Дийн Кунц
Отвъдни очи (6)

Шеста глава
Дъщеря на слънцето

Щабът на лунапарка бе разположен в три ярко боядисани фургона — всеки с нарисувана на него лъскава стилизирана дъга. Бяха подредени в непълен квадрат, чиято предна страна липсваше. Отпред ги пазеше разглобяема оградка от пана. Г-н Тимъти Джордан-Желето държеше кабинет в дългия фургон отляво, която приютяваше също счетоводителя и жената, която всяка заран раздаваше рула с билети.

Почаках половин час в простата, застлана с линолеум стая, където плешивият счетоводител, г-н Дули, ровеше в купчина листове. Докато работеше, той равномерно хрупаше от блюдо с репички, пиперчици и черни маслини, а уханният му дъх изпълваше стаята, макар никой от влизащите да не изглеждаше притеснен от това — те дори не го забелязваха.

Донякъде очаквах все някой от посетителите да нахлуе с новината за изчезнал лунапарковец или дори за такъв, който е бил открит мъртъв в района на блъскащите колички, а след това щяха да погледнат към мен, понеже бях външен, новодошъл и вероятен заподозрян, и щяха да видят вината на лицето ми и… Само че никой не вдигна тревога.

След известно време ми казаха, че г-н Джордан е готов да ме приеме и когато влязох в кабинета му в дъното на фургона, разбрах веднага откъде е получил прякора си. Не му стигаха два или три инча до шест фута, беше може би шест или седем инча по-нисък от Джоъл Тък, но тежеше горе-долу толкова, колкото новия ми познат, тоест поне двеста и седемдесет паунда. В лице приличаше на пудинг, с объл нос, все едно направен от светла слива и с брадичка, безформена като пелмен.

Когато минах през вратата му, на бюрото навърташе кръгчета една количка играчка. Беше малък кабриолет с четири седнали в него мънички клоуна и докато се движеше, клоуните се редуваха да се изправят и после да сядат.

Докато навиваше друга играчка, Желето възкликна:

— Виж я само! Получих я едва вчера. Абсолютно велика е! Абсолютно!

Сложи я на бюрото и видях, че е метално куче с многоставни крачета, които го изстреляха през бюрото в серия бавни салта. Желето го гледаше със светнали от задоволство очи.

Озърнах се из стаята и видях играчки навсякъде. На едната стена бяха окачени лавици, по които нямаше книги, а само пъстроцветна колекция миниатюрни колички с пружина, камиончета, фигурки, а също и малка вятърна мелница, която вероятно се гордееше с движещи се крила. В ъгъла две марионетки висяха окачени на дъска, за да не се оплитат водещите им конци, а в другия ъгъл върху стол нащрек бе кацнала кукла на вентрилоквист.

Погледнах отново към бюрото, навреме да видя как кучето завършва едно последно, още по-бавно салто. След като осигурената от последната размотала се намотка на пружината енергия се изчерпа, то седна на задни лапи и вдигна предните, сякаш молеше за одобрение на каскадите му.

Желето Джордан ме погледна, ухилен широко:

— Не е ли абсолютно върховно?

Харесах го незабавно.

— Страхотно е! — казах.

— Тъй значи, искаш да се присъединиш към „Сомбра Брадърс“, а? — попита той и се облегна удобно в креслото си веднага щом седнах на отсрещното.

— Да, сър.

— Предполагам, че не си концесионер със собствена шатра, който иска да си плати за привилегията да получи място на трасето?

— Не, сър. Само на седемнайсет съм.

— О, хич не ми играй картата на младостта! Познавам концесионери на тази възраст. Знам едно девойче, което на петнайсет започна като гадателка на тегло, имаше наистина привлекателен номер, омагьосваше паричковците и се справи много добре, добави няколко други дребни игри към империята си и успя да си купи патешко стрелбище по времето, когато беше на твоята възраст, а патешките стрелбища хич не са евтини. Трийсет и пет хиляди гущера струваше.

— Е, предполагам, че в сравнение с нея вече съм изтеглил губещата карта на живота.

Желето Джордан се ухили. Имаше хубава усмивка.

— Тогава сигурно искаш да станеш работник в „Сомбра Брадърс“.

— Да, сър. Или ако някой от концесионерите си търси помощник за каквото и…

— Предполагам, че не си нищо повече от ячък тип, ходещ мускул, дето не може да се справи с друго, освен да сглобява „Гмуркача бомбардировач“ и виенското колело и да товари камиони и да влачи на гръб оборудването. Така ли е? Нямаш какво повече да предложиш освен потта си?

Наведох се напред в стола си:

— Мога да въртя всяка шмекерия, която съществува, всяка игра от типа „всеки печели“. Мога да въртя „Мишия лабиринт“ сръчно като всеки майстор. Що-годе ставам за глашатай, по-добър съм от две трети от момчетата, които чух да подвикват на публиката по шатрите и парцалките, където съм работил, макар че не твърдя да съм така добър като даровитите викачи, които вероятно се закачат в най-добрите представления като вашето. Много добър Бозо от „Хвърли-топни“ съм, понеже нямам против да се мокря и понеже обидите, с които замервам паричковците, не са гадни, а са смешни и те винаги реагират по-добре на смехории. Мога да правя какво ли не.

— Бре-бре — каза Желето Джордан, — като че ли боговете са се усмихнали на „Сомбра Брадърс“ днес, мътните ме взели, ако не е тъй, да ни пратят такъв изумителен млад специалист по всичко! Абсолютно изумително. Абсолютно!

— Подигравайте ми се, ако щете, г-н Джордан, но, моля ви, намерете ми място! Кълна се, че няма да ви разочаровам.

Желето се изправи и се протегна, а коремът му се разлюля.

— Добре, Слим, мисля, че ще споделя с Рия Рейнс за теб. Тя е концесионерка. Трябва й човек да ръководи нейния „Як удар“. Правил ли си някога такова нещо?

— Естествено.

— Добре. Ако тя те хареса и ако успееш да се разбереш с нея, значи си уреден. Ако не се погодите, върни се пак при мен и ще те пратя при някой друг или пък ще те сложа на заплата при „Сомбра Брадърс“.

Аз също се надигнах.

— Тази госпожа Рейнс…

— Госпожица.

— След като повдигнахте въпроса… с нея трудно ли е да се погодиш, или има нещо друго?

Желето се усмихна:

— Ще видиш. Сега, що се отнася до спалното място, предполагам, че не си се дотъркалял дотук със собствен фургон така, както си нямаш и собствена концесия, тъй че ще искаш да опънеш телеса в някой от спалните фургони на трупата. Ще намеря къде се нуждаят от още един съквартирант, а ти можеш да си платиш наема за първата седмица на Кеш Дули, счетоводителя, с когото си се срещнал в другата стая. Размърдах се с неудобство.

— Ами, такова, оставих раницата и спалния си чувал отвън, а и наистина предпочитам да спя под звездите. По-здравословно е!

— Тук не е позволено — отвърна Желето. — Инак една камара бачкатори щяха да спят на земята, да пият на открито, да копулират с всичко живо от жени до скитащи котки и това щеше да ни превърне в някакво абсолютно опърпано зрелище, каквото определено не сме. Ние сме представление от класа от край до край.

— О!

Той наклони глава и присви очи срещу мен:

— Зле си с парите?

— Ами…

— Не можеш да платиш наема?

Свих рамене.

— Ще те носим на гръб две седмици — реши Желето. — След това ще си плащаш като всички други.

— Леле, благодаря, г-н Джордан!

— Наричай ме Желето, щом вече си един от нас.

— Благодаря, Желе, но ми стига да ме носите и една седмица. След това ще съм си стъпил на краката. А сега оттук направо при „Якия удар“ ли да ходя? Знам къде е, знам и че днес ще има представление от единайсет часа, което означава, че до отварянето на вратите остават десетина минути.

Джордан все още бърчеше чело срещу ми. Тлъстинките се сбираха около очите му и сливоподобният му нос се гънеше, все едно всеки момент щеше да се превърне във фурма. Запита:

— Закусвал ли си вече?

— Не, сър. Не бях гладен.

— Вече е, кажи-речи, обяд.

— Все още не съм гладен.

— Аз пък винаги съм гладен — довери ми Желето. — А снощи вечерял ли си?

— Аз ли?

— Ти я.

— Много ясно!

Той се намръщи недоверчиво, порови в джоба си, извади чифт еднодоларови банкноти и заобиколи бюрото, протегнал ръка към мен.

— О, не, г-н Джордан…

— Желето…

— … Желе. Не мога да приема!

— Само заем — отвърна новият ми шеф, хвана ме за ръката и натъпка парите в шепата ми. — Ще ми ги върнеш. Това е абсолютен факт.

— Но аз не съм чак толкова зле с наличните. Имам малко…

— Колко?

— Ами… десет долара.

Дебелакът се ухили отново:

— Покажи ми ги!

— А?

— Лъжец. Колко са всъщност?

Сведох очи към краката си.

— Честно, колко са? Кажи ми истината! — предупреди ме Желето.

— Ами… такова… дванайсет цента.

— А, ясно, разбрах. Ти си абсолютен Рокфелер. Добри небеса, определено ме втриса да си представя, че се опитах да ти заема пари. Богат човек на седемнайсет, очевидно наследник на съкровището на Вандербилт… — Джордан ми даде още два долара. — Сега ме чуй г-н Отвратително богато хлапе, отиваш право при закусвалнята на Сам Трайзър до въртележката. Тя е една от най-добрите при нас, а и отваря рано, за да обслужи лунапарковците. Вземи си един хубав обяд и след това иди да се срещнеш с Рия Рейнс при „Якия удар“.

Кимнах, засрамен от бедността си, понеже Станфиъс никога не разчитат на случайни хора освен на други Станфиъс. Въпреки това, смирен и изпаднал в самосъжаление, бях и благодарен за добронамерената благотворителност на дебелака.

Когато стигнах до вратата и я отворих, той добави:

— Почакай малко!

Обърнах се и го видях да се взира в мен по начин, по-различен от преди. Беше ме премервал, за да прецени характера и способностите ми, и моето чувство за отговорност, а сега ме гледаше така, както хандикапър проучва кон, на който възнамерява да заложи.

— Ти си силен младеж — заяви Желето. — Имаш хубави бицепси. Добри рамене. И в движенията те бива. Струва ми се, че можеш да се погрижиш за себе си в напрегната ситуация.

Понеже явно се очакваше някакъв отговор, казах:

— Ами… мога, да.

Почудих се какво ли ще каже, ако му разправя, че до момента съм убил четири таласъма — четири свинолики, кучезъби твари със змийски езици, смъртоносни червени очи и нокти като рапири.

Желето ме погледа мълчаливо още малко и накрая отсече:

— Чуй сега, ако се спогодите с Рия, за нея и ще работиш. Но утре ще искам да свършиш една специална работа за мен. Вероятно няма да се случи нищо сериозно, но има и такава вероятност. Ако се стигне до най-лошото, може да се наложи да се счепкаш с някого. Но подозирам, че ще е достатъчно само да стоиш и да изглеждаш страховито.

— Както пожелаете — отвърнах.

— Няма ли да попиташ за какво става дума?

— Може да ми обясните и утре.

— Не искаш ли възможност да се откажеш?

— Не.

— В цялата работа определено има и риск!

Вдигнах четирите долара, които ми беше дал Желето:

— Купихте си поемането на рискове.

— Евтино се продаваш.

— Нямам предвид, че съм купен с четири долара, Желе. А с любезността ви.

На домакина ми му стана неудобно от комплимента.

— Я си обирай крушите оттук, хапни обяд и върви да си печелиш хляба! В парка не търпим лентяи!

Чувствайки се по-добре, отколкото от месеци насам, излязох от предния кабинет и Кеш Дули ми предложи да си оставя снаряжението при него, докато ми намерят легло във фургоните, а след това отидох при закусвалнята на Сам Тризър, за да похапна за обяд. Наричат този тип барачки „закусвални“ или „щандчета“, понеже няма места за сядане, та трябва просто да си вземеш храната и да я изядеш в движение. Хапнах два идеални чили дога, пържени картофки и ванилов шейк и след това се насочих към алеята.

Според класацията на провинциалните панаири този беше доста над средното ниво, практически от големите — но не чак толкова голям, колкото важни панаири на места като Милуоки, Сейнт Пол, Топека, Питсбърг и Литъл Рок, където приходите от входа можеше да достигнат четвърт милион в хубав ден. При все това четвъртък беше близо до уикенда. А и беше лято, децата не ходеха на училище, пък и много хора бяха на почивка. Освен това в сърцето на селскостопанска Пенсилвания панаирът беше най-големият съществуващ източник на интересни преживявания — хората идваха от петдесет-шестдесет мили наоколо — и макар че портите току-що бяха отворени, хиляди паричковци вече се тълпяха по алеята. Всички щури будки и останалите игри бяха готови да въртят бизнес, операторите им започваха да захранват преминаващите тълпи и много от атракционите вече работеха. Във въздуха се носеше аромат на пуканки, дизелово гориво и готварска мазнина. Пищната фантазия тепърва въртеше ръчката на двигателя си, но след няколко часа щеше да работи с пълна пара — хиляда екзотични звуци, всепоглъщащото сияние на цветове и движения, които с времето ще се раздуват, докато накрая се превърнат в самата вселена, докато стане невъзможно да повярва човек, че отвъд панаирния парцел съществува нещо друго.

Подминах „Блъскащите колички“, отчасти изтръпнал в очакване да видя полиция и тълпа ужасени зяпачи, но будката за билети беше отворена и количките се движеха, а паричковците пищяха, но само от възбуда, докато блъскаха една в друга гумените брони на возилата си. Ако някой беше забелязал пресните петна на пода на павилиона, то не беше осъзнал, че са от кръв.

Питах се къде ли е отнесъл трупа неизвестният ми помощник, чудех се кога ли най-сетне ще излезе на открито и ще ми се разкрие. И когато се разкрие, какво ще иска от мен, за да запази мълчанието си?

„Якият удар“ се намираше на две трети от протежението на първото площадче, от външната страна на парцела, сместен между игра с балони и малката раирана шатра на гадателката. Беше просто устройство, което се състоеше от осемнайсетинчова квадратна подложка за удряне, качена на пружини и предназначена да измерва силата на сблъсъка, и противотежест, оформена като висок двайсет фута термометър с камбанка на върха му. Младежите, които искаха да впечатлят момичетата си, трябваше да платят само петдесет цента, да вземат осигурения от оператора ковашки чук, да го завъртят яката и да стоварят удар върху подложката. Това щеше да покатери малко дървено блокче нагоре по термометъра, разделен на пет секции: БАБИШКЕРА, ДЯДКО, ДОБРО МОМЧЕ, КОРАВ ТИП И МЪЖАГА. Ако си мъжага достатъчно да качиш блокчето чак до върха и да разклатиш камбанката, не само впечатляваш момичето си и получаваш по-добра възможност да бръкнеш в гащичките й, преди нощта да отмине, но печелиш и евтино плюшено животинче.

До „Якия удар“ се намираше сергийка с рошави плюшени мечета, които не изглеждаха и наполовина толкова евтинджос, колкото са обикновените награди в такъв тип игри, а на столче до мечетата седеше най-красивото момиче, което някога съм виждал. Носеше кафяви джинси и карирана риза в кафяво и червено и смътно забелязах, че тялото й е жилаво и изумително пропорционално, но, честно казано, не се вглеждах особено в телосложението й — не и тогава, а чак по-късно, — понеже първоначално вниманието ми бе привлечено от косата и лицето й.

Гъстата, мека, копринена, блестяща коса, твърде руса да я наречеш махагонова и твърде махагонова да я определиш като руса, бе сресана от едната страна на лицето на девойката, наполовина закривайки едното й око и напомняйки ми за Вероника Лейк, онази кинозвезда от по-раншни времена. Ако върху изключителното й лице имаше какъвто и да е недостатък, то това бе именно съвършенството на чертите й, което придаваше на момичето донякъде студен, отсъстващ и недостъпен вид. Очите й бяха големи, сини и прозрачни. Горещото августовско слънце се стичаше по хубавицата, сякаш тя се намираше на сцена, вместо кацнала върху износен дървен стол, и то не я озаряваше по същия начин като всички останали по алеята; слънцето сякаш я харесваше, лееше се върху нея както баща би гледал любимата си дъщеря, като подчертаваше естествения блясък на косата й, гордо разкриваше порцелановата гладкост на кожата й, с обич се долепваше до изваяните й скули и артистично оформения нос, загатваше, но не осветяваше изцяло огромните дълбини и множеството тайни в очарователните очи на момичето.

Стоях, вцепенен и зяпах поне минута или две, докато красавицата си въртеше номера. Подмами паричко от зяпачите, взе му петдесетте цента, симпатизираше на неспособността му да вдигне дървената пречка над ДОБРО МОМЧЕ и гладко го омагьоса да си изтърси джобовете за още три яки удара. Девойката наруши всичките правила за реклама на атракцион: не се присмиваше на паричковците, ни най-малко; практически никога не повишаваше глас до крясък и въпреки това с призива си надмогваше музиката откъм шатрата на гадателката, съперничещия вик на глашатая на играта с балони в съседство и нарастващия рев на тълпата по алеята. И — което беше най-необичайното — така и не стана от столчето, не се опита да примами паричковците при себе си с енергична демонстрация на глашатайски умения, дори не правеше драматични жестове, комични танцови стъпки, шумни шеги, сексуални намеци, двусмислици или някоя от другите стандартни техники. Речта на красавицата бе лукаво-забавна и тя самата бе прекрасна; това стигаше, а собственичката на атракциона беше и достатъчно умна да знае, че стига.

Тя ми изкара дъха.

Със стеснително тътрене, каквото понякога ме обзема около хубави момичета, най-сетне се приближих към нея и тя ме помисли за паричко, който иска да върти чука, но аз казах:

— Не, търся госпожица Рейнс.

— Защо?

— Желето Джордан ме праща.

— Ти ли си Слим? Аз съм Рия Рейнс.

— О! — възкликнах поразен, понеже тя изглеждаше просто като момиче, надали много по-голямо от мен, а не лукавата и агресивна концесионерка, с която очаквах да работя.

Леко намръщване разкриви леко лицето й, но не намали с нищо красотата й.

— На колко си години?

— Седемнайсет.

— По-млад ми се струваш.

— Скоро ще съм на осемнайсет — отвърнах, за да се защитя.

— Това е обичайният ред в природата.

— Какво?

— След това ще станеш на деветнайсет, после на двайсет, а след това няма да имаш спирка — обясни Рия с определена нотка сарказъм в гласа.

Доловил, че тя най-вероятно е от типа момичета, които по-добре биха реагирали на шега, отколкото на сервилност, аз се усмихнах и отвърнах:

— Предполагам, че при теб не е било така. Струва ми се, че си прескочила право от двайсетте към деветдесетте.

Тя не ми се усмихна в отговор, а хладината не я напусна, но поне спря да се мръщи.

— Можеш ли да говориш?

— Че аз не говоря ли?

— Знаеш какво имам предвид!

Вместо отговор вдигнах чука, стоварих го върху подложката достатъчно силно да звънна камбанката и да привлека вниманието на по-близките паричковци, обърнах се към алеята и се впуснах в шашмалогията. След няколко минути бях докарал три гущера.

— Ще свършиш работа! — заяви Рия Рейнс. Когато ми говореше, тя се взираше право в очите ми и от погледа й ми ставаше по-горещо, отколкото от августовското слънце. — Трябва само да знаеш, че играта не е нечестна, което ти вече доказа, и не те искам да ми бъдеш прикритие за номера. В „Сомбра Брадърс“ не допускат нагласени игри и агенти измамници, а и аз не бих ги държала, дори ако бяха позволени. Не е лесно да разклатиш камбанката; всъщност е дяволски трудно, но паричкото получава честна възможност за победа и когато успее, си получава наградата без увъртания.

— Разбрах те.

Рия си свали престилката за пари и чантичката с рестото и ми ги предаде, след което заговори решително и лаконично като нетърпящ глупости младши мениджър в „Дженерал Мотърс“:

— Ще пратя някой около пет следобед и ще си свободен от пет до осем, за вечеря, за дрямка, ако ти трябва, след което се връщаш и продължаваш, докато лунапаркът затвори. Ще донесеш приходите си при мен, във фургона ми, довечера на поляната. Моят е „Еърстрийм“, най-големият, който се произвежда. Ще го познаеш, понеже е единственият, закачен за чисто нов, червен еднотонен пикап „Шеви“. Ако играеш честно и не правиш глупости, като например да обираш каймака, ще се справяш чудесно на работа при мен. Притежавам още няколко концесии и винаги търся подходящия тип човек, който може да носи отговорност. Ще ти се плаща в края на всеки ден и ако си достатъчно добър глашатай да подобриш средните приходи, тогава ще получаваш и дял от по-високата печалба. Ако си честен с мен, няма да получиш по-добра сделка при никой друг. Но — чуй ме сега и се считай за предупреден — ако ме водиш за носа, мамиш ме, ще се погрижа оттогава насетне да си носиш топките в торбичка. Разбрахме ли се?

— Да.

— Добре!

Припомних си, че Желето Джонсън спомена за момичето, започнало като гадателка на тегло и проправило си път към голяма концесия на седемнайсет години, и казах:

— Ъъъ, да не би някоя от онези други игри, които спомена, да е патешко стрелбище?

— Патешко стрелбище, сергия за гадаене на теглото, „Хвърли бутилка“, една будчица, която специализира в пица, детска возилка на име „Веселото влакче от анимациите“, както и дял от седемдесет процента в допълнително представление, наречено „Животински странности“ — изброи Рия сухо. — А и не съм нито на дванайсет, нито на деветдесет, на двайсет и една съм и за дяволски кратко време съм извървяла дяволски дълъг път от нищото. Не съм се сдобила с притежанията си с наивност или тъпота. В мен няма нищо присъщо на паричковците и докато не забравяш това, Слим, ще се разбираме прекрасно!

Без да пита дали имам други въпроси, госпожица Рейнс се отдалечи по алеята. С всяка решителна крачка, която правеше, малкият й, твърд, висок задник се завърташе изкусително в тесните й джинси.

Гледах я, докато се изгуби от поглед в сгъстяващата се тълпа. След това, осъзнавайки внезапно в какво положение се намирам, оставих чантата с дребните и престилката с парите, обърнах се към „Якия удар“, вдигнах чука, завъртях го няколко пъти един след друг и разклатих камбанката при шест от ударите, и не спрях, докато бях в състояние да се обърна към преминаващите паричковци без притеснението, предизвикано от твърде видима ерекция.

 

 

В течение на следобеда управлявах „Якия удар“ с истинско удоволствие. Струйката паричковци прерасна в поточе и после в река, която се стичаше безконечно покрай атракционите в топлия летен блясък, и аз им вадех лъскавите половин доларчета почти така успешно, все едно лично им бърках в джобовете.

Дори когато видях първия си за деня таласъм няколко минути след два следобед, доброто ми настроение и високият ентусиазъм не ме напуснаха. Бях свикнал да виждам седем-осем таласъма седмично, доста повече, ако работех в парк, който привлича сериозни тълпи, или пътувах през голям град с много струпани на едно място хора. Отдавна бях пресметнал, че средно един на четири или петстотин души е таласъм с маскировка, което означаваше, че са към половин милион само в САЩ, тъй че ако не бях свикнал да ги виждам навсякъде, където отида, щях да съм се побъркал, преди дори да стигна в лунапарка на „Сомбра Брадърс“. Вече знаех, че те не осъзнават специалната опасност, която представлявам за тях — нямаха представа, че мога да виждам през маскировката им, тъй че не ми обръщаха някакво особено внимание. Сърбяха ме ръцете да убия всеки един, който видя, понеже знаех от опит, че таласъмите са враждебно настроени към човечеството и нямат друга цел, освен да сеят болка и нещастие по земята. При все това рядко срещах самотен таласъм при обстоятелства, които позволяваха да го нападна, и освен ако не исках да изуча вътрешността на затвора отвътре, не се осмелявах да заколя някоя от омразните твари на открито пред свидетели, които не можеха да забележат дявола под човешкия костюм.

Таласъмът, който мина покрай „Якия удар“ малко след два следобед, беше удобно настанен в тялото на паричко: едър, русоляв, с открито лице — добронамерено фермерче на осемнайсет или деветнайсет, облечено в потник, изрязани джинси и сандали. Беше заедно с двамина други на същата възраст, но и двамата не бяха таласъми, и досущ приличаше на най-невинния на вид гражданин, който някога сте виждали, шегуваше се и се перчеше малко, и много се забавляваше. Но под човешката глазура таласъмът надничаше с огнени очи.

Фермерчето не спря при „Якия удар“, а аз продължих да си изпълнявам номера, докато го наблюдавах как ме подминава, а няма и десет минути по-късно видях второ чудовище. Това бе приело облика на набит, сивокос господин на около петдесет и пет, само дето нечовешките му форми бяха отвратително разголени пред погледа ми.

Знаех, че това, което виждам, не е всъщност таласъмът в оригиналната му форма, затворен в някакъв вид пластмасова плът. Човешкото тяло си е съвсем истинско. Предполагам, че възприемах като „реален“ или духа на таласъма, или биологичния потенциал на върколашката му същност.

А в три без четвърт видях още двамина. На външен вид представляваха просто двойка привлекателни девойчета, зяпачки от малкия град, на които им се върти главата от лунапарка. Но в тях се криеха чудовищни твари с трепкащи розови зурли.

В четири покрай „Якия удар“ бяха минали четирийсет таласъма и няколко от тях дори бяха спрели да изпробват силата си, и по това време доброто ми настроение най-сетне се бе изпарило. Нямаше начин тълпата по алеята да наброява повече от шест до осем хиляди, тъй че чудовищата сред паричковците многократно превъзхождаха обичайното съотношение.

Ставаше нещо; нещо щеше да се случи днес следобед на централната алея на „Сомбра Брадърс“ и това изумително сборище на таласъми имаше една цел — да станат свидетели на човешкото нещастие и страдание. Целият им вид сякаш не просто се наслаждаваше на нашата болка, а направо процъфтяваше от нея, хранеше се с нея, сякаш агонията ни беше тяхна единствена — или основна — прехрана. Бях ги срещал на големи групи единствено на сцени на трагедии: погребението на четирима гимназисти от футболния отбор, загинали в автобусна катастрофа в родното ми градче преди няколко години; ужасна верижна катастрофа в Колорадо; пожар в Чикаго. Сега, колкото повече таласъми забелязвах сред обикновените паричковци, толкова по-студено ми ставаше насред августовската жега.

По времето, когато ми хрумна обяснение на събитието, бях толкова на нокти, че сериозно обмислях да използвам ножа в ботуша си, да накълцам поне един-двама от тях и след това да хукна да си спасявам кожата. Но точно тогава осъзнах какво всъщност се случва. Таласъмите бяха дошли да видят инцидента в павилиона на „Блъскащите колички“, в очакване някой шофьор да бъде осакатен или убит. Да. Разбира се! Точно с това се бе занимавал копелдакът снощи, преди да му се изпреча и да го убия. Бих сигурен, че знам какво е имал намерение да направи, защото бе човъркал захранването на моторчето на една от малките колички. Като го убих, без да знам, бях спасил някой нещастен паричко от електрическия стол.

По таласъмската мрежа се бе предал слухът: Смърт, болка, ужасно осакатяване и масова истерия на лунапарка утре! Не пропускайте това изумително представление! Доведете жената и децата! Кръв и цвърчаща плът! Шоу за цялото семейство!

В отговор на това съобщение зяпачите се събираха, но обещаният пир от човешка мъка не им бе сервиран, така че обикаляха по алеята и се опитваха да разберат какво се е случило, може би дори търсеха таласъма, когото бях убил.

От четири следобед докъм пет, когато се появи да ме смени другият работник, духът ми се бе повишавал непрестанно, понеже не бях забелязал нито един враг повече. Свободен от дежурство, прекарах половин час в обикаляне из тълпата, но таласъмите явно се бяха разотишли разочаровани.

Върнах се в закусвалнята на Сам Тризър да си взема вечеря. Почувствах се много по-добре, след като похапнах и дори си подсвирквах, когато по пътя ми към щаба на лунапарка, където се канех да проверя в кой фургон са ме настанили, се срещнах с Желето Джордан при въртележката.

— Как върви? — попита той, повишавайки глас да надвика музиката на калиопата.

— Страхотно.

Преместихме се до будката за билети, встрани от потока паричковци.

Желето похапваше шоколадова поничка. Облиза устни и каза:

— Рия явно не ти е отхапала нито ушите, нито пръстите.

— Тя е мила — отвърнах.

Той вдигна вежди.

— Ами такава си е — защитих се, — малко е сурова може би и определено е твърда в приказките. Но под всичкото това се крие една достойна дама, чувствителна и заслужаваща си да я опознае човек!

— О, ти си прав. Абсолютно. Не се изненадвам от думите ти — а от това, че така бързо прозря през коравата й маска. Повечето хора не си дават труда да търсят доброто в нея, а мнозина никога не го и забелязват.

Духът ми се повиши още повече, когато чух от него потвърждението на смътните ми парапсихични впечатления. Искаше ми се Рия да се окаже добра. Много ми се щеше под маската на Ледената дева тя да излезе свястна. Исках да е човек, когото си струва да опознаеш. Дявол го взел, всичко това се свеждаше до едно — просто я желаех и не исках да се окаже, че бленувам някоя, която си е съвсем истинска кучка.

— Кеш Дули ти е намерил фургон, където да се настаниш — добави Желето. — По-добре да свършиш тая работа, докато си в почивка!

— Така и ще сторя!

Чувствах се чудесно, когато започнах да му обръщам гръб, но после с ъгълчето на окото си видях нещо, което ме свали с трясък от висините. Завъртях се трескаво обратно към Желето, като се молех да съм си въобразил онова, което ми се стори, че съм зърнал, но не беше просто плод на въображението ми: все още си беше там. Кръв. По цялото лице на господин Джордан имаше кръв. Не истинска, нали разбирате. Той си дояждаше шоколадовата поничка, не беше ранен, не изпитваше болка. Това, което ми се изпречваше, беше ясновидско видение, знамение за предстоящо насилие. И не просто за някакво насилие. Наложен върху живия Желето беше образ на лицето му в смъртта, с отворени и невиждащи очи, с омацани с кръв пухкави бузи. Той не плуваше през реката на времето към някакво нараняване… а към неизбежна смърт.

Г-н Джордан примигна срещу мен:

— Какво има?

— Ъъъ…

Ясновидското видение избледня.

— Има ли нещо, Слим?

Видението бе изчезнало.

Нямаше как да кажа на г-н Джордан какво съм видял и да го накарам да повярва. А и дори ако можех да го принудя да ми има доверие, нямаше начин да успея да променя бъдещето.

— Слим?

— Не — отвърнах. — Няма нищо. Просто…

— Е?

— Исках пак да благодаря.

— Прекалено си благодарен, хлапе. Не мога да понасям лигави кученца — Желето се намръщи. — А сега си обирай крушите от полезрението ми!

Поколебах се. След това, за да прикрия объркването и страха си, добавих:

— Това твоята версия на Рия Рейнс ли беше?

Той примигна отново и ми се ухили:

— Да. Как ти се стори?

— Почти го докара на суровост!

Оставих го да се смее, а докато се отдалечавах, се опитах да се самоубедя, че предсказанията ми невинаги се сбъдват… (макар че се сбъдваха почти винаги).

… и че дори ако той ще умре, няма да е скоро… (макар че долавях, че всъщност ще е съвсем скоро).

… и че дори ако ще е скоро, почти сигурно мога да измисля какво да сторя, за да предотвратя събитието.

Все нещо.

Почти сигурно.