Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (27)

Двадесет и шеста глава

Дори да бе забелязал, че някаква жена влиза в сградата, никой нямаше да се опита да я спре. Затиснала носа и устата си с кърпа, Анабел си проправяше път сред талазите парлив дим, които изтръгваха сълзи от присвитите й очи. Пожарът, който бе започнал от другата страна на леярната, пълзеше по покривните греди в ослепителни вълни от синьо, бяло и жълто. Много по-плашещ от парещата горещина беше шумът; ръмжащите пламъци, писъкът и стенанията на огъващ се метал, звънтенето на тежки машини, сякаш някой мачкаше с подметките си детски играчки по пода. Течният метал пукаше и се пръскаше като картечни изстрели.

Като подхвана нагоре полите си, Анабел тръгна неуверено по тлеещия, стигащ до колене чакъл, и започна да вика Саймън; гласът й бе заглушен в какофонията. Точно когато се отчая, че не може да го намери, забеляза, че нещо мърда в чакъла.

Тя извика и забърза към падналото тяло. Беше Саймън, жив и в съзнание, кракът му бе затиснат под стоманения стълб на един паднал кран. Когато я видя, почернялото му от сажди лице се изкриви от ужас и той се опита да се вдигне до полуседнало положение.

— Анабел — произнесе дрезгаво, прекъсван от кашлица. — По дяволите, не — излез веднага оттук! Какво правиш?

Тя поклати глава, не искаше да губи въздух в спорове. Кранът беше прекалено тежък за всеки от тях, за да бъде махнат — трябваше да намери нещо… някакъв импровизиран лост, за да го отмести. Като избърса смъдящите си очи, тя започна да претърсва една купчина отливки и натрошени камъни, и друга с тежести, за уравновесяване. Всичко бе покрито със слой масло и сажди, които караха краката й да се хлъзгат, докато се движеше през останките. Една редица волани за шофиране стояха до потръпващата стена, някои от тях по-високи от нея самата. Тя си проправи път до тях и намери купчина оси и свързващи пръти, дебели колкото юмрука й. Хвана един, издърпа го от купчината и го довлече до съпруга си.

Само един поглед към Саймън — и стана ясно, че ако можеше да се докопа до нея, би я убил на място.

— Анабел — изрева той между пристъпите на кашлицата, — излез от тази сграда веднага!

— Не и без теб. — Тя подхвана неумело едно дървено парче, сложено в края на хидростатично бутало.

Като извиваше заклещения си крак и се опитваше да го издърпа, Саймън я обсипа със заплахи и ругатни, докато тя извлачи дървения блок върху него и го бутна срещу крана.

— Прекалено е тежко. Не можеш да го помръднеш! Излез оттук. По дяволите, Анабел…

Като пъшкаше от усилие, тя закрепи пръта върху дървения блок и вмъкна края му под крана. Натисна надолу, използвайки тежестта си. Кранът остана на място, равнодушен към усилията й. Разочарована, тя продължи да се бори с лоста, докато прътът изскърца възмутено. Беше безполезно — кранът нямаше да се помръдне.

В този миг се разнесе силен пукот и във въздуха полетяха железни парчета, карайки я да залегне и да покрие главата си. Усети удар в ръката и като погледна откри, че една метална отломка се е забила в плътта й, предизвиквайки пръски ярка кръв. Тя изпълзя до Саймън и го усети как я притиска към гърдите си и я прикрива, докато железният дъжд не спря.

— Саймън — произнесе тя и се дръпна да погледне в зачервените му очи, — ти винаги носиш нож. Къде е?

Важността на въпроса стигна до съзнанието му. За части от секундата го видя да претегля възможностите, след това той поклати глава.

— Не. Дори да успееш да освободиш крака, няма да можеш да ме измъкнеш оттук. — След което я отблъсна от себе си. — Не остава време — трябва да излезеш от проклетата леярна. — Когато видя отказа върху лицето й, чертите му се изкривиха от силен страх, не за него самия, а за нея. — Боже, Анабел — замоли се той накрая, — не го прави. Моля те. Ако изобщо те е грижа за мен… — Раздираща кашлица разтърси тялото му. — Върви. Върви.

За миг Анабел се изкуши да му се подчини, когато желанието да избяга от адския кошмар на горящата леярна едва не я смаза. Но когато се изправи, залитайки, и погледна към него, толкова едър и въпреки това толкова беззащитен, не можа да се застави да се махне. Вместо това вдигна още веднъж свързващия прът и го върна обратно върху дървения блок, докато болката прониза раненото й рамо. Кръвта забуча в ушите й, правейки невъзможно да различи изблиците на Саймън от грохота на тресящата се сграда около тях. И това вероятно беше добре, тъй като той изглеждаше обезумял от ярост. Тя издърпа лоста и се увеси на него, докато изтерзаните й дробове поемаха давещия въздух и се свиваха спазматично. Всичко наоколо се размаза пред погледа й, но тя продължи да натиска с всички сили, напрягайки лекото си тяло в опит да помръдне железния прът.

Внезапно усети, че нещо дърпа отзад роклята й. Ако й бе останал дъх да извика, щеше да го стори. Обезумяла, Анабел замръзна, когато ръцете й бяха откопчени от пръта. Като се давеше и хълцаше, тя впери заслепените си от пушека очи в жилавия, тъмен силует зад нея.

— Аз ще вдигна крана. Издърпайте крака му, когато ви кажа.

Разпозна аристократичния му тон още преди да регистрира лицето. Уестклиф, помисли си учудено. Беше наистина графът, бялата му риза беше скъсана и мръсна, чертите му бяха покрити със сажди. И въпреки че беше разрошен, той изглеждаше спокоен и компетентен, когато й направи знак да отиде до Саймън. Като вдигна с лекота железния прът, той сръчно намести лоста под стълба на крана. Макар да беше среден на ръст, жилавото му тяло беше здраво и изключително стегнато, тренирано от годините изтощителни физически упражнения. Когато Уестклиф натисна надолу силно, Анабел чу скърцането и стоновете на огънат метал, и масивният кран се вдигна нагоре с няколко решаващи сантиметра. Графът извика на Анабел, която трескаво задърпа крака на Саймън, без да обръща внимание на пъшкането му, когато той се търкулна изпод смазващата тежест.

Уестклиф пусна крана, който си приземи с глухо тупване, след това отиде да помогне на Саймън да се изправи, като провря рамо под мишницата му, за да го придържа откъм контузената страна. Анабел застана от другата и примига, когато Саймън я хвана силно. Пушекът и горещината я заляха, не можеше да се вижда, нито да се диша или мисли. Продължителна кашлица разтърси тялото й. Ако зависеше от нея, тя никога нямаше да намери пътя за навън. Беше избутвана напред от здравата ръка на Саймън, понякога и повдигана над земята, когато трябваше да преминат останките; глезените и коленете й пулсираха болезнено. Мъчителното придвижване сякаш щеше да трае вечно, напредваха бавно, а леярната се тресеше и ревеше като звяр, кръжащ над ранена плячка. Анабел усети, че главата й се замайва. Опитваше се да остане в съзнание, докато погледът й бе пълен с бляскави искри и подканящ мрак, който се възправяше огромен зад тях.

Тя не си спомняше момента, когато се показаха от леярната с опушени дрехи, опърлени коси и изсъхнали от топлината лица… единственото, което можа да си спомни по-късно беше, че безброй ръце се протегнаха към нея и изморените й крака внезапно бяха освободени от бремето на собствената й тежест. Свличайки се бавно в нечии ръце, тя усети, че я вдигат, а дробовете й жадно поеха чистия въздух. Избърсаха с някаква мокра кърпа лицето й и непознати ръце се провряха под роклята й да разкопчаят корсета. Дори не я беше грижа. Изпаднала във вцепенение, тя се предаде на грижите и преглътна съдържанието на един метален черпак, който притиснаха към устата й.

Когато най-после дойде на себе си, тя замига често-често, за да позволи на успокояващата влага да се разпространи по щипещата повърхност на очите й.

— Саймън…?

— Починете си още малко — дойде един рязък глас. — Съпругът ви е добре. Малко посмачкан и обгорен, но определено спасен. Дори не мисля, че проклетият му крак е счупен.

Когато съзнанието й се проясни напълно, тя осъзна, че седи в скута на лорд Уестклиф с наполовина вдигната пола. Погледна суровите му черти и видя, че загорялото му лице е покрито с черни ивици, а косата му е разчорлена и мръсна. Обикновено безупречният граф изглеждаше толкова благоразположен и отзивчив, че тя едва го позна.

— Саймън… — прошепна тя отново.

— Беше пренесен в моя екипаж, докато говорехме. Трябва да се каже, че няма търпение да отидете при него. Ще ви откарам двамата в къщата на Марсдън — вече изпратихме за доктор, който ще ни чака там. — Уестклиф я повдигна малко по-високо в ръцете си. — Защо тръгнахте след него? Можеше да станете една много богата вдовица. — Въпросът не беше зададен подигравателно, а с нежен интерес, което я обърка.

Вместо да отговори, тя насочи вниманието си към петното кръв на неговото рамо.

— Не мърдайте — прошепна тя, използвайки счупения си нокът, за да хване тънкия като игла метален къс, който стърчеше от ризата му. Дръпна го бързо и лицето на Уестклиф се сгърчи от болка.

Той погледна металното парче и поклати глава мрачно.

— Боже. Не бях забелязал.

— А вие защо влязохте, лорде?

— След като ме информираха, че сте влезли в горяща сграда, за да търсите съпруга си, си помислих да предложа услугите си… може би да отворя някоя врата, да отместя някое препятствие от пътя ви… такива неща.

— Направихте нещо много повече — каза тя, умишлено придавайки равнодушна нотка на тона си в съзвучие с неговия, и той се усмихна; зъбите му бяха бели върху почернялото му от пушека лице.

Уестклиф внимателно й помогна да седне. Като я поддържаше, той завърза връзките на роклята й сръчно, докато съзерцаваше опожарената напълно леярна.

— Само двама души загинаха, има и един, за когото не се знае нищо — прошепна той. — Направо е чудо, като се имат предвид размерите на бедата.

— Това означава ли краят на фабриката за локомотиви?

— Не, предполагам, че ще я възстановим възможно най-бързо. — Графът погледна с умиление изтощеното й лице. — По-късно ще ми разкажете какво се случи. А сега ми позволете да ви отнеса до екипажа.

Той се изправи и я вдигна на ръце.

— Ох… няма нужда…

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Уестклиф й се усмихна. — Имам да нанасям някои поправки, касаещи вас.

— Искате да кажете, че сега вярвате, че наистина ме е грижа за Саймън, а не че съм се омъжила за него заради парите?

— Нещо такова. Явно съм бъркал по отношение на вас, госпожо Хънт. Моля, приемете искрените ми извинения.

Предполагайки, че графът рядко прави извинения от подобен род, тя обви ръце около врата му.

— Мисля, че ще трябва… след като спасихте живота и на двама ни.

— Значи мир?

— Мир — съгласи се тя.

* * *

Докато лекарят преглеждаше Саймън в главната спалня на къщата на Марсдън, Уестклиф отведе Анабел настрани и лично се погрижи за раната в горната част на ръката й. Изскубна с пинсети металната стружка, наполовина забита в кожата й и обля мястото със спирт, докато Анабел викаше от болка. Намаза порязаното с мехлем, превърза го умело и й даде чаша бренди, за да притъпи дискомфорта. Дали защото беше добавил нещо в брендито, или заради изтощението, но след като останаха два пръста от кехлибарената течност, тя се почувства замаяна и сънлива. Гласът й стана провлечен, когато каза на Уестклиф, че светът е щастлив, задето той не е станал лекар, което той мрачно призна за вярно. Тя залитна, когато се изправи и тръгна да търси Саймън, но беше категорично разубедена от икономката и две прислужници. Преди да си даде сметка какво се е случило, беше изкъпана и облечена в чиста нощница, взета от гардероба на майката на Уестклиф; след което я сложиха в меко, чисто легло. Веднага щом затвори очи, тя потъна в дълбок сън.

За раздразнение на Анабел тя се събуди късно на следващата сутрин, без да може да разбере къде се намира и какво е станало. В мига, в който мисълта й се насочи към Саймън, тя стана от леглото и тръгна боса по коридора. Срещна една прислужница, която бе леко стресната от вида й — с несресана коса и смачкана нощница… жена, която въпреки снощната баня продължаваше да мирише силно на дим.

— Къде е той? — попита Анабел без предисловие.

За чест на прислужницата, тя веднага разбра за какво става дума, и насочи Анабел към главната спалня в дъното на коридора.

Стигайки до отворената врата, Анабел видя лорд Уестклиф да седи до едно огромно легло, а Саймън се беше облегнал на купчина възглавници. Раменете и торсът му се открояваха мургави на фона на белоснежните чаршафи, с които беше завит до кръста. Анабел примига, когато видя количеството пластири на ръцете и гърдите му, представяйки си дискомфорта, който трябва да е преживял, докато са вадили металните стружки от него. Двамата мъже спряха да говорят веднага щом усетиха присъствието й.

Погледът на Саймън се закова върху лицето й и остана там. Сякаш в стаята се надигна невидима вълна от емоции и ги заля. Никакви думи не можеха да предадат чувствата на Анабел, докато гледаше гранитното лице на съпруга си. Ако му заговореше в момента, това щяха да бъдат или глупави хиперболи, или омаловажаване. Невероятно благодарна заради присъствието на Уестклиф като временен буфер, тя адресира първия си коментар именно към него.

— Лорде — каза тя, инспектирайки раните и подутините по лицето му, — изглеждате като човек, който е загубил в кръчмарска свада.

Уестклиф стана, взе ръката й и направи безупречен поклон. Изненада я, като остави галантна целувка върху китката й.

— Ако участвах някога в кръчмарска свада, мадам, уверявам ви, че не бих загубил.

Това предизвика усмивката й и тя си помисли, че само преди двадесет и четири часа е презирала арогантния му апломб, докато сега й се струваше почти симпатичен. Уестклиф пусна ръката й, след като я стисна успокояващо.

— Госпожо Хънт, с ваше разрешение, ще се оттегля. Не се съмнявам, че имате да обсъждате доста неща с вашия съпруг.

— Благодаря, лорде.

Когато графът излезе и затвори вратата, Анабел се приближи до леглото, но Саймън извърна очи от нея намръщен; дръзкият му профил беше огрян от светлината.

— Кракът ти счупен ли е? — попита тя дрезгаво.

Саймън поклати глава, съсредоточен върху богато украсения тапет на цветя върху стените. Гласът му беше грапав от пушека, когато заговори:

— Ще се оправи.

Погледът на Анабел го докосна, спря се на тежките мускули на ръцете и гърдите му, дългите пръсти на китката, начина, по който тъмната му коса падаше на челото.

— Саймън — произнесе тя тихо. — Няма ли да ме погледнеш?

Очите му се присвиха, когато й отправи враждебен поглед.

— Бих искал да направя повече от това да те погледна. Иска ми се да те удуша.

Щеше да е наивно от нейна страна да пита защо, тъй като вече знаеше. Вместо това тя зачака търпеливо, докато той не избухна:

— Онова, което направи вчера, беше непростимо!

Тя го изгледа невярващо.

— Какво?!

— Лежейки в онзи ад, си мислех, че отправям последната си молба в живота. А ти я отхвърли.

— Оказа се, че не е била последната ти молба — отвърна тя предпазливо. — Ти оцеля, както и аз, и сега всичко е наред…

— Не е наред! — сопна се Саймън и лицето му потъмня от гняв. — През целия си останал живот ще си спомням какво е чувството да знам, че ще умреш заедно с мен, и да не мога да направя нищо, за да те спра. — Той извърна лице и задиша неравно.

Анабел протегна ръка към него, но после се възпря, ръцете й останаха да висят във въздуха между тях.

— Как можа да ме помолиш да те оставя там ранен и сам? Не можех да го направя.

— Трябваше да направиш, каквото ти казах.

Анабел не трепна, разбирайки страха, който клокочеше под неговия гняв.

— Ти не трябваше да ме оставяш пред вратата на леярната.

— Знаех си, че ще го кажеш. Разбира се, че не трябваше да те оставям. Аз съм мъжът. Мъж, който трябва да закриля съпругата си.

— А съпругата трябва да помага на мъжа си — възрази Анабел.

— Ти не ми помагаше — сряза я Саймън. — Накара ме да агонизирам. По дяволите, Анабел, защо не ми се подчини?

Тя си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

— Защото те обичам.

Саймън продължи да гледа встрани от нея, докато нежните думи го накараха да потръпне. Едрата му ръка се сви в юмрук върху завивката, когато защитата му започна да се пропуква.

— Бих умрял хиляда пъти — каза той с трепет в гласа, — за да ти спестя и най-малкото зло. А фактът, че ти искаше да подхвърлиш живота си на напълно безсмислена жертва е повече, отколкото мога да понеса.

Очите я засмъдяха, нужда и неизтощима нежност се събраха като болка в тялото й.

— Осъзнах нещо, докато стоях навън пред леярната, гледах я как гори и знаех, че си вътре. — Тя преглътна мъчително буцата в гърлото си. — По-скоро бих умряла в прегръдките ти, Саймън, отколкото да живея без теб. Всички онези безкрайни години… всички зими, лета… десетки сезони да те желая и никога да не те имам. Да остарявам, докато ти оставаш вечно млад в спомените ми. — Тя прехапа устни и поклати шава, а очите й се напълниха със сълзи. — Грешах, когато ти казах, че не знам къде принадлежа. Знам. С теб съм, Саймън. Нищо няма значение, освен това да съм с теб. Ти си свързан с мен завинаги и никога няма да те слушам, когато ми казваш да си отида. — Тя успя да се усмихне. — Така че ще е по-добре да спреш да се оплакваш и да се примириш с това.

Със стряскаща бързина Саймън се обърна и я сграбчи. Зарови лице в обърканата й коса. Гласът му излезе като измъчено ръмжене.

— Боже господи, не издържам! Не мога да те пускам да излизаш всеки ден, като се страхувам всяка минута, че нещо може да ти се случи, като знам, че всяка частица разум, който ми е останал, е свързан с твоето здраве. Непоносимо е, по дяволите! Ще се побъркам. И пак няма да съм полезен на никого. Ако можех някак си да смекча това чувство… да те обичам само наполовина… може би щях да съм способен да живея с това.

Анабел се засмя неуверено на грубата му изповед, но през нея премина гореща вълна на радост.

— Но аз искам цялата ти любов — каза тя. Когато Саймън вдигна глава да я погледне, изражението му я остави без дъх. Минаха няколко секунди, преди да се съвземе. — Цялото ти сърце и ум — продължи тя с усмивка и понижи глас предизвикателно. — А също и цялото тяло.

Саймън се разтрепери и погледна лъчезарното й лице така, сякаш никога нямаше да може да откъсне очи от нея.

— Това е успокояващо. След като явно нямаше търпение да отрежеш крака ми с джобен нож вчера.

Устата на Анабел се изви и тя прокара пръсти по гърдите му, играейки си с лъскавите косъмчета.

— Намерението ми беше да спася възможно най-голяма част от теб и да те измъкна от онова място.

— В онзи момент можеше и да те оставя да го направиш, ако си мислех, че ще проработи. — Саймън хвана ръката й в своята и притисна устни в ожулената й длан. — Ти си силна жена, Анабел. По-силна, отколкото съм предполагал.

— Не, любовта ми към теб е тази, която е силна. — И като го погледна дяволито изпод мигли, прошепна: — Не бих могла да отрежа ничий крак, знаеш го.

— Ако някога рискуваш отново живота си заради мен, ще те удуша. Ела тук. — Като прехвърли ръка през врата й, Саймън я придърпа напред. Носовете им се докоснаха и той прошепна: — Обичам те, по дяволите.

Тя допря устни в неговите.

— Колко?

Той издаде слаб звук, сякаш нежната целувка го беше разтърсила.

— Безкрайно. И завинаги.

— Аз те обичам повече — каза Анабел. Тя усети прилив на удоволствие, съпроводено от чувство за съвършена пълнота, каквато никога преди не бяха изпитвали. Сякаш душата й беше окъпана в светлина. Отдръпна се леко и от светналото изражение на Саймън разбра, че и той изпитва същото.

В гласа му имаше нова нотка, когато произнесе:

— Целуни ме пак.

— Не, ще те нараня. Допирам се до крака ти.

— Това не е кракът ми — дойде закачливият му отговор, който я накара да се засмее.

— Ах, ти, перверзнико!

— Толкова си красива — прошепна Саймън. — Отвътре и отвън. Анабел, моя съпруго, моя сладка любима… целуни ме пак. И не спирай, докато не ти кажа да го направиш.

— Да, Саймън — прошепна тя и с радост се подчини.