Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of a Sumers Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Тайните на една лятна нощ

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Посещенията след вечеря привършиха и повечето от гостите започнаха да се оттеглят за вечерта. Когато Анабел мина през един от сводестите входове на балната зала, видя, че другите момичета я чакат. Усмихна се на нетърпеливите им физиономии и отиде при тях в една ниша, където да разменят няколко думи насаме.

— Е? — поиска да знае Лилиан.

— Двете с мама ще отидем на разходка с лорд Кендъл утре сутринта — каза Анабел.

— Сами ли?

— Сами — потвърди тя. — Всъщност, ще се срещнем на зазоряване, за да избегнем ловджийките на съпрузи.

Ако бяха на някое по-усамотено място, щяха да се разпискат от радост. Вместо това обаче се ограничиха само с триумфални усмивки, но Дейзи изтанцува един бурен танц на победата.

— К-какъв е той? — попита Еви.

— Срамежлив, но приятен — отвърна Анабел. — И явно има чувство за хумор, за което не бих се осмелила да се надявам.

— Освен това, също и зъби — възкликна Лилиан.

— Беше права за него, че се плаши лесно — каза Анабел. — Сигурна съм, че не би го привлякла волева жена. Той е предпазлив и любезен. Опитвам се да бъда скромна — въпреки че може би се чувствам виновна заради измамата.

— Всички жени правят това по време на ухажването.

— Впрочем, мъжете също — отбеляза прозаично Лилиан. — Ние се опитваме да прикрием дефектите си и да казваме неща, които мислим, че на другите ще им хареса да чуят. Преструваме се, че сме винаги приятни и добросърдечни, и че нямаме нищо против досадните малки навици на другите. А след сватбата — само ела и виж какво става.

— Не мисля, че мъжете трябва да се преструват чак толкова, колкото жените — отвърна Анабел. — Ако един мъж е пълен, има черни зъби или бавно загрява, той продължава да е изгодна партия, стига да е джентълмен и да има някакви пари. Но към жените се прилагат далеч по-големи изисквания.

— Е-ето защо ние всички сме б-без кавалери — каза Еви.

— Няма да е за дълго — обеща Анабел с усмивка.

Флорънс, лелята на Еви, се появи откъм балната зала, приличаше на вещица в черната си рокля, която не представяше в по-хубава светлина жълтеникавия й тен. Семейната прилика между Еви с нейното кръгло лице, червена коса и лунички, и раздразнителната й леля, която бе дребна, суха жена, беше съвсем слаба.

— Еванджелин. — Лелята хвърли строг, неодобрителен поглед към групичката и направи знак на Еви. — Предупредих те да не изчезваш така — търся те от почти десет минути и не си спомням да си ме молила за разрешение да се срещаш с приятелките си. И от всички възможни момичета, ти се свързваш с… — Като дърдореше ядосано, леля Флорънс тръгна към голямото стълбище, а Еви въздъхна и тръгна след нея, помахвайки с ръка на момичетата за довиждане.

— Еви казва, че семейството й е много богато — отбеляза Дейзи. — Но също, че те всички са нещастни, до един. Питам се защо.

— Стари пари — каза Лилиан. — Татко повтаря, че охолният живот не помага на човек да разбере какво му липсва. — Тя пъхна ръка в тази на Дейзи: — Хайде, скъпа, преди мама да осъзнае, че сме изчезнали. — Тя погледна Анабел с въпросителна усмивка. — Ще дойдеш ли да се разходиш с нас, Анабел?

— Не, благодаря. Майка ми ще ме чака в основата на стълбището след малко.

— Лека нощ, тогава. — Тъмните очи на Лилиан блеснаха, когато добави: — По времето, когато утре се събудим, ти вече ще си на разходка с Кендъл. Ще очаквам пълен доклад на закуска.

Анабел им помаха игриво и ги изпрати с поглед, след което тръгна бавно към стълбището и спря в сянката на извивката му. На Филипа, както винаги, й трябваше безкрайно много време, за да приключи един разговор горе в балната зала. Анабел нямаше нищо против да почака, обаче. Главата й беше пълна с мисли, включително шеговити гамбити, които можеха да развеселят Кендъл по време на утрешната им разходка, и идеи за това как да запази вниманието му за себе си въпреки многото други момичета, които щяха да го преследват през следващите няколко седмици.

Ако беше достатъчно умна, за да накара лорда да я хареса, и ако приятелките й успееха в своя план за впримчване, какво ли щеше да бъде да е съпруга на такъв мъж? Тя имаше инстинктивната увереност, че не би могла никога да се влюби в такъв като Кендъл — но си обеща, че ще направи всичко възможно да му бъде добра съпруга. А с времето можеше и да го заобича. Бракът с Кендъл можеше да е много приятен. Животът щеше да е удобен и сигурен, а тя никога повече нямаше да се тревожи за това дали има, или не храна на масата. И най-важното — бъдещето на Джеръми щеше да е подсигурено, а майка й нямаше да е принудена да понася отвратителните домогвания на лорд Ходжхем.

Чуха се тежки стъпки, когато някой тръгна надолу по стълбището. Изправена до перилата, Анабел вдигна поглед нагоре с лека усмивка и замръзна. Не можеше да повярва — срещу нея стоеше едно месесто лице, заобиколено от поклащащ се гребен сива коса. Ходжхем? Не можеше да бъде!

Той стигна до последното стъпало и се изправи пред нея с официален поклон. Изглеждаше непоносимо самодоволен. Когато погледна в студените му сини очи, храната, която преди малко бе поела, се превърна в плътно остро топче, което се затъркаля из стомаха й.

Как беше възможно да е тук? Защо не го бе видяла по-рано днес? При мисълта за майка й, която скоро щеше да се появи тук, я обзе ярост. Този вулгарен, безочлив мъж, който се представяше за техен благодетел и принуждаваше майка й да понася възмутителното му внимание като отплата за миризливите си пари, сега бе дошъл да ги тормози във възможно най-лошия момент. Нямаше по-голям тормоз за Филипа на това парти от присъствието на Ходжхем. Във всеки момент той можеше да издаде връзката си с нея — можеше да ги съсипе с такава лекота, а те не можеха да сторят нищо, за да го накарат да мълчи.

— Ах, госпожице Пейтън — прошепна Ходжхем и топчестото му лице се изпълни с отмъстително удоволствие. — Каква щастлива случайност, вие сте първият гост, когото срещам в Стоуни крос парк.

Разтърсиха я тръпки на отвращение, но издържа погледа му. Опита се да изтрие всички следи от емоция по лицето си, но Ходжхем се ухили безсрамно, явно осъзнавайки враждебния страх, който я бе обхванал.

— След изморителното пътуване от Лондон — продължи той — избрах да вечерям в стаята си. Толкова съжалявам, че съм ви изпуснал по-рано. Но ще има много възможности да се виждаме през следващите седмици. Очарователната ви майка е тук с вас, предполагам?

Анабел би дала всичко да можеше да отговори „не“. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш изкарваше въздуха от дробовете й…

— Не я доближавайте — произнесе тя, доволна, че гласът й звучи толкова равно. — Не говорете с нея.

— Ах, мис Пейтън, обиждате ме… Аз, който бях единственият приятел на вашето семейство в тези трудни времена, когато всички други ви изоставиха.

Тя го гледаше, без да мига, без да помръдва, сякаш беше лице в лице с отровна змия, която се готви да нападне.

— Не е ли щастлива случайност, че се оказваме на едно и също парти? — попита Ходжхем и се засмя тихо; от движението един кичур от занизаната му нагоре коса се отдели и се свлече върху челото му. Той го отхвърли назад с дебелата си ръка. — Щастието наистина ми се усмихна — да ми предостави такава близост с жена, която ценя толкова високо.

— Няма да има никаква близост между вас и майка ми — каза Анабел и сви силно юмрук, за да не го забие в разплутото му, злорадстващо лице. — Предупреждавам ви, господине, ако я обезпокоите по някакъв начин…

— Скъпа моя, вие да не си помислихте, че говоря за Филипа? Прекалено сте скромна. Имах предвид вас, Анабел. Отдавна ви се възхищавам. Всъщност, горя от желание да ви демонстрирам характера на чувствата си. Сега явно съдбата ни предоставя идеалната възможност да се сближим един с друг.

— По-скоро ще спя в гнездо на змии — отвърна студено Анабел, но гласът й изтъня и той се засмя.

— В началото ще протестирате, разбира се. Момичетата като вас винаги го правят. Но после ще направите правилното нещо… умното нещо… и ще видите преимуществата да сте моя приятелка. Аз мога да бъда безценен приятел, скъпа моя. А ако ме удовлетворите, ще ви възнаградя хубавичко.

Анабел се опита отчаяно да измисли начин да изкорени всяка надежда, че може да стане негова метреса. Страхът, че той може да наруши територията на друг мъж вероятно бе единственото нещо, което би държало Ходжхем далеч от нея.

— Изглежда ли ви да се нуждая от вашето тъй наречено приятелство? — попита тя, оправяйки плохите на красивата си нова рокля. — Много грешите. Вече имам покровител — далеч по-щедър от вас. Така че по-добре ме оставете — мен и майка ми — на мира. Иначе ще отговаряте пред него.

Тя видя промяната на емоциите върху лицето на Ходжхем — първоначално невяра, последвана от страх, а след това подозрение.

— Кой е той?

— Защо трябва да ви казвам? — попита Анабел със студена усмивка. — Предпочитам да ви оставя да се чудите.

— Лъжете, проклета кучка такава!

— Вярвайте, в каквото искате — прошепна тя.

Месестите му ръце се свиха безсилно, толкова му се искаше да я хване и да изтръгне признание от нея. Вместо това, обаче, я изгледа с омраза и гняв.

— Още не съм свършил с вас — изсъска той, като пръскаше слюнки. — Дори наполовина. — И я остави с безцеремонна грубост, прекалено ядосан, за да си дава труд да проявява възпитание.

Анабел стоеше, без да мърда. Гневът й се оттече, оставяйки след себе си щипеща тревога, която се утаи в костите й. Дали това, което бе казала на стария мръсник, щеше да го държи далеч? Не… вероятно беше само временно решение. През следващите дни той щеше да я наблюдава внимателно, да следи всяка нейна дума и действие, за да се увери дали е излъгала, че има покровител. После щяха да последват заплахи и грубости, предназначени да късат нервите й. Но независимо от всичко тя нямаше да му позволи да разкрие споразумението, което бе сключил с майка й. Това би убило Филипа и със сигурност би разрушило шансовете на Анабел за брак.

Мислите й се гонеха трескаво и тя остана неподвижна и напрегната, докато един тих глас наблизо не я изтръгна от вглъбеността й.

— Интересно. За какво се карахте с лорд Ходжхем?

Анабел пребледня, завъртя се рязко и се оказа срещу Саймън Хънт, който се бе приближил с котешка грация и напълно безшумно. Раменете му блокираха ярката светлина от балната зала. Във върховната си невъзмутимост той изглеждаше безкрайно по-заплашителен от Ходжхем.

— Какво чухте? — изстреля бързо Анабел, проклинайки се вътрешно, когато чу оправдателните нотки в гласа си.

— Нищо — отвърна той спокойно. — Просто видях лицето ви, докато говорехте. Явно бяхте разстроена от нещо.

— Не съм била разстроена. Разчели сте изражението ми погрешно, господин Хънт.

Той поклати глава и я изуми, когато се пресегна и докосна с върха на пръста си горната част на ръката й, която не беше покрита от ръкавица.

— Ставате на петна, когато сте ядосана. — Като погледна надолу, Анабел видя бледорозово петно, доказателство, че кожата й имаше навика да се зачервява неравномерно, когато е под стрес.

От докосването му през тялото й премина тръпка и тя отстъпи назад.

— В беда ли сте, Анабел? — попита тихо Хънт.

Той нямаше право да пита нещо такова с такъв мек, почти обезпокоен тон… сякаш беше човек, към когото можеше да се обърне за помощ… сякаш някога можеше да си позволи да го направи.

— Би ви харесало, нали? — сопна се тя. — Всяко мое затруднение би ви доставило безкрайно удоволствие — след което ще можете да предложите помощ и да се възползвате от ситуацията.

Очите му се присвиха.

— От каква помощ имате нужда?

— От вас — никаква — увери го тя рязко. — И не ме наричайте на първо име. Ще съм ви благодарна, ако се отнасяте към мен както подобава отсега нататък — или още по-добре: ако изобщо не ми говорите. — Неспособна да издържи погледа му ни минута повече, тя мина покрай него. — А сега, ако ме извините… трябва да намеря майка си.

* * *

Отпускайки се на стола до тоалетната масичка, Филипа погледна Анабел с побледняло лице. Анабел беше изчакала, докато се усамотят в стаята си, преди да каже на Филипа ужасната новина. В първия миг майка й сякаш не можеше да смели информацията, че мъжът, когото ненавиждаше и от когото се страхуваше най-много, е гост в Стоуни крос парк. Анабел едва ли не очакваше майка й да избухне в сълзи, но Филипа я изненада като наклони глава на една страна и втренчи поглед в тъмния ъгъл на стаята със странна, изморена усмивка. Усмивка, каквато Анабел никога не беше виждала на лицето й преди, странна горчивина, която показваше, че няма никакъв смисъл да се опитваш да подобриш положението на един човек, тъй като съдбата неизменно ще попречи.

— Дали да не напуснем Стоуни крос парк? — прошепна Анабел. — Можем веднага да се приберем в Лондон.

Въпросът остана да кръжи известно време във въздуха. Когато Филипа отговори, тя прозвуча замаяно и замислено.

— Ако го направим, няма да има изобщо никаква надежда да се омъжиш. Не… единственият ни избор е да минем през това. Ще отидем на разходка с лорд Кендъл утре сутринта… няма да позволя Ходжхем да съсипе шансовете ти с него.

— Той ще е постоянен източник на неприятности — каза тихо Анабел. — Ако не се върнем в града, това тук ще се превърне в кошмар.

Тогава Филипа се обърна към нея, все още с обезпокояващата усмивка на устните.

— Скъпа моя, ако не намериш някого, за когото да се омъжиш, истинският кошмар ще започне тогава, когато се върнем в Лондон.