Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (10)

Девета глава

— Наистина ли трябва да го направим? — попита Анабел жално, когато момичетата тръгнаха по пътеката край гората с кошове и кошници за пикник в ръце. Мислех си, че всичките ни разговори за раундърс по къси гащи са само забавни шеги.

— Бауман никога не се шегуват, когато става дума за раундърс — информира я Дейзи. — Това би било кощунство.

— Ти обичаш игрите, Анабел — каза весело Лилиан. — А раундърс е най-хубавата игра.

— Обичам игри, които се играят на маса — отвърна Анабел. — И човек да е облечен с подходящи дрехи.

— Дрехите са извънредно надценявани — дойде лекомисленият отговор на Дейзи.

Анабел се учеше, че цената да имаш приятели означава понякога да се заставиш да отстъпиш пред желанията на групата, дори и да са насочени срещу собствените ти желания. Въпреки това тази сутрин тя се опита да привлече Еви на своя страна, неспособна да разбере, че момичето наистина планира да се съблече по долни гащи навън. Но Еви беше твърдо решена да участва в плана на Бауман, очевидно гледайки на това като на възможност да стане по-смела.

— И-искам да приличам повече на т-тях — сподели тя пред Анабел. — Те са толкова свободни и дръзки. Не се страхуват от нищо.

Анабел се предаде с въздишка.

— О, хубаво. Стига никой да не ни види, предполагам, че ще бъде забавно. Макар да не мога да разбера за какво е необходимо.

— Може би ще е з-забавно? — предположи Еви и Анабел отвърна с въпросителен поглед, карайки я да се засмее.

Времето явно бе решило да съдейства на плановете на сестрите Бауман, небето беше ясно и синьо, лек бриз раздвижваше въздуха. Натоварени с кошници, четирите момичета вървяха по един хлътнал път, росните поляни бяха обсипани с цъфнала червена росянка и красиви виолетки.

— Оглеждайте се за кладенчето на желанията — каза бързо Лилиан. — След това трябва да прекосим ливадата до другата страна на пътя и да минем през гората. На върха на хълма има поляна. Една от прислужниците ми каза, че никой не ходи там.

— Естествено, би било натоварващо — каза Анабел без омраза. — Лилиан, как изглежда това кладенче? Да не е от онези малки варосани съоръжения с ведро и макара?

— Не, това е една голяма кална локва в земята.

— Ето го — възкликна Дейзи и забърза към една дупка, която се пълнеше с кафява вода от близка речица. — Елате, трябва да си пожелаем нещо. Аз дори взех топлийки, които можем да хвърлим вътре.

— Откъде си знаела да вземеш топлийки? — попита Лилиан.

Дейзи се усмихна с палава усмивка.

— Ами, докато седях с мама и с всички онези надути дами, които шиеха вчера следобед, направих нашата топка за раундърс. — Тя измъкна една кожена топка от кошницата си и я вдигна гордо. — Пожертвах няколко чифта детски ръкавици, за да я направя — което не беше лесно, уверявам ви. Както и да е, възрастните дами ме наблюдаваха как я пълня с вълнени парчета, докато една не издържа, дойде и ме попита какво, по дяволите, правя. Разбира се, не можех да им кажа, че това е топка за раундърс. Сигурна съм, че мама се досети, но беше прекалено смутена, за да каже и една дума. Така че се наложи да отговоря на надутата кокошка, че правя игленик.

Момичетата се изкикотиха.

— Сигурно си е помислила, че това е най-грозният игленик — отбеляза Лилиан.

— О, несъмнено — съгласи се Дейзи. — Мисля, че дори ме съжали. Даде ми няколко топлийки за него и промърмори нещо за бедните несръчни американки, които нямат никакви практически умения. — Използвайки нокътя си, тя измъкна топлийките от кожената топка и им ги подаде.

Анабел остави кошницата си, взе една топлийка и затвори очи. Винаги, когато й се отдадеше възможност, си пожелаваше едно и също… да се омъжи за благородник. Странно, обаче, през съзнанието й премина съвсем различна мисъл точно докато хвърляше топлийката в кладенчето.

Искам да се влюбя.

Изненадана от своенравното, капризно хрумване, Анабел се запита как е възможно да похаби желанието си за нещо толкова неблагоразумно.

Отвори очи и видя, че другите момичета са вперили очи в кладенеца с важни изражения.

— Пожелах си нещо погрешно — каза тя раздразнено. — Може ли да си пожелая друго?

— Не — отвърна сериозно Лилиан. — Хвърлиш ли топлийката — край.

— Но аз не исках да си пожелая точно това — възрази Анабел. — Нещо внезапно изскочи в съзнанието ми, не беше това, което бях планирала.

— Не спори, Анабел — посъветва я Еви. — Нали не искаш да ядосаш д-духа на кладенеца?

— Какво?

Еви й се усмихна смутено.

— Духът, който обитава кладенеца. Т-този, към когото отправяш м-молба. Но ако го ядосаш, може да р-реши да п-поиска голяма цена, за да изпълни твоето желание. Или да те з-завлече в кладенеца със себе си, за да живееш там вечно като н-негова съпруга.

Анабел погледна кафявата вода. След това събра ръце около устата си и направи фуния, за да засили гласа си:

— Не трябва да изпълняваш отвратителното ми желание — извика тя на невидимия дух. — Вземам си го обратно.

— Не го дразни, Анабел — възкликна Дейзи. — И, за бога, дръпни се от там!

— Суеверна ли си? — попита я с усмивка Анабел.

Дейзи я изгледа намръщено.

— Има си причина за суеверията, ако не знаеш. В някакъв момент се е случило нещо лошо на този, който е стоял близо до кладенеца, точно като теб. — И като затвори очи, тя се концентрира и хвърли собствената си топлийка във водата. — Готово. Пожелах си нещо заради теб — така че няма защо да се оплакваш, че си похабила твоето желание.

— Но откъде знаеш какво съм искала?

— Онова, което си пожелах, е за твое добро — осведоми я Дейзи.

Анабел изпъшка театрално.

— Мразя нещата, които са за мое добро.

Последва шеговита разправия, в която всяко момиче правеше предположения кое е най-доброто за другата, докато накрая Лилиан ги изкомандва да спрат, тъй като й пречели да се съсредоточи. Те замълчаха, за да позволят на нея и на Еви да отправят своите желания, след което прекосиха ливадата и продължиха през гората. Скоро стигнаха до хубава суха поляна е трева и огряна от слънцето. Дъбовата горичка в единия й край хвърляше приятна сянка. Въздухът беше толкова благоуханен и чист, и толкова свеж, че Анабел въздъхна блажено.

— Що за въздух е това — оплака се тя подигравателно. — Няма миризма на въглища, няма уличен прах, който покрива всичко. Прекалено разреден за една лондончанка. Дори не мога да го усетя в дробовете си.

— Изобщо не е разреден — отвърна Лилиан. — От време на време бризът донася далечен парфюм на овце.

— Сериозно? — Анабел сви ноздри. — Не подушвам нищо.

— Така е, защото нямаш нос — отвърна Лилиан.

— Моля? — въпросително се усмихна Анабел.

— О, носът ти си е съвсем нормален — обясни Лилиан, — но аз имам нос. Имам невероятно силно развито обоняние. Дай ми някакъв парфюм и мога да изброя съставките му. То е като да слушаш музика и да разпознаваш нотите. Преди да напуснем Ню Йорк дори помагах в откриването на формула за ароматизиран сапун за фабриката на баща ми.

— Би могла да създадеш парфюм, знаеш ли? — Анабел беше очарована.

— Не се съмнявам, че мога да създам отличен парфюм — каза уверено Лилиан. — Само че всички от бранша ще го отхвърлят с презрение, тъй като фразата „американски парфюм“ се е превърнала в оксиморон^[1] — освен това съм жена, което само по себе си поставя способността на носа ми под въпрос.

— Искаш да кажеш, че мъжете имат по-добро обоняние от жените?

— Те определено мислят така — каза мрачно Лилиан и извади едно одеяло от кошницата за пикник със замах. — Достатъчно за мъжете и техните изпъкналости. Какво ще кажете да седнем за малко на слънце?

— Ще почернеем — предрече Дейзи, отпускайки се в единия край на одеялото с доволна въздишка. — След което мама ще получи истеричен припадък.

— Какво е истерия? — попита Анабел, заинтригувана от американската дума, докато сядаше до Дейзи. — Изпратете да ме извикат, когато получи тези… любопитна съм да видя как изглеждат.

— Мама ги има през цялото време — увери я Дейзи. — Не се страхувай, ще разбереш за какво става дума, преди да сме напуснали Хемпшир.

— Не трябва да ядем преди играта — обади се Лилиан, когато видя Анабел да вдига капака на кошницата за пикник.

— Гладна съм — каза замислено Анабел и надникна в кошницата, която беше пълна с плодове, сирене, пастет, дебели филии хляб и няколко вида салати.

— Ти винаги си гладна — отбеляза със смях Дейзи. — За човек с такъв дребен ръст имаш забележителен апетит.

— Аз — дребна? — възропта Анабел. — Ако ти си и с един милиметър по-висока от пет стъпки, ще изям съдържанието на цялата кошница.

— По-добре започвай да дъвчеш, тогава — каза Дейзи. — Висока съм пет стъпки и един инч, благодаря.

— Анабел, ако бях на твое място, нямаше да се тормозя толкова — намеси се Лилиан. — Дейзи застава на пръсти винаги, когато я мерят. Горката шивачка, трябваше да реже подгъвите на почти дузина рокли, благодарение на безразсъдното отричане на факта от страна на сестра ми, че е ниска.

— Не съм ниска — промърмори Дейзи. — Ниските жени никога не са мистериозни или елегантни и не ги преследват красиви мъже. И към тях винаги се отнасят като към деца. Отказвам да бъда ниска.

— Ти не си нито мистериозна, нито елегантна — призна Еви. — Но си м-много красива.

— И ти, скъпа — отвърна Дейзи, като се пресегна към кошницата. — Хайде, да нахраним горката Анабел — чувам как стомахът й къркори.

И те започнаха да ровят из храната ентусиазирано. След това се излегнаха мързеливо на одеялото и загледаха облаците, докато говореха за всичко, за което се сетят. Когато млъкнаха за малко, една дребна червена катерица се показа от дъбовата гора и ги загледа с тъмните си очи.

— Неканена гостенка — отбеляза Анабел и се прозя деликатно.

Еви се търкулна по корем и подхвърли няколко залъчета хляб към катерицата. Животното замръзна и впери поглед към подаръка, но бе прекалено боязливо, за да отиде до него. Еви наклони глава, косата й блестеше на слънцето, сякаш покрита с рубини.

— Бедното същество — каза тя тихо, хвърляйки още хляб към катерицата. Този път залъчето падна по-наблизо до нея и опашката й се размърда нетърпеливо.

— Бъди смела — опита се да я придума Еви. — Иди и го вземи. — О, госпожице Катерица, укори я тя. — Вие сте ужасна страхливка. Не виждате ли, че никой няма да ви нарани?

Във внезапен пристъп на инициативност катерицата грабна хляба и избяга, размахвайки опашка. Като се усмихна триумфално, Еви видя, че останалите момичета я гледат с отворена уста.

— Какво има? — попита тя учудена.

Анабел заговори първа:

— Сега, докато говореше на катерицата, ти изобщо не заекна.

— О! — Внезапно засрамена, Еви наведе очи и направи физиономия. — Никога не заеквам, когато говоря с деца или животни. Не знам защо.

Момичетата се замислиха над думите й.

— Забелязала съм, че не заекваш много, когато говориш с мен — промърмори Дейзи.

Лилиан не се сдържа и се обади:

— Към коя категория спадаш, скъпа? Към децата или към животните?

Дейзи се засмя и направи един жест с ръка, напълно непознат за Анабел.

Анабел понечи да попита Еви дали се е консултирала с лекар за заекването си, но червенокоската рязко смени темата.

— Къде е т-топката за раундърс, Дейзи? Ако не започнем да играем скоро, ще заспя.

Явно Еви не искаше да обсъждат този въпрос.

— Предполагам, че ако наистина се каним да го правим, сега е моментът — кимна Анабел.

Докато Дейзи търсеше топката, Лилиан измъкна нещо от кошницата си.

— Вижте какво донесох — каза тя самодоволно.

Дейзи вдигна очи и се засмя.

— Истинска бухалка! — възкликна тя, като погледна плоския предмет с обожание. — А аз си мислех, че ще използваме обикновена пръчка. Къде я намери, Лилиан?

— Взех я назаем от едно от конярчетата. Явно и те се измъкват от време на време за по някоя игра на раундърс, когато е възможно. Доста са запалени.

— Кой не би бил? — реторично попита Дейзи и се зае да разкопчава корсета си. — Слава богу, денят е топъл — ще бъде приятно да се освободим от всичките тези пластове.

Когато сестрите Бауман разкопчаха роклите си с небрежния маниер на момичета, свикнали да се събличат на открито, Анабел и Еви се спогледаха несигурно.

— Хайде, направи го! — прошепна Еви.

— О, боже — прошепна Анабел с обиден тон и започна да се освобождава от собствената си рокля. Бе открила у себе си неочаквана склонност към сдържаност и благоприличие, от която страните й се изчервиха. Само че нямаше да се откаже, при положение, че дори срамежливата Еви Дженър бе готова да се опълчи против правилата. Като измъкна ръце от ръкавите на роклята, тя се изправи и остави тежкия плат да се свлече на купчина в краката й. Останала по риза, долни гащи и корсет, само с дълги чорапи и тънки обувки на краката, тя усети как бризът охлажда изпотените места под мишниците й и потръпна от удоволствие.

Другите момичета свалиха роклите си и те сега лежаха на земята като гигантски екзотични цветя.

— Хващай! — каза Дейзи и хвърли топката към Анабел, която я улови инстинктивно. После всички отидоха в средата на поляната и започнаха да си подават топката една на друга. Еви най̀ не я биваше в хвърлянето и хващането, макар да беше ясно, че несръчността й се дължи по-скоро на неопитност, отколкото на непохватност. Анабел, от друга страна, имаше по-малък брат, който често я използваше за другар в игрите, така че хвърлянето на топка не бе за нея нещо непознато или отдавна забравено.

Странното бе онова невероятно леко чувство да тича навън, без краката й да бъдат непрекъснато спъвани от тежестта на полите.

— Предполагам, че точно така се чувстват мъжете — произнесе тя гласно, — докато се разхождат насам-натам по панталони. Почти да им завидиш за тази свобода.

— Почти! — усмихна се Лилиан. — Аз във всеки случай наистина им завиждам. Няма ли да е хубаво и жените да могат да носят панталони?

— Н-на мен не би ми харесало изобщо — каза Еви. — Ще у-умра от смущение, ако мъж в-види формата на краката ми и… — Тя се поколеба, явно търсейки дума, която да опише някои части от женската анатомия, които не биваше да се споменават — и други неща — завърши тя неуверено.

— Долната ти риза е пълна скръб, Анабел — дойде внезапно безцеремонната забележка на Лилиан. — Не се сетих да ти дам ново бельо, макар че би трябвало да осъзная…

Дейзи погледна по-голямата си сестра.

— Лилиан, ние сме отвратително недосетливи. Мисля, че горката Анабел е изтеглила късата сламка, що се касае до вълшебна кръстница.

— Не се оплаквам — каза Анабел и се засмя. — И доколкото мога да твърдя, ние четирите се возим в една и съща тиква вместо каляска.

След няколко минути упражнения и кратко обсъждане на правилата на раундърс, те поставиха кошниците за пикник наместо вратарски постове и играта започна. Анабел сложи крака си точно на мястото, което бе означено като Касъл Рок.

— Аз ще й подам топката — каза Дейзи на сестра си, — а ти ще я хванеш.

— Но аз съм с по-добра ръка от твоята — промърмори Лилиан, но въпреки това зае позиция зад Анабел.

Като държеше бухалката над рамото си, Анабел се завъртя към топката, която Дейзи хвърли. Бухалката не успя да удари и изсвири във въздуха, правейки красива дъга. Зад нея Лилиан умело хвана топката.

— Това беше доста добро завъртане — окуражи я Дейзи. — Не преставай да следиш топката, докато идва към теб.

— Не съм свикнала да стоя неподвижно, докато разни предмети се носят към мен — каза Анабел и размаха бухалката отново. — Колко опита имам?

— В раундърс батърът има право на безброй опити — дойде гласът на Лилиан зад нея. — Хайде пак, Анабел… и този път се опитай да си представиш, че топката е носът на господин Хънт.

Анабел прие предложението е радост.

— Предпочитам да се целя в изпъкналости, които се намират по-надолу — каза тя и замахна, когато Дейзи отново хвърли топката. Този път плоската страна на бата посрещна топката и се чу хубав звук. С вик на радост Дейзи хукна да догони топката, а Лилиан извика през смях:

— Тичай, Анабел.

Тя го направи с триумфален кикот, заобикаляйки кошниците, когато се насочи към Касъл Рок.

Дейзи хвана топката и я запрати към Лилиан, която я улови във въздуха.

— Стой на третия пост, Анабел — извика Лилиан. — Ще видим дали Еви може да те върне към Касъл Рок.

Нервна, но с решително изражение, Еви взе бата и зае позиция на мястото на батъра.

— Представи си, че топката е леля ти Флорънс — посъветва я Анабел и по лицето на Еви се разля усмивка.

Дейзи хвърли бавна, лесна топка, докато Еви замахваше с бухалката. Тя пропусна и топката кацна в дланите на Лилиан. Хвърляйки я обратно към Дейзи, Лилиан промени позицията на Еви.

— Разтвори крака и леко приклекни — прошепна тя. — Браво, момиче. А сега гледай топката как идва и няма да пропуснеш.

За съжаление Еви пропускаше отново и отново, докато лицето й почервеня от разочарование.

— П-прекалено е трудно. — Челото й се набръчка от притеснение. — Може би трябва да спра и да отстъпя на друг.

— Само още няколко опита — каза неспокойно Анабел, която си бе внушила, че Еви трябва да удари топката поне веднъж. — Не бързаме за никъде.

— Не се предавай! — подкрепи я Дейзи. — Така е, защото прекалено се напрягаш, Еви. Отпусни се — и престани да си затваряш очите, когато замахваш.

— Можеш да го направиш — обади се и Лилиан, като отметна кичура тъмна коса от челото си и сгъна слабите си, загорели ръце. — Последния път без малко да успееш. Просто продължавай… да гледаш… топката.

Като въздъхна примирено, Еви замъкна бата до Касъл Рок и го вдигна отново. Сините й очи се присвиха, докато гледаше в Дейзи, и тя се напрегна в очакване на следващото хвърляне.

— Готова съм.

Дейзи хвърли топката силно и Еви замахна с мрачна решителност. От устните на Анабел се отрони въздишка на удовлетворение, когато видя бухалката да посреща летящата топка. Тя излетя нагоре във въздуха, далеч към дъбовата гора. Всички се разкрещяха радостно. Шокирана от онова, което е направила, Еви започна да подскача и да повтаря:

— Успях! Успях!

— Заобиколи кошниците! — извика Анабел и изтича обратно до Касъл Рок. Еви радостно обиколи импровизираното игрище за раундърс. Тя стигна до Касъл Рок, но момичетата продължиха да подскачат и да викат безпричинно — бяха млади, здрави и доволни от себе си.

Анабел изведнъж видя един тъмен силует бързо да се изкачва по хълма. Тя млъкна рязко, когато установи, че един… — не, двама! — ездачи напредват към поляната.

— Някой идва! — каза тя. — Двама ездачи. Бързо, вземете си дрехите! Тревогата в гласа й пресече ликуването на момичетата. Те се погледнаха с разширени очи. Ужасени, Дейзи и Еви хукнаха към останките от пикника, където бяха захвърлили дрехите си.

Анабел понечи да ги последва, след това спря и се обърна рязко, когато ездачите изтрополяха и спряха зад нея. Тя вдигна очи предпазливо, опитвайки се да прецени представляват ли опасност и до каква степен. Зениците й се разшириха и тя усети как я пронизват тръпки на невяра, в момента, в който ги позна.

Лорд Уестклиф… и дори по-лошо… Саймън Хънт.