Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сезони на любовта (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secrets of a Sumers Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
Wachtelin (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Лайза Клейпас

Заглавие: Тайните на една лятна нощ

Преводач: Диана Райкова

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Прекалено замаяна, за да забележи какво се случва около нея, Анабел пое чистата носна кърпичка, която й пъхнаха в ръката. Слава богу, не миришеше на нищо, имаше само лек дъх на кола за колосване. След като избърса изпотеното си лице, а после и устата, тя се изправи и погледна новодошлия. Болезненият й стомах се сви агонизиращо при вида на Саймън Хънт. Явно я беше последвал навън на терасата точно навреме, за да види унизителното й повръщане. Искаше й се да умре. Само ако можеше да изтича веднага и да заличи в съзнанието си завинаги факта, че Саймън Хънт я е видял в такова положение.

Лицето на Хънт беше безстрастно, с изключение на бръчката, врязана между веждите. Той бързо се пресегна да я задържи, когато тя се олюля пред него.

— В светлината на скорошната ни уговорка — прошепна той, — това е в голяма степен неласкателно, мис Пейтън.

— О, махнете се — простена Анабел, но се облегна на силното му тяло, когато я връхлетя нов пристъп на гадене. Тя притисна кърпичката до устата си и задиша през нос, от което се почувства по-добре. Но се чувстваше слаба и й стана ясно, че ако той не беше тук, тя щеше да се свлече на земята. Боже мой, какво й ставаше?

Хънт я прихвана по-здраво.

— Мисля, че изглеждате бледа — отбеляза той и нежно отметна назад един кичур от косата й, който бе паднал на потното й лице. — Какъв е проблемът, скъпа? Само стомахът ли е, или ви боли някъде другаде?

Под пластовете злочестина Анабел се изненада от нежността, да не споменаваме факта, че един джентълмен не би трябвало никога, ама никога да споменава, който и да е вътрешен женски орган. Само че в този момент тя беше прекалено зле, за да прави каквото и да е, освен да стои притисната до ревера на сакото му. Като се съсредоточи върху въпроса му, тя се замисли за хаоса в негостоприемното си тяло.

— Боли ме навсякъде — прошепна. — Главата, стомахът, гърбът… но най-много глезенът.

Докато говореше, усети, че устните й се вдървяват. Облиза ги, за да провери, разтревожена от липсата на чувствителност. Ако беше малко по-малко дезориентирана, щеше да забележи, че Хънт я гледа по начин, по който никога не го беше правил преди. По-късно Дейзи щеше да й опише подробно колко покровителствено е изглеждал, докато е стоял и я е държал в прегръдките си. В момента, обаче, Анабел беше прекалено нещастна, за да възприема каквото и да било извън собствената си болест.

Лилиан се приближи напред, за да измъкне Анабел от хватката на Хънт.

— Благодаря, че ни услужихте с кърпичката си, сър. Сега можете да си тръгвате, аз и сестра ми сме напълно способни да се грижим за мис Пейтън.

Игнорирайки американката, Хънт продължи да държи Анабел и да се взира в пребледнялото й лице.

— Как наранихте глезена си? — попита той.

— По време на играта, предполагам…

— Не ви видях да пиете нищо по време на вечерята.

— Хънт сложи ръка на челото й, проверявайки за температура. — Жестът беше удивително интимен и свойски.

— По-рано пили ли сте нещо?

— Ако имате предвид алкохол или вино, не. — Тялото на Анабел изглеждаше така, сякаш се отпускаше бавно, сякаш умът й бе изгубил напълно контрол над движенията на крайниците й. — Пих чай от върбови кори в стаята си.

Топлата ръка на Хънт мина отстрани по лицето й. Тя беше толкова студена, трепереше в пропитата си от пот рокля, кожата й беше настръхнала. Усетила подканящата топлина, която се излъчваше от неговото тяло, тя бе почти завладяна от порива да се зарови в сакото му като малко животинче в хралупа.

— У-умирам от студ — прошепна тя и ръката му се стегна импулсивно около нея.

— Дръжте се за мен. — Той сръчно свали сакото си, като в същото време я придържаше. Наметна я с него, то още пазеше топлината на неговата кожа и тя се опита да му благодари, издавайки нечленоразделен звук.

Раздразнена, че един доказан негодник държи приятелката й, Лилиан заговори нетърпеливо:

— Вижте, господин Хънт, аз и сестра ми…

— Идете и намерете госпожа Пейтън — прекъсна я Хънт; заради мекотата тонът му не прозвуча по-малко властно. — И уведомете лорд Уестклиф, че мис Пейтън се нуждае от доктор. Той знае кого да повика.

— А вие какво ще правите? — поиска да знае Лилиан, явно несвикнала да получава такива заповеди.

Очите на Хънт се присвиха, когато отвърна:

— Ще пренеса госпожица Пейтън през входа за прислугата отстрани на къщата. Сестра ви ще дойде с нас, за да не изглеждаме неприлично.

— Това показва само колко малко знаете за благоприличието! — сопна се Лилиан.

— Няма да обсъждам въпроса. Опитайте се да сте от някаква полза, става ли? Вървете.

След пауза, изпълнена с гняв, Лилиан се обърна и тръгна към вратите на балната зала.

Дейзи беше изпълнена с благоговение.

— Не мисля, че някой някога е дръзвал да говори със сестра ми по този начин. Вие сте най-смелият мъж, когото познавам, господин Хънт.

Хънт се наведе внимателно, за да промуши ръка под коленете на Анабел. Вдигна я с лекота, подхващайки треперещите й крайници и пластовете шумоляща коприна. Анабел си помисли, че никога мъж не я беше носил на ръце — не можеше да си представи, че това наистина се случва.

— Аз мисля… мисля, че мога да извървя част от пътя — успя да произнесе тя.

— Не трябва да го правите надолу по стъпалата — спокойно отвърна Хънт. — Възползвайте се, докато ви демонстрирам галантната страна на характера си. Ще прехвърлите ли ръка през врата ми?

Анабел се подчини, доволна, че може да пощади пламтящия си глезен. Устоявайки на изкушението да отпусне глава на рамото му, тя обви лявата си ръка около врата му.

— Не мислех, че имате галантна страна — каза тя и зъбите й изтракаха, когато я разтърси нова студена тръпка. — Мислех, че сте пълен негодник.

— Не знам как хората си създават такива представи за мен — отвърна той и я погледна със закачлив блясък в очите. — Винаги съм бил трагично неразбран.

— Аз още смятам, че сте негодник.

Хънт се усмихна и я настани още по-удобно в ръцете си.

— Явно болестта не е променила мнението ви.

— Защо ми помагате, след като току-що ви казах да вървите по дяволите? — прошепна тя.

— Имам неотменен интерес в опазване на здравето ви. Искам да сте в отлична форма, когато събирам дълговете си.

Докато Хънт слизаше по стъпалата с уверена, бърза стъпка, тя усети плавната грация, с която той се движеше — не като танцьор, а като дебнеща котка. Лицата им бяха съвсем близо — виждаше се, че безмилостното бръснене не е успяло да заличи наболите косъмчета на мустаците му. Търсейки по-сигурна защита, тя се притисна по-здраво в него и върховете на пръстите й докоснаха завитата му на тила коса. Колко жалко, че съм болна, помисли си тя. Ако не ми беше толкова студено и не бях замаяна и слаба, можеше дори да изпитам удоволствие да бъда носена така.

Стигнаха до пътеката, която се извиваше покрай къщата и Хънт спря, за да позволи на Дейзи да ги настигне и да води напред.

— Вратата на прислугата — напомни й той и момичето кимна.

— Да, знам коя е. — Дейзи погледна през рамо, когато мина пред тях на пътеката. Дребното й личице бе напрегнато. — Никога не съм чувала, че изкълчен крак може да причини повръщане — изкоментира тя.

— Предполагам, че се касае за нещо повече от изкълчен глезен — отвърна Хънт.

— Мислите ли, че може да е от върбовия чай? — обърна се отново тя.

— Не, върбовата кора не би причинила такава реакция. Имам идея какъв може да е проблемът, но няма да съм в състояние да го потвърдя, докато не стигнем стаята на мис Пейтън.

— Какво разбирате под това „да потвърдите идеята си“? — попита предпазливо Анабел.

— Единственото, което искам, е да погледна глезена ви. — Хънт й се усмихна. — Сигурно го заслужавам, след като ще ви нося три етажа нагоре.

Оказа се, че стълбите изобщо не са проблем за него. Когато стигнаха на третия етаж, дишането му беше все тъй равно, както преди. Анабел си помисли, че можеше да го направи десет пъти поред, без да се изпоти. Когато му го каза, той отвърна небрежно:

— Прекарал съм по-голямата част от младостта си във влачене на говеждо и свинско за магазина на баща ми. Да нося вас е далеч по-приятно.

— Колко мило — смотолеви Анабел, очите й бяха затворени. — Всяка жена мечтае да й кажат, че я предпочитат пред една умряла крава.

От гърдите му се откъсна смях и той се обърна, за да не блъсне краката й в рамката на вратата. Дейзи им отвори да влязат и проследи с тревожен поглед как Хънт занася Анабел до покритото с брокатена кувертюра легло.

— Пристигнахме — обяви той, като я сложи долу и подпъхна допълнителна възглавница, която да я държи в полуседнало положение.

— Благодаря — прошепна тя, вгледана в черните очи над нея.

— Искам да видя крака ви.

Сърцето й пропусна един удар при скандалното изявление. Когато пулсът й се нормализира, той беше слаб и много по-бърз.

— Бих предпочела да изчакаме идването на доктора.

— Не ви моля за разрешение. — Игнорирайки протестите й, Хънт вдигна края на полата й.

— Господин Хънт! — Дейзи възмутено забърза към него. — Не смейте! Мис Пейтън е болна и ако не дръпнете ръката си веднага…

— Приберете перата си — отвърна Хънт сардонично. — Няма да оскърбя моминското целомъдрие на мис Пейтън. Най-малкото, не още. — Погледът му се отмести към бледото лице на Анабел. — Не мърдайте… — Той млъкна и рязко си пое дъх, когато вдигна полата й и видя подутия глезен. — По дяволите. Досега винаги съм ви смятал за разумна и интелигентна млада жена. Защо сте слезли долу в това състояние?

— О, Анабел — прошепна Дейзи. — Глезенът ти изглежда ужасно.

— По-рано не беше толкова зле — каза Анабел с оправдателен тон. — Влоши се през изминалия половин час и… — Тя изохка от болка и притеснение, когато усети Хънт да стига по-навътре под полата й. — Какво правите? Дейзи, не му позволявай…

— Събувам ви чорапите — каза Хънт. — Освен това бих посъветвал мис Бауман да не се меси.

Като го изгледа намръщено, Дейзи се приближи до Анабел.

— Аз пък бих ви посъветвала да се държите внимателно, господин Хънт — каза тя раздразнено. — Няма да стоя безразлична, докато безпокоите приятелката ми.

Хънт й изпрати подигравателен поглед, след това сръчно разкопча жартиера й.

— Мис Бауман, след няколко минути ще бъдем нападнати от посетители, включително госпожа Пейтън, лорд Уестклиф и коравосърдечната ви сестра, а след тях и от доктора. Дори на мен, един закоравял похитител, за какъвто минавам, ми е необходимо повече време, за да обезчестя някого. — Изражението му се промени, когато Анабел изохка при докосването му. Той сръчно нави надолу чорапите й, пръстите му бяха леки като перце, но кожата й бе толкова чувствителна, че дори най-лекият допир й причиняваше непоносима болка. — Не мърдайте, сладката ми — прошепна той, като издърпа коприната от треперещия й крак.

Хапейки устни, Анабел гледаше тъмната му глава, наведена над глезена й. Той го сви внимателно, като се стараеше да не я докосва повече, отколкото е нужно. След това спря, главата му се сведе още по-ниско.

— Точно както си мислех.

Дейзи протегна врат и погледна мястото, което Хънт показваше.

— Какви са тези малки белези?

— Ухапване от пепелянка — отвърна кратко Хънт. Той нави нагоре ръкавите на ризата си и те разкриха здрави мускулести ръце, покрити с тъмни косъмчета.

Двете момичета го гледаха шокирани.

— Била съм ухапана от змия? — попита Анабел смаяно. — Но как? Кога? Не може да е истина. Щях да усетя нещо… нали?

Хънт бръкна в джоба на сакото си, което беше още върху раменете й, и затърси нещо.

— Понякога хората не забелязват момента, в който са ухапани. Горите в Хемпшир са пълни с пепелянки по това време на годината. Сигурно е станало по време на днешната ви разходка. — Намерил каквото търси, той измъкна малко сгъваемо ножче и го отвори.

Очите на Анабел се разшириха.

— Какво правите?

Хънт вдигна чорапа й и го сряза точно на две.

— Правя турникет.

— В-винаги ли носите нож със себе си? — Винаги беше смятала, че у него има нещо пиратско, и виждайки го сега с навити ръкави и нож в ръката, образът само се затвърди.

Той седна отстрани до протегнатия й крак, вдигна полата до коленете й и завърза едното парче от чорапа й над глезена.

— Почти винаги — отвърна той, концентрирайки се върху работата си. — Като син на месар очарованието от ножовете явно ми е вродено.

— Никога не съм мислила… — Анабел спря и изохка при стягането на коприната.

Погледът на Хънт срещна нейния.

— Съжалявам. — Той прокара внимателно другата половина на чорапа под раненото място. — Говореше, за да я разсейва, докато стягаше втория турникет. — Ето какво става, когато носите тези проклети тънки обувки навън. Сигурно сте настъпили някоя пепелянка, която се е приличала на слънце… и когато е видяла този красив, тънък глезен, е решила да го гризне. — Той направи пауза и произнесе нещо едва чуто под нос, което прозвуча като: „Не мога да кажа, че я обвинявам“.

Кракът й пулсираше и гореше и очите й се напълниха със сълзи. Опитвайки се да ги сдържи, тя заби пръсти в брокатената кувертюра под себе си.

— Защо глезенът започна да ме боли чак сега, щом съм била ухапана по-рано през деня?

— Понякога отнема няколко часа, преди ефектът да се прояви. — Хънт погледна към Дейзи. — Мис Бауман, позвънете на прислужниците — кажете им, че се нуждаем от лепка, накисната във вряла вода. Незабавно.

— Какво представлява лепката? — попита Дейзи подозрително.

— Градински бурен. Икономката сигурно държи изсушена китка от нея в шкафа си, откак градинарят беше ухапан миналата година.

Дейзи се подчини и ги остави временно сами.

— Какво стана с градинаря? — попита Анабел през стиснати зъби. Тялото й се разтърси от продължителни тръпки, сякаш бе потопена в ледена вода. — Умря ли?

Изражението на Хънт не се промени, но тя усети как въпросът й го сепва.

— Не — каза той тихо и се приближи още. — Не миличка. — След това взе треперещата й ръка в своята и стопли пръстите й. — Хемпширските пепелянки не произвеждат достатъчно отрова да убият нещо по-голямо от котка или малко куче. — Погледът му беше галещ, когато продължи: — Ще се оправите. Ще ви е дяволски зле през следващите няколко дни, но след това всичко ще се нормализира.

— Не се опитвате просто да бъдете мил, нали? — попита тя разтревожено.

Наведен над нея, Хънт отметна няколко къдрици от косата й, които бяха залепнали към потното й чело. Въпреки големината на ръката му, докосването бе леко и нежно.

— Никога не лъжа от любезност — прошепна той, усмихвайки се. — Един от многото ми недостатъци.

След като даде инструкции на един слуга, Дейзи се върна до леглото на приятелката си. Тя вдигна тънките си тъмни вежди при вида на Хънт, наведен над Анабел, но се въздържа от коментар. Вместо това попита:

— Не трябва ли да резнем надупчените места, за да излезе отровата?

Анабел й хвърли предупредителен поглед и изграчи:

— Не му давай идеи, Дейзи!

Хънт вдигна очи нагоре и отговори:

— Не и когато става дума за пепелянка. — Очите му се присвиха, когато върна вниманието си към Анабел, забелязвайки, че дишането й е станало бързо и плитко. — Трудно ли дишате?

Тя кимна, опитваше се да вдиша отново и отново, имаше чувството, че дробовете й са се свили до една трета от обичайния си размер. Сякаш връзките на корсета й се стягаха още повече около гърдите при всяко поемане на въздух, а ребрата й заплашваха да се спукат от напрежението.

Хънт нежно докосна лицето й, палецът му мина по сухите й устни.

— Отворете уста. — Той надникна през разтворените й устни и отбеляза: — Езикът не е подут — ще се оправите. Трябва да свалите корсета, обаче. Обърнете се.

Преди Анабел да успее да отговори нещо, Дейзи се възмути:

— Аз ще й помогна за корсета. Излезте от стаята, ако обичате.

— Виждал съм женски корсети и преди — информира я той саркастично.

Дейзи завъртя очи.

— Не се правете на глупав, господин Хънт. Очевидно не сте този, за когото се притеснявам. Мъжете не събличат корсети на млади дами по никакви причини, освен ако обстоятелствата не са животозастрашаващи — каквито, както току-що ни уверихте, те не са.

Хънт я възнагради с многострадално изражение.

— По дяволите, жено…

— Ругайте колкото си искате — остана непреклонна Дейзи. — По-голямата ми сестра може да ви надмине десет пъти. — Тя се изправи и се опъна в целия си ръст, макар че при метър и половина и още два спорни сантиметра ефектът не беше кой знае колко впечатляващ. — Корсетът на мис Пейтън ще остане върху нея, докато не напуснете стаята.

Хънт погледна Анабел, която така мъчително се опитваше да си поеме въздух, че изобщо не я беше грижа кой ще й свали корсета, стига само да го нямаше.

— За бога — нетърпеливо произнесе той и отиде до прозореца, обръщайки се с гръб към тях. — Направете го.

Явно осъзнала, че това е единствената отстъпка, която той е готов да направи, Дейзи се подчини и побърза да свали сакото от вкочаненото тяло на Анабел.

— Ще развържа връзките на гърба и ще ги плъзна под роклята ти — прошепна тя на Анабел. — По този начин ще останеш прилично покрита.

Анабел не можа да поеме достатъчно дъх, за да каже, че каквито и притеснения да е имала във връзка с благоприличието, те са нищо в сравнение с далеч по-неотложния проблем, че не е в състояние да диша. Като хриптеше, тя се обърна настрани и усети пръстите на Дейзи да подръпват хлъзгавия гръб на балната рокля. Дробовете й се свиха в неуспешен опит да поемат безценния въздух. Тя простена и започна да пъхти отчаяно.

Дейзи изпусна няколко тлъсти ругатни.

— Господин Хънт, боя се, че трябва да поискам назаем ножа ви… връзките на корсета са се завързали на възел и не мога… о-ох — Последното възклицание дойде, когато Хънт тръгна към леглото, изблъсквайки я безцеремонно настрани, и се зае сам с корсета. Няколко точни движения с ножа и упоритата дреха внезапно разхлаби мъчителната си хватка около ребрата на Анабел.

Тя усети как той го издърпва от тялото й и остава само тънкото покривало на ризата й между неговия поглед и нейната гола кожа. В сегашното си състояние голотата беше най-малката й грижа. Но тя знаеше в дъното на съзнанието си, че по-късно ще умре от срам.

Хънт я обърна по гръб с такава лекота, сякаш беше парцалена кукла, и се наведе над нея.

— Не се опитвайте толкова силно, скъпа. — Ръката му легна върху горната част на гръдния й кош и той започна да го разтърква в успокояващи кръгове, задържайки ужасения й поглед в своя. — Бавно. Просто се отпуснете.

Прикована от тъмния блясък на очите му, Анабел се помъчи да се подчини, но гърлото й се свиваше при всеки хриплив дъх. Щеше да умре от задушаване точно в този момент.

Той не би й позволил да отклони поглед от него.

— Ще се оправите. Вдишайте и издишайте. Бавно. Точно така. Да. — По някакъв начин слабата тежест на ръката му върху нейните гърди сякаш й помогна, сякаш той имаше силата да накара дробовете й да се върнат към нормалния си ритъм. — В момента преминавате през най-лошото.

— О, прекрасно — понечи да каже тя язвително, но думите я накараха да се задави и да изхълца.

— Не се опитвайте да говорите — само дишайте. Още едно дълго, бавно вдишване… и пак. Браво.

Когато Анабел постепенно възстанови дишането си, паниката започна да се оттича. Той беше прав… беше по-леко, ако не се напрягаше. Звукът от накъсаното й дишане беше подкрепен от хипнотичната мекота на неговия глас.

— Точно така — прошепна той. — Това е начинът. — Ръката му продължи да се движи в бавни, спокойни кръгове върху гръдния й кош. В докосването му нямаше нищо сексуално — всъщност, тя можеше да е дете, което той се опитваше да успокои. Беше удивена. Кой би допуснал някога, че Саймън Хънт може да е толкова мил?

Смутена, и в същото време благодарна, Анабел потърси едрата ръка, която се движеше спокойно върху гърдите й. Тя беше толкова немощна, че жестът изискваше цялата й сила. Предположил, че се опитва да го отблъсне, Хънт понечи да измъкне ръката си, но когато усети пръстите й да се свиват около неговите, застина неподвижно.

— Благодаря ви — прошепна тя.

Докосването го накара да се напрегне видимо, сякаш контактът бе разтърсил цялото му тяло. Той се взря не в лицето й, а в деликатните пръсти, преплетени с неговите, като човек, който се опитва да разреши сложна загадка. Продължи да стои неподвижен още дълго, миглите му се сведоха, за да скрият изражението му.

Анабел се опита да овлажни с език сухите си устни и установи, че още не ги усеща.

— Лицето ми е безчувствено — произнесе тя дрезгаво и пусна ръката му.

Хънт вдигна очи с усмивката на човек, който току-що е открил нещо неочаквано за себе си.

— Лепката ще помогне. — След това докосна шията й, палецът му мина по очертанията на челюстта с движение, което можеше да бъде определено като ласка. — Което ми напомня… — Той погледна през рамо, сякаш се сети внезапно, че Дейзи е в стаята. — Мис Бауман, онази проклета слугиня донесе ли…

— Тук е — каза тъмнокосото момиче, прекрачвайки прага с току-що донесения поднос. Явно двамата бяха толкова погълнати един от друг, че не бяха забелязали почукването на камериерката. — Икономката изпрати чая от лепка, който мирише ужасно, а ето тук и едно малко шишенце, за което казаха, че е „копривена тинктура“. Освен това докторът май е пристигнал и ще се качи тук всеки момент… Това означава, че ще трябва да излезете, господин Хънт.

Челюстта му се стегна.

— Още не.

— Веднага — настоя Дейзи. — Поне изчакайте навън пред вратата. Заради Анабел. Ще бъде съсипана, ако я видите така.

Като се намръщи, Хънт погледна надолу към Анабел.

— Искате ли да изляза?

Всъщност тя не искаше. Всъщност изпитваше ирационалното желание да го помоли да остане. О, какъв озадачаващ обрат на събитията — да желае компанията на мъж, когото ненавижда! Но през изминалите няколко минути се бе създала някаква крехка връзка между тях и тя се оказа в странното положение да не може да изрече „да“ или „не“.

— Ще продължа да дишам — прошепна накрая. — Може би наистина трябва да излезете.

Хънт кимна.

— Ще чакам в коридора — каза той дрезгаво, ставайки от леглото. Направи жест на Дейзи да се приближи с подноса и продължи да се взира в Анабел. — Изпийте лепката, независимо от вкуса й. Иначе ще се върна тук и ще ви я излея в гърлото. — След което взе сакото си и напусна стаята.

Дейзи въздъхна с облекчение и остави подноса на нощното шкафче.

— Слава богу. Не знаех как ще го накарам да излезе, ако се заинати. Ето… позволи ми да те вдигна малко по-нагоре и да те подпра с още една възглавница отзад. — Момичето я изправи сръчно, демонстрирайки изненадваща компетентност. После вдигна една огромна керамична чаша, от която се вдигаше пара, и притисна ръба срещу устните й. — Пийни от това, скъпа.

Анабел преглътна горчивата кафява течност и се ужаси:

— Уф…

— Още — каза Дейзи неумолимо и вдигна отново чашата.

Анабел отпи още няколко глътки. Лицето й беше толкова вкочанено, че не разбра, че част от лекарството е потекло от устните й, докато Дейзи не взе една кърпа от подноса и не попи брадичката й. Анабел предпазливо вдигна пръсти към безчувствената кожа на лицето си.

— Толкова е странно — дойдоха неясните й думи. — Не усещам нищо в устата си. Дейзи… не ми казвай, че са ми текли лигите, докато господин Хънт е бил тук.

— Разбира се, че не — успокои я Дейзи. — Щях да направя нещо, ако се беше случило. Една истинска приятелка не позволява на друга истинска приятелка да й текат лиги в присъствието на мъж. Дори това да е мъж, когото тя не иска да привлича.

Облекчена, Анабел отпи още от чая с вкус на изгорено кафе. Може би се самозалъгваше, но започваше да се чувства малко по-добре.

— На Лилиан й отне дяволски много време да намери майка ти — изкоментира Дейзи. Не мога да си представя какво я е забавило толкова дълго. — Тя се отдръпна леко назад, за да погледне Анабел. Кафявите й очи блестяха. — Всъщност, съм доволна. Ако бяха дошли веднага, щях да пропусна да видя трансформацията на господин Хънт от голям лош вълк в… ами… в един доста добър вълк.

От гърлото на Анабел се откъсна неохотен смях.

— Не е малко, нали?

— Да, наистина. Арогантен и толкова властен. Като герой от някой от онези пламенни романи, които мама непрекъснато ми издърпва от ръцете. Добре че бях тук, иначе сигурно щеше да те съблече по бельо. — Тя продължи да бърбори, докато помагаше на Анабел да пие чая и на няколко пъти попи брадичката й. — Знаеш ли, никога не съм допускала, че мога да кажа това, но господин Хънт не е толкова ужасен, колкото мислех.

Анабел размърда устни да ги изпробва, когато някаква част от усещанията й се възвърна и тя усети изтръпване.

— Помогна, наистина. Но… не очаквай, че трансформацията ще е постоянна.