Дийн Кунц
Отвъдни очи (24)

Двадесет и четвърта глава
Клетката и олтарът

Ченгето, което сега лежеше мъртво в собствената си оплескана с кръв кланица, носеше стандартен служебен револвер — „Смит и Уесън“, .357 Магнум. Въоръжих се с него, преди да ида в кухнята и да отворя вратата към площадката на стълбите за мазето.

Странното бълбукащо врещене се носеше нагоре от тъмната дупка и по свой собствен груб начин предаваше вложения смисъл: настоятелност, гняв — и глад. Този звук беше толкова зъл, че сякаш притежаваше осезаемост. Представях си, че мога да напипам самия вик — като влажни спектрални ръце, плъзгащи се по лицето ми и по тялото, студено и лепкаво усещане.

Подземното помещение не беше съвсем тъмно. В невидим ъгъл за нас ъгъл блещукаше мека, разсеяна светлина, вероятно от свещи.

Кати Осбърн и Рия настояха да ме съпроводят. Жена ми, разбира се, не би ми позволила при никакви обстоятелства да посрещна неизвестна опасност сам, а Кати се страхуваше да остане в дневната сама.

Намерих ключа за лампата точно от вътрешната страна на вратата на мазето.

Щракнах го. Под нас се появи кехлибарена светлина, по-ярка и по-стабилна от блясъка на свещите.

Виенето спря.

Припомняйки си парапсихичните изпарения на отдавнашни човешки страдания, които все още лъхаха от стените на мазето в наетата от нас къща на „Епъл Лейн“, аз се пресегнах колкото се може по-добре с шестото си чувство, търсейки сходни гнили излъчвания и на това място. И макар наистина да получих образи и усещания от ясновидско естество, не бяха каквито очаквах — и не приличаха на нищо, което съм срещал преди. Не можех да извлека смисъл от тях: смътни, странни, неясни форми, които не бях в състояние да идентифицирам, всички в черно и бяло и отсенки от сиво, сега подскачаха в груби и трескави ритми — след което пък се полюляваха в бавно зловещо, змийско движение; имаше и внезапни изблици на цветна светлина в зловещи оттенъци, без очевидно значение или източник.

Осъзнавах също и наличието на необичайно силни емоции изливащи се от много объркан ум, като канализационни води от спукана тръба. Не бяха човешки емоции, но бяха по-изкривени и тъмни, отколкото налудните мечти и сънища на дори най-лошите сред хората. Не беше обаче и точно като аурата на таласъм. Бе емоционалният еквивалент на гноясала, гангренозна плът; долових, че навлизам в езеро от убийствен и налудничав, хаотичен вътрешен свят. Лудостта — и лежащата под нея жажда за кръв — бяха толкова отвратителни, че се наложи да се изтегля оттам и бързо да закепенча шестото си чувство колкото се може по-добре, за да се защитя от нежеланото излъчване.

Сигурно съм се олюлял леко на площадката, понеже зад мен Рия положи ръка на рамото ми и прошепна:

— Добре ли си?

— Да.

Стълбището бе доста стръмно. Мазето бе разположено отляво на стъпалата и по-голямата му част бе скрита от поглед. Виждах само малка, гола ивица сив бетонен под.

Слязох внимателно.

Рия и Кати ме последваха, по дървените стъпала ботушите ни издаваха кухо тънк-тънк-тънк.

По време на спускането ни започна да се долавя слаба, но неприятна миризма. Урина, изпражнения, застояла пот.

На дъното открихме голямо мазе, лишено от цялото обзавеждане, което може да се очаква по принцип на такова място — нямаше инструменти, нито дъски за настоящия дърводелски проект на съпруга, нито контейнери с вар или боя или лепило, нито домашно консервирани плодове и зеленчуци. Вместо това част от пространството бе използвано за олтар и останалата част заемаше голяма, стабилна клетка, изработена от железни пръти, разположени на пет инча разстояние едни от други и минаващи от пода до тавана.

Макар че сега мируваха и ни зяпаха, отвратителните обитатели на клетката бяха без съмнение източникът на врясъците, довели ни тук долу в тази забравена от бога дупка. Бяха трима. Всеки — малко повече от четири фута висок. Млади таласъми. Юноши. Очевидно бяха членове на това демонично племе — но същевременно бяха и различни. Бяха голи, с нашарени от сенки и мъглява кехлибарена светлина тела, надничаха между прътите и през цялото време телата и лицата им минаваха през бавни, безконечни промени.

В началото усетих разликата в трите зверчета, без да разбирам каква е точно, но после бързо осъзнах, че техният метаморфичен талант е извън контрол. Те явно бяха завинаги уловени в несигурното състояние на вечното движение, телата им — наполовина таласъмски и наполовина човешки, костите и плътта се трансформираха отново и отново, безкрайно — в (както ми се струваше) случаен танц. Чудовищата не можеха да се спрат в едната форма или в другата. Единият имаше човешко стъпало на края на като цяло таласъмски крак и ръце, на които някои от пръстите бяха на таласъм, а други — на човешко дете. Право пред очите ми два от хомо сапиенските пръсти се преобразиха в четириставни със зловещи нокти, а някои от таласъмските пръсти започнаха да се топят в по-човешки дизайн. Една от двете твари мигаше срещу нас с твърди, зли, но напълно човешки очи, разположени върху иначе чудовищна физиономия; обаче, докато се взирах с отвращение в тази изнервяща комбинация, лицето започна да търси друга форма, която съчетаваше човешки и таласъмски черти в нова — и дори по-ужасна — комбинация.

— Какво са те? — попита Рия и потръпна.

— Мисля, че са… уродливо потомство — казах, пристъпвайки по-близо до клетката (макар и не толкова, че някой от обитателите й да се пресегне между решетката и да ме докопа).

Тварите останаха тихи, напрегнати и нащрек.

— Изроди. Генетични отпадъци — додадох. — Всички таласъми имат метаморфичен ген, който им позволява да превключват по желание от човек в таласъм и обратно. Но тези проклети тварите вероятно са родени с несъвършени метаморфични гени, цяло котило изроди. Не могат да контролират формата си. Тъканите им са винаги в състояние на превръщане. Затова родителите им са ги заключили тук долу, точно както хората от предишните векове са имали навика да крият децата си идиотчета по мазета и тавани.

Зад решетките едно от калпавите недосътворения изсъска срещу мен, а другите две подеха веднага и с ентусиазъм ниското, звучно и заплашително съскане.

— Мили Боже! — каза Кати Осбърн.

— Това не е само генетична деформация — обясних. — Тези трите са и напълно луди — както по човешките, така и по таласъмските стандарти. Луди и много, много опасни.

— Долавяш това… на екстрасензорно ниво? — попита Рия.

Кимнах.

Самото споменаване на лудостта на тварите ме бе направило уязвим за парапсихичния порой на обърканите им съзнания, който в началото бях доловил горе, докато отварях вратата на мазето. Долавях в тях желания и нужди които, макар и да бяха твърде странни, та да ги разбера, се явяваха и понятно перверзни, кървави и отвратителни. Извратени страсти, тъмни и малоумни желания, отвратителни и страховити гладове… И отново, по най-добрия възможен начин притъпих шестото си чувство горе-долу по начина, по който може да пресечеш въздуха към котел или камина, и яростният блясък на психотични излъчвания полека намаля до едва поносимо малко огънче.

Тримата в клетката спряха да съскат.

С остър, пукащ звук техните човешки очи изпъкнаха, блеснаха яркочервени и се превърнаха в сияйните очи на таласъми.

Свинска зурла започна да никне на иначе нормално човешко лице, съпроводена от плякащо-хрущящите звуци на преобразяването — но спря някъде в средата, след това се върна обратно в предишната форма.

Едно от съществата издаде в дъното на гърлото си гъст, влажен като храчка, кашлящ звук и подозирам, че това беше един вид смях, зловещ и вкочаняващ, но все пак смях.

На едно място зверски зъби изникваха от човешка уста.

На друго започваше да се оформя тежка и зловеща кучешка челюст.

А ето там идеален човешки палец внезапно разцъфна в четириставен кинжал.

Безкраен ликантропски водовъртеж. Промените така и не успяваха да постигнат докрай целта си, тъй че самият акт на трансформация ставаше своя собствена цел и значение. Генетична лудост!

Един от кошмарните тризнаци пропъхна гротескно възлестата си ръка между железните решетки и се протегна колкото се може по-напред. Разтвори свитите си в шепа пръсти — някои човешки, други не. Започна да гали смрадливия въздух, донякъде както се поднася милувка, макар и донякъде като звяр, който се опитва да измъкне нещо от небитието. Бързите му като паешки крачета пръсти поред се свиваха, стрелваха се напред и се гърчеха — странни жестикулации без значение.

Другите две демонски изчадия започнаха да се движат бързо из голямата си клетка, стрелкаха се наляво, мятаха се надясно, катереха се по прътите, скачаха отново на мръсния под, сякаш бяха трескави маймуни, които се вихрят наоколо просто ей така, макар и без насладата, която забелязвате у шебеците по време на акробатичните им изпълнения. Поради неспособността им да останат в пълна таласъмска форма, изчадията не бяха толкова сръчни като демоните, които бяхме убили в кланицата горе.

— Тръпки ме полазват от тях — заяви Рия. — Смяташ ли, че това се случва често — да се раждат такива котила изроди? Дали е проблем за таласъмите?

— Може би. Нямам представа.

— Искам да кажа, че сигурно генетичната им конструкция се разпада поколение след поколение. Може би с всяко ново поколение се случват все по-голям брой новородени като тези. В крайна сметка, таласъмите от самото начало не са били създадени да се възпроизвеждат; ако това, което знаем за произхода им е вярно, плодовитостта е била сериозна мутация. Така че може би сега губят способността да се размножават… губят я чрез мутация, както са я придобили преди това. Възможно ли е? Или това, което виждаме тук, е някакво изключение?

— Не знам — повторих. — Може и да си права. Определено би било приятно да си представиш, че таласъмите измират и с времето, може би след няколкостотин години, ще са останали само неколцина живи.

— Няколкостотин години няма да са особено полезни за вас и мен, нали? — обади се Кати Осбърн нещастно.

— В това е проблемът — съгласих се. — Би им отнело стотици години да спрат да съществуват. А не смятам, че просто ще се примирят с изчезването на вида си. Ако разполагат с толкова много време за правене на планове, все ще намерят начин да вземат човечеството със себе си в гроба.

Внезапно най-смелият от уродите си дръпна ръката обратно, в клетката и, заедно с уродливите си спътници, започна да вие, както ги бяхме чули да вият, докато бяхме на горния етаж. Треперливото цвърчене рикошираше в циментовите стени — двутонова музика, подходяща за кошмари, монотонна песен на налудничави копнежи, която човек може да очаква да чуе да отеква по етажите на Бедлъм^[1].

Този звук, в съчетание със смрадта на урина и изпражнения, правеше пребиваването в мазето почти непоносимо. Но нямах намерение да си тръгна, преди да съм проучил другия интересен обект — олтара.

Нямаше как да знам със сигурност дали това наистина е олтар, но изглеждаше, че има точно такава функция. В ъгъла на мазето, възможно най-далеч и от стълбите, и от клетката на уродчетата, се издигаше стабилна маса, покрита със синя кадифена покривка. Две необичайни маслени лампи — потъмнени стъклени сфери, напълнени с течно гориво и с плаващи фитили — стояха от двете страни на, както изглеждаше, почитана икона, издигната над масата на три инча висока и един фут широка лакирана каменна поставка. Иконата беше керамична — правоъгълник с размери приблизително осем инча височина, шест ширина и четири инча дебелина, нещо като странна по размер тухла — с лъскава глазура, която намекваше за значителна дълбочина (и загадъчно качество) със среднощно-тъмното си сияние. В средата на черния правоъгълник имаше бял керамичен кръг с диаметър около четири инча, и кръгът бе разделен със силно стилизирана черна светкавица.

Това беше емблемата на „Лайтнинг Коул Къмпани“ каквато я бях видял на камиона вчера. Но появата й тук, разположена като за поклонение и осветена от старовремските лампи, с излъчването и положението на свещен символ, подсказваше, че е нещо по-значимо и важно от просто корпоративно лого.

Бяло небе, черна светкавица.

Какво ли символизираше това?

Бяло небе, черна мълния.

Писъците на мутантите в клетката ставаха все по-силни, но вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху олтара и в централния обект на него, и за момент пронизителните им викове не ме притесняваха.

Не можех да си представя как вид като таласъмите — създадени по-скоро от човека, отколкото от Бога; изпълнени с омраза към твореца си и лишени от уважение към него — би могъл да развие религия. Ако това беше всъщност истински олтар, то на какво се кланяха тук? На какви странни богове плащаха дан? И как? И защо?

Рия се пресегна към мен да докосне иконата.

Спрях я, преди да се допре до керамичния правоъгълник.

— Недей — казах.

— Защо не?

— Не знам. Просто… недей.

Бяло небе, тъмна мълния.

Странно или не, имаше нещо изненадващо жалостиво и дори трогателно в таласъмската нужда от богове и от олтари и икони, които да дадат конкретна форма на духовните вярвания. Самото съществуване на религия намекваше за наличието на съмнение, смирение, възприятие за добро и зло, копнеж за добродетели и достоен за възхищение глад за значение и цел. За първи път досега срещах какъвто и да е намек за възможността да има нещо общо между хората и таласъмите — споделена емоция, споделена нужда.

Но, дявол го взел, знаех от брутален опит, че демонският род няма нито съмнения, нито смирение. Възприятието им за добро и лошо също беше твърде просто, за да изисква философска основа: добро беше всичко, което е полезно за тях или наранява нас; лошо беше онова, което нараняваше тях или помагаше на нас. Техните добродетели бяха като на акула. Техни цели и задачи бяха нашето разрушение, за което не се нуждаеха от сложна теологична доктрина или божествено оправдание.

Бяло небе, черна мълния.

Докато се взирах в този символ, постепенно започвах да се убеждавам, че тази таласъмска религия — ако изобщо беше такава — всъщност не цели да ги направи по-симпатични или по-малко чужди, отколкото винаги съм ги смятал. Всъщност долавях в тяхната неизвестна вяра нещо чудовищно зло, нещо толкова неизразимо ужасно в бога, който бяха вградили в тази тяхна религия, че в сравнение с него сатанизмът — с неговите човешки жертвоприношения и изкормване на бебета — щеше да изглежда като светата римска католическа църква.

С отвъдните си очи видях черната керамична мълния да проблясва мрачно на белия керамичен кръг и осъзнах, че от този зловещ символ се излъчват вълни смъртоносна енергия. Каквото и друго да обожествяваха таласъмите, те със сигурност почитаха разрушението, болката и смъртта.

Спомних си огромната, студена, лишена от светлина бездна, която бях доловил, когато за първи път видях камиона на „Лайтнинг Коул Къмпани“ — и сега, докато се взирах в иконата в подземния олтар, виждах същото нещо отново и отново. Безкраен мрак. Безкрайна тишина. Неизмерим студ. Безкрайна празнота. Нищо. Каква беше тази бездна. Какво означаваше?

Пламъците на маслената лампа примигваха.

В клетката лудите мерзостни твари пищяха в песен на звук и гняв, която не означаваше нищо.

Смрадта във въздуха се увеличаваше с всяка секунда.

Керамичната икона, която в началото бе предмет на любопитство, а после на почуда и накрая на размисли, внезапно се превърна в извор на непресторен страх. Усещах, че крие тайната за масовото присъствие на таласъми в Йонтсдаун. Но усещах също, че и човешката съдба е заложник на философията, силите и плановете, които тази икона представлява.

— Да се махаме оттук — каза Кати Осбърн.

— Да — съгласи се Рия. — Хайде, Слим. Да си вървим!

Бяло небе.

Тъмна мълния.

 

 

Рия и Кати отидоха до съседния хамбар да потърсят няколко кофи и намотки гумен маркуч — предмети, които би трябвало да са под ръка в работилница за сайдер дори сега, много след като е минал сезонът на ябълковия сок. Ако намереха това, което ни трябваше, щяха да източат две кофи бензин от полицейската кола и да ги донесат в къщата.

Кати Осбърн трепереше и изглеждаше така, сякаш във всеки един момент може ужасно да й призлее, но стискаше зъби (мускулите на челюстите й изскачаха от усилието да устоява на напъните за повръщане) и правеше каквото я молехме. Показваше много повече издръжливост и по-голяма адаптивност, както и повече здрав разум, отколкото бих могъл да очаквам от човек, прекарал целия си живот отвъд реалния свят и под покровителствената стряха на академичната общност.

Междувременно за мен отново бе настъпил моментът на откровение в стил „Гран Гиньол“.

Опитвах се да не гледам към накълцаните си жертви или странните и страховити сенки, които хвърлях, докато, прегърбен като Квазимодо, се занимавах с мрачната си задача и един по един привлякох двата мъртви таласъма извън кланицата на първия етаж. Изтътрих ги през кухнята, която все още ухаеше на прясно изпечен пай, и ги търколих по стълбите на мазето. Спуснах се след тях и завлякох и двата голи трупа до средата на помещението.

В клетката зловещите тризнаци затихнаха отново. С интерес ме следяха шест луди очи, някои човешки и някои — сияещи с демонична червена светлина. Не показаха мъка при вида на убитите си родители; очевидно не бяха способни на тъга или да разберат какво означава тази смърт за тях. Не бяха и разгневени, а все още не бяха и уплашени, просто любопитни като възбудени маймуни.

Щях да се занимая и с тях след малко.

Но още не. Трябваше да се подготвя за това. Трябваше да прихлупя шестото си чувство, доколкото беше възможно, да се стегна за неприятната задача за безмилостна екзекуция.

Наведох се над отвореното гърло на едната стъклена лампа на олтара и духнах огънчето на плаващия фитил. Пренесох лампата до мъртвите таласъми и изпразних запалителното й съдържание върху телата.

От бистрата течност бледата им кожа заблестя.

Косите им потъмняха, когато горивото попи в тях.

Капчици течност лъснаха по клепките им.

Отвратителната миризма на урина и изпражнения бе замаскирана от по-острата смрад на запалителна течност.

Наблюдателите в клетката все още бяха тихи, почти затаили дъх.

Не можех да отлагам повече. Бях затъкнал полицейския магнум в колана си. Сега го извадих.

Когато се обърнах към тях и се приближих до клетката, погледите на пленниците се преместиха от телата на пода към пистолета. Проявяваха към него същото любопитство, както и към неподвижното състояние на родителите си — бяха може би предпазливи, но не и уплашени.

Застрелях първия в главата.

Двата останали урода отскочиха назад от решетката и трескаво се защураха насам-натам, крещейки със значително повече сила и емоция, отколкото бяха изразявали преди, търсеха къде да се скрият. Може и да бяха глупави деца — дори по-лошо от глупави: идиоти, живеещи в сумрачен свят, където не съществуват причина и следствие, — но бяха достатъчно умни да разбират смъртта. Бяха ми нужни още четири изстрела да ги довърша, макар че беше лесно. Твърде лесно. Обикновено ми доставя удоволствие да убивам таласъми, но това клане не ми беше по вкуса. Това бяха жалки твари — без съмнение смъртоносни, но глупави и не ми бяха равни. Освен това да стреляш по затворени противници, които не могат да отвърнат на удара… е, струваше ми се нещо, което би сторил таласъм и е недостойно за човек.

Рия и Кати Осбърн се върнаха, увити в палтата си, и надянали шалове и ботуши. И двете носеха по една поцинкована кофа, пълна до две трети с бензин, и се спуснаха по стъпалата в мазето с преувеличено внимание, опитвайки се да не разлеят нито капка от съдържанието на кофите по себе си.

Погледнаха към трите мъртви урода в клетката и бързо отклониха очи.

Внезапно ме обзе настоятелното усещане, че сме останали в къщата твърде дълго и всяка изминала минута приближава откриването ни от други таласъми.

— Да приключваме — прошепна Рия и с този шепот — за който нямаше някаква очевидна причина — ясно показа, че се обажда и нейното предчувствие.

Взех кофата на Кати и плиснах съдържанието й в клетката, като щедро полях труповете.

Докато момичетата се изкачваха към първия етаж, понесли с тях все още горящата маслена лампа, която се бе намирала на олтара, аз излях втората кофа с бензин на пода на мазето. Изтичах нагоре, зяпнал за въздух и вдишвайки само бензинови пари. Жените ме чакаха в кухнята. Рия ми подаде маслената лампа.

— Имам бензин по ръцете си — казах и забързах към кухненската мивка да се измия.

По-малко от минута по-късно, след като бях изтъркал опасността от самозапалване, но напълно наясно, че стоя върху бомба, взех лампата и се върнах до стълбите на мазето. Отвътре на задушаващи вълни бълваха бензинови пари. Тъй като се боях, че високата концентрация на пари е почти достатъчно наситена да се взриви, ако се озове в близост до пламъците, не се поколебах, а метнах маслената лампа към подножието на стълбите.

Сферата с цвят на мед се удари в бетона и се строши. Пламтящият фитил подпали разплисканото и разливащо се масло, което даде пауновосин пламък и от горящото масло прихвана и бензинът. Под краката ми с рев се породи ужасяващ пламък. Гореща вълна помете стълбите, толкова силна, че за момент си помислих, че ми е подпалила косата, докато се олюлявах заднешком към кухнята.

Рия и Кати вече се бяха оттеглили на задната веранда. Бързо ги последвах. Изтичахме около къщата, покрай паркираната до предната веранда патрулка и по протежение на половин миля дългия черен път.

Видяхме пламъците да се отразяват по снега около нас още преди да стигнем до края на гората, която заобикаляше имота. Когато се обърнахме назад, пожарът вече бе излязъл от мазето, бе минал през пода и бе запалил долния етаж. Прозорците сияеха като оранжеви очи на тиквен фенер. След това стъклата експлодираха с остър трясък, който в студения нощен въздух се разнесе надалеч.

Сега вятърът бързо щеше да разнесе пламъците по всяка цепнатина и до върха на покрива. Огънят щеше да е толкова силен, че телата в мазето да се превърнат в пепел и кости. С малко късмет властите — тоест таласъмите — щяха да си помислят, че пожарът е причинен от небрежност. Може би нямаше да проведат по-сериозно разследване, което да разкрие увредените от куршуми кости и други доказателства за преднамерени действия. Дори ако проявяха подозрения и откриеха онова, което търсят, все щяхме да разполагаме с ден или два, преди да започне търсенето на убийците на таласъмите.

По-близо до къщата бляскавият сняг изглеждаше като окървавен. По-надалеч жълто-оранжевата светлина и огромните странни сенки се гърчеха, навиваха, подскачаха, присвиваха и трепереха през зимната ледена мантия.

Първата битка на новата война. И я бяхме спечелили!

Обърнахме гръб на къщата и забързахме по пътя, в тунела, образуван от надвисналите над нас вечнозелени дървета. Светлината от огъня не стигаше толкова далеч, но макар мракът да ни обгърна с мъст и да намали видимостта почти до нула, забавихме ход съвсем леко. От пътя ни до къщата ние с Рия знаехме къде по пътя са разположени по-големите препятствия. Макар че тичахме на сляпо, разполагахме поне с малка доза увереност, че няма да си счупим краката в неочаквани оврази или да се проснем по лице заради опънати вериги, които е трябвало да държат нашествениците надалеч.

Не след дълго стигнахме до главния път и като завихме на север, бързо се добрахме до комбито. Рия караше. Кати седеше отпред. Аз се настаних отзад с полицейския револвер в скута си, като наполовина очаквах таласъмите да се появят и да ни спрат, и бях напълно подготвен да им издухам мозъците, ако го сторят.

Мили по-късно все още чувах (в главата си) странните треперливи писъци на трите уродливи таласъмски деца.

 

 

Заведохме Кати до една бензиностанция и я съпроводихме заедно с майстора от сервиза до колата й. Той бързо определи, че акумулаторът й е паднал — ситуация, за която дойде подготвен. Още преди да излезе от сервиза беше сложил подходящ нов акумулатор в каросерията на доджа си. Успя да го монтира направо там, на място, на банкета до пътя, на напълно достатъчната светлина на преносима работна лампа, която бе включил в запалката на камиона си.

Когато понтиакът на Кати заработи отново, а на монтьора от сервиза бе платено и си замина, тя се взря в нас с Рия, след това свали притеснения си поглед към замръзналата земя пред краката си. Бутани от силния вятър, белите облаци от ауспуха бълваха към предницата на колата.

— Сега какво, по дяволите, ще стане? — каза червенокосата с треперлив глас.

— Пътуваше си към Ню Йорк — напомних й.

Тя се изсмя, без да й е смешно.

— Все едно, че съм пътувала за луната, мен ако питаш.

Подминаха ни пикап и бляскав нов кадилак. Шофьорите ни погледнаха.

— Да влезем в колата — каза Рия, потрепервайки. — Там ще ни е по-топло!

Там щяхме да сме и по-малко подозрителни.

Кати се намести зад волана и се обърна странешком, за да мога да виждам профила й от задната седалка. Рия седна отпред при нея.

— Не мога просто да продължа с живота си, все едно нищо не е станало! — каза червенокоската.

— Да, но трябва — отвърна Рия меко, но настоятелно. — Всъщност именно това е животът — да продължаваш, все едно нищо не се е случило. А и със сигурност не можеш да се обявиш за спасителка на света, да тръгнеш да обикаляш с мегафон в ръка и да крещиш, че демоните минават за обикновени хора и вървят сред нас. Всички ще смятат, че си се побъркала. Всички — с изключение на таласъмите.

— А те ще се разправят с теб дяволски бързо — додадох.

Кати кимна.

— Знам… знам… — помълча за момент и после каза нещастно. — Но… как мога да се върна обратно в Ню Йорк, обратно в „Барнард“, без да знам кои от познатите ми са таласъми? Как изобщо бих могла да се доверя отново някому? Как да посмея да се омъжа, ако всъщност не знам какво представлява човекът до мен? Да не би да иска да ме вземе за жена, просто за да ме измъчва, да си има собствена лична играчка. Знаеш какво имам предвид, Слим — както когато чичо ти се омъжил за леля ти и след това донесъл страдания на цялото ти семейство. Как мога да имам приятели — истински приятели, с които да съм открита, пряма и да им се доверя? Разбирате ли? За мен е по-зле, отколкото за вас, защото аз не мога да различавам тях и нас, тъй че трябва да приема, че всеки един е таласъм; това е единственият безопасен начин. Вие можете да ги виждате, да ги отделяте от нашия род, така че не сте сами; а аз трябва да съм сама, винаги сама, напълно сама, изцяло и завинаги сама, понеже да се доверя на някого може да доведе до смъртта ми. Сама… що за живот би било това?

Когато Кати очерта съдбата си, казаното ми се стори очевидно, макар че досега не бях осъзнал в какъв ужасен капан се намира тя. И то в капан без изход — или поне аз не виждах такъв.

Рия ме погледна откъм предната седалка.

Свих рамене — не безгрижно, а с разочарование и определена доза злочестина.

Кати Осбърн въздъхна и потрепери, разкъсвана между отчаянието и ужаса — две емоции, които бяха трудни за поддържане едновременно, тъй като последната предполага наличието на надежда, а първата я отрича.

След малко тишина червенокосата учителка каза:

— Спокойно бих могла да взема мегафона и да започна да се опитвам да спася света, пък ако ще и да ме затворят в лудница, понеже и бездруго ще свърша там. Така де… ден след ден, да се питам кой от хората около мен е един от тях, винаги да се налага да бъда подозрителна — с времето това ще вземе своя дан. А и няма да ми трябва много време. Бързо ще се пречупя, понеже съм екстроверт по природа; нуждая се от контакта с хората. Така че не след дълго наистина ще стана параноична откачалка, готова за лудницата. Тогава ще ме затворят. И не смятате ли, че там, сред персонала на всяка подобна институция, несъмнено има куп таласъми — на място, където хората са заключени и безпомощни, и са лесна плячка?

— Да — каза Рия, очевидно спомнила си за сиропиталището и преживяванията си там. — Да!

— Не мога да се върна у дома. Не мога да продължа да живея като преди!

— Има един начин — обадих се аз.

Кати извърна глава да ме погледне — по-скоро с неверие, отколкото с надежда.

— Има едно място — обясних.

— Разбира се! — възкликна Рия.

— „Сомбра Брадърс“ — допълних аз.

А жена ми преведе:

— Лунапаркът.

— Да стана лунапарковка? — попита Кати, изумена.

В тона й пролича лека неприязън, която не приех за обидна — и (сигурен съм) Рия я разбираше. Обикновеният свят винаги е готов да подкрепи илюзията, че точно неговото общество е единственото правилно; следователно лепва на онези от лунапарка етикета, че са скитници, отрепките на обществото, боклуци, вероятно и крадци — всичко до един. Също като истинските цигани с ромска кръв, нас също ни смятат за втора класа хора. Човек просто не се сдобива с две или три престижни университетски образования и с обширни познания за изкуството, за да захвърли накрая с горчивина процъфтяващата си академична кариера и да я замени с живота в лунапарка.

Не си представях розово бъдещето, което подобно решение би могло да донесе на Кати Осбърн. Изтърсих идеята си направо, понеже исках тя да разполага с всички факти, преди да вземе решение.

— Ще трябва да се откажеш от преподаването, което обичаш, от академичния живот, от кариерата, която си хвърлила толкова усилия да си изградиш. Ще трябва да дойдеш в свят, почти толкова чужд за теб, колкото и древен Китай. Постоянно ще се улавяш, че се държиш като обикновен човек и говориш като паричко, тъй че останалите лунапарковци ще са подозрително настроени към теб и ще ти трябва година или повече да спечелиш пълното им доверие. Приятелите и роднините ти никога няма да те разберат. Ще станеш черната овца, обект на съжаление и мръщене — и безкрайни клюки. Може дори да разбиеш сърцата на родителите си.

— Вярно си е — намеси се и Рия. — Но можеш да се присъединиш към „Сомбра Брадърс“ и да си сигурна, че там сред съседите и приятелите ти няма таласъми. Твърде много от хората в лунапарка сме отхвърлени от обикновения свят, понеже можем да виждаме таласъмите и следователно се нуждаем от убежище. Когато някой от тях влезе сред нас в роля, различна от тази на паричко, който си харчи стотинките, разправяме се с него бързо и тихо. Така че ще си в безопасност.

— Или поне в такава безопасност, каквато изобщо можеш да постигнеш в живота си — допълних.

— А и можеш да си спечелиш хляба, като за начало започнеш да работиш за нас със Слим.

След малко додадох:

— След време ще заделиш достатъчно пари, за да се сдобиеш с няколко собствени концесии.

— Аха — съгласи се Рия. — Ще печелиш повече пари отколкото с преподаване, това е сигурно. А с времето… е, с времето почти ще забравиш нормалния свят, откъдето си дошла. Ще започне да ти се струва като много далечно място, като сън, като лош сън… — тя посегна и положи ръка на рамото на Кати, успокоявайки я като жена — жена. — Обещавам ти, когато станеш истинска лунапарковка, външният свят ще ти се струва ужасно безцветен и ще се чудиш как изобщо си живяла там и защо ли си смятала, че е по-приятен от света на пътуващата трупа.

Кати прехапа долната си устна. Каза:

— О, Боже…

Не можехме да й върнем стария живот, така че й дадохме единственото, което притежавахме точно в този момент: време. Време да помисли. Време да се приспособи.

Подминаха ни няколко коли. Не бяха много. Ставаше късно. Нощта бе напреднала — и студена. Повечето хора си бяха у дома, пред камините си или в леглата.

— Господи, просто не знам! — уморено и нерешително промърмори Кати с треперлив гласец.

Кристализиралите изгорели газове се носеха покрай прозореца. За миг, когато погледнах през стъклото, виждах само тези вихрещи се облаци, сребърни и гъвкави, в които постоянно се образуваха и разсейваха призрачни лица, и бързо се появяваха отново, надничайки гладно към мен.

В този момент Гибтаун, Джоъл и Лаура Тък и другите ми приятели лунапарковци ми се струваха далеч, по-далеч от Флорида, много по-далеч даже от тъмната страна на Луната.

— Аз съм потресена, объркана и уплашена — сподели Кати. — Не знам какво да направя. Просто не знам!

Имайки предвид ужасяващото изпитание, което бе преживяла тази вечер, и предвид това, че не се бе пречупила напълно, както щеше да се случи с повечето хора, и предвид също факта, че щом веднъж ние с Рия се разправихме с таласъмите, които я измъчваха, тя всъщност бързо се възстановяваше от шока си; прецених, че Кати е човек, от когото имаме нужда на наша страна — в лунапарка заедно с нас. Тя не беше хилава професорка, а притежаваше необичайна сила, неочаквана смелост. Занапред щеше да се налага да привличаме все повече хора със силни ум и сърце — особено ако евентуално продължахме и разширяхме войната с таласъмите. Долавях, че Рия се чувства по същия начин като мен и че се моли Кати Осбърн да се присъедини към нас.

— Аз просто… не знам…

 

 

Две от трите спални в нашата къща под наем бяха обзаведени и Кати остана да спи в едната от тях. Не можеше да понесе нито мисълта да кара чак до Ню Йорк, нито да изостави кариерата си и сегашния си живот така набързо, въпреки сериозните причини да стори именно това.

— Сутринта ще съм взела решение — обеща ни тя.

Стаята й беше на втория етаж, малко по-нататък по коридора от нашите. Кати настоя да оставим вратите отворени и в двете стаи, така че да можем да се чуваме един друг през нощта, ако някой от нас викне за помощ.

Уверихме я, че таласъмите не знаят, че сме сред тях.

— Те нямат причина да дойдат тук тази нощ — каза Рия успокоително.

Не й казахме, че тази къща е собственост на Клаус Оркенуолд или че той е новият шериф на Йонтсдаун, или че е таласъм, или че в мазето е измъчвал и заклал трима души.

Въпреки това и при все онова, което й бяхме казали, Кати остана притеснена и нервна. Настоя да има светлина през нощта, каквато й уредихме, като метнахме една от тъмните й блузи върху абажура на настолната лампа.

Когато я оставихме в стаята, аз се почувствах наистина зле, неадекватен — сякаш изоставяхме дете на милостта на тварта, която живее под леглото или на чудовището, което се крие в гардероба.

 

 

В крайна сметка Рия заспа.

Аз не можах. Или поне не и доста дълго.

Тъмната светкавица.

Продължавах да се връщам към тази тъмна мълния, опитвайки се да измисля какво би могла да означава.

И от време на време, сякаш беше смрадта на погребаните под къщата мъртъвци, през мазето под нас плисваше слаба вълна парапсихична радиация — там, където Оркенуолд бе убил жена и две деца.

Отново се почувствах сигурен, че несъзнателно съм ни довел именно до това място, че ясновидската ми сила някак си е избрала тази къща сред всички останали, които бихме могли да намерим, понеже съм искал — или ми е било писано — да се разправя с Клаус Оркенуолд така, както и с Лайсъл Келско преди него.

В безкрайните стенания на вятъра можех да чуя отгласи на треперливите писъци на таласъмските изроди в онази клетка, преди да ги застрелям и след това изгоря. Почти можех да повярвам, че са повлекли, пронизаните си от куршуми трупове и изгорелите си в пожара кости, измъкнали са се от димящите руини на родния си дом и сега вият за мен, докато се прокрадват, припълзяват и примъкват през нощта, напредвайки безпогрешно в моя посока — като адски хрътки, които неуморно душат за прокълнатите и гниещи души на плячката си.

На моменти в пукането и цъкането на къщата (което бе просто естествен отговор на страховития студ и настоятелния вятър) ми се счуваха пламъци, разгарящи се под нас и поглъщащи долния етаж — пожар, запален най-вероятно от тварите, които бях изгорил в желязната клетка. Стрясках се от изненада и страх всеки път, когато въздушната помпа на котела се включеше с тих рев.

До мен Рия стенеше насън. В онзи сън — без съмнение.

Гибтаун, Джоъл и Лаура Тък и останалите ми лунапаркови приятели ми се струваха много далеч — и копнеех за тях. Мислех си за тях, обрисувах лицето на всеки мой другар и му се любувах известно време, преди да си припомня някой друг и самата мисъл за тях ме накара да се почувствам по-добре.

След това осъзнах, че копнея за приятелите си и извличам кураж от любовта им, както някога бях копнял и извличал кураж от любовта на майка си и сестрите ми в другия край на континента. Това вероятно означаваше, че старият ми свят — светът на семейство Станфиъс — бе изчезнал, потънал завинаги далеч от мен. На подсъзнателно ниво очевидно бях възприел този ужасен факт, но до момента не го бях обмислил съзнателно. Лунапаркът се бе превърнал в мое семейство и то бе добро, даже най-доброто, но грамадна мъка се таеше в осъзнаването, че най-вероятно никога повече няма да се върна у дома и че сестрите и майка ми, които бях обичал в юношеството си са — макар и все още живи — мъртви за мен.