Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of a Sumers Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Тайните на една лятна нощ

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Лондон, 1843 г.

Краят на сезона

Момиче, решено да се омъжи, можеше да преодолее всички препятствия, с изключение липсата на зестра.

Анабел потропваше нетърпеливо с крак под бухнатата си бяла рокля, докато изражението й оставаше сдържано. През изминалите и провалени три сезона беше свикнала да бъде без кавалер за танц. Свикнала, но не и примирена. Неведнъж й беше минавало през ума, че заслужава много повече, вместо да стои отстрани в залата в дълъг, тесен стол. И да се надява непрекъснато, че ще я поканят, което все не ставаше. Като се преструва, че изобщо не я интересува — че е напълно щастлива да гледа как другите танцуват и биват ухажвани.

Като изпусна една дълга въздишка, Анабел се заигра с малката сребърна карта за танци, която висеше на една панделка върху китката й. Калъфчето й се плъзна и разкри книжка с полупрозрачни листи от слонова кост, които се разпериха ветрилообразно. Момичетата трябваше да вписват имената на партньорите си за танци върху тези нежни картончета. Анабел си помисли, че ветрилото с празни карти й прилича на редица от зъби, които й се хилят подигравателно. Като го затвори и прибра в калъфа, тя погледна трите момичета, които седяха до нея и се стараха да изглеждат по същия начин равнодушни към съдбата си.

Тя знаеше добре защо бяха там. Значителна част от състоянието на семейството на мис Еванджелин Дженър беше направено от хазарт и произходът й бе обикновен. Освен това мис Дженър беше болезнено срамежлива и заекваше, което превръщаше евентуалния разговор в мъчение за двете страни.

Другите две момичета, мис Лилиан Бауман и по-малката й сестра Дейзи, още не бяха свикнали с Англия — и, както изглеждаше, това щеше да им отнеме дълго време. Разправяше се, че майка им ги довела от Ню Йорк, защото не могли да получат никакви подходящи предложения там. Сапунените наследнички, така ги наричаха подигравателно, а понякога — доларовите принцеси. Въпреки елегантно очертаните им скули и удължени тъмни очи, нямаха по-голям късмет и тук, освен ако не откриеха някоя аристократка за спонсор, която да гарантира за тях и да ги научи как да се впишат в британското общество.

Анабел си помисли, че през изминалите няколко месеца от този ужасен сезон, те четирите — тя, мис Дженър и сестрите Бауман — често бяха седели на балове и соарета в ъгъла или до стената. И въпреки това рядко бяха разговаряли една с друга, обхванати от тихата скука на очакването. Погледът й се спря на Лилиан Бауман, чиито кадифени тъмни очи искряха от неочакван смях.

— Поне да бяха направили столовете по-удобни — прошепна Лилиан, — като се има предвид, че явно ще седим на тях през цялата вечер.

— Трябва да изгравираме имената си върху тях — отвърна горчиво Анабел. — Щом през цялото време ги заемаме, значи са наша собственост.

От Еванджелин Дженър се разнесе глух кикот, когато тя вдигна облечената си в ръкавица ръка да отметне от челото си една палава червена къдрица. Усмивката накара кръглите й сини очи да заблестят и бузите й порозовяха под пръснатите златни лунички. Сякаш внезапно чувство за близост я накара да забрави срамежливостта си.

— Н-направо е необяснимо, ч-че сте без кавалер — каза тя на Анабел. — В-вие сте най-красивото момиче тук — мъжете би трябвало д-да се избият да танцуват с вас.

Анабел вдигна рамене.

— Никой не иска да се омъжи за момиче без зестра.

— Само в романите херцози се женеха за бедни момичета. В реалността херцозите, графовете и подобните тям бяха натоварени с огромните финансови отговорности по поддръжка на големи имения и големи семейства, и подпомагане на арендаторите. Богатият благородник се нуждаеше да се ожени за пари точно толкова отчаяно, колкото и бедният.

— Както никой не иска да се омъжи за новозабогатяло американско момиче — призна Лилиан Бауман. — Единствената ни надежда да принадлежим към това общество, е да се омъжим за някой благородник със солидна английска титла.

— Но нямаме гарант — добави по-малката й сестра Дейзи. Тя беше дребничка, приличаше по-скоро на елфическа версия на Лилиан, със същата бледа кожа, тежка тъмна коса и кафяви очи. Дяволита усмивка заигра по устните й. — Ако случайно знаете някоя мила херцогиня, която да ни вземе под крилото си, ще сме ви много задължени.

— Аз дори не искам да си намеря съпруг — довери им Еванджелин Дженър. — Само се и-измъчвам през сезона, тъй като няма какво друго да правя. П-прекалено съм голяма, за да стоя вече в училище, а баща ми… — Тя млъкна рязко и въздъхна: — Ами, имам да издържа само още е-един сезон, след това ще съм на д-двайсет и три и затвърдена стара мома. Н-нямам търпение да стане!

— Вече двайсет и три години ли е границата за стара мома? — попита Анабел с полупресторена тревога и завъртя очи нагоре. — Мили боже, нямах представа, че съм преминала разцвета си.

— На колко години сте? — попита Лилиан Бауман с любопитство.

Анабел хвърли поглед наляво и надясно, за да се увери, че никой не подслушва. — Другия месец ставам на двайсет и пет.

Разкритието предизвика три съжалителни погледа и Лилиан произнесе утешително:

— Не изглеждате и с ден по-възрастна от двайсет и една годишна.

Анабел стисна картата си за танци, докато тя изчезна и ръкавицата й. Времето се изнизва бързо, помисли си тя. И то, четвъртият й сезон скоро щеше да свърши. А човек не участва в пети — това би било нелепо. Трябваше да си намери съпруг, и то скоро. Иначе нямаше да могат да си позволят да оставят Джеръми в училище… и щяха да бъдат принудени да напуснат скромната си къща и да намерят някой пансион, в който да се нанесат. А започнеше ли веднъж сривът, нямаше връщане назад.

За шестте години, откакто баща й бе починал от сърдечен удар, финансовите им източници се бяха стопили до нула. Те се бяха опитали да замаскират увеличаващите се затруднения, преструвайки се, че имат половин дузина прислужници, вместо една отрудена готвачка и един възрастен прислужник… обръщаха избелелите си рокли… продаваха скъпоценните камъни от бижутата си и ги заменяха със стъклени. Анабел се беше уморила от постоянните усилия да лъже всички, когато изглеждаше, че хората вече знаят, че са на ръба на катастрофата. Напоследък беше започнала дори да получава дискретни предложения от женени мъже, които многозначително подмятаха, че е необходимо само да ги помоли за помощ, за да я получи мигновено. Не беше нужно да описва компенсациите, които изискваше такава „помощ“. Анабел знаеше добре, че имаше заложбите за първокласна метреса.

— Госпожице Пейтън — попита Лилиан Бауман, — какъв мъж бихте искали за съпруг?

— О — отвърна Анабел с непочтителна лекота, — какъвто и да е, стига да е благородник.

— Какъвто и да е благородник? — вдигна скептично вежди Лилиан. — Ами хубавият външен вид?

Анабел сви рамене.

— Ще е добре дошъл, но не е задължителен.

— Ами страст? — намеси се Дейзи.

— Определено е нежелателна.

— Интелигентност? — предложи Еванджелин.

Анабел отново сви рамене.

— Може да се обсъди.

— Чар? — попита Лилиан.

— Също може да се обсъди.

— Не искате много — отбеляза сухо Лилиан. — Колкото до мен, аз бих добавила няколко условия. Моят благородник трябва да е тъмнокос и красив, чудесен танцьор… и никога да не иска разрешение, преди да ме целуне.

— Аз искам да се омъжа за мъж, който е прочел събраните съчинения на Шекспир — каза Дейзи. — Някой тих и романтичен — още по-добре, ако носи очила, — който да обича поезията и природата… и няма да ми хареса, ако е прекалено опитен с жените.

По-голямата й сестра вдигна очи нагоре.

— Очевидно няма да се състезаваме за един и същ мъж.

Анабел погледна Еванджелин Дженър.

— Вие какъв съпруг бихте искали за себе си, мис Дженър?

— Еви — прошепна момичето и руменината й се засили, докато отмяташе огнената си коса. Тя явно се бореше с отговора, изключителната й свенливост се опитваше да преодолее силния инстинкт за запазване на тайната. — Предполагам… че би ми харесал н-някой, който е мил… и… — Тя спря и поклати глава със самоосъдителна усмивка. — Не знам. Просто някой, който да ме о-обича. Да ме обича и-истински.

Думите трогнаха Анабел и тя се изпълни с внезапна меланхолия. Любовта беше лукс, за който тя не смееше да се надява… определено безполезно нещо, когато самото ти оцеляване до голяма степен е под въпрос. Но тя се пресегна и докосна облечената в ръкавица ръка на момичето със своята.

— Надявам се да го намерите — произнесе искрено. — Може би няма да се наложи да чакате дълго.

— Искам първо вие да намерите вашия — каза Еви със срамежлива усмивка. — Иска ми се да м-мога да ви помогна по някакъв начин.

— Явно всички ние се нуждаем от помощ в една или друга форма — изкоментира Лилиан. Погледът й замислено се плъзна по Анабел. — Хм… нямам нищо против да измисля един план за вас.

— Какво? — Анабел вдигна вежди, питайки се дали трябва да се смее, или да се обижда.

Лилиан се зае да обяснява:

— Остават само няколко седмици до края на сезона, а той е последният ви сезон, мисля.

Анабел кимна предпазливо.

— Тогава предлагам… — Внезапно Лилиан млъкна по средата на изречението.

Проследявайки погледа й, Анабел видя да се приближава една тъмна фигура и простена вътрешно.

Натрапникът беше господин Саймън Хънт — мъж, с когото никоя от тях не искаше да има нищо общо — по основателни причини.

— В скоби казано — прошепна Анабел, — идеалният ми съпруг трябва да е пълната противоположност на господин Хънт.

— Каква изненада — сардонично промърмори Лилиан, тъй като всички те споделяха мнението й.

Джентълменска грация. Обаче Саймън Хънт не я притежаваше. Не можеше да се водят любезни разговори с мъж, който винаги казваше точно каквото мисли, независимо колко неласкателно или осъдително е мнението му.

Може би някои биха нарекли господин Хънт добре изглеждащ. Анабел предполагаше, че някои жени намират привлекателен грубия му мъжествен вид — дори тя признаваше, че има нещо неустоимо във вида на цялата тази обуздана сила, която се таеше под официалните вечерни дрехи в черно и бяло. Но грубостта на неговия характер надхвърляше силно оспоримата привлекателност на Хънт. В него нямаше никаква чувствителност, никакъв идеализъм или разбиране за елегантност… той беше изцяло паунди и пенсове, пълен егоист, алчен сметкаджия. Всеки друг мъж в неговото положение би бил смутен от липсата си на изтънченост — но Хънт явно бе решил да я превърне в достойнство. Той обичаше да се подиграва на ритуалите и любезните маниери на аристокрацията, студените му черни очи блестяха весело — сякаш се надсмиваха над всички.

За облекчение на Анабел той никога не бе направил намек, че си спомня онзи далечен ден на панорамното шоу, когато бе откраднал целувка от нея в тъмнината. Колкото повече време минаваше, толкова повече тя се самоубеждаваше, че си е въобразила цялата случка. В ретроспекция това не изглеждаше реално, особено собствения й пламенен отговор на един дързък непознат.

Няма съмнение, че много хора споделяха неприязънта на Анабел към Хънт, но за смайване на лондонските първенци, той не се канеше да се маха. През изминалите няколко години Хънт бе станал невероятно богат, придобивайки мажоритарен дял от акции в компании, които произвеждаха селскостопанско оборудване, кораби и локомотивни двигатели. Въпреки недодялаността му го канеха на партита на висшата класа, защото просто бе прекалено богат, за да бъде игнориран. Хънт въплъщаваше заплахата, която индустриалното предприемачество представляваше за британската аристокрация, окопала се в земеделски имоти. По тази причина благородниците го гледаха с прикрита неприязън дори когато неохотно му даваха достъп до свещените си социални кръгове. Хънт не се правеше на скромен, вместо това явно се наслаждаваше, пробивайки си път до места, на които не го искат.

В няколкото случая, когато се бяха срещнали след онзи ден на панорамата, Анабел се държеше със Саймън Хънт хладно, като отхвърляше всеки опит за разговор и отказваше всяка негова покана за танц. Той винаги изглеждаше развеселен от презрението й и я гледаше, преценявайки я дръзко, което караше косъмчетата на тила й да настръхват. Анабел се надяваше, че един ден интересът му към нея ще спадне, но за момента той си оставаше дразнещо настоятелен.

Тя усети облекчението на другите момичета, когато Хънт ги игнорира и насочи вниманието си специално към нея.

— Мис Пейтън — каза той. Обсидиановият му поглед като че ли не пропускаше нищо: старателно преправените ръкави на роклята й, факта, че беше използвала клонки от разцъфнали рози, за да скрие оръфаните ръбове на горнището на роклята си, стъклените перли, които висяха от ушите й. Анабел го изгледа със студено презрение. Въздухът между тях бе сякаш наелектризиран и всеки миг можеше да експлодира, и тя усети как нервите й се напрягат неприятно от близостта му.

— Добър вечер, господин Хънт.

— Ще ме удостоите ли с един танц? — попита той без предисловия.

— Не, благодаря.

— И защо?

— Краката ми са изморени.

Едната му вежда се вдигна нагоре.

— И от какво? Цяла вечер седите тук.

Анабел издържа погледа му, без да мигне.

— Не съм длъжна да ви се обяснявам, господин Хънт.

— Не би трябвало един валс да ви затрудни чак толкова много.

Въпреки усилията й да остане спокойна, Анабел усети как малките мускулчета на лицето й потрепват.

— Господин Хънт — каза тя напрегнато, — никой никога ли не ви е казвал, че не е любезно да се опитвате да досаждате на една дама като я карате да направи нещо, което тя очевидно няма желание да направи?

Той се усмихна.

— Госпожице Пейтън, ако взема да се тревожа дали съм любезен или не, никога няма да получа това, което искам. Само си помислих, че макар и за малко, ще се зарадвате да си отдъхнете от това да сте постоянно без кавалер. И ако този бал продължи обичайната схема, предложението ми за танц, както изглежда, ще е единственото, което ще получите.

— Колко очарователно — отбеляза Анабел с тон на присмехулно учудване. — Какво изискано ласкателство. Как бих могла да откажа?

Очите му проблеснаха.

— Значи ще танцувате с мен?

— Не — прошепна тя пламенно. — А сега си идете. Ако обичате.

Вместо да се оттегли смутено от отказа, Хънт се ухили, белите му зъби проблеснаха върху загорялото лице. Усмивката му придаде пиратски вид.

— Какво толкова обидно има в един танц? Аз съм доста талантлив партньор — дори ще ви хареса.

— Господин Хънт — прошепна тя, повишавайки тон, — идеята да си партнирам с вас по какъвто и да било начин и по каквато и да било причина кара кръвта ми да изстива.

Като се наведе по-близо, Хънт понижи глас, така че никой друг да не чуе.

— Много добре. Но ще ви предложа нещо, над което да помислите, мис Пейтън. Може би ще дойде време, когато няма да имате лукса да отхвърляте почтено предложение от човек като мен… или дори непочтено.

Очите й се разшириха и тя усети как се изчервява от обида и как руменината плъзва по шията й. Наистина, това вече беше прекалено — да седи подпряна до стената цяла вечер, а след това да приема обидите от мъж, когото презираше.

— Господин Хънт, звучите като негодник от много слаба пиеса.

Това предизвика друга усмивка и той се поклони със сардонична любезност, преди да се отдалечи.

Разтърсена от разговора, Анабел го изгледа с присвити очи.

Другите момичета си отдъхнаха с облекчение от тръгването му.

Лилиан Бауман първа заговори:

— Думата „не“ явно не му прави никакво впечатление, нали?

— Какво ви каза накрая, Анабел? — попита Дейзи. — Цялото ви лице пламна.

Анабел загледа сребърното калъфче на картите си за танци, прокарвайки палец по едно малко тъмно петънце в ъгъла й.

— Господин Хънт намекна, че един ден положението ми може да стане толкова отчаяно, че да се замисля дали да не стана метреса.

Ако не беше толкова притеснена, сигурно щеше да се засмее на еднаквите удивени изражения върху лицата им. Но вместо да се възмути от обидата или тактично да си замълчи, Лилиан зададе единствения въпрос, който Анабел не беше очаквала.

— Прав ли е?

— Беше прав за отчаяното ми положение — призна тя. — Но не и за това, че ще стана негова… или на когото и да било… метреса. По-скоро ще се омъжа за фермер, който отглежда цвекло, отколкото да падна толкова.

Лилиан й се усмихна, явно солидаризирайки се с нотката на мрачна решимост в гласа й.

— Харесвам ви — обяви тя и се облегна назад в стола си, кръстосвайки крака с небрежност, която бе по-скоро неуместна за момиче по време на първия му сезон.

— И аз ви харесвам — отвърна автоматично Анабел, подтиквана от добро възпитание да отвърне на любезността с любезност — но когато думите излязоха от устата й, тя откри с изненада, че са истина.

Преценяващият поглед на Лилиан мина по нея, когато тя продължи:

— Няма да ми хареса да ви видя да се тътрите подир муле и да орете нива с цвекло — предопределена сте за нещо по-добро от това.

— Съгласна съм — рече сухо Анабел. — И какво да правим сега?

Въпреки че въпросът трябваше да прозвучи закачливо, Лилиан го възприе напълно сериозно.

— Заемам се с това. Преди да ни прекъснат, ще направя едно предложение: да сключим съюз и да си помагаме една на друга в намирането на съпруг. Щом правилните джентълмени не ни преследват, тогава ние ще преследваме тях. Процесът ще е много по-ефикасен, ако действаме с общи сили, вместо да се опитваме поотделно. Ще започнем с най-голямата — която, струва ми се, сте вие, Анабел — и ще продължим до най-малката.

— Това едва ли е в моя полза — възрази Дейзи.

— Но е честно — сряза я Лилиан. — Ти разполагаш с повече време от нас.

— Каква точно „помощ“ имате предвид? — попита Анабел.

— Каквато е нужна. — Лилиан започна да драска прилежно в картата си за танци. — Ще напишем слабостите си една на друга и ще си даваме съвети и подкрепа, когато е необходимо. — Тя погледна нагоре с весела усмивка. — Ще сме като един отбор.

Анабел я изгледа скептично.

— Говорите за играта, в която джентълмени удрят поред кожена топка с бухалка, плоска от едната страна?

— Не само джентълмени — отвърна Лилиан. — В Ню Йорк жените също могат да играят, стига да не изпадат в прекалено голяма възбуда.

Дейзи се усмихна.

— Както когато Лилиан се вбеси толкова от едно подвикване, че изтръгна един стълб от земята.

— Той вече беше разхлабен — възрази Лилиан. — Което означава, че беше опасен за бегачите.

— Особено когато го хвърли по тях — каза Дейзи, посрещайки намръщеното изражение на сестра си с мила усмивка. Потискайки смеха си, Анабел премести поглед от сестрите към смутеното лице на Еви. Лесно можеше да прочете мислите й — че сестрите американки ще се нуждаят от много тренировки, преди да привлекат вниманието на желания благородник. Лилиан и Дейзи гледаха очаквателно. Не беше трудно да си ги представи как удрят топките с бухалки и се носят по игрището с вдигнати до коленете поли. Запита се дали всички американски момичета притежаваха такъв дух… без съмнение Бауман биха ужасили всеки истински британски джентълмен, който дръзнеше да ги доближи.

— Незнайно защо никога не съм гледала на преследването на съпруг като на отборен спорт — каза тя.

— А би трябвало! — натъртено рече Лилиан. — Помислете си само колко по-ефикасно може да бъде. Единствената потенциална трудност ще е, ако две от нас проявят интерес към един и същи мъж… но това изглежда малко вероятно като се имат предвид вкусовете ни.

— Тогава ще се договорим никога да не се състезаваме за един и същ джентълмен — каза Анабел.

— И о-още нещо — намеси се Еви неочаквано, — не трябва да вредим на никого.

— Много благородно — одобрително се усмихна Лилиан.

Анабел се намеси:

— Тогава да измислим план за действие — няма да е добре за нас да си пречим една на друга.

— Трябва също така да си казваме всичко — допълни Дейзи.

— Дори и-интимните подробности ли? — попита боязливо Еви.

— О, най-вече тях!

Лилиан се усмихна и плъзна преценяващ поглед по роклята на Анабел.

— Дрехите ви са ужасни — каза тя без заобикалки. — Ще ви дам няколко от моите рокли. Имам цял сандък с неща, които никога не съм носила и няма да ми липсват. Майка ми няма да забележи.

Анабел поклати глава, едновременно благодарна за предложението и в същото време унизена от очебийните си финансови затруднения.

— Не, не, не мога да приема такъв подарък, макар че сте много щедра…

— Онази бледосинята с лавандуловия ширит — прошепна Лилиан на Дейзи, — сещаш ли се?

— О, страшно ще й отива — ентусиазирано отвърна сестра й. — Ще й прилича много повече, отколкото на теб.

— Не, наистина… — опита се да ги прекъсне Анабел.

— И другата, зелената муселинена с бялата дантела отпред — продължи Лилиан.

— Не мога да приема роклите ви, Лилиан — настоя Анабел с тих глас.

Момичетата вдигнаха глави от бележките си.

— Защо не?

— Първо, защото не мога да си позволя да ви се отплатя. А и защото е безполезно. Красивата перушина няма да направи липсата ми на зестра по-привлекателна.

— О, парите — каза Лилиан с небрежния маниер на човек, който има много от тях. — Ще ми се отплатите като ми дадете нещо безкрайно по-ценно от кеш. Ще научите мен и Дейзи как да бъдем… ами, повече като вас. Ще ни научите на правилните неща, които да казваме и да правим… на всички неписани правила, които очевидно нарушаваме непрекъснато. Ако е възможно, дори да ни намерите поръчителка. Тогава ще можем да преминем през вратите, които в момента са затворени за нас. Колкото до липсата ви на зестра… вие само накарайте мъжа да захапе кукичката. Ние, останалите, ще ви помогнем да навиете макарата.

Анабел я погледна с изумление.

— Вие наистина сте сериозни.

— Разбира се, че сме — отвърна Дейзи. — Какво облекчение ще е за нас да имаме нещо, с което да се занимаваме, вместо да подпираме стената! Двете с Лилиан направо полудяваме от скучния сезон!

— К-както и аз — добави Еви.

— Ами… — Анабел огледа лицата им и не можа да сдържи смеха си. — Щом вие трите искате, и аз искам. Но ако ще сключваме договор, не трябва ли да го подпишем с кръв или нещо такова?

— О, небеса, не! — завъртя глава Лилиан. — Мислех си, че можем да се договорим, без да трябва да записваме всичко. — Тя посочи картата си за танци. — А сега предполагам, че трябва да съставим списък на най-обещаващите кандидати, останали след изминалия сезон. Да ги изредим ли последователно? Да започнем с херцозите, какво ще кажете?

Анабел поклати глава.

— Можем да не се занимаваме с тях, тъй като не познавам нито един подходящ под седемдесет години и с останали в устата зъби.

— Значи интелигентността и чарът подлежат на обсъждане, но не и зъбите? — подхвърли дяволито Лилиан, карайки Анабел да се разсмее.

— Зъбите също подлежат на обсъждане — отвърна тя. — Но са силно препоръчителни.

— Добре, тогава — кимна Лилиан. — Прескачаме категорията на беззъбите херцози и продължаваме с графовете. Познавам лорд Уестклиф, например…

— Не, не Уестклиф. — Анабел трепна, когато добави: — Той е студенокръвна риба — и не проявява интерес към мен. Почти му се хвърлих на врата, когато излязох в обществото преди четири години, а той ме погледна, сякаш съм нещо, залепнало за обувката му.

— Забравяме Уестклиф, тогава. — Лилиан вдигна вежди въпросително. — А какво ще кажете за лорд Сейнт Винсънт? Млад, с подходящите качества, красив като греха…

— Няма да се получи — поклати глава Анабел. — Колкото и компромисна да е ситуацията, Сейнт Винсънт никога няма да ми предложи. Той е компрометирал, съблазнил и напълно съсипал поне дузина жени — честта не означава нищо за него.

— Тогава граф Еглинтън — колебливо предложи Еви.

— Но той е доста п-п-пълен и е най-малко на петдесет години…

— Включете го в списъка — настоя Анабел. — Не мога да си позволя да бъда придирчива.

— Ами виконт Роузбъри — подхвърли Лилиан и леко се намръщи. — Макар, че е доста странен… и как да кажа… ами, отпуснат.

— Стига портфейлът му да е твърд, навсякъде другаде може да е отпуснат — каза Анабел, карайки останалите да се изкикотят. — Запишете и него.

Игнорирайки музиката и двойките, които се въртяха пред тях, четирите старателно се трудеха над списъка, разсмивайки се една друга от време навреме толкова силно, че привличаха погледите на минаващите наблизо.

— Тихо — изшътка Анабел и се опита да звучи сериозно. — Нали не искаме да разберат какво планираме… а от дамите без кавалер не се очаква да се смеят.

Всички приеха скръбни изражения, което предизвика нов пристъп на кикот.

— О, вижте — ахна Лилиан, докато гледаше нарастващия списък е евентуални съпрузи. — Картите ни за танцуване внезапно се запълниха. — Тя стисна устни замислено. — Струва ми се, че някои от тези джентълмени със сигурност ще посетят партито на Уестклиф в Хемпшир при завършване на сезон. Двете с Дейзи вече бяхме поканени. А вие, Анабел?

— Познавам една от сестрите му — отвърна тя. — Мисля, че мога да я накарам да ме покани. Ще я помоля, ако е необходимо.

— Аз също ще кажа няколко добри думи за вас — увери я Лилиан. Тя се усмихна на Еви. — Ще използвам влиянието си и за вас.

— Колко ли ще е забавно! — възкликна Дейзи. — Значи планът е готов. За две седмици ще покорим Хемпшир и ще намерим съпруг за Анабел. — Те се пресегнаха и си стиснаха ръцете, чувствайки се глупави и замаяни, но изпълнени с малко повече кураж. Може би късметът ми ще се промени, помисли си Анабел и затвори очи с кратка молитва, изпълнена с надежда.