Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (11)

Десета глава

След като срещна изумения поглед на Хънт, Анабел не можеше да отклони очи. Беше сякаш някой от онези кошмари, от които човек се събужда с чувство на облекчение, разбирайки, че такова ужасно нещо никога не би могло да се случи в действителност. Ако ситуацията не бе толкова неблагоприятна за нея, тя можеше да се зарадва на перспективата да накара Саймън Хънт напълно да занемее. В първия момент лицето му остана безизразно, сякаш му беше много трудно да възприеме факта, че тя стои пред него, облечена само по риза, корсет и долни гащи. Погледът му се плъзна по нея и бавно се спря на зачервеното й лице.

Последваха още няколко мига на задушаваща тишина и Хънт преглътна с усилие, преди да заговори е хриплив глас.

— Вероятно не трябва да питам. Но, какво, по дяволите, правите?

Думите му извадиха Анабел от сковаността й. Тя определено не можеше да продължава да стои и да си беседва с него, облечена само по бельо. Но достойнството й — или остатъците от него — изискваше да не пищи като идиотка и да се хвърли за дрехите си по начина, по който Еви и Дейзи го направиха. Вземайки компромисно решение, тя тръгна бързо към роклята си и я стисна пред гърдите си, когато се обърна да погледне Саймън Хънт още веднъж.

— Играем раундърс. — Гласът й прозвуча малко по-високо и пискливо от обикновено.

Хънт огледа сцената, преди очите му да се върнат отново върху нея.

— Защо сте…

— Човек не може да тича както трябва с пола — прекъсна го Анабел. — Мислех, че е очевидно.

Като поклати глава, Хънт леко изви лице, но не и преди тя да види внезапния проблясък на усмивката му.

— Никога не съм опитвал, ще трябва да взема предвид думите ви.

Зад себе си Анабел чу Дейзи да укорява Лилиан:

— Доколкото си спомням, точно ти беше тази, която каза, че никой не идвал на тази поляна!

— Така ми казаха — отвърна сестра й. Гласът й прозвуча заглушено, когато тя промуши глава в роклята си и се наведе да я дръпне нагоре.

Графът, който беше мълчал до този момент, заговори, загледан замислено в разиграващата се сцена.

— Информацията ви е била правилна, госпожице Бауман — произнесе той с авторитетен тон. — Тази поляна обикновено рядко се посещава.

— Ами тогава защо сте тук? — попита Лилиан обвинително, сякаш тя, а не Уестклиф, беше собственичка на имота.

Въпросът накара графа да извие глава. Той погледна американката невярващо, преди отново да откъсне очи.

— Присъствието ни тук е чиста случайност — произнесе той хладно. — Поисках днес да хвърля един поглед на северозападната част на моя имот. — Той подчерта едва доловимо думата „мой“. — Докато двамата с господин Хънт се движехме по пътя, чухме виковете ви. Помислихме си, че е добре да проверим какво става и дойдохме с намерението да помогнем, ако е необходимо. Нямаше как да ми хрумне, че ще използвате поляната за… за…

— Раундърс по долни гащи — услужливо подсказа Лилиан, пъхайки ръце в ръкавите си.

Графът очевидно не бе в състояние да повтори нелепата фраза. Той обърна коня си и произнесе любезно през рамо:

— Планирам да развия амнезия през следващите пет минути. Преди да го направя, ми се иска да ви предложа да се въздържате от всякакви бъдещи дейности, включващи голота навън, тъй като следващите минувачи, които ви открият, може да се окажат не толкова безразлични, колкото аз и господин Хънт.

Въпреки унижението си, Анабел трябваше да потисне скептичното изсумтяване при думите на графа за безразличие от името на Хънт, да не споменаваме неговото. Хънт определено бе успял хубавичко да я огледа. И макар, че Уестклиф го бе направил много по-дискретно, не й убягна това, че хвърли крадешком поглед на Лилиан, преди да обърне коня си и да се отдалечи. Но предвид настоящата си разголеност, едва ли беше моментът да упреква Уестклиф в липса на благоприличие.

— Благодаря, господарю — каза тя със спокойствие, което неизмеримо много я зарадва. — А сега, след като ни дадохте такъв ценен съвет, бих ви помолила да ни оставите насаме, за да се оправим.

— С удоволствие — изръмжа Уестклиф.

Преди да тръгне, Саймън Хънт явно не можа да се сдържи и погледна отново Анабел, докато тя стоеше, стиснала роклята пред гърдите си. Въпреки очевидното му хладнокръвие, стори й се, че леко се е зачервил… а и не можеше да се заблуждава за тлеещия огън в черните му очи. Анабел копнееше да има самообладанието да го погледне със студено презрение, но вместо това усети, че е изчервена, разрошена и несигурна. Той като че ли се приготви да й каже нещо, но се сдържа. Конят му пристъпи и изпръхтя, след което се завъртя нетърпеливо, когато Хънт го пришпори след Уестклиф, който вече пресичаше поляната.

Унижена, Анабел се обърна към Лилиан; американката стоеше зачервена, но изглеждаше завидно спокойна.

— От всички възможни мъже точно тези двамата ли трябваше да ни открият — каза тя с отвращение.

— Трябва да признаеш, че това е такава дързост — изкоментира сухо Лилиан. — Ще са необходими години, за да бъдат култивирани.

— За кого говориш? За господин Хънт или за лорд Уестклиф?

— И за двамата. Въпреки че арогантността на графа може би надхвърля тази на господин Хънт — което, смея да кажа, е впечатляващо постижение.

Те се гледаха една друга, споделяйки пренебрежението си към тръгналите си посетители. Внезапно Анабел прихна.

— Бяха изненадани, нали?

— Не и колкото нас — присъедини се към смеха й Лилиан. — Въпросът е как ще ги погледнем в очите отново.

— А те как ще ни погледнат? — възрази Анабел. — Ние се занимавахме с нашата си работа — те са тези, които ни се натресоха!

— Права си… започна Лилиан, но спря, когато чу силен, задушаващ кикот откъм мястото, където бяха оставили кошниците си за пикник. Еви се гърчеше на одеялото, а Дейзи стоеше над нея с ръце на кръста.

Анабел бързо се приближи до тях и попита изумена Дейзи.

— Какво е това?

— Смущението й дойде в повече, за да може да го понесе — отвърна Дейзи. — И изпадна в истерия.

Еви се търкулна на одеялото, една кърпа скриваше лицето й, а откритото й ухо бе почервеняло като цвекло. Колкото повече се опитваше да контролира кикота си, толкова по-лошо ставаше, и накрая задиша с отворена уста като риба. По едно време все пак успя да произнесе няколко думи.

— Какво с-съкрушително встъпление към спортуването на открито! — И тя отново избухна в безпомощен смях, докато останалите три стояха над нея.

Дейзи хвърли на Анабел многозначителен поглед.

— Това — информира я тя — са истерични припадъци.

* * *

Саймън и Уестклиф се отдалечиха от поляната в бърз галоп, забавяйки до нормален ход, когато влязоха в гората и поеха по една криволичеща пътека. Минаха цели няколко минути, преди някой от тях да заговори. Съзнанието на Саймън беше изпълнено с образи на стегнатите, пищни извивки на Анабел Пейтън, покрити единствено от старо бельо, което се беше свило от безброй пранета. Беше добре, че двамата не се бяха оказали сами в такава ситуация, защото Саймън не беше сигурен, че ще е способен да я остави, без да направи нещо напълно варварско.

През целия си живот не бе изпитвал такова страстно желание като в момента, когато бе видял полуголата Анабел на поляната. Цялото му тяло бе изпълнено от импулс да скочи от коня си, да грабне Анабел в ръце и да я пренесе до най-близката мека трева, която намери. Не можеше да си представи по-нечестива съблазън от вида на сластното й тяло, прекрасната й копринена кожа, обагрена в кремаво и розово, огряната й от слънцето златистокестенява коса. Тя изглеждаше толкова омагьосващо покрусена и засрамена. Искаше му се да свали дрипавото й бельо със зъби и пръсти; а после да я целува от главата до петите, да вкуси сладките й, нежни местенца, които…

— Не — промърмори Саймън, чувствайки как кръвта във вените му се нажежава и ги изгаря отвътре. Не можеше да си позволи да продължава да мисли в тази посока, иначе пулсиращото му желание щеше да направи останалата част от ездата дяволски неудобна. Когато накрая успя да овладее похотта си, той погледна към умисления и мрачен Уестклиф. Това бе необичайно за графа, който не беше такъв тип човек.

Двамата с него бяха приятели от пет години, бяха се срещнали на вечеря, давана от един прогресивен политик, с когото и двамата се познаваха. Деспотичният баща на Уестклиф току-що бе починал и бе оставил Маркъс, новия граф, да се грижи за семейните бизнес дела. Той бе открил, че семейните финанси изглеждат добре на повърхността, но отдолу боледуват, като пациент, пипнал неизлечима болест, но външно все още изглеждащ здрав. Разтревожен от системните загуби, които се разкриваха в счетоводните книги, новият граф Уестклиф призна, че трябва да се направят драстични промени. Той реши да избегне участта на другите благородници, които прекарваха живота си в контролиране на непрекъснато свиващото се семейно богатство. За разлика от романите за родените със сребърна лъжичка в устата аристократи, в които се разказваше за безчет благородници, които губеха състоянието си на масите за хазарт, истината беше, че модерните аристократи бяха не толкова безразсъдни, колкото неумели финансови мениджъри. Консервативни инвестиции, старомодни схващания и обречени на неуспех фискални споразумения бавно ерозираха аристократичното богатство и позволяваха на една преуспяваща напоследък класа от мъже професионалисти да се изкачи на по-високо стъпало на обществото. Всеки, който избереше да пренебрегва влиянието на науката и индустриалния прогрес на възникващата икономика, със сигурност щеше да бъде оставен някъде на опашката й… а Уестклиф нямаше желание да бъде включен в тази категория.

Когато Саймън и Уестклиф се сприятелиха, без съмнение всеки от тях използваше другия, за да получи нещо, което иска. Уестклиф търсеше облага от финансовия инстинкт на Саймън, а Саймън искаше да влезе в света на привилегированата класа. Но когато се сближиха един с друг, стана ясно, че си приличат по много неща. И двамата бяха агресивни ездачи и ловци, нуждаеха се често от напрегната, изтощителна физическа активност като отдушник за излишъка от енергия. Освен това и двамата бяха безкомпромисно честни, въпреки че Уестклиф притежаваше достатъчно елегантни маниери, за да направи прямотата си далеч по-поносима. Нито единият, нито другият бяха от хората, които ще седят с часове, за да говорят за поезия и други сантименталности. Те предпочитаха да боравят с реални факти и бъдещи бизнес авантюри с явна страст.

Тъй като Саймън стана редовен гост на Стоуни крос и чест посетител в лондонската къща на Уестклиф, Марсдънс терас, приятелите на графа постепенно започнаха да го приемат в своите кръгове. За Саймън бе приятна изненада да открие, че той не е единственият без благородническа титла, когото Уестклиф смята за близък приятел. Графът явно предпочиташе компанията на мъже, чиито схващания за света бяха създадени извън стените на благородническите имения. Всъщност, Уестклиф понякога твърдеше, че би искал да се откаже от титлата си, ако това е възможно, тъй като не подкрепял възгледа за наследствената аристокрация. Саймън не се съмняваше, че твърденията на Уестклиф са искрени — но на графа явно никога не му беше хрумвало, че аристократичната привилегия с всичката й власт и съпътстващи я отговорности, бе негова вродена черта. Като носител на най-старата и най-почитаната графска титла в Англия, Маркъс, лорд Уестклиф, беше роден да изпълнява изискванията за дълг и традиция. Животът му беше добре организиран и строго разграфен, а той бе човекът с най-голямо самообладание, според Саймън.

В момента обичайно хладнокръвният граф изглеждаше като че ли по-разтревожен, отколкото ситуацията предполагаше.

— По дяволите! — възкликна най-накрая Уестклиф. — Имам от време на време бизнес с баща им. Как ще погледна Томас Бауман, без да си спомня, че съм видял дъщеря му по бельо?

— Дъщерите — поправи го Саймън. — И двете бяха там.

— Забелязах само по-високата.

— Лилиан?

— Да, нея. — Той се навъси. — Мили боже, нищо чудно, че не са омъжени! Те са безнравствени дори по американските стандарти. И начина, по който тази жена ми говореше, сякаш аз трябваше да съм смутен, че прекъсвам езическата им веселба…

— Уестклиф, звучиш като пуританин — прекъсна го Саймън, развеселен от разгорещената тирада на приятеля си. — Няколко невинни момичета, лудуващи на поляната, няма да затрият цивилизацията, както знаем. Ако бяха селски девойки, нямаше да си помислиш нищо лошо. По дяволите, по-скоро щеше да се присъединиш към тях. Виждал съм те да правиш неща с твоите любовници на партита и балове, които…

— Да, но те не са селски момичета, нали? Те са млади дами… или поне се предполага, че трябва да бъдат такива. Защо, за бога, момичета без кавалери, се държат по такъв начин?

Саймън се усмихна на изумения тон на приятеля си.

— Според мен са се съюзили, тъй като всички са неомъжени. През по-голямата част от изминалия сезон седяха, без да разговарят една с друга, но явно напоследък са се сприятелили.

— С каква цел? — попита графът подозрително.

— Може би просто се опитват да се забавляват? — предположи Саймън; стана му интересно, че Уестклиф толкова пламенно се възмущава от поведението на момичетата. Лилиан Бауман, по-специално, изглежда го безпокоеше силно. А това бе необичайно за графа, които винаги се отнасяше към жените с непринудена лекота. Доколкото Саймън знаеше, въпреки многото жени, които го преследваха в леглото и извън него, Уестклиф никога не губеше своята непредубеденост. Досега.

— Би трябвало да се занимават с ръкоделие или с неща, с каквито се занимават истинските жени — изръмжа графът. — Или поне да си намерят хоби, което не включва да бягат голи навън.

— Не бяха голи — изтъкна Саймън. — За мое огромно съжаление.

— Този коментар ме тласка да кажа нещо — изсумтя Уестклиф. — Както знаеш, обикновено не давам съвети, когато не ми ги искат…

Саймън го прекъсна със смях.

— Уестклиф, съмнявам се, че и един ден от живота ти е минал, без да дадеш съвет на някого за каквото и да било.

— Предлагам съвет само когато е очевидно необходим — намръщено възрази графът.

Саймън му хвърли сардоничен поглед.

— Разпръсни мъдрите си слова, тогава, очевидно е, че ще трябва да ги изслушам независимо дали искам, или не.

— Отнася се до мис Пейтън. Ако си умен, ще се откажеш от всичките си намерения спрямо нея. Тя е изключително куха и погълната от себе си, като всички останали, които познавам. Фасадата е красива, съгласен съм… но според мен под нея няма нищо. Несъмнено смяташ да я вземеш за своя метреса, ако се провалят опитите й да спечели Кендъл. Съветът ми е: недей. Има жени, които могат да ти предложат безкрайно повече.

В първия момент Саймън не отговори. Чувствата му към Анабел Пейтън бяха прекалено сложни. Той обожаваше Анабел, харесваше я и бог знае, че нямаше право да я съди сурово, че е станала метреса на друг мъж. Но въпреки всичко самата вероятност, че е приела Ходжхем в леглото си, предизвикваше у него смесица от ревност и гняв, което го изненада.

След като чу слуховете, които лорд Бърдик разпространяваше, че Анабел е станала тайна любовница на лорд Ходжхем, Саймън не беше в състояние да се удържи да не разследва твърдението. Попита баща си, който водеше педантично счетоводните книги, дали някой някога му е давал пари вместо Пейтън. Баща му бе потвърдил, че Ходжхем от време на време покрива сметките им. Въпреки че със сигурност това не доказваше нищо, все пак натежаваше в полза на вероятността Анабел да е станала метреса на Ходжхем. А уклончивостта й по време на разговора им предишната сутрин определено не опровергаваше слуха.

Явно положението на семейство Пейтън беше отчайващо… но защо Анабел трябваше да се обърне към дебел, стар дърдорко като Ходжхем за помощ, беше загадка. От друга страна толкова много решения в живота — добри и лоши — се вземаха в зависимост от момента.

Може би Ходжхем е успял да се появи в момент, когато защитните сили на Анабел са били най-слаби и тя си е позволила да бъде убедена да даде на стария негодник онова, което той иска, в замяна на парите, от които толкова се е нуждаела.

Тя нямаше пари за обувки за разходка. Исусе. Щедростта на Ходжхем наистина не беше голяма, да се отпусне за няколко нови рокли, но не и за сносни обувки и бельо, което беше почти на парцали. Ако Анабел изобщо трябваше да е любовница на някой мъж, то тогава защо да не беше на Саймън, и поне да получава истинска компенсация за услугите си. Явно обаче бе прекалено скоро, за да отвори дума пред нея за това. Не, щеше да чака търпеливо, докато Анабел се опитва да изкопчи предложение от лорд Кендъл. И той не възнамеряваше да прави нищо, за да осуети шансовете й. Но ако се провалеше с лорда, Саймън се канеше да й предложи много по-добра оферта от сегашното съмнително споразумение с Ходжхем.

Когато си я представи изтегната гола в неговото легло, Саймън усети похотта му да лумва отново, и се опита да подхване нишката на прекъснатия разговор.

— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от мис Пейтън? — попита той небрежно.

— Фактът, че ти едва не падна от коня си, когато я видя по долни гащи.

Това предизвика неохотна усмивка у Саймън.

— С фасада като тази, мога да не давам пет пари за онова, което е отдолу.

— А би трябвало — каза графът с категоричен тон. — Мис Пейтън е егоистична кучка.

— Уестклиф — попита Саймън, — хрумвало ли ти е някога, че може случайно да грешиш? За нещо?

Графът изглеждаше изненадан от въпроса.

— Всъщност, не.

Като поклати глава с мрачна усмивка, Саймън смушка коня.