Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (1)

Пролог

Лондон, 1841 г.

Макар цял живот да я бяха предупреждавали да не взема пари от непознати, Анабел Пейтън направи изключение един ден… и бързо откри защо трябва да спазва съветите на майка си.

Беше една от редките училищни ваканции на брат й Джеръми и бе станало техен навик двамата да ходят да гледат последното панорамно шоу на площад „Лейчестър“. Бяха икономисвали две седмици, за да спестят пари за билети. Като единствените оцелели деца на семейство Пейтън, Анабел и по-малкият й брат бяха необикновено близки, независимо от десетгодишната разлика във възрастта. Детски болести бяха отнели живота на двете бебета, родени след Анабел, нито едно от тях не доживя да види първия си рожден ден.

— Анабел — каза Джеръми, когато се върна от павилиона за продажба на билети, — имаш ли още пари?

Тя поклати глава и го изгледа въпросително.

— Боя се, че не. Защо?

Като въздъхна кратко, Джеръми отметна кичура златиста коса, паднал на челото му.

— Удвоили са цената на билетите за това шоу — явно е много по-скъпо от обичайните им представления.

— Във вестника не пишеше, че цените са по-високи — възмути се Анабел. Като понижи глас, тя прошепна: — да ги вземат дяволите! — След това отвори кесийката си с надеждата да открие някоя монета.

Дванайсетгодишният Джеръми изгледа мрачно големия плакат, който висеше над входа на панорамния театър: „Падането на Римската империя: едно шоу с максимум илюзии с диорамни гледки“. От откриването му преди две седмици шоуто беше пълно с посетители, нетърпеливи да преживеят чудесата на Римската империя и нейното трагично падане — „като връщане назад във времето“ — говореха хората след това. Обичайната панорама се състоеше от платнен екран, който беше увесен в кръгла стая, ограждащ зрителите със сложно изрисувани сцени. Понякога се използваха музика и специално осветление, за да направят преживяването по-забавно, докато един лектор обикаляше около кръга, за да опише далечните места и прочутите битки.

Според в-к „Таймс“, обаче, тази нова продукция била „диорамна“ гледка, което означавало, че изрисуваното платно е направено от прозрачно, импрегнирано хасе, осветено отпред, а понякога и отзад, със специално филтрирани светлини. Триста и петдесет посетители стояха на платформа в центъра, която се обслужваше от двама мъже, така че цялата аудитория се въртеше бавно по време на шоуто. Вътрешната игра на светлини, посребрено стъкло и актьори, наети да изпълняват ролята на обсадените римляни, създаваше ефект, наречен „жива изложба“. От онова, което Анабел бе чела, първите кулминационни моменти, имитиращи избухването на вулкани били толкова реалистични, че някои от жените в аудиторията се развикали и припаднали.

Като взе кесийката от заетите ръце на Анабел, Джеръми дръпна шнуровете и й я върна.

— Имаме достатъчно за един билет — каза той небрежно. — Ти влез. Аз и без това не проявявам интерес.

Тя знаеше много добре, че лъже заради нея, затова поклати глава.

— Категорично не. Ти ще влезеш. Аз мога да гледам панорама по всяко време, по което поискам — ти си този, който е непрекъснато на училище. А и шоуто е само четвърт час. Докато трае, ще се разходя из близките магазини.

— Ще пазаруваш без пари? — попита брат й и сините му очи блеснаха скептично. — О, това звучи свръх забавно.

— Смисълът на пазаруването е да се гледа, а не да се купува.

Джеръми изсумтя.

— Това е нещо, което бедните хора си казват, докато вървят по Бонд стрийт. Освен това няма да ти позволя да ходиш никъде сама — ще накараш всеки мъж в района да те сочи с пръст.

— Не бъди глупав — промърмори Анабел.

Брат й се ухили внезапно. Погледът му мина по изящно оформеното й лице, сините очи и къдриците, вдигнати нагоре, които блестяха златистокафяви под периферията на шапката й.

— Не си придавай фалшива скромност. Знаеш добре ефекта си върху мъжете — и доколкото ми е известно — не се колебаеш да го използваш.

Анабел си придаде намръщено изражение.

— Доколкото ти е известно? Ха! Какво знаеш ти за общуването ми с мъжете, когато си на училище почти през цялото време?

Изражението на брат й стана сериозно.

— Това ще се промени — каза той. — Този път няма да се върна в училище — мога да помагам на теб и на мама повече, като получа работа.

Очите й се разшириха.

— Джеръми, няма да направиш такова нещо. Това ще разбие сърцето на мама, а ако татко беше жив…

— Анабел — прекъсна я той с тих глас, — нямаме пари. Не можем да изчоплим дори пет допълнителни шилинга за билет за панорамата…

— Като си представя само каква хубава работа ще си намериш — сардонично каза Анабел, — без образование и без полезни връзки. Освен ако не се каниш да ставаш уличен метач или момче за поръчки, е по-добре да останеш в училище, докато се подготвиш за прилична служба. Междувременно аз ще намеря някой богат джентълмен, за когото да се омъжа, след което всичко ще бъде наред.

— И ще намериш този прекрасен съпруг без зестра? — сопна й се Джеръми.

Те се гледаха намръщено един друг, докато вратите се отвориха и тълпата се втурна покрай тях, за да влезе в ротондата. Като плъзна покровителствено ръка около Анабел, Джеръми я отдръпна от блъсканицата.

— Забрави за панорамата — каза той решително. — Вместо това ще направим нещо друго — нещо забавно, което не струва нищо.

— Например?

Минаха няколко минути в мислене. Когато стана ясно, че никой от тях не може да предложи нищо, те избухнаха в смях.

— Господин Джеръми — долетя дълбок глас зад тях.

Все още усмихвайки се, Джеръми се обърна да види непознатия.

— Господин Хънт — каза той сърдечно и протегна ръка. — Изненадан съм, че ме помните.

— И аз съм изненадан — станали сте с цяла глава по-висок, откакто ви видях за последен път. — Мъжът се ръкува с него. — Връщате се от училище, предполагам?

— Да, сър.

Виждайки объркването на Анабел, Джеръми прошепна в ухото й, докато високият непознат се обърна и направи знак на приятелите си да влизат в ротондата без него.

— Господин Хънт — синът на месаря. — Срещнах го един-два пъти в магазина, когато мама ме изпрати да пазарувам. Бъди мила с него — той е важна клечка.

Слисана, Анабел не можа да не си помисли колко необикновено добре е облечен като за бакалски син господин Хънт. Беше с елегантно черно сако и станалите напоследък модерни по-свободно скроени панталони, които не скриваха стройните, силни линии на тялото отдолу. Като повечето други мъже, влизащи в театъра, той вече бе свалил шапката си, разкривайки тъмна, леко вълниста коса. Беше висок, с едри кости мъж, който изглеждаше към трийсетгодишен, със силни черти, леко дълъг нос и широка уста, и очи толкова черни, че човек не можеше да различи ирисите от зениците. Лицето му бе подчертано мъжествено, очите му блестяха със сардоничен блясък, а в очертанията на устата не се съдържаше и намек за лекомислие. Беше ясно дори за непроницателен наблюдател, че мъжът рядко стои със скръстени ръце, тялото му и характерът му носеха отпечатък на усилена работа и силни амбиции.

— Сестра ми, госпожица Анабел Пейтън — каза Джеръми. — А това е господин Саймън Хънт.

— Приятно ми е — произнесе Хънт с лек поклон.

Въпреки че маниерите му бяха съвсем любезни, имаше един блясък в очите му, който накара сърцето на Анабел странно да изпърха. Без да знае защо, тя се сви назад в прегръдката на малкия си брат, когато му кимна. За свое неудобство установи, че не може да откъсне очи от него. Като че ли някакъв едва доловим ток на разпознаване бе преминал между тях… не като че са се срещали преди… а като че са се приближавали няколко пъти, докато най-сетне нетърпеливата Съдба е накарала пътищата им да се пресекат. Странно хрумване, но не можа да го пропъди. Разстроена, тя остана безпомощно прикована към напрегнатия му поглед, докато страните й се зачервиха.

Хънт заговори на Джеръми, като продължаваше да гледа Анабел.

— Може ли да ви придружа до ротондата?

Последва миг на неловко мълчание, преди Джеръми да отвърне с преднамерено равнодушие.

— Благодаря ви, но решихме да не гледаме шоуто.

Едната вежда на Хънт се вдигна нагоре.

— Сигурни ли сте? Обещава да е интересно. — Погледът му се премести от лицето на Анабел към това на Джеръми, разчитайки знаците, които издаваха тяхното неудобство. Гласът му беше мек, когато каза на Джеръми: — Несъмнено съществува правило, че човек никога не бива да обсъжда тези неща пред една дама. Само че не мога да не се запитам… възможно ли е, млади Джеръми, да сте били хванати неподготвени за повишените цени на билетите? Ако е така, ще се радвам да ви предложа недостигащата сума…

— Не, благодарим ви — каза бързо Анабел и заби лакът в ребрата на брат си.

Като примига, Джеръми вдигна поглед към неразгадаемото лице на мъжа.

— Оценявам предложението, господин Хънт, но сестра ми не желае…

— Не искам да гледам шоуто — прекъсна го хладно Анабел. — Чух, че някои от ефектите са доста брутални и стресиращи за жените. Предпочитам спокойна разходка в парка.

Хънт я погледна, в дълбоко поставените му очи проблесна насмешлив пламък:

— Толкова ли сте боязлива, мис Пейтън?

Раздразнена от коварното предизвикателство, Анабел хвана ръката на брат си и я дръпна настоятелно.

— Време е да тръгваме, Джеръми. Да не задържаме повече господин Хънт, сигурна съм, че иска да види шоуто…

— Боя се, че ще е съсипано за мен — увери ги сериозно Хънт, — ако не дойдете и вие. — Той хвърли окуражителен поглед на Джеръми. — Неприятно ми е, че липсата на няколко шилинга ще отнеме на вас и сестра ви едно следобедно развлечение.

Усещайки, че брат й омеква, Анабел изсъска в ухото му:

— Не му позволявай да ни плаща билетите, Джеръми.

Игнорирайки я, Джеръми отвърна искрено на Хънт:

— Сър, ако приема предложението ви за заем, не зная кога ще съм в състояние да ви го върна.

Анабел затвори очи и изпусна слаб, измъчен стон. Тя се опитваше толкова отчаяно да не позволи никой да разбере за затрудненията им… а този мъж да научи, че цепят шилинга на две бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Не е спешно — чу тя Хънт да казва спокойно. — Като се отбиете следващия път в магазина на баща ми на връщане от училище, ще му оставите парите.

— Добре, тогава — със задоволство се съгласи брат й и двамата си стиснаха ръцете. — Благодаря ви, господин Хънт.

— Джеръми — започна Анабел с тих, но убийствен тон.

— Почакайте тук — подхвърли Хънт през рамо и се отправи към опашката за билети.

— Джеръми, знаеш колко лошо е да вземаш пари от него! — Анабел погледна в очите на брат си, които не показваха никакво разкаяние. — О, как можа? Не е правилно… дори само мисълта, че ще сме задължени на такъв човек е непоносима!

— Какво значи „такъв човек“? — попита невинно брат й. — Казах ти, той е прекрасен човек… о, предполагам имаш предвид, че е от по-низша класа. — Печална усмивка изкриви устните му. — Някак си е трудно да се настройваш така срещу него, особено когато е толкова неприлично богат. А и не е като двамата с теб да сме потомци на благородници. Просто висим на най-ниския клон на родословното дърво, което означава…

— Как може един син на месар да е неприлично богат? — попита Анабел. — Освен ако населението на Лондон не консумира много повече говеждо и бекон, отколкото ми е известно, не е възможно месар да събере толкова пари.

— Не съм казвал, че той работи в магазина на баща си — информира я Джеръми с високомерен тон. — Казах само, че съм го срещнал там. Той е предприемач.

— Искаш да кажеш финансов спекулант? — намръщи се Анабел. В общество, което смяташе за вулгарно дори да се говори или мисли за меркантилни занимания, нямаше нищо по-лошо от мъж, който е направил кариера от инвестиции.

— Нещо много повече — каза брат й. — Но предполагам, че няма значение какво прави или колко има, тъй като е от обикновен селски произход.

Чувайки критиката в гласа на брат си, Анабел го изгледа с присвити очи.

— Звучиш определено демократично, Джеръми — каза сухо тя. — Не е нужно да се държиш така, сякаш съм снобка… бих се противопоставила дори и херцог да бе предложил да ни плати билетите.

— Но не чак толкова много. — Джеръми се засмя на изражението й.

Връщането на Саймън Хънт прекрати по-нататъшните препирни. Като ги погледна разтревожено с кафявите си очи, той се усмихна леко:

— Всичко е уредено. Да влизаме ли вече?

Анабел тръгна нервно напред в отговор на побутването на брат си.

— Моля ви, не се чувствайте задължен да ни придружавате, господин Хънт — каза тя, знаейки, че звучи неблагодарно, но имаше нещо в него, което изпрати искри на тревога по нервите й. Той не й правеше впечатление на надежден човек… всъщност, въпреки елегантните си дрехи и шлифована външност, той не изглеждаше напълно цивилизован. Беше от тези мъже, с които една жена от добро семейство никога не би поискала да остане насаме. А начинът, по който тя го възприемаше, нямаше нищо общо със социалното положение — това бе инстинктивно чувство за пълнокръвен физически и мъжествен темперамент, който й беше напълно чужд. — Сигурна съм — продължи тя смутено, — че ще искате да се присъедините към вашата компания.

Коментарът й бе посрещнат с небрежно свиване на рамене.

— В тази тълпа никога не бих ги намерил.

Анабел би поспорила, изтъквайки, че като един от най-високите присъстващи тук мъже, Хънт вероятно би открил приятелите си без никакво затруднение. Но беше очевидно, че спорът с него е безсмислен. Щеше да гледа панорамното шоу със Саймън Хънт до нея — нямаше избор. Като видя въодушевлението на Джеръми, обаче, негодуванието й избледня и гласът й омекна, когато заговори на Хънт отново:

— Извинете ме. Не исках да звуча толкова остро. Просто не обичам да съм задължена на непознати.

Той й хвърли разбиращ поглед, което бе напълно объркващо въпреки краткостта му.

— Лесно мога да разбера чувствата ви — каза той, като я превеждаше през тълпата. — Но в този случай няма никакво задължение. А и не сме напълно непознати — вашето семейство подкрепя бизнеса на моето семейство от години.

Те влязоха в големия кръгъл театър и стъпиха върху масивна площадка, оградена с перила от ковано желязо и порти. Заобикаляше ги педантично изработено изображение на древноримски пейзаж; една дванайсетярдова пролука отделяше ръба на площадката от картината. Пролуката беше пълна със сложни съоръжения, които предизвикаха възторжени коментари от тълпата. Когато зрителите изпълниха площадката, стаята се затъмни и се чуха ахкане и трепетни възклицания. Леко завъртане на машината и блясък синя светлина освети отзад платното, пейзажът придоби измерения и създаде такова чувство за реалистичност, че изуми Анабел. Тя си помисли, че не й трябва много, за да повярва, че се намира в Рим по средата на деня. Появиха се няколко актьори, облечени в тоги и сандали, докато разказвачът започна да обяснява историята на древен Рим.

Диорамата бе дори още по-завладяваща, отколкото Анабел очакваше. Но тя не можеше да се изгуби и да потъне в развиващия се спектакъл — прекалено остро усещаше мъжа, застанал до нея. Не й помагаше това, че той от време навреме се навеждаше и прошепваше по някой неуместен коментар в ухото й, като подигравателно я мъмреше, че показва такъв интерес при вида на джентълмените, облечени в калъфки за възглавници. Независимо колко старателно се опитваше Анабел да сдържи смеха си, от устните й се откъсна неохотен кикот, който предизвика неодобрителните погледи на околните. А после, естествено, Хънт я смъмри, че се смее по време на такава важна лекция, което я накара да избухне отново в смях. Джеръми изглеждаше прекалено погълнат от шоуто, за да забележи странното поведение на Хънт, протегнал врат да види кои части на машината предизвикват удивителния ефект.

Хънт замълча, обаче, когато неочаквана засечка във въртенето накара платформата да се раздруса леко. Няколко души изгубиха равновесие, но околните ги задържаха. Изненадана от рязкото спиране, Анабел се залюля и се оказа подпряна на гърдите на Хънт. Той я пусна в мига, когато тя възвърна равновесието си, и я попита дали всичко е наред.

— О, да — останала без дъх отвърна тя. — Моля да ме извините. Да, напълно съм…

Не можа да завърши изречението, гласът й се изгуби от смущение, когато осъзна случилото си. Никога в живота си не бе изпитвала нещо подобно към мъж. Какво точно чувство на неотложност влечеше това след себе си или как да го удовлетвори, бе далеч извън сферата на ограничената й компетентност. Единственото, което знаеше, бе, че за миг отчаяно искаше да продължи да стои облегната на него, срещу това силно и твърдо тяло, толкова неуязвимо, предлагащо сигурно убежище, когато подът се наклони под краката й. Ароматът му; чиста мъжка кожа, излъскана кожа и дъх на колосано бельо възбудиха всичките й сетива е приятно очакване. Той бе напълно различен от парфюмираните и напомадени аристократи, които се бе опитвала да плени по време на изминалите два сезона.

Силно притеснена, Анабел загледа право напред в екрана, без нито да вижда, нито да я е грижа за промяната на светлината и цвета, които създаваха впечатление за приближаващо свечеряване… за упадъка на Римската империя. Хънт изглеждаше също равнодушен към шоуто, главата му бе наклонена към нейната, погледът му — закован върху лицето й. Макар дишането му да остана леко и дисциплинирано, стори й се, че ритъмът му се е променил леко.

Анабел навлажни сухите си устни.

— Вие… не бива да се взирате в мен така.

— При положение че сте тук, нищо друго не си заслужава да гледа човек.

Тя не помръдна, нито заговори, преструвайки се, че не е чула лекия дяволски шепот, докато сърцето й прескочи един такт, а пръстите на краката й се свиха в обувките. Възможно ли беше това да се случва в театър, пълен с хора, с брат й от другата й страна? Тя бързо затвори очи да предотврати замайването, което нямаше нищо общо с въртенето на платформата.

— Гледай! — Джеръми я смушка развълнувано. — Сега ще покажат вулканите.

Внезапно театърът потъна в пълен мрак и отдолу се чу злокобен тътен. Последваха няколко разтревожени вика, смях и ахкане. Анабел усети как гръбнакът й се сковава, когато една ръка докосна гърба й. Неговата ръка се плъзна бавно и предпазливо нагоре… ароматът му, свеж и примамлив, нахлу в ноздрите й… и преди да е успяла да издаде и звук, устата му обхвана нейната в топла, плячкосваща целувка. Беше прекалено изумена, за да помръдне, ръцете й изпърхаха във въздуха като пеперуди, увиснали насред полет; нейното олюляващо се тяло замръзна от леката му хватка на кръста й, докато другата му ръка обхвана тила й.

Бяха я целували и преди — нагли млади мъже, които открадваха по бърза прегръдка по време на разходка в градината или в някой ъгъл на салона, когато нямаше как да бъдат забелязани. Но никой от тези бързи, дръзки опити не беше като този… толкова бавна целувка, толкова замайваща, че я остави без дъх. Изпълниха я странни усещания, прекалено силни, за да ги овладее, и тя потръпна безпомощно в прегръдката му. Повдигна се напълно инстинктивно и отвърна на неспокойната ласка на устните му. Натискът им се усили, когато той поиска повече, награждавайки безпомощния й отговор с чувствено изследване, което разпали сетивата й.

Точно когато започна да губи разума си, устата му пусна нейната със стряскаща внезапност, оставяйки я замаяна. Без да отмества ръката си от тила й, той наведе глава и прошепна печално в ухото й:

— Съжалявам. Не можах да устоя. — След това се отдръпна и когато червената светлина най-после изпълни театъра, него го нямаше.

— Виждаш ли? — Ентусиазиран, Джеръми посочи с ликуване вулкана пред тях с ярка разтопена скала, която постепенно изникваше пред очите им. — Невероятно! — Забелязвайки, че Хънт не е там, той се намръщи учудено. — Къде отиде господин Хънт? Сигурно е видял приятелите си. — Като сви рамене, брат й продължи да наблюдава вулканите, присъединявайки възклицанията си към тези на изпълнената с благоговение публика.

С разширени очи и напълно изгубила дар слово, Анабел се запита дали онова, което си мислеше, че се е случило току-що, наистина се бе случило. Сигурно не е била целуната от непознат насред театъра. И то целуната по този начин…

Е, така става, когато позволиш на непознат джентълмен да ти плаща — даваш му разрешително да се възползва от теб. Но колкото до нейното собствено поведение. Засрамена и озадачена, Анабел се мъчеше да разбере защо бе позволила на господин Хънт да я целуне. Трябваше да възрази и да го отблъсне. Вместо това тя стоеше в глупава омая, докато той… о, тази мисъл я накара да потръпне. Всъщност нямаше значение как и защо Саймън Хънт е успял да разтърси цялата й добре изградена защита. Фактът беше, че го е направил… Заради което трябваше да бъде избягван на всяка цена.