Дийн Кунц
Отвъдни очи (10)

Десета глава
Гробът

Влажна тъмнина.

Мирис на овехтял брезент.

Дървени стружки.

Стоях скован на прага на Шоквил, напълно неподвижен, нащрек и се вслушвах старателно. Голямата, просторна шатра бе напълно тиха, с изключение на странно ехо — все едно гигантска раковина, в която чувах имитация на океански вълни, създавана от собствената ми кръв, плискаща в капилярите в ушите ми.

Въпреки тишината и при все късния час изпитвах косонастръхващото усещане, че не съм сам.

Присвил очи срещу непроницаемата тъмнина, спрях и извадих ножа от ботуша си.

Не се почувствах по-сигурен от това, че държа острие в ръка. Не ми беше особено полезно, ако не виждах от коя посока идва нападението.

„Десет на едно място“ беше разположено на външния периметър на лунапарка и имаше лесен достъп до общинските електрически кабели на парковия парцел; следователно не беше свързано с генераторите на центъра и нямаше нужда да паля дизелов двигател, за да се сдобия със светлина. Опипах отляво в тъмното, а след това и от дясната страна на входа в търсене или на окачен на дъска ключ за лампите, или на увиснала от тавана верижка за дърпане.

Парапсихичното ми чувство за опасност се усилваше.

Нападението ми се струваше все по-неизбежно с всеки изминал миг.

Къде, по дяволите, беше този ключ?

Опипах и открих дебел дървен прът, по протежението на който се виеше гъвкаво парче електрически кабел.

Чух грубо, накъсано дишане.

Застинах.

Вслушах се.

Нищо.

След това осъзнах, че чувам собственото си дишане. За миг останах неспособен да помръдна, залят от неудобството, че съм голям глупак. Стоях като пълен идиот в плен на същото това чувство, познато на всеки, който като дете е лежал буден часове наред от страх заради чудовището под леглото, само за да открие при смела разузнавателна експедиция, че то не съществува, или в най-лошия случай — е просто чифт стари износени спортни обувки.

При все това обаче ясновидското впечатление за неминуемо насилие не се разсея. Точно обратното. Опасността сякаш кондензираше във влажния, задушлив въздух.

С треперещи пръсти проследих на сляпо част от кабела, намерих електрическа кутия и ключ. Щракнах го. Над главата ми, по протежение на оградената с въже пътека и в боксовете на уродите се нажежиха голи крушки.

С нож в ръка тръгнах предпазливо покрай празния бокс, където Четириръкия Джак се бе показвал вчера следобед и където патетичната му история все тъй висеше написана на брезентовата задна стена, от първата зала преминах във втората, от втората — в третата, и най-сетне в четвъртата зала, за да стигна до последния бокс, където обикновено се настаняваше на пост Джоъл Тък и където сега заплахата от смърт лежеше потискаща, страховито течение във въздуха, което ме наелектризира.

Прекрачих през въжето в бокса на триокия.

Поръсената със стърготини ивица пръст пред платформата беше за мен, така лъчиста, както и буца плутоний, макар че от нея не струяха гама-частици. Вместо това бях подложен на неконтролируемите рентгени на образи на смърт — и миризми, и звуци, и тактилни усещания, намиращи се отвъд досега на петте сетива, които споделях с останалите човешки същества, но те се отбелязваха и бяха прочитани на гайгеровия брояч на шестото ми чувство, моето ясновидство. Усещах: отворени гробове, в които мракът се стичаше като застояла кръв; избелени от времето кости на купчини, с монокли от паяжина в празните очни ями; мирис на влажна, прясно изкопана пръст; тежкото стържене на каменен капак, който мъчително се плъзга встрани от саркофага; тела на маси в стаи, които смърдят на формалдехид; сладката миризма на отрязани рози и карамфили, който са започнали да гният; мрака на подземна гробница; тупването на току-що затворен капак на дървен ковчег; студена длан, която притиска мъртвите си пръсти към лицето ми…

— Исусе! — казах с треперещ глас.

Ясновидските проблясъци — които бяха в по-голямата си част символично представяне на смърт, а не вестители на истински ужаси, които ще ме сполетят в живота — бяха много по-силни и много по-лоши, отколкото вчера следобед.

Вдигнах ръка и обърсах лицето си.

Бях плувнал в ледена пот.

Опитвах се да подредя хаоса от парапсихични впечатления по някакъв смислен начин, но и същевременно да не се удавя в тях, преметнах крак през ограничителното въже, след това другия — и стъпих в бокса. Страхувах се да не изгубя съзнание под напора на ясновидската буря. Слабо вероятно беше, но ми се беше случвало вече няколко пъти при сблъсък с особено силни заряди окултна енергия, и всеки път се будех часове по-късно с ужасно главоболие. Не смеех да припадна на това място, както беше преизпълнено със зловещи предчувствия. Ако загубех съзнание в Шоквил, щяха да ме убият където съм паднал. Бях уверен в това.

Коленичих на пръстения под пред платформата.

„Върви, махни се, разкарай се оттук!“ — предупреди ме вътрешен глас.

Стиснал ножа толкова силно, че дясната длан ме заболя и кокалчетата щръкнаха като обезкървени бели топчета, използвах лявата си ръка да бръсна встрани пласта стружки от около един квадратен ярд. Под него пръстта бе отъпкана, но не в плътна маса. Бях в състояние да я копая достатъчно лесно дори с голи ръце. Първият инч излезе на буци, но надолу почвата бе по-рохкава, точно обратното на онова, което би трябвало да бъде. През последните няколко дни някой вече бе копал дупка точно тук.

Не. Не дупка. Не просто дупка. А гроб.

Но чий? Чие тяло лежеше долу под мен?

Всъщност не държах особено да узная.

Но трябваше да науча.

Образите на смърт се усилиха.

Едновременно с тях, докато дращех по земята, се усили и усещането, че този изкоп има потенциала да се превърне в мой гроб. Но това не изглеждаше вероятно, понеже очевидно друг труп вече заемаше вакантното място. Може би не разчитах правилно психичните излъчвания — съществуваше малка вероятност и за такъв вариант, защото невинаги успявах да извлека смисъл от вибрациите, които бе настроено да долавя шестото ми чувство.

Положих ножа си настрана, тъй че да мога да греба пръстта с две ръце, и след няколко минути вече бях изкопал дупка с дължина около ярд и два фута ширина, дълбока шест или осем инча. Знаех си, че трябва да отида да взема лопата, но почвата беше доста рохка, нямах представа къде да търся лопатата, пък и нямаше начин да спра. Бях призован да продължа да копая без дори най-кратка пауза, подтикван от зловеща и налудничава, но неотменима увереност, че обитателят на този гроб ще се окажа аз, че ще изровя пръстта от собственото си лице и ще се видя как гледам нагоре към себе си. В пристъп на ужас, причинен от непрестанния порой от страховити екстрасензорни видения, аз се зарових в меката пръст вече трескаво, от челото ми по носа и брадичката се стичаше студена пот, пъшках като животно, пъхтях с пламнали дробове. Зарових се по-надълбоко, сумтях с отвращение от тежката парапсихична миризма на смърт, сякаш това беше истинска смрад — по-надълбоко! — понеже трупът бе твърде пресен да е навлязъл в друг етап на разложението освен в най-началния стадий. По-дълбоко. Ръцете ми бяха мръсни, под пръстите бе натъпкана кал, парчета пръст бяха изхвърчали чак до косата ми и бяха залепнали по лицето ми, а аз копаех все по-бясно и по-бясно. Част от съзнанието ми се зарея назад и нагоре, чудеше се дали съм луд, точно както се бях чудил и вгледан в голото и измъчено лице в огледалото на съблекалнята по-предишната нощ.

Ръка.

Бледа.

Леко синкава.

Лежеше в земята пред мен, отпусната в последен покой, сякаш натрупаната около нея пръст бе плащаница, на която дланта бе положена с нежна грижа. Под ноктите и в гънките около кокалчетата бе спечена изсъхнала кръв.

Образите на физическа смърт започнаха да избледняват, след като вече бях осъществил контакт с истинския обект на смърт, от който се лееха.

Бях изкопал вероятно фут и половина и сега внимателно изринах още малко пръст, докато не намерих втората ръка, разкривайки отчасти юмрука… и китките… и част от бицепсите… докато не стана ясно, че починалият е бил положен да почива в традиционната поза с ръце скръстени на гърдите. След това, неспособен да си поема дъх и хипервентилирайки, разтърсван от спазми на страх, от които ми се разтракваха зъбите, започнах да ровя по-старателно над ръцете.

Нос.

Широко чело.

Разтърси ме стържещо глисандо — не звук, а студена вибрация.

Не сметнах за нужно да изчистя всичката пръст от лицето, понеже го познах дори и наполовина заровено. Това беше мъжът — таласъмът, — когото убих в павилиона с блъскащите колички по-миналата нощ. Клепачите му бяха затворени, и двата глазирани в по-тъмно — изглеждаха така, сякаш преди да положи мъртвеца в земята, някой с перверзен хумор го бе намацал със сенки за очи. Горната му устна бе разпъната нагоре в единия край в причинена от rigor mortis гримаса, а между зъбите му имаше заседнала пръст.

С ъгълчето на окото си мярнах движение в друга част на шатрата.

Сепнах се, трескаво врътнах глава и се обърнах към пътеката отвъд въжето, но там нямаше никой. Бях убеден, че съм видял нещо да се движи, и наистина, преди дори да успея да се изправя от гроба, за да проуча какво става, забелязах отново същото движение — треперливи сенки, които изскочиха от покрития със стърготини под, полазиха по стената на шатрата и след това се прибраха в пода. Бяха съпроводени от басово стенание, сякаш някакъв демон от кошмарите е влязъл в задната зала на шатрата и се тътри към мен, още не се вижда от четвъртото помещение, но е само на няколко тежки крачки оттам.

Джоъл Тък?

Явно той бе човекът, измъкнал мъртвия таласъм от „Блъскащите колички“ и заровил го тук. Нямах представа защо го е сторил — дали да ми помогне, да ме обърка, да ме уплаши, а нямах и основа за преценка. Можеше да ми бъде както приятел, така и враг.

Без да отклонявам поглед от отворената страна на бокса, очаквайки там всеки момент да се появи проблем под една или друга форма, сляпо заопипвах зад себе си за ножа, който бях оставил настрани.

Сенките подскочиха отново и отново ги съпроводи тихо стенание, но внезапно осъзнах, че това е само писъкът на усилилия се отвън вятър. Пъргавите сенки също бяха негово безвредно дело. Всеки по-силен порив си проправяше път в шатрата и духнеше ли откъм брезентовия коридор, размърдваше голите, висящи от тавана крушки. Люлеенето на тези крушки съживяваше получилите се сенки.

Облекчен, спрях да опипвам за ножа и отново съсредоточих вниманието си върху трупа.

Очите му бяха отворени.

Отскочих, но след това установих, че си остават все пак мъртви и невиждащи очи, покрити с прозрачен, млечен слой, който бе отразил светлината изотгоре и изглеждаше почти като скреж. Плътта на мъртвеца бе все тъй отпусната, устата му — все още застинала в подигравателна гримаса, между разтворените му устни все тъй имаше пръст, натъпкана между зъбите. На гърлото му зееше ужасната рана от ножа — макар че не изглеждаше толкова зле, каквато я помнех — и нито си поемаше дъх, нито издишаше. Почти сигурен бях, че не е жив. Очевидно стряскащото отваряне на клепачите не е било нищо друго освен един от онези посмъртни мускулни спазми, които често изкарват ангелите на младите студенти по медицина и новоизпечените съдебни лекари. Да, несъмнено. Но… от друга страна… дали пък тези нервни реакции и мускулни спазми бяха възможни почти два дни след смъртта му? Или подобни странни реакции се ограничаваха в рамките на няколкото часа непосредствено след смъртта? Е, добре де, тогава може би клепачите са били придържани затворени от тежестта на пръстта, натрупана върху трупа; сега, когато я бях махнал, клепачите се отвориха…

Мъртвецът не се беше съживил.

Само лудите хора са убедени, че са виждали ходещи трупове.

Не бях луд.

Не бях.

Взирах се надолу в мъртвеца и постепенно бясното ми дишане се поуспокои. Бързото като на заек тупкане на сърцето ми също намаля.

Така. Така беше по-добре.

Започнах да се питам отново защо Джоъл Тък е погребал трупа вместо мен и защо, след като ми бе направил тази услуга, не бе излязъл от строя, за да си получи полагаемото за това. А и защо би го направил на първо място? Защо да става съучастник в убийство? Освен, разбира се, ако Джоъл Тък знаеше, че не съм убил просто някакво си човешко същество. Дали беше възможно, може би чрез третото си око, той също да вижда таласъми и да симпатизира на моите пориви за изтребването им?

Какъвто и да беше случаят, сега не беше моментът да мисля за него. Във всеки миг патрулната кола можеше да завие покрай Шоквил и да забележи, че лампите светят. Въпреки че вече бях лунапарковец, а не нашественик като преди две нощи, те все пак щяха да поискат да знаят какво съм правил в концесия, която не притежавам и на която не работя. Ако откриеха гроба или, още по-лошо, труп, статутът ми на лунапарковец нямаше да ме защити от арест, съдебно дело и доживотен затвор.

Използвайки двете си ръце, започнах да насипвам изкопаната пръст обратно в частично разкрития гроб. Щом влажните буци се посипаха по ръцете на мъртвеца, едната помръдна, метна шепа пръст към мен, прицелвайки се в лицето ми, а другата длан се сгърчи спазматично като ранен рак, мъртвите очи примигнаха и докато падах и след това отпълзявах заднешком, трупът надигна глава и се захвана да се измъкне от своето място за не тъй окончателен покой.

При това не ставах свидетел на видение.

Това беше реалност.

Изпищях. От гърлото ми не излезе нито звук.

Разтърсих яростно глава в твърдо като диамант отрицание на тази невъзможна гледка. На мен ми се струваше, че трупът се е надигнал, понеже само преди секунди си бях представял същото това зловещо развитие на събитията и лудата мисъл по някакъв начин бе придобила ужасната сила да превърне кошмара в реалност, сякаш въображението ми беше джин, сбъркал най-лошите ми страхове с желания, които е изпълнил. И ако случаят бе такъв, то тогава можех да натикам джина на въображението ми обратно в лампата му, да си отжелая това чудовищно видение и да бъда спасен.

Но без значение колко усърдно тръсках глава, без значение колко отчаяно отричах онова, което виждах пред себе си, трупът не искаше да легне и да се престори отново на мъртъв. С бели като личинки ръце започна да обарва ръбовете на гроба и се издърпа до седнало положение, втренчен право в мен, със сипещи се от гънките на ризата бучки пръст, с мръсна, разрошена, оплетена и сплъстена коса.

Бях се изсуркал заднешком по пода, докато гърбът ми не опря в брезентовата стена, която отделяше този бокс от следващия. Исках да се изправя, да прескоча въжето пред бокса и да си обирам крушите оттук, но не можех да тичам, така както не можех и да пищя.

Трупът се ухили, от отворената му уста изпадаха парченца влажна пръст, макар че между зъбите му останаха бучици. Озъбените усмивки на оглозгани черепи, влажно-отровните усмивки на змиите, подигравателната гримаса на Лугоши с наметалото на Дракула — всички те бледнееха в сравнение с това гротескно съчетание от обезкървени устни и кални зъби.

Успях да се надигна на колене.

Трупът богохулно завъртя език, избутвайки още влажна пръст от устата си, и слабо простена — по-скоро изтощено, отколкото заплашително: пъшкащ звук, някъде по средата между изхъхряне и гъргорене.

Зинах за въздух и се надигнах като в сън, сякаш напомпван от застоялия газ, излъчван от трупа пред мен.

Забърсах соленото жило на студената пот от ъгълчето на едното си око и сякаш внезапно се озовах в бойна стойка, с извит гръб, отпуснати рамене, ниско приведена глава, същинска маймуна.

Но не знаех какво да направя, освен че бях убеден, че не бива да бягам. По един или друг начин трябваше да се разправя с ужасното създание, да го убия отново, да се справя както трябва този път, Исусе, понеже ако не се справех, тогава то можеше да се извлече оттук и да намери най-близките други таласъми, и да им разкаже какво съм му сторил, и тогава те щяха да научат, че мога да прозирам маскировката им, и щяха да кажат на трети таласъми, и скоро всички от вида им щяха да знаят за мен и щяха да се организират и да ме погнат, да ме преследват, понеже представлявах заплаха за тях, каквато нямаше равна сред човешките същества.

Сега видях, че под покрилите очите му катаракти, даже под самите очи, се забелязва бледо червено сияние — кървавата светлина на другите му очи, таласъмските. Бледа искрица. Слабо адско блещукане. Не яркото сияние от преди. Просто далечна пулсираща жарава във всяка забулена очна орбита. Не виждах други следи от таласъма — нито муцуна, нито озъбена паст (просто намек за онези изпълнени с омраза очи) — може би защото чудовището е било твърде далеч по пътя към смъртта, за да успее да прожектира пълното си присъствие обратно в тази човешка черупка. Но несъмнено дори и толкова би трябвало да е невъзможно. Гърлото му беше разкъсано, мамка му, а сърцето му бе спряло да тупти още в „Блъскащите колички“ по-миналата нощ, и то бе спряло и да диша, в името Христово, не беше дишало цели два дни, докато бе стояло погребано под пода на атракциона — и все още не дишаше, поне доколкото виждах — и бе изгубило толкова кръв, че нямаше как да е останало достатъчно да поддържа кръвообращението му.

Усмивката му се разшири, докато трупът се бореше да се изправи от полуразровения гроб. Но част от тялото му оставаше прикована под почти фут и половина пръст и измъкването на свобода му създаваше известни проблеми. При все това с мъчително усилие и дяволска целеустременост чудовището продължи да копае и да се напъва, като през цялото време извършваше непохватни, насечени движения като повредена машина.

Въпреки че сред блъскащите колички бях помислил таласъма за мъртъв, явно в тялото му се бе съхранила искрица живот. По някакъв начин техният вид явно умееше да се оттегля от смъртта там, където обикновен човек не би имал друг избор, освен да се предаде, но таласъмите изпадаха в състояние на… какво?… може би забавен каданс, нещо от този род, свиваха се в защитна поза около най-слабата искричка жизнена сила, ревниво я пазеха, поддържаха я жива. А после какво? Можеше ли почти мъртъв таласъм постепенно да раздуха искрицата в малко пламъче, да разгори пламъчето до огън, да възстанови увреденото си тяло, да се възкреси и да се върне от гроба? Ако не бях разкопал този труп, дали разкъсаното му гърло щеше да заздравее и дали щеше с вълшебство да възстанови кръвта в тялото си? След няколко седмици, когато лунапаркът отдавна е заминал и панаирният парцел е празен, дали таласъмът щеше да се надигне в зловеща версия на притчата за Лазар, да отвори собствения си гроб отвътре?

Усещах, че се люлея на ръба на психологическата бездна. Ако не бях вече луд, то никога не съм бил по-близо до лудостта от точно този момент.

Сумтейки разочаровано, некоординирано и, по всичко му личеше, не ужасно силно, недишащото, но демонично съживено зверилище започна да копае пръстта, която притискаше долната половина на тялото му, загребваше я настрани с бавна, глупава упоритост. Помътнелите му очи и за миг не се отклониха от мен, наблюдаваха ме настоятелно изпод ниските му, изплескани с кал вежди. Не беше силно, не, но ставаше все по-силно с всеки миг, който прекарвах присвит на място, застинал от ужас. Нападаше приковалата го земя с нарастваща страст и смътното червено сияние в очите му бе започнало да се усилва.

Ножът.

Оръжието се намираше до гроба. Люляната от вятъра електрическа крушка се клатеше на собствения си кабел над нас, а яркото й отражение танцуваше напред-назад по стоманеното острие, което лежеше на пода под нея, то му придаваше вид на магическо оръжие, все едно не беше обикновен нож, а истински Ескалибур; всъщност за мен в този мрачен миг той бе не по-малко ценен от всеки един магически меч, изваден от ножница от камък. Но за да се добера до ножа, щеше да се наложи да вляза в обсега на полумъртвото нещо.

Дълбоко в разкъсаното си гърло трупът издаде треперлив, влажен, кискащ се звук, който може и да беше смях — смехът на обитателите на лудници или на прокълнатите.

Тварта почти си беше освободила единия крак.

С внезапна решителност пролазих напред към ножа.

Чудовището ме предвиди, замахна с тромавата си ръка и избута оръжието встрани от мен. С трака-трака-трак и финално искрящо проблясване ножът се завъртя сред стружките и изчезна в мрака под ръба на дървената платформа, на която се намираше празният стол на Джоъл Тък.

Дори не се замислих за ръкопашен бой. Знаех, че нямам шанс да задуша зомби или да му изтръгна живота с юмруци. Все едно да се биеш с плаващи пясъци. Тварта може и да изглеждаше бавна и слаба, но въпреки това щеше да понесе много, да ме изчака, да се съпротивлява, докато напълно капна, а след това да ме довърши с бавни, тежки удари.

Ножът бе единственият ми шанс.

Тъй че се хвърлих покрай плиткия гроб и тварта ме сграбчи за крака с едната си ледена ръка, която незабавно предаде вътрешния си студ през крачола ми и в собствената ми плът, но аз го сритах, забивайки ботуша си в едното му слепоочие, и успях да се измъкна. Препъвайки се в задния ъгъл на дванайсетфутовия бокс, полупаднах и полурухнах на колене, а след това се проснах по корем до мястото, където ножът бе изчезнал в цепнатината под платформата. Тя беше може би пет инча широка, имаше предостатъчно място да си пъхнеш ръката. Бръкнах вътре, порових отдолу, напипах прахоляк и стружки, и чакъл, и стар изкривен гвоздей, но не и нож. Чух мъртвата твар нечленоразделно да гъргори зад мен, ровеше пръстта, измъкваше крайниците си от гроба, пльокаше, сумтеше и дращеше. Без да спирам да погледна през рамо, аз се притиснах към платформата, докато в рамото ми не се заби болезнено ръбът на една дъска, и се напънах да посегна на шест инча по-навътре, опипвах, мъчех се да видя чрез връхчетата на пръстите си, не само да почувствам, но не намерих нищо освен малко парче дърво и хрускава целофанена опаковка от цигари или бонбон, тъй че явно не достигах достатъчно навътре и ме измъчваше мисълта, че, дори не подозирам, а ръката ми се намира на косъм от желания предмет, така че нямам избор, освен да се пропъхна по-навътре, само още на два инча, моля… — ето! — по-навътре, но все още не успявах, не намирах следа от ножа, тъй че се придвижих малко наляво, сега надясно, трескаво сграбчвах празния въздух, прахоляк и туфи суха трева, а сега зад гърба ми се разнесе и гърголещо кикотещ се звук и стържотупването на тежка стъпка, а аз скимтях, чувах се да скимтя и не можех да се спра — още само един инч! — и под платформата нещо бодна палеца ми, острият връх на ножа най-сетне, а аз сграбчих връхчето на острието между палеца и показалеца си, издърпах го, обърнах хватката си върху него — но преди да успея да се изправя или поне да се обърна по гръб, трупът се наведе над мен, сграбчи ме за яката и за дъното на панталоните, вдигна ме с повече сила, отколкото очаквах от него, залюля ме, метна ме и аз се приземих тежко в гроба, с лицето надолу — с нос, опрян в дъждовен червей и с натъпкана с пръст уста.

Давейки се и преглъщайки някои бучки, но успявайки да изплюя повечето, аз се преобърнах по гръб точно когато умствено увреденият таласъм се прекатери и преметна строшено машинното си тяло през ръба на гроба. Втренчи се в мен. Очите му бяха от лед и огън. Несигурната му сянка танцуваше напред-назад над мен, докато крушката се люлееше на кабела си.

Помежду ни нямаше достатъчно разстояние, за да хвърля ножа успешно. Въпреки това, внезапно доловил намеренията на мъртвата гадина, стиснах дръжката му с две ръце, вдигнах оръжието право пред мен и напънах рамене и лакти, и китки, насочил острието към чудовището в същия миг, в който то разпери ръце и — ухилено безумно — рухна към мен. Наниза се на ножа и ръцете ми поддадоха под тежестта му. То се срути върху мен и ми изкара въздуха.

Макар че ножът бе забит до дръжката в небиещото му сърце, чудовището още не можеше да се усмири, брадичката му бе отпусната на рамото ми и то притисна едната си студена, мазна буза до моята. Мърмореше нечленоразделно в ухото ми с тон, обезкуражително напомнящ този на човек в пристъп на страст. Ръцете и краката му трепкаха, бързи като крайници на паяк, но изгубили целта си, а дланите му трепереха и мърдаха.

С влени от всеобхватното отвращение и несравним ужас сили аз бутах, натисках, удрях, ритах, подмятах, ръчках, усуквах, драпах и си проправях път изпод тварта, докато не си сменихме позициите, аз бях върху него, с коляно върху слабините му и положил другото в пръстта отстрани, бълвах проклятия, съставени наполовина от думи и наполовина също толкова нечленоразделни, колкото и дърдоренето, което излизаше от все още помръдващите устни на врага ми, и измъкнах ножа от сърцето му и го набучках отново и отново, и отново, в гърлото, гърдите и корема, отново и пак, и пак. Без цел и ентусиазъм чудовището размахваше към мен подобните си на тухли юмруци, но дори в безумната си лудост успявах да се изплъзна на повечето удари без затруднения, макар че няколко ме улучиха по ръцете и раменете и бяха ефикасни. В крайна сметка ножът ми доведе до желания резултат, прекъсвайки пулсиращото раково образувание на неестествен живот, който съживяваше студената плът, накълца го малко по малко, докато накрая гърчещите се крака на мъртвото нещо се усмириха, ръцете му взеха да замахват все по-бавно и наслуки, накрая то започна да хапе собствения си език. Дланите му най-сетне се отпуснаха безжизнено до хълбоците, а устата му зина и бледата червена светлина на таласъмското съзнание изгасна в очите му.

Бях го убил.

Отново.

Но убийството не стигаше. Трябваше да се уверя, че чудовището щеше да си остане мъртво. Вече виждах ясно, че смъртоносната рана на гърлото му наистина се бе затворила отчасти от онзи ден насам. До тази вечер не бях предполагал, че таласъмите, също като вампирите в европейския фолклор, понякога можеха да се самовъзкресяват, ако не са били ликвидирани с достатъчно настоятелност. Сега, когато знаех мрачната истина, не можех да поемам рискове. Докато приливната вълна на адреналина още се плискаше в тялото ми, преди да се срутя във всепоглъщащо отчаяние и гадене, отрязах главата на чудовището. Не беше лесно, но ножът ми беше остър, острието — от закалена стомана, а и аз все още се крепях на крилете на ужаса и гнева. Поне разфасоването бе безкръвно, защото вече бях източил трупа преди две нощи.

Отвън горещият летен вятър налиташе срещу шатрата със силни стенания и съскане. Издуващите се платна от брезент напъваха срещу въжетата и колците, пукаха, барабаняха, шляпаха като крила на голяма, черна птица, която се опитва да излети, но е прикована за кацалка на земята.

Големи, черни нощни пеперуди се стрелкаха около люлеещите се крушки и добавяха криволичещите си сенки към въртопа от светлина и странни, изкривени силуети. Гледани с очи, фокусирани през лупите на паниката и замъглени от острата пот, тези постоянни фантомни движения бяха влудяващи и само влошаваха прииждащите вълни на световъртежа, които вече се разбиваха в тялото ми.

Когато най-сетне свърших с обезглавяването, обмислих дали да не сложа главата на тварта между краката й и да запълня гроба, но това ми се струваше опасно непълно разместване на останките. Лесно можех да си представя трупа, отново погребан, постепенно да придвижва длани под земята, посягайки към отрязаната си глава, как се самосглобява, разкъсаната му шия зараства, парчетата от прерязания му гръбнак се спояват, червената светлина се завръща в странните му очи… Накрая положих главата настрани и препогребах само тялото. Отъпках мястото, уплътнявайки пръстта доколкото ми беше по силите, след това отново разпръснах стружки отгоре.

Понесъл главата за косата, с чувството, че съм варварин и дивак, и без да харесвам това усещане дори за миг, избързах до изхода от Шоквил и угасих лампите.

Крилото, което бях развързал, пляскаше в бурната нощ. Предпазливо надникнах към лунапарка, но в гаснещата светлина на залязващата луна не забелязах следи от движение, като изключим спектралните силуети на носещите се прашни „духове“, които виещият вятър бе призовал.

Измъкнах се навън, оставих главата, завързах брезента на изхода, вдигнах отново товара си и крадешком забързах по алеята към задния край на парцела, между две целомъдрено тъмни шатри на представления с момичета, през струпани камиони, които стърчаха като дремещи слонове, покрай генератори и големи, празни дървени бурета, през празно поле и към най-близкия език на гората, която прегръщаше от три страни парковия парцел. С всяка крачка все повече се плашех, че главата, която се люлееше на дръжката си от коса, отново ще се съживи — ново сияние ще блесне в очите й, устните ще се сгърчат, зъбите ще затракат — и я държах в опъната ръка, по-далеч от мен, та да не я блъсна, без да искам, в крака си и да й дам шанс да забие зъби дълбоко в тялото ми.

Разбира се, главата беше мъртва, животът я бе напуснал завинаги. Стърженето и щракането на зъбите й, както и задавеното, гневно и изпълнено с омраза мърморене бяха само плод на трескавите ми фантазии. Въображението ми не само тичаше до мен, а галопираше, търчеше, препускаше през кошмарен пейзаж с ужасяващи възможности. Когато най-сетне си проправих път през храсталаците под дърветата, намерих малка полянка до едно поточе и положих отрязаната глава на удобна каменна подложка, дори древните и бледи лунни лъчи осигуряваха достатъчно светлина, че да докажат, че страховете ми са безпочвени и обектът на ужаса ми не проявява признаци на живот, естествен или не.

Пръстта близо до потока беше мека, влажна глина, която лесно се копаеше с голи ръце. Дърветата, чиито черни като нощта корони приличаха на вещерски поли и роби, стояха стража по периметъра на поляната, докато изравях дупка, погребвах главата, отъпквах пръстта и прикривах усилията си с разпиляване на мъртви листа и борови иглички.

Сега, за да извърши подвига на Лазаровото прераждане, безглавият труп трябваше първо да се измъкне от ямата си в лунапарка; да изпълзи сляпо до гората, да намери полянката, да ексхумира собствената си глава от този втори гроб. Макар че събитията от последния час ми бяха вдъхнали още по-голямо уважение към злодейските способности на таласъмската раса, бях доста уверен, че дори и чудовищата не биха могли да преодолеят подобни сериозни препятствия към възкресението. Звярът беше мъртъв и щеше да си остане мъртъв.

Придвижването от шатрите до гората, копаенето на дупката и погребването на главата бяха извършени почти в паника. Тъй че постоях на полянката за момент, с отпуснати вяло ръце и се опитах да се успокоя. Не беше лесно.

Постоянно се сещах за чичо Дентън в далечния Орегон. Дали неговият зле насечен труп се бе излекувал в уюта на собствения му ковчег и дали си бе проправил път извън гроба няколко седмици след като бях побягнал от закона? Дали, за да си отмъсти на семейство Станфиъс, не бе навестил фермерската къща, където все още живееха майка ми и сестрите ми и дали те бяха станали таласъмски жертви заради мен? Не. Това беше немислимо. Не бих могъл да живея под смазващото тегло на такава вина. Дентън не се беше завърнал. Като начало през онзи кървав ден, когато бях тръгнал да го убивам, той се беше сражавал с такава злоба, че гневът ми бе преминал в състояние много подобно на психологическа треска и аз бях нанесъл страховити щети с брадвата, размахвайки я с налудничаво себеотрицание дори след като бях осъзнал, че чичо ми е мъртъв; той беше толкова размазан и щателно разчленен, че нямаше как да се е самосглобил отново. Освен това, дори ако бе постигнал възкресение, надали щеше да се върне при дома на Станфиъс или някъде в близост до долините на Сискию, където го познаваха, защото чудото на завръщането му от гроба щеше да изуми света и да съсредоточи върху него вниманието на всички. Бях сигурен, че той все още си е в ковчега и се разлага — но ако не се бе задържал в гроба, тогава беше отишъл далеч от Орегон и живееше под ново име, и измъчваше други невинни, а не роднините ми.

Обърнах гръб на поляната, прегазих храсталака и се върнах назад към откритото поле, където нощта бе обгърната от аромата на жълт енчец. Бях изминал само половината от пътя до лунапарка, когато осъзнах, че все още усещам вкуса на пръст в устата си, от хапката, която бях поел насилствено, когато ме хвърлиха в таласъмския гроб. Този отвратителен вкус ми припомни всички подробности от ужасиите от изминалия час и някак успя да разчупи савана от вцепенение, което ме бе защитило от пропадане в нищото, докато вършех онова, което трябваше да бъде свършено. Връхлетя ме вълна от гадене. Паднах на ръце и колене, увесих глава и се захванах да повръщам в тревата и енчеца.

Когато гаденето утихна, изпълзях на няколко фута встрани и се проснах по гръб, примигвайки срещу звездите, поемайки си дъх и опитвайки се да събера сили да продължа.

Беше четири и петдесет сутринта. Оранжевото слънце на утрото не беше на повече от час разстояние.

Тази мисъл ми припомни невиждащото оранжево око на челото на Джоъл Тък. Джоъл Тък… той беше измъкнал трупа от павилиона с блъскащите колички и го беше заровил, което можеше да се явява действие на човек, който знае какво са таласъмите и иска да ми помогне. Почти със сигурност Джоъл Тък беше и човекът, дошъл във фургона ми, докато спях миналата нощ и оставил двата пропуска — един за блъскащите колички и един за виенското колело — върху сгънатите ми джинси. Той се беше опитал да ми каже, че знае какво е станало при блъскащите колички и че също като мен знае за предстоящите събития при виенското колело. Можеше да вижда таласъмите и до някаква степен усещаше зловещите енергии около виенското колело, явно чрез собствения си екстрасензорен дар, вероятно не толкова силен като моя.

За първи път изобщо се сблъсквах с притежател на каквито и да е парапсихични способности и определено това беше първият път, когато съм се натъкнал на друг, способен да вижда у таласъмите онова, което действително представляват. За миг ме заля усещането за братска близост — за сроденост толкова значима и тъй отчаяно копняна, че направо изби сълзи в очите ми. Не бях сам.

Но защо Джоъл пипаше толкова завоалирано? Защо се колебаеше да ме просвети, че знае за братството, което споделяхме? Очевидно причината беше, че не иска да знам какъв е. Но защо? Защото… защото не ми е приятел. Внезапно ми хрумна, че Джоъл Тък може да се смята за неутрален в битката между човечеството и таласъмската раса. В крайна сметка от негова гледна точка обикновените хора се отнасяха с него по-зле, отколкото таласъмите, дори и само защото се срещаше с човешки същества всеки ден, а с таласъми — само от време на време. Изгнаник, отхвърлен и дори осмиван от обществото като цяло, лишен от всякакво достойнство освен в рамките на убежището лунапарк, той като нищо можеше да смята, че няма причини да се противопоставя на войната на таласъмите срещу паричковците. Ако случаят беше такъв, Джоъл ми бе помогнал с мъртвото тяло и ме бе насочил към възникналата при виенското колело опасност само поради това, че тези таласъмски планове директно засягаха лунапарковците, единствените хора, на които той дължеше подкрепа в тази тайна война. Освен това не искаше да се свърже с мен открито, понеже усещаше, че моята вендета срещу демоните не се ограничава в рамките на карнавала и не искаше да бъде въвлечен в по-мащабен конфликт — имаше желание да се бие във войната само когато тя стигне до него.

Беше ми помогнал веднъж, но нямаше да ми помага постоянно.

Когато се стигне до същността на нещата, все пак си оставах практически сам.

Луната залезе. Нощта стана извънредно тъмна.

Изтощен, аз се надигнах от тревата и златния енчец и се упътих към съблекалнята под голямата трибуна, където си измих ръцете, отделих петнайсетина минути да изчовъркам пръстта изпод ноктите си и се изкъпах. След това се прибрах във фургона на поляната, където се намираше определеното ми легло.

Съквартирантът ми по спалня — Барни Куадлоу — хъркаше шумно.

Съблякох се и си легнах. Чувствах се физически и умствено вцепенен.

Утехата, която бях получил — и дарил — с Рия Рейнс, беше само смътен спомен, макар че се бяхме разделили преди няма и два часа; скорошният ужас бе много по-ярък, като нов слой боя, положен върху радостта, царила в душата ми. Що се отнася до прекараното с девойката време, в момента можех да си спомня по-скоро променливите й настроения, дълбоката й и необяснима тъга, понеже знаех, че тази Рия рано или късно ще стане причина за нова криза, с която ще трябва да се разправям.

Толкова камъни носех на плещите си…

Прекалено много!

Бях само на седемнайсет!

Заплаках тихомълком за Орегон, за изгубените си сестри и майчината любов, останала далеч зад гърба ми.

Копнеех за сън.

Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е отдих.

Йонтсдаун отстоеше на по-малко от два дни.