Дийн Кунц
Отвъдни очи (28)

Двадесет и осма глава
Пътуване към Абадон

Спускане в недрата…

Някъде далеч над нас нацупено небе прихлупваше света и птиците се гмуркаха в морето от въздух, там горе вятър люлееше дърветата, а сняг покриваше земята и се сипеха нови снежинки, но този шарен и подвижен калейдоскоп на живота съществуваше над нас, отвъд толкова много метри твърд камък, че все повече и повече ни изглеждаше не реален, а измислен, същинско въображаемо кралство. Единственото, което ни се струваше реално, бяха камъкът — цяла планина с каменна тежест, — прахът и от време на време плитки локви застояла вода, ронещи се греди с ръждиви железни скоби, въглища и мрак.

Вдигахме въглищен прах, фин като талк. Бучки и няколко по-едри буци въглища лежаха покрай стените, а малки островчета въглища оформяха архипелази през локвите от покрита с мазен слой вода и в стените нацепените ръбове на почти изтощените въглищни жили улавяха бялата като скреж светлина на фенерчетата и блестяха като черни скъпоценни камъни.

Някои подземни проходи бяха почти толкова широки, колкото и голямо шосе, някои бяха по-тесни от коридор в къща, защото бяха смес от истински минни шахти и проучвателни тунели. Таванът се издигаше до два-три пъти нашия бой, след това се спускаше толкова ниско, че се налагаше да се привеждаме, за да продължим нататък. На места стените бяха издълбани с такава прецизност, че изглеждаха досущ като излети от бетон, а на други места бяха дълбоко надрани и натрошени. На няколко пъти се натъквахме на частични срутвания, където една стена или част от тавана бе паднала, прерязвайки тунела наполовина или принуждавайки ни да пропълзим през свободното пространство.

Когато за първи път влязохме в мините ме бе обзела лека клаустрофобия, а докато напредвахме все по-навътре в лабиринта, този страх ме сграбчи по-силно. Успешно му устоявах, мислейки си за онзи горен свят на летящи птици и люлени от вятъра дървета — и като постоянно си напомнях, че е Рия с мен, защото от присъствието й неизменно черпех сила.

В тихата пазва на земята видяхме странни неща, още преди да стигнем близо до таласъмската територия, която беше нашата цел. Три пъти се натъквахме на купчини счупено и изоставено оборудване, случайно нахвърляни, но все пак странно изящни купчини метални инструменти и други артефакти, създадени за специализирани миньорски дейности, които бяха тъй непознати за нас, както и лабораторните колби на някой алхимик. Споени заедно от ръжда и корозия, тези предмети стърчаха в ъгловати агломерации, но не изглеждаха хаотични — сякаш планината бе майстор, работещ с отпадъците на своите нападатели и създаващ скулптури от техните боклуци, за да се подиграе с ефимерната им природа, и все едно възнамеряваше да строи паметници на собствената си устойчивост.

Една от скулптурите напомняше голяма фигура, по-малко от наполовина човешка, с демонични черти, същество, надарено с шпори, остри шипове и гръбнак от режещи ръбове. Ирационално, но с обезпокоителна увереност очаквах да се помръдне с дрънчене и стържене на метални кости, да отвори сега скрито око, оформено от начупената повърхност на древна маслена лампа, използвана от миньорите в едно друго време, и да раздвижи желязна уста, в която изкривени винтове щяха да щръкнат като гнили зъби. Видяхме също мухъл и гъби в разнообразие от цветове — жълти, зелени като киселина, отровночервени, кафяви, черни, — но най-вече в мръсни оттенъци на бялото. Някои бяха изумително сухи и се разпадаха при докосване, бълвайки облаци прах — може би спори — от руините си. Други бяха влажни. Най-лошите форми блестяха отвратително и изглеждаха като онези неща, които хирург-изследовател от друг свят може да намери в трупа на извънземно същество. На места стените бяха покрити с кора от кристализирали сгъстъци от неизвестни вещества, секретирали от скалата, а веднъж видяхме собствените си изкривени образи да се движат през техните милиони от черни, полирани фасетки.

В дълбините на бездната, на повече от половината път до Хадес, в погребалния покой намерихме бляскавия бял скелет на неизвестно същество, може би голямо куче. Черепът лежеше със зинали челюсти в половин инч дълбока локва от черна вода. Докато стояхме надвесени над него, лъчите на фенерчетата ни се отразяваха от локвата отдолу, тъй че от празните очни орбити сияеше странно отразена светлина. Как куче би могло да попадне в тези дълбини, какво е търсело, защо е било привлечено на такова странно пътешествие и как е умряло — всичко това бяха загадки, които надали ще бъдат разгадани. Но имаше такъв силен елемент на неприличие в съществуването на този скелет на това място, че не можахме да се сдържим и да не го сметнем за знамение, макар че не искахме да умуваме върху посланието му.

По обед, близо шест часа след като влязохме заедно с Хортън Блюит в първата мина, ние с Рия спряхме да си разделим един от сандвичите, които той ни беше оставил и да пийнем от портокаловия сок в едната бутилка-термос. По време на скромния ни и неудобен обяд не говорихме, защото бяхме вече достатъчно близо до оперативното поле на „Лайтнинг Коул Къмпани“ и гласовете ни можеха да достигнат до таласъмите, работещи в онези шахти — макар че не чувахме нито звук да идва оттам.

След обеда изминахме значително разстояние преди, двайсет минути преди един на обяд, да завием зад поредния ъгъл и да видим пред нас светлина — жълта като горчица и доста мижава. Заплашителна. Също като светлината в споделения ни кошмар.

Двамата с Рия се промъкнахме по тесния, задушен, ронещ се и лишен от светлина тунел, който водеше към пресечката с осветената шахта. Въпреки че се движехме с преувеличено внимание, всяка крачка ни се струваше гръмотевична и всяко вдишване — като стенание на гигантски ковашки мях.

На пресечката на тунела спрях и облегнах гръб на стената.

Вслушах се.

Зачаках.

Ако в този лабиринт живееше минотавър, то очевидно подметките на обувките му бяха заглушени, понеже се прокрадваше по коридорите безшумно, а тишината бе дълбока като в бездънна пропаст. Като изключим светлината, двамата бяхме в такова уединение, колкото и през изминалите седем часа.

Наведох се напред. Надникнах в осветения тунел, първо наляво и после надясно. Не видях таласъми.

Излязохме от прикритието си и под водопад от жълтеникава светлина, която придаваше обречена жълтевина на лицата и очите ни.

Надясно тунелът продължаваше двайсетина фута, стеснявайки се драматично и секвайки в гола стена от камък. Наляво беше повече от двайсет фута широк и продължаваше може би сто и петдесет фута, като се разширяваше все повече, докато накрая ставаше към шейсет фута. В най-широката му точка явно го пресичаше друга хоризонтална шахта. Опънатите на закрепен в средата на тавана кабел електрически лампи бяха разположени на около трийсет фута една от друга; коничните абажури над крушките със средна мощност насочваха светлината надолу в тесни конуси, тъй че на отрязъци от по десет до дванайсет фута между отделните езерца от светлина се разполагаше плътен мрак.

Точно като в съня.

Единствената значима разлика между реалност и кошмар беше, че лампите не трепкаха и ние не бяхме — все още — преследвани.

Тук свършваше картата на Хортън Блюит. Вече изцяло зависехме от себе си.

Погледнах към Рия. Внезапно ми се прииска да не съм я довеждал на това място. Но нямаше връщане назад.

Посочих към далечния край на тунела.

Тя кимна.

Извадихме снабдените си със заглушители пистолети от дълбоките джобове на уплътнените панталони. Свалихме предпазителите. Вкарахме куршум в дулата и приглушеното щрак-щрак на добре смазан метал в метал прошумоля по прошарените с вени от въглища каменни стени.

Един до друг заедно с Рия пристъпвахме колкото се може по-безшумно към широкия край на тунела, преминавайки през светлини и сенки, светлини и сенки.

На пресечката на хоризонталните шахти отново облегнах гръб на стената и припълзях напред предпазливо надничайки в съседния тунел, преди да продължа. Той също беше около шейсет фута широк, но дълъг към двеста, три четвърти от дължината му бяха разположени от дясната ни страна. Подпорните му греди бяха стари, но все пак по-нови от тези, които бяхме виждали досега. Имайки предвид ширината, това беше по-скоро много голямо помещение, а не поредния тунел. Имаше не един, а два реда кехлибарени електрически крушки, окачени успоредно под метални абажури, които създаваха шахматна шарка от светлина и мрак на пода.

Сметнах, че помещението е празно и се канех да изляза напред, когато чух простъргване, след това щракване и друго простъргване. Проучих по-внимателно мозайката от светлини и сенки.

От дясната ми страна, на осемдесет фута от нас, от квадратите с мрак се показа един таласъм. Беше разсъблечен във всеки един смисъл на думата — не носеше нито дрехи, нито човешката си маска. Носеше обаче два инструмента, които не можах да разпозная. По ред вдигаше към очите си ту единия, ту другия, насочваше го нагоре и надолу към тавана и пода, след това по настрани, все едно снемаше мерки или може би изучаваше състава на стените.

Обърнах се да погледна към Рия, която стоеше облегната на стената до мен във вторичния тунел и вдигнах пръст към устните си.

Сините й очи се разшириха и белтъците им бяха оцветени в същото калножълто като кожата й. Странната светлина на тунела зацапваше и белия й ски-костюм и блестеше по твърдата й каска, така че тя приличаше на златен идол, образ на богиня на войната с шлем и невероятна красота, с очи от свещени, безценни сапфири.

С палец и два пръста неколкократно имитирах движението на изпразване на хиподермична спринцовка.

Рия кимна, отвори много бавно якето си, за да не издаде звук с ципа и посегна към вътрешния си джоб, където беше прибрала увита в найлон спринцовка и една ампула соден пентотал.

Надзъртайки отново зад ъгъла открих, че заетият със странните си измервателни инструменти таласъм ми е обърнал гръб. Застанал изправен, но някак си приведен напред, той надничаше през лупа към пода в краката си. Или си мърмореше ритмично под нос, или си тананикаше някаква монотонна песен, но и в двата случая вдигаше достатъчно шум да прикрие потайното ми приближаване.

Измъкнах се от второстепенния тунел, изоставяйки Рия зад мен, и се прокраднах към плячката си, като се стремях да съм едновременно бърз и тих. Ако привлечах вниманието на чудовището, то със сигурност щеше да извика, вдигайки другарите си по тревога за присъствието ми. Не исках да се налага да бягам през подземния лабиринт, без да имам предимство и без да съм спечелил нищо от рискованото ни нахлуване в сърцето на планината.

От мрак към светлина към мрак пристъпвах аз.

Таласъмът продължаваше да си мърмори под носа.

Осемдесет фута.

Седемдесет.

Туптящото ми сърце издаваше звук, който в ушите ми звучеше по-силен от дрелките и пневматичните чукове, които някога се бяха трудили върху въглищните пластове в тази мина.

Шейсет.

Мрак, светлина, мрак…

Въпреки че носех зареден пистолет, намеренията ми бяха да избегна стрелбата по врага, да го нападна изненадващо, да успея да го хвана през врата и да го удържа на място десет-двайсет секунди, докато Рия се втурне с пентотала. След това щяхме да го разпитаме, ако се наложи прилагайки още от наркотика, защото макар че соденият пентотал играеше роля основно на седатив, също така го наричаха и „серум на истината“, понеже под влиянието му беше трудно да се лъже.

Петдесет фута.

Не бях сигурен, че пентоталът ще повлияе по същия начин на таласъмите, както влияеше на хората. Шансовете ми се струваха добри обаче, понеже (с изключение на метаморфичните им способности) метаболизмът им очевидно бе сходен с този на човешките същества.

Четиридесет фута.

Не мисля, че тварта ме чу. Не мисля, че ме подуши или ме усети по някакъв друг начин. Но въпреки това спря любопитното си дърдорене и се обърна, отдръпвайки неизвестния инструмент от очите си и вдигайки грозната си глава. Видя ме веднага, защото в този момент минавах през един от осветените участъци на шахматната дъска.

Сияйните му червени очи блеснаха още по-ярки, когато ме зърна.

Макар че се намирах на по-малко от трийсет фута от звяра, не можех да пресека останалото помежду ни разстояние с един скок и да му се стоваря, преди да вдигне тревога. Така че използвах единствената налична ми възможност — вкарах му два куршума от снабдения със заглушител пистолет. Те напуснаха дулото с меки звуци като съскане на гневна котка. Таласъмът се катурна заднешком в квадрат от мрак, където падна мъртъв, първата дупка зееше на гърдите му, а втората — между очите му.

Използваните метални гилзи се търкулнаха по каменния под — дзън-дрън-дрън — и ме стреснаха. Понеже очевидно бяха знак за присъствието ни, аз ги догоних и сграбчих едната, а после и другата, преди да успеят да се търколят в тъмното.

Когато се върнах при мъртвия таласъм, Рия вече коленичеше до него и проверяваше за наличието на пулс, но не напипа такъв. Превръщащото се същество вече почти приключваше прехода си към човешката форма. Щом последните му демонични черти се скриха, видях, че маската му изглежда като млад мъж на близо трийсет години.

Понеже смъртта бе настъпила внезапно, сърцето бе спряло да бие за секунда или две след нанасянето на раните и на пода на тунела бяха протекли само няколко лъжички кръв. Бързо забърсах тези следи с кърпичката си.

Рия хвана таласъма за краката, а аз го вдигнах за раменете и го пренесохме в далечния край на помещението. Там имаше над двайсет фута тъмнина между последните крушки и черната стена. Скрихме в най-дълбокия край на този задънен тунел трупа, странните инструменти, които използваше и окървавената кърпа.

Дали другарите на таласъма щяха да го търсят? И ако да — колко скоро?

След като осъзнаеха, че е изчезнал, какво щяха да сторят? Да претърсят мините? Колко внимателно? Колко скоро?

Застанали на границата между квадрат мрак и квадрат светлина, приведени плътно един към друг, двамата с Рия се съвещавахме с гласове толкова тихи, че слухът играеше по-малка роля от четенето по устните.

— Сега ли? — попита тя.

— Включихме хронометъра.

— Да, чух го.

— Ако го потърсят…

— Вероятно няма да стане в близките час-два.

— Вероятно не — съгласих се.

— Може и повече време да имаме.

— Ако го намерят…

— Това ще им отнеме още време.

— Тогава продължаваме.

— Поне още малко по-нататък.

Върнахме се по следите си, подминахме мястото, където бе умрял таласъмът и се впуснахме към другия край на този коридор. Той се разгръщаше в огромна подземна зала, обла бездна с поне двеста фута диаметър, с куполообразен таван, висок над трийсет фута в центъра. На метални релси по него бяха окачени редици флуоресцентни лампи; те хвърляха зимен блясък над всичко отдолу. На пода на залата, по-голям по площ от тази, заемана от цяло футболно игрище, таласъмите бяха сглобили изумителен набор оборудване: големи колкото булдозери машини със стоманени челюсти, очевидно предвидени да дъвчат камъни и да изплюват чакъл, огромни дрелки и малки бормашини, редици захранвани с електричество конвейерни ленти, които, наредени една след друга, служеха за изнасяне на материала, изкопан от поглъщащите скали машини, дузина мотокари, половин дузина бобкети. В другата половина на помещението имаше огромна купчина материали: наредени талпи, щателно изградени пирамиди от къси стоманени греди, стотици щръкнали отвсякъде вързопи железни укрепителни колове, стотици — може би и хиляди — торби с цимент, няколко големи купчини пясък и чакъл, намотки дебел електрически кабел с размери колкото кола, по-малки намотки изолирана медна жица, поне миля алуминиеви вентилационни тръби, и много, много други неща.

Оборудването и материалите бяха подредени на равномерно раздалечени редове с коридори помежду им. Докато полека напредвахме на двайсет ярда по диаметъра, оглеждайки три от тези коридори, успяхме да установим, че залата е празна. Не видяхме таласъми и не чухме друго движение, освен призрачния шепот на собственото ни предпазливо промъкване.

Превъзходното състояние на оборудването в съчетание с миризмата на прясно масло и смазка водеха до заключението, че тези машини съвсем наскоро са били почистени и обслужени, след това спуснати в тази яма за нов проект, който още не бе започнал, но чиято стартова дата бе в недалечно бъдеще. Очевидно таласъмът, когото току-що бях застрелял, се занимаваше с някакви финални пресмятания, необходими преди началото на тежкия труд.

Полагайки длан на рамото на Рия и привличайки я достатъчно близо, за да опра устни в ухото й, прошепнах:

— Чакай. Да се върнем откъдето дойдохме!

Върнахме се до входа на широкия коридор, където бях убил таласъма. Смъкнах претъпканата си раница, откопчах капака й и извадих два килограма пластичен експлозив и чифт детонатори. Размотах опаковката и залепих едното блокче в ниша високо в стената, само на няколко фута от мястото, където тунелът се отваряше към сводестата зала. Сложих заряда на нивото над главата, в тъмното, където бе слабо вероятно да го забележат групите за издирване, изпратени да търсят изчезналия таласъм. Сплесках второто блокче в друга тъмна ниша високо на отсрещната стена, така че двата взрива да съборят достатъчна част от стената и тавана, за да запечатат коридора.

Детонаторите бяха захранвани от батерии и си имаха едночасови часовници. Боднах по един във всяка от пластичните буци, но не нагласих стрелките им. Щях да го сторя, ако минехме отново оттук, преследвани от враговете си.

Върнахме се в сводестата зала и тихо я прекосихме, оглеждайки внимателно машините и материалите в опит да екстраполираме естеството на предстоящия проект от оборудването, което таласъмите бяха струпали. В отсрещния край на гигантската зала, научили твърде малко от прехода си, стигнахме до три асансьорни колони, две от които представляваха клетки, предназначени да превозват малки групи таласъми нагоре през голяма шахта в камъка. Третият беше голяма стоманена платформа, окачена на четири кабела, всеки дебел колкото китката ми, и беше с достатъчен размер да вдига или сваля и най-големите елементи от оборудването, което бяхме видели.

Постоях в размисъл известно време. След това с помощта на Рия пренесох от най-близката купчина материали две дървени плоскости два на четири фута и ги сложих на пода, кръстосани като пирамидка, за да образуват стръмна стълба.

Взех две кила пластичен експлозив от раницата на Рия и ги разделих на три заряда. Покатерих се по саморъчната си стълба и лепнах буците в отвори в грубо нащърбения камък, право над всеки от трите асансьора. Там мракът не беше пълен, и макар че веществото наподобяваше скала достатъчно, така че на практика да се слее с нея, детонаторите все пак се виждаха. Въпреки това прецених, че на това ниво на мината в момента няма кой знае какво движение; и дори тези таласъми, които минат оттук, надали ще погледнат нагоре да проучват внимателно камъка над асансьорите.

Не настроих и тези детонатори.

Двамата с Рия върнахме плоскостите в купчината, от която ги бяхме взели.

— А сега? — поиска да знае тя.

Макар че бяхме наясно, че на това ниво сме сами, все пак шепнехме, защото нямаше как да знаем на какво разстояние се пренасят гласовете ни по асансьорните шахти. — Нагоре ли? Това ли си намислил?

— Да — казах.

— Няма ли да чуят, че асансьорът се движи?

— Да. Но вероятно ще мислят, че е онзи, когото убихме.

— Ами ако се натъкнем на таласъми на горния етаж, точно докато слизаме от клетката?

— Ще приберем пистолетите и ще се качим горе, въоръжени с автомата и карабината — реших. — Това ще ни даде достатъчно огнева мощ, за да издухаме произволен брой врагове, ако случайно са се събрали около проклетите асансьори. След това се връщаме обратно в клетката, слизаме тук и изчезваме откъдето дойдохме, като пуснем детонаторите по пътя. Но ако не се натъкнем на никого там горе, тогава ще се промъкнем по-нататък в мината да видим какво има за виждане.

— Как ти се струва за момента?

— Нямам представа — казах притеснено. — Освен… е, напълно ясно е, че на това място не копаят само въглища. Оборудването на това ниво не е сглобено за промишлен въгледобив.

— Струва ми се, че строят крепост — каза Рия.

— Така изглежда — съгласих се.

Бяхме стигнали до Абадон, най-дълбокото ниво на Ада. Сега от нас се искаше да се издигнем през няколко от по-високите кръгове на Инферното, отчаяно надявайки се да не срещнем нито самия Луцифер, нито някой от демоничните му подчинени.