Дийн Кунц
Отвъдни очи (22)

Двадесет и втора глава
По петите на дяволското дело

На следващата сутрин, в петък, наехме къща на „Епъл Лейн“, в предградие кажи-речи извън градската черта, в омърляното подножие на древните източни планини, недалеч от най-големите въгледобивни мини на окръга. Къщата беше отдалечена на повече от двеста ярда от улицата, намираше се в края на посипана с чакъл алея, вкочанена от лед и задавена със сняг. Агентът от фирмата за недвижими имоти ни посъветва да си вземем вериги за гумите, каквито имаше и той. Дърветата — най-вече борове и смърчове, но имаше и доста оголени от зимата кленове и брези, и лаврови дървета — се спускаха от стръмните склонове над нас и ограждаха от три страни скрития под бяло наметало зимен двор. В този мрачен, сив ден нямаше пряка слънчева светлина да опипва в периметъра на гората; следователно обезпокоително дълбок мрак започваше незабавно отвъд линията на дърветата и изпълваше горите накъдето и да погледнех, все едно нощта, кондензирана, бе потърсила прикритие там при възхода на утрото. Къщата, която се даваше обзаведена, приютяваше в двуетажната си шперплатова черупка три малки спални, една баня, дневна, трапезария и кухня, всичко това под покрив от асфалтови плочи — и клечеше над мрачно, влажно мазе с нисък таван, в което се намираше нафтов котел за отопление.

В тази подземна пещера се бяха случвали потресаващи извращения. С шестото си чувство долових екстрасензорни остатъци от мъчения, болка, убийство, лудост и диващина в мига, когато агентът по недвижими имоти, Джим Гарууд, отвори вратата в горния край на стълбите. Злото се надигна нагоре, пулсиращо и тъмно, като кръв от рана. Не изпитвах желание да се спускам на това отвратително място.

Но Джим Гарууд, разговорлив и открит мъж на средна възраст с крехко телосложение, искаше да погледнем отблизо котела и да ни инструктира как да боравим с него, и не се сещах как да му откажа, без да събудя любопитството му. Колебливо го последвах с Рия надолу в тази яма на човешкото страдание, стиснал здраво дървения парапет на стълбите и опитвайки се да не се задавя от смрадта на кръв, повръщано и горяща плът, която надушвах само аз — застояли миризми от друго време. В подножието на стълбите тръгнах с много внимателни стъпки, за да не се олюлея от ужаса на отдавнашни събития, които за мен на практика се случваха в момента.

Гарууд сочеше бюфетите и лавиците, подредени по протежение на едната стена, без да забелязва миризмата на смърт, която долавях аз и дори без да споменава сегашните неприятни миризми — мухъл в различни форми — каза:

— Тук долу има предостатъчно място за съхранение.

— Виждам — отвърна Рия.

Това, което аз виждах, беше кървяща и ужасена жена, гола и прикована за котел на въглища, който се издигаше на същата циментова платформа, на която сега бе закотвена новата, нафтова версия. Тялото на жената бе покрито с рани и синини. Едното й око беше черно и подуто дотам, че да не се отваря. Долавях, че името й е Дора Пенфийлд и се страхува, че съпругът на снаха й, Клаус Оркенуолд, ще я разчлени и парче по парче ще натика тялото й в пламъците на котела, докато децата й гледат ужасени. И именно това се беше случило с нея, макар че се напъвах отчаяно и успешно да блокирам ясновидските образи от същинската й смърт.

— През зимата „Томпсън Ойл“ правят доставки на всеки три седмици — обясняваше Гарууд, — и по-рядко през есента.

— Колко струва да се напълни резервоарът? — попита Рия, играейки умело ролята на загрижена за бюджета млада дама.

Аз гледах към шестгодишно момченце и седемгодишно момиченце, жертви на жестоко насилие — пребити и с изпочупени кости. Макар че тези сърцераздирателни беззащитни същества бяха отдавна мъртви, техните стенания, викове от болка и жалостиви молби за милост отекваха до мен през коридорите на времето, пронизващи тресчици мъчителен звук. Едва се сдържах да не се разплача за децата.

Видях също особено кръвожаден на вид таласъм — самият Клаус Оркенуолд — да размахва кожен колан, остен за говеда и след това други гнусни инструменти за мъчение. Все едно беше наполовина таласъм и наполовина касапин от Гестапо, той крачеше напред-назад през самоделната си тъмница, в един момент в човешката си маскировка, в друг — напълно преобразен, за да подклажда ужаса у жертвите си, чертите му бяха очертани от примигващата оранжева светлина на огъня, струяща от отворената врата на котела.

Някак си успях да продължа да се усмихвам и да кимам на Джим Гарууд. Някак си дори успях да задам един-два въпроса. Някак си успях да изляза от мазето, без да разкрия крайния си потрес, макар че така и не разбрах как точно успях да пресъздам убедителен образ на доброжелателност, докато ме връхлитаха тези мрачни еманации.

Отново горе, при здраво затворена врата на мазето, не долавях следи от убийствената история на влажното долно помещение. С всяко продължително издишване пречиствах дробовете си от просмукания с кръв и жлъчка дъх на онези отдавнашни жестокости. Все пак реших, че къщата беше с идеално местоположение за нуждите ни и осигуряваше достатъчно удобства и анонимност, така че щяхме да я наемем и просто нямаше да се спускам отново по стълбите в мазето.

Бяхме снабдили Гарууд с фалшиви имена — Боб и Хелън Барнуел от Филаделфия. За да обясним липсата си на заетост в района внимателно бяхме подготвили версия, според която сме студенти по геология и след получаването на бакалавърската и магистърската си степени сме се заели с шестмесечни полеви проучвания, свързани с определени странности на скалните пластове в Апалачите. Това прикритие бе създадено, за да обясни евентуални походи, които можеше да ни се наложи да предприемем в планините, за да проучваме минните входове и работните площадки на „Лайтнинг Коул Къмпани“.

Бях на почти осемнадесет и по-опитен от много мъже дваж по-възрастни от мен, но — разбира се — не бях на достатъчно години, че да съм се сдобил с две научни степени и да съм стигнал до средата на доктората си. При все това изглеждах години по-възрастен от реалната си възраст — знаете причините.

Рия, която беше по-голяма от мен, имаше вид на достатъчно зряла да е тази, за която се представя. Дори след хирургичните операции на лицето й и промяната на цвета на косата от русо в гарвановочерно, необичайната й красота и мощна сексуалност й придаваха зрялост, която я правеше да изглежда още по-голяма, отколкото всъщност беше. Нещо повече, трудният живот, зачернен от много трагичност, й придаваше вид на осъзната и опитна в ежедневието жена, изпреварващ възрастта й с години.

Джим Гарууд не се усъмни в нас.

Миналия вторник, още в Гибтаун, Плъзгавия Еди ни беше снабдил с фалшиви шофьорски книжки и други фалшифицирани документи, които да подкрепят самоличностите на семейство Барнуел, макар че нямаше такива, доказващи връзката ни с университета „Темпъл“ във Филаделфия. Преценихме, че Гарууд няма да се престарае да ни проверява — ако изобщо опита, — защото наемахме къщата на „Епъл Лейн“ за шест месеца. Освен това плащахме в аванс цялата стойност на наема, включително сериозен депозит — и всичко в брой, което ни правеше привлекателни и относително сигурни наематели.

В днешно време, когато всички кабинети са компютризирани и за броени часове може да бъде получен доклад за кредитното ти състояние, който ще разкрие всичко от местоработата ти до навиците за ходене до тоалетната, търсенето на потвърждение на представената история би било на практика автоматично. Но навремето, през 1964-та, революцията на микрочиповете тепърва предстоеше; информационната индустрия едва прохождаше и хората по-често биваха приемани на доверие, според външния си вид и честната си дума.

Благодаря на Господ, че Гарууд не разбираше от геология и не би могъл да ни задава подвеждащи въпроси.

Върнахме се в кабинета му да подпишем договора за наем, дадохме му парите и взехме ключовете.

Вече разполагахме с база за операцията си.

Преместихме си нещата в дома на „Епъл Лейн“. Макар че къщата ми се бе струвала подходяща в началото, когато се върнахме като законни наематели я счетох за разстройваща. Имах чувството, че тя някак си ни наблюдава, че в стените й витае много враждебно настроено същество; че осветителните й тела са всевиждащи очи, че ни приветства и това приветствие не съдържа добра воля, а само ужасен глад.

След това подкарахме към града, за да се занимаем с проучвания.

 

 

Градската библиотека беше внушителна готическа сграда в съседство с общината. Гранитните й стени бяха потъмнели, нашарени и леко ожулени от трупаните с години налепи от стоманолеярната, прахоляка от локомотивното депо и гнилия дъх на мините за въглища. Поръбеният със зъбери покрив, тесните зарешетени прозорци, дълбоко втъкнатият вход и тежката дървена врата придаваха впечатлението, че сградата е хранилище, в което се пази нещо с много по-голяма финансова стойност от книгите.

Вътре имаше прости, здраво сглобени дъбови маси и столове, където посетителите можеха да четат — макар и не с удобства. Зад масите бяха разположени кантонерки — високи осем фута лавици, обграждащи островчета, озарени от кехлибарени крушки, увиснали под широки конусовидни, емайлирани в синьо метални абажури. Островчетата бяха тесни и доста дълги, начупени, с ъгли и създаваха лабиринт. По неизвестна причина се сетих за египетските гробници, скрити дълбоко в пирамидални купчини от камък, в които е нахлул човекът от двайсети век, понесъл електрическо осветление там, където досега са горели само маслени лампи и восъчни свещи.

Ние с Рия пътувахме по тези обградени от книги коридори и се къпехме в миризмата на пожълтяваща хартия и мухлясали платнени обложки. Чувствах се като в Лондон на Дикенс и арабския свят на Бъртън, и хиляди други светове на хиляди други писатели, събрани тук, за да бъдат вдишани и асимилирани практически без нуждата от четене, сякаш са гъби, които излъчват зловонни облаци от полени и при вдишване те опрашват ума и въображението. Копнеех да взема някой том от лавиците и да избягам в страниците му, та дори и да става дума за кошмарните светове на Лъвкрафт, По или Брам Стокър — все щяха да са по-привлекателни от истинския, в който се налагаше да живеем.

При все това бяхме дошли преди всичко да ползваме „Йонтсдаун Реджистър“, чиито броеве се намираха в дъното на огромната основна зала, отвъд лавиците. По-новите издания на вестника се съхраняваха в големи картотечни чекмеджета, подредени съобразно датата на публикация, а по-старите броеве бяха качени на ролки микрофилм. С Рия прекарахме няколко часа в ровене из събитията от последните седем месеца и бяхме научили доста.

Обезглавените тела на началник Лайсъл Келско и неговият заместник бяха намерени в патрулната кола, там където Джоъл Тък и Люк Бендинго я бяха изоставили в онази нощ на клане миналото лято. Бях очаквал полицията да припише убийствата на някой приходящ — което всъщност и се беше случило. Но за мой шок и объркване научих, че са извършили арест — един млад скитник на име Уолтър Демброу, който по идея бе извършил самоубийство в затворническата си килия, два дни след като направил самопризнания и бил обвинен в две убийства. Обесил се. С въже, направено от собствената му скъсана риза.

Паяците на вината защъкаха по гърба ми и се настаниха в сърцето ми, за да си похапнат.

Двамата с Рия едновременно отклонихме очи от екрана на микрофилмовия четец и се спогледахме.

За момент и двамата бяхме останали без дар слово, нямахме сили да проговорим, не смеехме да пророним и дума. После…

— Мили Боже! — прошепна тя, макар че наблизо нямаше никой, който да ни подслуша.

Гадеше ми се. Радвах се, че съм седнал, понеже внезапно ме обзе слабост.

— Той не се е обесил — казах.

— Не. Спестили са му усилието и са го сторили вместо него.

— След Господ знае какви мъчения.

Рия прехапа устната си и не продума нищо повече.

Някъде сред лавиците мърмореха хора. Тихи стъпки се отдалечаваха в ухаещия на хартия лабиринт.

Потръпнах.

— В определен смисъл… аз съм убил Демброу. Той е умрял заради мен!

Рия поклати глава:

— Не.

— Да. Като убих Келско и заместника му, като дадох на таласъмите извинение да преследват Демброу…

— Той е бил скитник, Слим! — каза Рия остро и ме хвана за ръката. — Да не смяташ, че много скитници излизат живи от този град? Тези твари живеят от болката и страданията ни. С удоволствие си търсят нови жертви. А най-лесните такива са скитниците — бездомници, битници в търсене на просвещение или каквото там, мътните ги взели, търсят битниците, хлапета, които хващат пътя, за да открият себе си. Грабни някой от тях от шосето, пребий го и го мъчи, и го убий, погреби тихо тялото и никой никога няма да разбере какво се е случило — и няма да му пука. От гледната точка на таласъмите това е по-безопасно, отколкото да убиваш местни, а е също толкова задоволително, така че много се съмнявам, че биха пропуснали златната възможност да измъчват и убият всеки един скитник. Ако ти не беше убил Келско и заместника му, този Демброу най-вероятно е щял да изчезне по пътя си през Йонтсдаун, тъй че да срещне горе-долу същия край. Единствената разлика е, че сега е бил използван за жертвен козел — убедително тяло, което да помогне на ченгетата да затворят досието на случай, който са сметнали за неразрешим. Ти не си отговорен!

— Ако не аз, то кой? — продумах нещастно.

— Таласъмите — отвърна Рия. — Демонските изчадия. И, в Божието име, ще ги накараме да си платят за Демброу заедно с всичко друго!

Думите и пламът й ме накараха да се почувствам малко (макар и не особено) по-добре.

Сухотата на книгите — която изникваше в представите благодарение на хрущенето, с което някакъв невидим читател прелистваше твърдите страници на един скрит остров — се предаде и на мен. Докато мислех за Уолтър Демброу, изкупил със смъртта си моите грехове, сърцето ми сякаш се спаружи. Бях пламнал с температура и пресъхнала уста и когато си прочистих гърлото, се чу хъхрене.

Зачетохме по-нататък и открихме, че Келско е бил заменен от нов началник на полицията, чието име бе шокиращо познато: Оркенуолд, Клаус Оркенуолд. Той беше таласъмът, посетил някога именно къщата, която наемахме на „Епъл Лейн“ и в която бе живяла зълва му. Заради едното удоволствие я беше измъчвал и разчленил, след това я беше натъпкал в котела — а накрая пак там след нея бяха заминали и двете й деца. Бях видял тези кървави престъпления с отвъдното си зрение, когато Джим Гарууд настоя да ни заведе в смърдящото на мухъл мазе; после, в колата, бях разказал на Рия за разстройващите си видения. Сега се взирахме един в друг с изненада и притеснение, чудейки се какво ли е значението на това съвпадение.

Както вече съм казвал, от време на време ме връхлитат мрачни пристъпи, по време на които вярвам, че светът несъмнено е безсмислен сбор от случайни събития и реакции, където животът няма стойностна цел, всичко е празнота и пепел и безцелна жестокост. В такова настроение съм като интелектуален брат на чернодумния автор на „Еклесиаст“.

Днес изобщо не бях изпаднал в подобно настроение.

В други случаи, когато съм в по-духовно — ако и да не е по-добро състояние, — виждам в битието ни странни и очарователни мотиви, които не мога да разбера, хвърлям окуражителни погледи към щателно подредена вселена, в която нищо от случващото се не е случайно. С отвъдните си очи смътно възприемам пътеводна сила, по-висш порядък интелект, който има някаква полза от нас — може би ни е поставил важна цел. Долавям наличие на подредба, макар че точната й природа и смисъл си остават за мен пълна загадка.

Днес бях в именно такова настроение.

Ние с Рия не се бяхме върнали в Йонтсдаун по свое собствено желание. Било ни е писано да дойдем пак, за да се разправим с Оркенуолд — или със системата, която той въплъщаваше.

Във възхитена статия за Оркенуолд репортерът на „Реджистър“ пишеше за смелостта, проявена от полицая при преодоляването на няколко лични трагедии. Беше се омъжил за вдовица с три деца — Маги Уолш, с моминско име Пенфийлд — и след две години от брак, смятан навред за благословено щастлив — бе изгубил жена си и осиновените си деца във внезапен пожар, помел къщата една нощ, докато Оркенуолд бил дежурен. Огънят горял толкова силно, че от семейството останали само кости.

И двамата с Рия не си дадохме труд да изразяваме мнение, че пожарът не е бил случайност и че ако телата не са били изпепелени в огъня, всеки честен съдебен лекар би открил доказателства за брутални наранявания, несвързани с пожара.

Месец след тази трагедия се случила втора — партньорът по патрулка и шурей на Оркенуолд, Тим Пенфийлд, бил застрелян и убит от крадец в склад; веднага след това насилникът паднал удобна жертва на куршума на Клаус.

И двамата с Рия не споменахме очевидното: че шуреят на Клаус Оркенуолд не е бил таласъм и по някаква причина е започнал да подозира, че партньорът му е убил Маги и трите й деца, заради което Оркенуолд е замислил да го убие.

„Реджистър“ цитираше Оркенуолд да казва в онзи момент: „Наистина не знам дали мога да продължа с работата в полицията. Той не ми беше просто шурей. Беше ми партньор, най-добрият ми приятел — най-добрият приятел, който някога съм имал, и само колко ми се иска аз да бях застрелян и убит на негово място!“ Беше изнесъл превъзходно представление, като се има предвид, че Оркенуолд несъмнено бе гръмнал не само партньора си, но и някакъв невинен зяпач, върху когото хитро бе хвърлил вината. Предсказуемо бързото му връщане на работа бе смятано за пореден знак за смелостта и чувството му на отговорност.

Присвита пред четеца за микрофилми, Рия се обгърна с ръце и потрепери.

Нямаше нужда да питам за причината за полазилите я тръпки.

Потрих студените си ръце една в друга.

Зимен вятър с лъвски глас ревеше и пищеше по котешки срещу високите, тесни и мътни прозорци на библиотеката, но звукът му не можеше да ни вцепени повече, отколкото вече се бяхме смръзнали.

Имах чувството, че не чета обикновена вестникарска ретроспекция, а съм навлязъл дълбоко в забранената „Книга на мъртвите“, в която варварските действия на демоните са щателно записани от някакъв пръкнат в Ада писар.

В течение на шестнайсет месеца Клаус Оркенуолд осигурявал финансово овдовялата си зълва, Дора Пенфийлд, и нейните две деца. Но бил поразен от нова трагедия, когато те тримата изчезнали безследно.

Знаех какво се е случило с тях. Бях видял — и чул, и усетил — ужасните им страдания в обладаното от призраци мазе в паянтовата къща на „Епъл Лейн“.

След като се оженил за сестрата на Тим Пенфийлд, а после измъчвал и убил нея и децата й, застрелял Тим Пенфийлд и набедил за това обикновен обирджия, Оркенуолд се заел да изличи и последните оцелели членове на рода Пенфийлд.

Таласъмите са ловците.

Ние сме плячката.

Те ни преследват неуморно в свят, който е за тях просто огромен ловен резерват.

Нямаше нужда да чета нататък. Но продължих въпреки всичко — сякаш като прегледах лъжите на „Реджистър“, ставах безмълвен свидетел на истината за смъртта на Пенфийлдови и по начин, който не можех напълно да разбера или обясня, приемах свещения дълг да довърша отмъщението им от тяхно име.

След изчезването на Дора и децата се развихрило двумесечно разследване, докато вината в крайна сметка (и несправедливо) паднала на Уинстън Ярбридж, ерген и бригадир от въгледобивните мини, който живеел в къща на „Епъл Лейн“, на половин миля по-нататък от дома на Дора. Ярбридж тържествено се кълнял в невинността си, за което говорела и репутацията му на кротък и редовно посещаващ църквата човек. В крайна сметка обаче горкият миньор бил осъден под зловещата тежест на събраните доказателства — доказателства, които били предназначени да покажат как, в пристъп на сексуална психопатия, той бил проникнал в дома на Пенфийлд, бил насилил жената и двете деца, след това хладнокръвно ги насякъл на парчета и накрая се отървал от останките им в свръхнагрятия котел, захранван с напоени с нафта въглища. Окървавено бельо, принадлежащо на децата и на г-жа Пенфийлд, било намерено в дома на Уинстън Ярбридж, скрито в пътен сандък, натикан в дъното на килера. Станало ясно, че — както може да се очаква от вманиачен убиец — Ярбридж е запазил по един отрязан пръст от всяка от жертвите, като всеки зловещ пръст бил потопен в малко бурканче със спирт и надписан с името на жертвата. Притежавал също и оръжията на убийството, плюс колекция от порнографски списания, списващи за ентусиасти на БДСМ и садисти. Миньорът твърдял, че тези прокълнати вещи са били подхвърлени в дома му — и те, разбира се, наистина били. Когато открили два негови отпечатъка върху котела в мазето на Пенфийлд, Ярбридж казал, че полицията сигурно лъже за мястото, откъдето са взети отпечатъците — както, разбира се, и било. Полицаите твърдели, че имат твърди доказателства и че мародерът Ярбридж, в онези дни на често капитално наказание, със сигурност ще умре на електрическия стол — както и, разбира се, станало.

Самият Оркенуолд помогнал да се разреши прословутият случай с Ярбридж и, съгласно „Реджистър“, впоследствие с безпрецедентен брой арести и осъдени си изградил главозамайваща кариера на страната на закона. Общото мнение беше, че Оркенуолд силно заслужава повишението до най-високия пост в полицията. Пригодността му за поста бе само потвърдена от бързината, с която бе заловил и арестувал скитника, Уолтър Демброу, за убийството на предшественика му.

Макар че лично убих Лайсъл Келско, с това действие не бях дал и глътка въздух на многострадалните жители на Йонтсдаун. Всъщност кошмарната политическа машина на таласъмската власт бе проработила гладко, издигайки друг майстор на мъченията от редиците си в замяна на убития полицейски началник.

Рия се извърна за малко встрани от микрофилма и се загледа през един от високите прозорци на библиотеката. Само бледа светлина, слаба като лунни лъчи, успяваше да прониже заскреженото стъкло и сиянието на машината за микрофилми осветяваше измъченото й лице доста по-добре. Накрая заключи:

— Човек би си казал, че някъде насред всичко това ще се намери кой да заподозре, че Оркенуолд има пръст в така наречените трагедии, които се случват около него.

— Може би — съгласих се. — А и в обикновено градче може би друг полицай или репортер от вестник, или някой овластен гражданин би решил да огледа по-внимателно страдалеца. Но тук управлява неговата раса. Те са полицията. Таласъми контролират съда, градския съвет, кметството. Много е вероятно да притежават и самия вестник. Държат здраво юздите на всички институции, които могат да бъдат използвани за добиране до истината, тъй че тя си остава завинаги потисната.

Продължихме проучванията си и се върнахме към намотките микрофилми и хартиените издания на ежедневния „Реджистър“. Освен много други факти научихме и че братът на Клаус Оркенуолд — Йенсен Оркенуолд — притежава една трета от „Лайтнинг Коул Къмпани“. Другите партньори — всички те притежатели на по една трета — бяха човек на име Ансън Корди, който беше също и издател и редактор на единствения градски вестник, и кметът Албърт Спекторски — червендалестият политик, с когото се бях срещнал миналото лято, когато дойдох в града с Желето Джордан на мисия като уредник на лунапарка. Паяжината на таласъмската власт бе ясна — и, както и бях подозирал, центърът на тази паяжина май се оказваше „Лайтнинг Коул Къмпани“.

 

 

Когато с Рия най-сетне приключихме с проучването си в библиотеката, рискувахме да посетим Публичния регистър в мазето на общината в съседство. Там гъмжеше от таласъми, макар че чиновниците в самия регистър, които не заемаха позиции на същинска власт, бяха обикновени човешки същества. Там преровихме големите книги за поземлена собственост и, по-скоро за да задоволим любопитството си, отколкото по някаква друга причина, потвърдихме онова, което вече подозирахме: къщата на „Епъл Лейн“, в която бяха загинали Пенфийлдови и която сега наемахме, принадлежеше на Клаус Оркенуолд — новият полицейски началник на Йонтсдаун. Той беше наследил имота от Дора Пенфийлд… след като я беше убил заедно с децата й.

Нашият хазяин, в чиято къща планирахме революция срещу демонския род, беше един от тях.

Тук отново съзрях загадъчната връзка — сякаш имаше такова нещо като съдба, и сякаш нашата неизбежна съдба включваше дълбоко и вероятно смъртоносно обвързване с Йонтсдаун и таласъмския елит.

 

 

Вечеряхме рано в града, напазарувахме и се насочихме към „Епъл Лейн“ малко след падането на нощта, караше Рия.

По време на вечерята бяхме обсъждали дали е разумно да потърсим нова щабквартира, която да не е собственост на таласъм. Но бяхме решили, че ще привлечем повече внимание към себе си като изоставим къщата, след като сме платили наема в аванс и че ще си останем там. Животът на такова зачернено място вероятно изискваше повече внимание и предпазливост, но ние вярвахме, че ще сме в безопасност — или поне в такава безопасност, в каквато бихме били навсякъде другаде в града.

Все още си спомнях притеснението, което ме изпълни при последното ни посещение в къщата, но приписвах колебанията си на напрегнатите си нерви и на адреналиновото изтощение. Въпреки че къщата ме притесняваше, нямах никакви предчувствия, че ще се поставим в опасност, като се настаним да живеем там.

Намирахме се на „Ист Дънканън Роуд“, на две мили от отбивката за „Епъл Лейн“, когато минахме на зелено при един светофар и видяхме патрулка на йонтсдаунската полиция, спряла на червено от дясната ни страна. Живачна улична лампа хвърляше леко пурпурни лъчи през мръсното предно стъкло на тази кола и осигуряваше точно нужното осветление да забележа, че полицаят зад волана е таласъм. Омразното, демонично лице смътно се различаваше под човешката маскировка.

При все това обаче, със специалното си зрение видях и нещо друго, което за момент ме остави без дъх. Рия бе изминала почти половин пресечка, преди да успея да кажа:

— Спри тук!

— Какво?

— Бързо! Отбий на банкета. Спри. Угаси фаровете.

Тя стори както бях заръчал.

— Какво има?

На сърцето ми сякаш му бяха поникнали крила, които размахваше и кръжеше бясно в гърдите ми.

— Онова ченге на кръстовището — казах.

— Забелязах го — отвърна Рия. — Таласъм.

Обърнах по-удобно огледалото за задно виждане и забелязах, че светлините на светофара зад нас още не са се сменили. Полицейската кола все тъй чакаше на ъгъла.

Обясних:

— Трябва да го спрем!

— Ченгето ли?

— Да.

— Да го спрем… да не стори какво?

— Да не убие — отвърнах. — Кани се да убие някого.

— Те всички се канят да убиват някого — възрази Рия. — С това се занимават през цялото време.

— Не. Имам предвид… тази нощ. Ще убие някого тази нощ.

— Сигурен ли си?

— Скоро. Съвсем скоро.

— Кого?

— Не знам. Мисля, че и той още не знае. Но не след дълго, след час или по-малко, ще се натъкне на… възможност. И ще я използва!

Зад нас светофарът примигна в жълто, после светна червено. В същото време в другата посока грейна зеленото, тъй че полицейската кола зави на ъгъла и се насочи към нас.

— Последвай го — казах на Рия. — Но, за Бога, не твърде отблизо. Не трябва да допускаме да осъзнае, че е под наблюдение!

— Слим, на по-съществена мисия сме от спасяването на един живот. Не можем да рискуваме, просто защото…

— Налага се. Ако го оставим да си кара нататък, като знаем, че той ще убие невинен човек тази нощ…

Полицаят ни подмина и се насочи на изток по „Дънканън“.

Отказвайки да последва тази кола, Рия отвърна:

— Слушай, спирането на едно убийство е все едно да се опитващ да запушиш с парче дъвка голяма дупка в язовирна стена. По-добре да се прикриваме и да се занимаваме с проучванията си, да открием как можем да ударим по цялата таласъмска мрежа тук…

— Кити Дженовезе — отвърнах.

Рия се втренчи в мен.

— Не забравяй за Кити Дженовезе! — напомних й.

Тя примигна. Потрепери. Въздъхна. Включи колата на скорост и колебливо последва полицая.