късно, но таласъмите не излъчват нищо освен омраза и поради това не долавях специфична вина в аурата на чичо Дентън, и така и не заподозрях, че той е убиецът на баба ми.

Забелязах обаче, че когато, някой друг умираше, Дентън прекарваше повече време в посещения на погребалния дом, отколкото който и да е друг приятел или член на семейството. Беше винаги изпълнен със съчувствие и симпатия и осигуряваше удобно рамо за проливане на сълзи, вършеше какво ли не за страдащите, помагаше по всевъзможни начини и обикновено често навестяваше оцелелите, след като техните любими са били погребани, просто да види как се справят и да попита дали може да им услужи с още нещо. Навсякъде го уважаваха за емпатията, хуманността и добродетелността, но той скромно отхвърляше похвалите на околните. Това само ме объркваше още повече. Беше особено притеснително, че можех да видя таласъма в него, който неизменно се хилеше отвратително пред проявите на мъка и дори сякаш се радваше на нещастието на страдащите. Кое беше истинският чичо Дентън — злорадстващото чудовище отвътре или добрият съсед и загрижен приятел?

Все още не бях открил отговора на този въпрос, когато осем месеца по-късно татко бе смазан и загина под своя трактор „Джон Диър“. Използваше трактора да вади големи камъни в новата нива, която подготвяше за сеитба — двайсетакров парцел, скрит от къщата и хамбара чрез прораснала ивица гора, която се спускаше от Сискию. Сестрите ми го намериха, когато отидоха да проверят защо не се е прибрал вкъщи за вечеря, а аз научих за случилото се едва когато няколко часа по-късно си дойдох от мач по борба в училище. („О, Карл! — изплака сестра ми Джени и ме прегърна здраво — бедното му лице, бедното му лице, цялото почерняло и мъртво, бедното му лице!“) По това време леля Пола и чичо Дентън бяха дошли вече у нас и той бе станал скалата, за която се държаха майка ми и сестрите ми. Чичо се опита да утеши и мен и ми се струваше искрен както в мъката си, така и в предложеното съчувствие, но аз виждах таласъмът да се хили отвътре и да ме фиксира с горещите си, червени очи. Макар че отчасти вярвах, че скритият демон е плод на въображението ми или дори доказателство за растящата ми лудост, въпреки това се отдръпнах от Дентън и го избягвах, доколкото ми беше възможно.

В началото окръжният шериф се отнесе подозрително към смъртния случай, защото явно по тялото на татко имаше рани, които не можеха да бъдат обяснени с обръщането на трактора. Но тъй като никой нямаше мотив да убие баща ми, а и нямаше никакви други доказателства, сочещи към скрит замисъл, шерифът в крайна сметка стигна до заключението, че той не е починал веднага след падането на трактора върху него, а се е борил известно време и че другите му наранявания са резултат от тази борба. На погребението припаднах замаян, както бях сторил и на службата за баба ми миналата година, и по същата причина: погълна ме смазваща вълна парапсихична енергия, безформена приливна вълна от насилие и аз осъзнах, че татко също е бил убит, но не знаех как или от кого.

Два месеца по-късно най-сетне събрах смелост да отида на нивата, където татко бе преживял нещастния си случай. Там, привлечен от окултни сили, решително се насочих към точното място, където бе пострадал, и когато коленичих на земята, която бе попила кръвта му, получих видение на чичо Дентън, който го удари с дълга тръба в слепоочието, събори го в безсъзнание и след това прекара трактора върху него. Баща ми бе дошъл в съзнание и бе живял пет минути, напъвайки се срещу тежестта на машината, докато Дентън Харкънфийлд стоеше до него, наблюдаваше и се наслаждаваше. Ужасът от случилото се ме погълна и аз припаднах, и се събудих след няколко минути с лошо главоболие и юмруци, свити до побеляване около буци влажна пръст.

Прекарах следващите няколко месеца в тайна детективска дейност. Къщата на баба ми беше продадена скоро след смъртта й, но се върнах там, докато новите собственици отсъстваха, и влязох през прозореца на приземния етаж, където знаех, че няма ключалка. Когато застанах в подножието и после в горния край на стълбите на мазето, получих смътно, но ясно различимо парапсихично впечатление, което ме убеди, че Дентън е блъснал баба и когато падането не е свършило работата, както е било планирано, след това е слязъл по стълбите и й е счупил врата. Започнах да обмислям необичайно дългата поредица лоши събития, сполетели през последните няколко години хората от нашата долина. Посетих посипаното с боклуци място на погълнатата от огъня къща на Уайтборн, където три деца бяха загинали в пламъците, и докато хората, които бяха купили стария дом на Дженерет отсъстваха, проникнах в тях и положих ръце на пещта, която бе избълвала смъртоносните газове, и в двата случая получих силни ясновидски видения от намесата на Дентън Харкънфийлд. Когато една събота мама отиде в окръжния център да напазарува, пътувах с нея и докато тя посещаваше няколко магазина, отидох в изоставената къща, където бе открит измъчваният и травмиран труп на Ребека Норфрън. И там за екстрасензорното зрение бе видимо петното на Дентън Харкънфийлд.

Въпреки всичко това не разполагах с никакви доказателства. Ако заговорех за таласъми, нямаше да звуча по-достоверно, отколкото преди две години, когато за първи път разпознах какво представлява Дентън. Ако публично го обвинях, без да имам начин да си подсигуря ареста му, със сигурност щях да стана следващата „жертва на случайност“ в долината. Трябваше да разполагам с доказателства и се надявах да се сдобия с такива, като го предусетя в ясновидски проблясък на следващото му убийство. Ако знаех къде ще удари, можех да се озова там, за да го прекъсна по някакъв драматичен начин, след който нарочената му жертва — спасена само поради намесата ми — щеше да свидетелства срещу него и той да бъде откаран в затвора. Боях се от подобна конфронтация, страхувах се, че ще се проваля и ще свърша мъртъв редом с жертвата, която възнамерявах да спася, но не виждах надежда в който и да е друг курс на действие.

Започнах да прекарвам повече време около чичо Дентън, макар че двойната му идентичност бе ужасяваща и отблъскваща, защото смятах, че е по-вероятно да получа ясновидски проблясък в неговата компания, а не далеч от него. Но въпреки надеждите ми за моя изненада мина година без никакво развитие по случая. Да, долових в него в няколко случая да се натрупва насилие, но не получих видения за предстоящо клане, и всеки път, когато гневът и омразата му привидно бяха достигнали необичайно яростна сила, всеки път, когато ми се струваше, че той непременно трябва да нанесе удар, за да облекчи напрежението в себе си, заминаваше по някаква работа или на кратка ваканция с леля Пола и винаги се връщаше в по-стабилно състояние, все още изпълнен с омраза и гняв, но временно смекчени. Подозирах, че причинява страдания там, където отива, като внимава да не разпространява необичайно големи дози нещастие твърде близо до дома. Не можех да получа ясновидско видение за тези престъпления, докато бях в компанията му, тъй като, докато не пристигнеше там, където отиваше и не огледаше възможностите за разруха, и самият той не знаеше къде ще нанесе удара си.

След това, след като долината ни бе познала година на покой, започнах да усещам, че Дентън се кани да върне войната обратно на първоначалното бойно поле. Нещо по-лошо: долавях, че възнамерява да убие Кери, моя братовчед и свой собствен осиновен син, на когото дори бе дал името си. Ако таласъмът в него се хранеше с човешкото нещастие, което и започвах да подозирам, във времето след смъртта на Кери той щеше да се наслади на пиршество с ненадминат мащаб. Леля Пола, изгубила съпруга си преди години и дълбоко привързана към сина си, щеше да бъде съсипана от загубата на Кери — и таласъмът щеше да е с нея не само в погребалния дом, а двадесет и четири часа в денонощието, щеше се опива от агонията и отчаянието й седем дни в седмицата. И тъй като омразата на таласъма ставаше все по-горчива с всеки изминал ден, а признаците за предстоящо насилие нарастваха все по-очевидни за шестото ми чувство, започна да ме обхваща треска, понеже не можех да доловя мястото, времето или метода на предстоящото убийство.

В нощта, преди да се случи — в края на миналия април, — се събудих от кошмар, в който Кери умираше в горите в Сискию, под надвиснал смърч или бор. В съня ми той се въртеше в кръгове, беше се изгубил, умираше от студ и аз непрестанно тичах след него с одеяло и термос с горещ шоколад, но по някаква причина той не ме виждаше и не ме чуваше, и въпреки слабостта си, успяваше да ме изпреварва непрестанно, докато не се събудих разтреперен от ужас, но и от разочарование.

Не можех да използвам шестото си чувство да измъкна още подробности от етера, но сутринта отидох до дома на Харкънфийлд да предупредя Кери за опасността. Не бях сигурен как да повдигна темата и да представя убедително информацията си, но знаех, че незабавно трябва да го предупредя. По пътя сигурно съм обмислил и отхвърлил поне сто варианта. Когато обаче стигнах до целта си, не заварих никого у дома. Почаках няколко часа и накрая се насочих обратно към нашата къща, като прецених, че ще се върна по-късно, по времето за вечеря. Никога повече не видях Кери — не и жив.

По-късно следобеда до нас достигна вестта, че чичо Дентън и леля Пола се притесняват за Кери. Тази сутрин, след като леля заминала за общинския център да се погрижи за различни проблеми, Кери бил казал на Дентън, че отива в планината, в гората зад къщата им, за да половува дребен дивеч извън сезона и обещал да се върне най-късно до два следобед. Или поне така твърдеше Дентън. В пет следобед все още нямало и следа от Кери. Очаквах най-лошото, понеже изобщо не беше в стила на братовчед ми да ловува извън сезона. Не вярвах, че е казал на Дентън подобно нещо, нито пък че е излязъл в Сискию самичък. Харкънфийлд го бе подмамил натам под един или друг претекст и след това… се бе отървал от него.

Групите за претърсване безуспешно преравяха хълмовете през по-голямата част от нощта. При първи зори излязоха заедно с подкрепления, с глутница гончета и заедно с мен. Никога преди не бях използвал ясновидството си за търсене от такъв тип. Понеже не мога да контролирам силата, не смятах и че ще съм способен да доловя нещо полезно, и дори не бях споменал, че възнамерявам да впрегна в употреба специалните си способности. За моя изненада след два часа, дори преди гончетата, усетих серия парапсихични проблясъци и намерих трупа в началото на дълбок и тесен овраг, в основата на каменист склон.

Кери беше пострадал толкова зле, че беше трудно да се повярва, че е получил нараняванията си по време на падането си по стръмния склон. При други обстоятелства окръжният съдебен лекар може би щеше да открие достатъчно доказателства, за да сметне, че смъртта е причинена чрез намесата на друг човек, но трупът не бе в състояние, в което да спомогне за провеждане на по-сериозните анализи на съдебната патология, особено каквато се практикува от простичък местен лекар. През нощта до тялото се бяха добрали диви животни — най-вероятно еноти или лисици, или горски плъхове, или бобри. Бяха изяли очите му, бяха разкъсали и вътрешностите на Кери; лицето му бе нагризано, а връхчетата на някои от пръстите му — отхапани.

Няколко дни по-късно нападнах чичо ми Дентън с брадва. Помня колко яростно се сражаваше той; помня моите агонизиращи съмнения. Но въртях брадвата при все притесненията си, подтикван от инстинктивното осъзнаване колко бързо и с какво удоволствие би ме унищожил той, ако му покажех и най-малката слабост или колебание. Онова, което най-ясно си спомням, е как усещах оръжието в ръцете си, докато го използвах върху него — усещах го като приношение на справедливост.

Не си спомням как съм се върнал от дома на Харкънфийлд до нашата къща. В един миг стоях над трупа на Дентън, след това внезапно се озовах в сянката на плачещия смърч пред фермата на Станфиъс и чистех кървавото острие на брадвата със стар парцал.

Излизайки от транса си, изтървах брадвата и парцала и постепенно взех да осъзнавам, че нивите скоро ще имат нужда от брануване, че хълмовете скоро ще се раззеленят и красиво ще надянат пролетните си костюми, че планините Сискию изглеждат по-величествени от обикновено и че небето е пронизително ясно и с болезнен оттенък на синьото, с изключение на западния хоризонт, където тъмни и зловещи буреносни облаци бързо напредваха към нас. Застанал под яркото слънце и пред препускащи към мен странни размазани облаци осъзнах, без да разчитам на ясновидските си сили, че вероятно виждам за последен път тази скъпоценна гледка. Прииждащите облаци бяха знамение за буреносното и мрачно бъдеще, което бях начертал за себе си, след като се нахвърлих върху Дентън Харкънфийлд с добре наточената си брадва.

А сега, на четири месеца и хиляди мили от тези събития, лежах до Рия Рейнс в мрака на спалнята й, слушах дишането й, докато спи, и изпитвах желанието да яздя влака на спомените чак до края на линията, преди да сляза от него. С неовладяеми тръпки и облян в студена пот преживях отново последния час у дома в Орегон: забързаното опаковане на раницата ми, уплашените въпроси на мама, отказа ми да й кажа в какви неприятности съм се забъркал, смесицата от любов и страх в очите на сестрите ми, начина, по който копнееха да ме прегърнат и успокоят, но се отдръпнаха при вида на кръвта по ръцете и дрехите ми. Знаех, че няма смисъл да им разказвам за таласъмите; дори ако ми повярваха, с нищо не можеха да ми помогнат, а аз не исках да ги товаря с моя кръстоносен поход срещу демонската раса, защото вече бях започнал да подозирам, че накрая ще се стигне точно до това — до кръстоносен поход. Така че си бях тръгнал часове преди трупът на Дентън Харкънфийлд да бъде открит и после бях пратил на мама и сестрите си писмо със смътни уверения за участието на Дентън в смъртта на баща ми и на Кери. Последната спирка на влака на спомените ми беше в определен смисъл и най-лошата: застанали на предната веранда, мама, Джени и Сара ме изпращат с погледи, и трите плачат, объркани, уплашени, боят се за мен, боят се и от мен, оставени сам-сами в свят, който бе станал студен и мрачен. Край на линията. Слава на Бога! Изтощен, но и странно пречистен от пътуването, аз се обърнах настрани, с лице към Рия, и потънах в дълбок сън, който беше — за първи път от дни — напълно лишен от сънища.

 

 

Сутринта на закуска се чувствах виновен заради всичките тайни, които бях пазил от Рия, и търсех начин да й отправя предупреждение за неизвестната заплаха, пред която бе изправена, така че й казах за моите отвъдни очи. Не споменах за способността си да виждам таласъмите, а й казах само за другите си парапсихични дарове, по-специално за ясновидските умения да долавям предстояща опасност. Разказах историята за самолетния билет на мама, който бях усетил не като хартия, а като месингова дръжка на ковчег; изброих също и други, по-малко драматични случаи на точни предсказания. Това беше достатъчно за начало; ако бях въвел и истории за таласъми, криещи се в човешка маскировка, признанието щеше да стане твърде наситено, за да предизвика доверие.

За моя изненада и радост при приемането на разказите ми за истина Рия срещна много по-малко проблеми, отколкото бях очаквал. В началото дланите й непрестанно се връщаха към чашата с кафето и тя отпиваше нервно от него, сякаш топлината и леката му горчивина и помагаха отново и отново да определи дали сънува, или е будна. Но не след дълго бе омаяна от думите ми и скоро стана ясно, че ми вярва.

— Знаех си, че има нещо специално в теб! — каза ми Рия. — Не го ли споменах още миналата нощ? Това не бяха просто лигави любовни приказки, нали разбираш. Означава, че наистина съм усетила нещо специално… нещо уникално и необичайно в теб. И бях права!

Тя имаше стотици въпроси и аз им отговарях колкото се може по-старателно, като избягвах да споменавам таласъмите или смъртта, посята от Дентън Харкънфийлд в Орегон, да не би Рия да спре да ми вярва. При реакцията й на разкритията ми усетих едновременно удивление и нещо, което сметнах за мрачен ужас, макар че тази втора емоция не бе така ясна като първата. Тя открито изразяваше почудата си, но се стараеше да скрие страховете си от мен и успяваше в това начинание така добре, че въпреки парапсихичните си сетива не бях сигурен дали не си ги въобразявам.

Накрая се пресегнах през масата, взех ръката на Рия в моята и казах:

— Имам причина да ти разкажа всичко това!

— Каква?

— Първо, искам да разбера дали наистина желаеш…

— Какво да желая?

— Да живееш — обясних тихо. — Миналата седмица… когато ми разказваше за океана там във Флорида, за плуването навътре и все по-навътре, докато ръцете ти не натежат като олово…

С твърде малко убедителност Рия отвърна:

— Това бяха просто приказки.

— А преди четири нощи, когато се качихме на виенското колело, почти изглеждаше, че копнееш да те удари светкавица, докато си на спиците.

Рия отклони поглед от моя, вгледа се в жълтите остатъци от яйчен жълтък и трохи от препечен хляб в чинията си и не каза нищо.

С любов, която несъмнено си личеше в гласа ми, също както заекването на Люк Бендинго в говора му, казах:

— Рия, в теб има… нещо странно.

— Е… — промърмори тя, без да вдига очи.

— Откакто ми разказа за Абнър Кейди и майка си, започнах да разбирам защо от време на време те обгръща мракът. Но разбирането не ме кара да се тревожа по-малко за това!

— Няма нужда да се притесняваш — каза тя тихо.

— Погледни ме в очите и ми го кажи!

На Рия й отне много време да вдигне очи от останките от закуската си, но накрая срещна открито погледа ми и заяви:

— Понякога ме налягат тези пристъпи… депресии… и понякога ми се струва, че просто е прекалено трудно да продължавам. Но никога не съм се поддавала изцяло на подобни настроения. Или по-скоро никога… няма да сложа край на живота си. Така че не се безпокой за това. Винаги се измъквам от тези пристъпи и продължавам нататък, понеже имам два дяволски добри повода да не се предавам. Ако се предам, Абнър Кейди ще спечели, нали? А не мога да позволя това да се случи! Трябва да продължа напред, да построя малката си империя и да направя от себе си човек, защото всеки ден, в който вървя смело, и всеки успех, който постигам, са победа над него, ясно ли е?

— Да. А каква е другата ти причина?

— Ти — отвърна Рия.

Бях се надявал това да бъде отговорът й.

Тя продължи:

— Откакто дойде в живота ми, имам и втора причина да продължавам напред!

Вдигнах дланите й и ги целунах.

Макар че на пръв поглед тя изглеждаше относително спокойна — макар и несигурна, — под повърхността се вихреше емоционална буря, от която извличах твърде малко смисъл.

Казах:

— Добре. Ние двамата имаме нещо, заради което си струва да се живее, и най-лошото, което може да се случи сега, е по някакъв начин да се изгубим един друг. Тъй че… не искам да те плаша… но имам нещо като… предчувствие… което ме притеснява.

— Относно мен ли? — попита Рия.

— Да.

Прелестното й лице се помрачи.

— Много ли е… лошо?

— Не, не — излъгах. — Просто… смътно долавям някаква опасност, която се насочва към теб, тъй че бих искал да внимаваш, когато не сме заедно. Не поемай никакви рискове…

— Какви рискове например? Що за рискове?

— О, не знам — отвърнах. — Не се качвай на високо например, определено не и отново на виенското колело, докато не усетя, че кризата е отминала. Не карай твърде бързо. Внимавай. Бъди нащрек. Вероятно не е нищо сериозно. Може би просто ме тресат нервите, понеже си толкова ценна за мен. Но няма да навреди да си отваряш очите следващите няколко дни, докато получа по-ясно предсказание или не усетя, че опасността е отминала. Става ли?

— Добре.

Не й казах за мъчителното видение, в което тя бе покрита с кръв, защото не исках да я ужасявам. Така не бих постигнал нищо и може би дори щях да допринеса за опасността, пред която щеше да се изправи, защото, изтощена от продължителен и постоянен страх, когато най-сетне настъпи кризата, Рия нямаше инстинктивно да може да преценява или да мисли добре. Исках тя да бъде предпазлива, а не да се бои постоянно, и когато излязохме на алеята след малко и се разделихме с целувка, усетих, че тя се намира горе-долу в желаното от мен състояние на ума.

Августовското слънце сипеше златна светлина върху лунапарка, птички летяха в ясното синьо небе. Докато приготвях за работа „Якия удар“, настроението ми се подобряваше непрекъснато, докато започна да ми се струва, че ако имам такова желание, мога да литна и да се присъединя към птиците високо горе. Рия бе разкрила тайния си срам и ужас от детството в Апалачите, а аз пък й бях казал за тайната на отвъдните си очи и с това споделяне на дълго пазени тайни бяхме създали важна връзка — и двамата вече не бяхме самотни. Бях убеден, че в крайна сметка красавицата ми ще разкрие и другата си тайна, историята от сиропиталището, и когато го стори, можеше да изпитам вярата й в мен с намеци относно таласъмите. Силно подозирах, че ако прекараме повече време заедно, някой ден Рия ще може да приеме таласъмските ми разкази за истина, дори и ако не притежаваше способността да вижда тварите, и с това да потвърди свидетелството ми. Определено пред нас все още стояха проблеми: загадъчният Джоъл Тък, таласъмските планове, включващи виенското колело, които може да бяха, а може и да не бяха част от същата опасност, която висеше над Рия; а и самото ни присъствие в Йонтсдаун, с изобилието му от демони на управленски позиции, които можеха да ни причинят непредставими страдания. Но въпреки това за пръв път бях убеден, че ще триумфирам, че ще успея да предотвратя катастрофата при виенското колело, че ще успея да спася Рия и че животът ми най-сетне е поел по пътя нагоре от дъното.

Винаги е най-светло точно преди да падне мрак.