Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (28)

Епилог

— … Не, това не е най-добрата част — каза възбудено Анабел, като размаха няколко страници, опитвайки се да накара сестрите Бауман да замълчат. Трите жени се излежаваха в апартамента на Анабел в „Рътлидж“, провесили крака, докато отпиваха от чашите си със сладко вино. — Оставете ме да чета нататък… Когато спряхме в долината на Лоара, за да видим замък от шестнайсети век, който се реставрираше, госпожица Хънт се запозна с един неженен английски джентълмен, господин Дейвид Кеър, който придружаваше двете си по-млади братовчедки в тяхното голямо пътешествие. Явно той е историк на изкуството, занимава се с писане на научни трудове, и той и госпожица Хънт имаха много какво да обсъждат. Според майките — отсега нататък така ще наричам мама и госпожа Хънт, тъй като те са непрекъснато заедно, и явно споделят…

— Мили боже — възкликна със смях Лилиан, — да не би брат ти да е написал тези дълги изречения?

— Ш-ш-шт! — смъмри я Дейзи. — Джеръми тъкмо щеше да каже какво мислят майките за господин Кеър! Продължавай, Анабел.

— … едно и също мнение, че господин Кеър е предразполагащ и хубав джентълмен… — прочете Анабел.

— Това означава ли красив? — попита Дейзи.

Анабел се усмихна.

— Определено. Джеръми казва, освен това, че господин Кеър е поискал разрешение да пише на Мередит и смятал да я посети, когато се върнела в Лондон.

— Колко хубаво! — възкликна Дейзи, протягайки чашата си към Лилиан. — Налей ми още едно, скъпа… искам да пия за бъдещото щастие на Мередит.

Те всички пиха услужливо и Анабел остави писмото настрани с доволна въздишка.

— Иска ми се да можех да кажа на Еви.

— Еви ми липсва — каза Лилиан изненадващо. — Може би скоро нейните тъмничари — пардон, нейното семейство! — ще й позволят да ни посети.

— Имам идея — обади се Дейзи. — Когато татко пристигне от Ню Йорк следващия месец, ще отидем с него на посещение в Стоуни крос. Естествено, Анабел и господин Хънт ще бъдат поканени заради приятелството си с лорд Уестклиф. Може би ще е възможно да помолим Еви и леля й също да бъдат включени. Тогава ще проведем официална среща на дамите без кавалери — да не споменавам играта на раундърс.

Анабел простена театрално, изпивайки виното си на голяма глътка.

— Господ да ми е на помощ. — Като остави чашата си на близката масичка, тя бръкна в джоба си и извади малко хартиено пакетче, в което имаше нещо сгънато. — Което ми напомня… Дейзи, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — отвърна с готовност момичето и отвори хартията. Лицето й се набръчка от любопитство, когато видя едно прилично на игла парче метал. — Какво, по дяволите, е това?

— Извадих го от рамото на лорд Уестклиф в деня на пожара в леярната. — Тя се усмихна на ужасените им физиономии. — Ако не възразяваш, вземи го със себе си в Стоуни крос и го хвърли в кладенеца на желанията.

— И какво да си пожелая?

Анабел се засмя тихо.

— Пожелай същото за горкия стар лорд Уестклиф, което пожела за мен.

— Горкият стар Уестклиф? — изсумтя Лилиан и изгледа двете подозрително. — Какво си пожелала за Анабел? — поиска да знае тя. — Не си ми казвала.

— Не съм казвала и на Анабел — промърмори Дейзи, хвърляйки към приятелката си любопитна усмивка. — Ти откъде знаеш какво е било?

Анабел отвърна на усмивката й.

— Разбрах го. — И като подви крака под себе си, тя се протегна напред и прошепна: — А сега да намерим съпруг за Лилиан… Имам една интересна идея…