Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (7)

Шеста глава

Точно преди първата вечер на партито, Анабел, Лилиан и Дейзи се срещнаха в приемната на първия етаж, обширно пространство със столове и маси, на които много от гостите бяха избрали да се съберат.

— Трябваше да се досетя, че тази рокля ще изглежда сто пъти по-добре на теб, отколкото на мен — каза Лилиан Бауман радостно, като прегърна Анабел и после се отдръпна на една ръка разстояние, за да я огледа. — О, това е мъчение, да си приятелка на толкова очарователно момиче.

Анабел беше облякла друга от нейните нови рокли, жълта коприна с пърхащи фусти от тюл, хванати отгоре през тесни интервали с малки букетчета копринени виолетки. Косата й бе вдигната на тила в сложно сплетена плитка.

— Имам много недостатъци — информира я Анабел.

— Нима? И какви са те?

Анабел се усмихна.

— Няма да ги призная, щом още не си ги забелязала.

— Лилиан казва на всички за своите недостатъци — каза Дейзи и кафявите й очи проблеснаха. — Тя се гордее с тях.

— Аз наистина имам ужасен нрав — призна Лилиан самодоволно. — И мога да псувам като моряк.

— Кой те е научил да го правиш? — попита Анабел.

— Баба ми. Тя беше перачка. А дядо ми — производител на сапун, от когото тя си купувала сапуна. Тъй като работела близо до доковете, повечето й клиенти били моряци и докери, които я научили на толкова вулгарни думи, че ще ти се накъдри косата като ги чуеш.

Анабел се разсмя. Беше напълно очарована от палавия дух на двете момичета, които не приличаха на никоя нейна позната. За съжаление, беше трудно да си представи Лилиан или Дейзи щастливи като съпруги на благородници. Повечето джентълмени от аристокрацията искаха за съпруга момиче, което е спокойно, красиво, свито… от онези, чиято единствена цел е да направят съпруга си фокус на възхищение и внимание. Обаче наслаждавайки се така на компанията на Бауман, Анабел си помисли, че ще е жалко за всяка от тях, ако трябва да потисне невинната си дързост, която ги правеше толкова привлекателни.

Тя внезапно улови погледа на Еви, която бе влязла в стаята с неохотата на мишле, хвърлено в чувал с котки. Лицето на Еви се отпусна, когато видя Анабел и двете американки. Като прошепна нещо на намусената си леля, тя се насочи към тях с усмивка.

— Еви — изписка Дейзи и се втурна към момичето. Анабел хвана облечената й в ръкавица ръка и й прошепна:

— Почакай! Ако привлечеш вниманието към Еви, тя сигурно ще припадне от смущение.

Дейзи се подчини, спря и я възнагради с невъзмутима усмивка.

— Права си. Аз съм абсолютна дивачка.

— Не бих казала това, скъпа… — успокои я Лилиан.

— Благодаря — отвърна Дейзи приятно изненадана.

— Ти си само привидна дивачка — завърши по-голямата й сестра.

Потискайки отново изблика на смях, Анабел прегърна Еви през кръста.

— Колко красиво изглеждаш тази вечер — каза тя. Косата на Еви беше събрана в корона на главата й — блестящи червени къдрици, захванати с фуркети с перлени връхчета. Златните лунички около носа й само подчертаваха нейната привлекателност, сякаш природата в момент на прищявка бе пръснала допълнително няколко петънца слънчева светлина по нея.

Ели я прегърна, сякаш търсеше успокоение.

— Леля Ф-флорънс казва, че изглеждам като п-пламтяща факла с тази прическа — каза тя.

Дейзи се намръщи на коментара.

— Леля ти Флорънс няма право да прави такова изявление, при положение, че тя прилича на плашило.

— Дейзи, тихо! — строго я сгълча Лилиан.

Анабел задържа ръката си около кръста на Еви и си помисли, че от малкото, което момичето бе разказало за нея, леля Флорънс явно изпитваше безсърдечно удоволствие да съсипва и малкото увереност, която Еви притежаваше. След като майката на Еви бе починала на млади години, семейството бе прибрало нещастното момиче под покровителството си — и последвалите години на критика бяха унищожили напълно самоувереността му.

Усмивката на Еви съдържаше пламъче на веселие, когато тя погледна сестрите Бауман.

— Тя не е п-плашило. Аз винаги съм я в-възприемала по-скоро като т-трол.

Анабел се засмя.

— Кажете ми — рече тя, — някоя от вас видяла ли е вече лорд Кендъл? Казаха ми, че бил един от неколцината неженени мъже тук — и с изключение на Уестклиф, единственият с титла.

— Съревнованието за Кендъл се очертава да бъде брутално — отбеляза Лилиан. — За щастие, двете с Дейзи току-що измислихме план как да вкараме в капана на брака един нищо неподозиращ джентълмен. — Тя им направи знак да се приближат.

— Страхувам се да попитам — каза Анабел, — но как?

— Ще го поставиш в компрометираща ситуация, след което ние трите удобно ще се появим и ще ви „хванем“ заедно. И тогава джентълменът ще бъде морално задължен да поиска ръката ти.

— Блестящо, нали? — изгледа ги Дейзи.

Еви погледна Анабел несигурно.

— Това н-не е ли доста н-непочтено?

— Няма нищо „непочтено“ — отвърна Анабел. — Но се боя, че аз не мога да измисля нищо по-добро, а вие?

Еви поклати глава.

— Не — призна тя. — Въпросът е дали сме ч-чак толкова о-отчаяни да си хванем съпруг, че да п-прибягваме до всякакви честни или нечестни средства?

— Аз — да — отговори Анабел без колебание.

— Както и ние — изчурулика Дейзи.

Еви ги изгледа несигурно.

— Н-не мога да изоставя чак в-всички скрупули. Макар че не би т-трябвало да ми пука да излъжа мъж да направи нещо, което той…

— Еви — прекъсна я нетърпеливо Лилиан, — мъжете очакват да бъдат лъгани за тези неща. Това ги прави щастливи. Ако някой се държи праволинейно с тях, цялата перспектива за брак ще е прекалено обезпокоителна и никой от тях никога няма да се ожени.

Анабел изгледа американките с подправена тревога.

— Безмилостни сте — каза тя.

Лилиан се усмихна сладко.

— Това ми е семейното наследство. Бауман са безмилостни по природа. Можем дори да сме жестоки, ако случаят го изисква.

Като се смееше, Анабел обърна вниманието си към Еви, която гледаше объркано.

— Еви — каза тя нежно, — досега винаги съм се опитвала да правя нещата по правилния начин. Но това не ме заведе много далеч — и в този момент искам да опитам нещо ново… а ти?

Все още не напълно убедена, Еви отстъпи с примирено кимане.

— Това е смелостта — окуражи я Анабел.

Докато говореха, в тълпата настъпи кратка суматоха при появата на лорд Уестклиф. Очевидно напълно спокоен в позицията си на ръководещ парада, той чевръсто раздели джентълмените от дамите, подготвяйки ги за процесията към салона за хранене. Въпреки че Уестклиф не беше най-високият мъж в стаята, той имаше магнетично присъствие, което бе невъзможно да се игнорира. Анабел се запита защо някои хора притежаваха това качество — нещо неизразимо, което придаваше значимост на всеки техен жест и на всяка дума, която казваха. Поглеждайки към Лилиан, тя видя, че американката също е забелязала това.

— Ето един мъж, който мисли добре за себе си — каза сухо Лилиан. — Питам се какво ли — ако изобщо има такова — би могло да го извади от равновесие.

— Не мога да си представя — отвърна Анабел. — Но ми се иска да съм там, когато се случи.

Еви се приближи и леко я побутна по ръката.

— Лорд К-кендъл, ето го там, в ъгъла.

— Откъде знаеш, че това е лорд Кендъл?

— Защото е заобиколен от дузина неомъжени жени, които сноват около него като а-акули.

— Добра логика — промърмори Анабел и погледна към младия мъж и скупчилите се дами. Уилям, лорд Кендъл, изглеждаше объркан от прекомерно голямото женско внимание, което получаваше. Той беше русокос, строен млад мъж, продълговатото му лице бе украсено от чифт очила. Отраженията на стъклата проблясваха, когато смутеният му поглед се местеше от лице на лице. Страстният интерес, проявен към мъж с боязливото поведение на Кендъл доказваше, че няма по-силен афродизиак от ергенство в края на сезона.

— Изглежда приятен — замислено произнесе Анабел.

— Изглежда така, сякаш се плаши лесно — изкоментира Лилиан. — Ако бях на твое място, щях да се опитам да изглеждам колкото се може по-свенлива и безпомощна, когато се запознавам с него.

Анабел я изгледа иронично.

— „Безпомощността“ никога не е била от силните ми страни. Ще се опитам да съм свенлива, но не мога да обещая нищо.

— Не допускам, че ще имаш някакви проблеми да отклониш вниманието на Кендъл от тези момичета към себе си — каза уверено Лилиан. — След вечерята, когато дамите и джентълмените се върнат тук за чай и разговори, ще намерим някакъв начин да те представим.

— Как би трябвало да… — започна Анабел и млъкна, усетила, че косъмчетата на тила й настръхват, сякаш някой е прокарал вейка от папрат по кожата й. Питайки се на какво се дължи, тя вдигна ръка към тила си и внезапно улови погледа на Саймън Хънт.

Хънт стоеше от другата страна на стаята, небрежно облегнал рамо на един плосък пиластър, докато тримата мъже около него разговаряха. Той изглеждаше измамно отпуснат, но погледът му бе напрегнат като на котка, която обмисля дали да нападне, или не. Беше ясно, че е забелязал интереса й към Кендъл.

Дявол да го вземе, помисли си тя ядосано и решително му обърна гръб. Нямаше да позволи на Хънт да й създава неприятности.

— Забелязахте ли, че господин Хънт е тук? — попита тя приятелките си с нисък глас и видя, че очите им се разшириха.

— Твоят господин Хънт ли? — бързо попита Лилиан, а Дейзи изви глава да го погледне.

— Той не е мой! — възрази Анабел и направи комично изражение. — Но да, стои в другия край на стаята. Всъщност, днес по-рано го видях. Твърди, че е близък приятел на графа. — Тя се намръщи и предрече мрачно: — Господин Хънт ще направи всичко възможно да разбие плановете ни.

— Наистина ли е толкова е-егоистичен, че да ти попречи д-да се омъжиш? — слисано попита Еви. — С-само, за да те направи н-негова… негова…

— Държанка — довърши вместо нея Анабел. — Едва ли изключва такава възможност. Господин Хънт има репутация на човек, който не се спира пред нищо, за да получи това, което иска.

— Може би е истина — изкоментира Лилиан и решително сви устни. — Само че няма да те получи — мога да ти го обещая.

Вечерята беше великолепно представление с гигантските сребърни супници и подноси, носени в безкрайна процесия около трите дълги маси в салона за хранене. Анабел трудно можеше да повярва, че е възможно гостите да ядат това всяка вечер, но джентълменът от лявата й страна — енорийският пастор — я увери, че това е всекидневие за масата на Уестклиф.

— Графът и семейството му са известни с техните балове и вечери — каза той. — Лорд Уестклиф е най-изисканият домакин от благородниците.

Анабел нямаше намерение да спори. Бе минало много време, откак й бяха поднасяли такава великолепна храна. Студеният бюфет на лондонските соарета и партита не можеше да се сравни с този пир. През изминалите няколко месеца семейство Пейтън не беше в състояние да си позволи много повече от хляб, бекон и супа, от време на време пържена риба или задушено овнешко. Тя внезапно се зарадва, че не седи до някой разпален сладкодумник, тъй като това й даваше възможност за дълги периоди мълчание, по време на които можеше да яде колкото й харесва. А и с тези слуги, сервиращи все нови и смайващи ястия, които гостите да опитват, никой явно не забелязваше неприличния й за една дама апетит.

Тя лакомо изяде една супа, сготвена с шампанско и камамбер, последвана от нежни телешки жулиени в билков сос, млади тиквички в сметана… риба, печена в хартиен плик, от която се вдигна благоуханна пара, когато го отвори… дребни картофки в масло, сервирани върху канапета от кресон… и, най-вкусното от всичко, вкусни плодове, сервирани в издълбани портокалови кори.

Тя бе толкова погълната от храната, че минаха няколко минути, преди да забележи, че Саймън Хънт седи начело на масата на лорд Уестклиф. Като вдигна една чаша разредено вино до устните си, тя му хвърли дискретен поглед. Хънт бе облечен изискано, както обикновено, в официално черно сако и с бронзова на цвят жилетка, копринената тъкан блестеше с мек блясък. Загорялата му кожа контрастираше силно на колосаната ленена риза, възелът на вратовръзката беше безупречен като острие на нож. Тежките тъмни къдрици на косата му очевидно имаха нужда от помадата… един плътен кичур вече беше паднал на челото му. Това раздразни Анабел по някаква причина, тази непокорна къдрица. Прииска й се да я вдигне от лицето му. Не й убягна, че жените, седнали от двете страни на Саймън Хънт, се бореха за вниманието му. Анабел беше забелязвала при други случаи, че жените очевидно намираха Хънт за доста привлекателен. Знаеше точно защо — заради комбинацията от греховен чар, хладна интелигентност и очевидна обиграност. Хънт приличаше на човек, минал през леглата на много жени, и знаещ точно какво да прави с тях. Подобно качество би трябвало да го прави по-малко, а не повече привлекателен. Но Анабел беше открила, че понякога има голяма разлика между това, което знаеш, че е добре за теб, и онова, което наистина искаш. И макар да й се искаше да го отрече, Саймън Хънт бе единственият мъж, който някога я бе привличал до такава степен.

Макар и винаги защитена по някакъв начин, Анабел бе запозната с основните факти на живота. Скромните й познания бяха натрупани от подочути тук-там разговори и събиране на две и две. Беше целувана от няколко мъже, показали краткотраен интерес през изминалите четири години. Но никоя от тези целувки, независимо от романтичната обстановка или това колко красив е младият мъж, не бе предизвикала такава реакция от нея, както целувката от Саймън Хънт.

Колкото и да се опитваше, Анабел никога не забрави онзи отдавнашен момент в панорамния театър… нежния, еротичен натиск на устата му върху нейната, завладяващото удоволствие от неговата целувка. Искаше й се да разбере защо е било толкова различно с Хънт, но нямаше кого да пита. За това не можеше да говори с Филипа, тъй като не искаше да признае, че някога е вземала пари от непознат. А не й се искаше да споменава инцидента пред другите момичета, които явно не знаеха повече от нея за целуването и мъжете.

Когато погледът на Хънт внезапно се закова в нейния, тя се разтревожи, осъзнавайки, че го е гледала. Втренчено и фантазирайки си. Макар да седяха далече един от друг, тя усети мигновена електрическа връзка между тях… Лицето му имаше застинало изражение и тя се запита какво ли е видял, че толкова го е очаровало. Изчерви се силно и извърна очи, след което забоде вилицата си в една тенджера с праз и гъби, покрити с тънък слой настъргани бели трюфели.

След вечеря дамите се върнаха в салона с кафе и чай, а джентълмените останаха на масите за портвайн. В традиционния стил групата накрая щеше да се присъедини в стаята за танци. Докато жените се смееха и бъбреха небрежно в салона, Анабел седна до Еви, Лилиан и Дейзи.

— Научихте ли нещо за лорд Кендъл? — попита тя, надявайки се, че някоя от тях може да е подочула някой слух, докато вечеряха. — Дали е проявил специален интерес към някоя?

— До този момент теренът изглежда свободен — отвърна Лилиан.

— Аз попитах мама какво знае за Кендъл — обади се Дейзи, — и тя каза, че имал порядъчно голямо състояние и е необременен с дългове.

— Откъде може да знае? — поинтересува се Анабел.

— По молба на мама — обясни Дейзи — баща ни поръча писмен доклад за всеки приемлив благородник в Англия. А тя го е запомнила. И казва, че идеалният кандидат за всяка от нас би бил един поразен от бедността херцог, чиято титла би гарантирала на Бауман социален успех, а парите ни биха обезпечили неговото сътрудничество в брака. — Усмивката й стана сардонична и тя се пресегна и потупа ръката на сестра си, добавяйки: — В Ню Йорк измислиха стихотворение за Лилиан… „Ожени се за Лилиан — ще получиш милион“. Римата стана толкова популярна, че това бе една от причините да дойдем в Лондон. Семейството ни изглежда като банда нетактични, свръхамбициозни идиоти.

— А не сме ли? — попита горчиво Лилиан.

Те се спогледаха с Дейзи.

— Мога само да се радвам, че се махнахме, преди да са успели да измислят някоя рима и за мен.

— Аз измислих — каза Лилиан. — „За Дейзи ти се ожени и после цял живот лежи“.

Дейзи я изгледа красноречиво и сестра й се ухили.

— Не бой се — продължи Лилиан, — накрая ще успеем да се внедрим в лондонското общество, ще се омъжим за лорд Тежки дългове и лорд Празни джобове и накрая ще заемем местата си на господарки на имението.

Анабел поклати глава със съчувствена усмивка, докато Еви тръгна, прошепвайки нещо, по всяка вероятност свързано със собствените й нужди. Анабел изпита почти съжаление към Бауман, защото ставаше ясно, че шансовете им да се омъжат по любов не са по-големи от нейните.

— И двамата ви родители ли имат амбицията да се омъжите за титла? — попита тя. — Какво е мнението на баща ви?

Лилиан сви рамене равнодушно.

— Доколкото си спомням, татко никога не е имал мнение за нищо, свързано с децата му. Единственото, което иска, е да бъде оставен на спокойствие, така че да печели повече пари. Когато му пишем, не обръща внимание на съдържанието на писмото, освен ако случайно не го молим да изтеглим още пари от банката. И тогава ни отговаря с един ред: — „Разрешавам да се тегли“.

Дейзи явно споделяше мнението на сестра си.

— Мисля, че татко е доволен, задето мама се занимава със сватосването ни, тъй като е прекалено заета, за да му досажда.

— Боже мой — прошепна Анабел. — А той никога ли не се оплаква, че искате още пари?

— О, никога. — Лилиан се засмя на явната завист на Анабел. — Ние сме отвратително богати, Анабел — имаме още трима братя, всички неженени. Не е ли възможно да погледнеш на някого от тях като на кандидат? Ако искаш, ще накарам един от тях да прекоси Атлантика с кораб, за да го видиш.

— Изкушаващо е, но не — отвърна Анабел. — Не искам да живея в Ню Йорк. Искам да стана съпруга на благородник.

— Наистина ли е толкова хубаво да си съпруга на благородник? — попита Дейзи игриво. — Да живееш в някоя от онези стари къщи с лоша канализация и да трябва да научиш всичките безкрайни правила за начина, по който трябва да се прави всичко…

— Не си никоя, ако не си омъжена за благородник — увери я Анабел. — В Англия благородническата титла е всичко. Тя определя как другите се отнасят с теб, училищата, в които ще учат децата ти, местата, на които те канят… всеки аспект от живота ти.

— Не знам… — започна Дейзи, но беше прекъсната от стремглавото завръщане на Еви.

Макар Еви да не проявяваше очевидни признаци на припряност, сините й очи блестяха и страните й бяха поруменели от вълнение. Като седна на стола, който бе заемала преди, тя се наведе към Анабел и прошепна, заеквайки:

— Т-трябваше да обиколя н-наоколо и бързам да ти к-кажа… той е свободен!

— Кой? — попита също шепнешком Анабел. — Кой е свободен?

— Лорд Кендъл! Видях го на з-задната тераса. Седеше си с-сам на една маса.

Лилиан се намръщи.

— Може би е чакал някого. Ако е така, на Анабел ще й е трудно да щурмува като носорог в подходящ момент.

— Дали не е възможно да употребиш някоя по-ласкателна метафора, скъпа? — попита меко Анабел и Лилиан й изпрати кратка усмивка.

— Съжалявам. Просто подходих с предпазливост, Анабел.

— Доводите се приемат. — Анабел оправи роклята си. — Ще разузная ситуацията. Добра работа, Еви.

— Късмет — пожела й момичето и всички стиснаха палци, когато я видяха да излиза от стаята.

Пулсът на Анабел се ускори, докато вървеше през къщата. Знаеше много добре, че потъпква сложен лабиринт от социални правила. Една дама никога не биваше преднамерено да търси компанията на джентълмен; но ако пътищата им случайно се пресечаха, или се случеше да се окажат на едно и също канапе, или да участват в един и същ разговор, те можеха да разменят няколко любезности. Никога не биваше да остават насаме, освен ако не яздеха или не пътуваха в открита карета. А ако момиче срещнеше случайно джентълмен, когато е излязла да разглежда градината навън, тя трябваше да се увери, че ситуацията не изглежда компрометираща по никакъв начин.

Освен, разбира се, ако не искаше да бъде компрометирана.

Докато се движеше плътно покрай дългата редица френски врати, отворени към широката каменна тераса, Анабел съзря плячката си. Както Еви бе описала, лорд Кендъл седеше сам до кръгла маса, облегнат в стола си, опънал напред небрежно единия си крак. Изглеждаше така, сякаш се наслаждава на временната почивка от задушната атмосфера на къщата.

Анабел тихо се приближи до най-близката врата и се промъкна през нея. Въздухът ухаеше леко на пирен и на мирта, а реката зад градината успокояващо ромолеше. Навела глава, тя разтърка слепоочията си с пръсти, сякаш я мъчеше силно главоболие. Когато беше на десетина крачки от масата на Кендъл, вдигна очи и отскочи театрално, уж изненадана, че го вижда там.

— О! — Не беше толкова трудно да прозвучи задъхано. — Беше нервна, тъй като знаеше колко важно е да създаде у него правилното впечатление. — Не разбрах, че тук има някого…

Кендъл стана, очилата му проблеснаха на светлината на факлите на терасата. Фигурата му беше слаба до степен, че изглеждаше нереална, сакото му висеше около тялото. Въпреки че беше с около десетина сантиметра по-висок от Анабел, тя не би се изненадала да разбере, че тежат еднакво. Стойката му стана изведнъж неуверена и странно напрегната, като на елен, застинал пред внезапна, сигурна заплаха. Когато го погледна, Анабел трябваше да признае мълчаливо, че Кендъл не беше от мъжете, към които би изпитала истинско привличане. От друга страна, тя не харесваше и маринована херинга. Но ако умираше от глад и някой й дадеше буркан с маринована херинга, едва ли щеше да извърне нос от него.

— Хей — каза Кендъл. — Гласът му прозвуча културно и меко въпреки високите нотки. — Не е необходимо да се плашите, аз съм безвреден.

— Това трябва аз да преценя — усмихна се Анабел, когато примигна, сякаш усилието й причиняваше болка. — Извинете, че нарушавам уединението ви, сър. Исках глътка чист въздух. — Тя започна да диша дълбоко, докато гърдите й издуха корсета така, сякаш щяха да изхвръкнат от него. — Атмосферата в къщата е доста потискаща, нали?

Кендъл се приближи с полувдигнати ръце, сякаш се боеше, че тя може да рухне на терасата.

— Да ви донеса ли нещо? Чаша вода?

— Не, благодаря. Няколко минути навън ще ми се отразят добре — и седна грациозно в съседния стол. — Въпреки че… — Тя млъкна и се опита да изглежда притеснена. — Не е добре да ни виждат тук заедно без придружителка. Особено при положение, че не сме представени един на друг.

Той направи лек поклон.

— Лорд Кендъл, на вашите услуги.

— Госпожица Анабел Пейтън. — Тя погледна към празния стол наблизо. — Седнете, моля ви. Обещавам, че ще си тръгна веднага щом главата ми се проясни.

Кендъл се подчини предпазливо.

— Не е необходимо — каза той. — Останете колкото искате.

Това бе окуражаващо. Без да забравя съвета на Лилиан, Анабел обмисли следващите си думи грижливо. Тъй като Кендъл беше преследван до изтощение от тълпи жени, тя трябваше да се разграничи, преструвайки се, че е единствената, която не се интересува от него.

— Мога да предположа защо сте излезли тук сам — каза тя с усмивка. — Сигурно се опитвате отчаяно да избегнете преследващите ви орди.

Кендъл й хвърли изненадан поглед.

— Казано честно, да. Трябва да кажа, че никога не съм присъствал на парти с толкова прекомерно любезни гости.

— Почакайте до края на месеца — посъветва го тя. — Ще станат толкова любезни до тогава, че ще ви е нужен камшик, за да ги държите надалеч.

— Явно намеквате, че съм нещо като брачна мишена — направи той сухо коментар, но гласът му говореше, че е наясно.

— Единственият начин да станете повече мишена, е да накарате да начертаят бели кръгове върху гърба на сакото ви — каза Анабел, карайки го да се засмее. — Мога ли да попитам по какви други причини сте избягали на терасата, господарю?

Кендъл продължи да се усмихва, явно вече се чувстваше далеч по-комфортно, отколкото преди.

— Боя се, че не нося на алкохол. Има толкова много портвайн, че трябваше да пия от любезност.

Анабел никога не бе срещала мъж, който да си признае подобно нещо. Повечето джентълмени приравняваха мъжествеността със способността да се пият такива количества спирт, които биха съборили и слон.

— Значи ви е лошо, така ли? — попита тя съчувствено.

— Като на псе. Казвали са ми, че поносимостта идва с практиката — но това ми се вижда безсмислено. Мога да измисля по-добър начин да прекарвам времето си.

— Като например…

Кендъл обмисли въпроса внимателно.

— Една разходка сред природата. Книга, която развива ума. — В очите му трепна приятелско пламъче. — Разговор с нова приятелка.

— И аз обичам тези неща.

— Наистина ли? — Кендъл се поколеба; шумът на реката и полюляването на дърветата сякаш шепнеха във въздуха. — Може би ще ме придружите на една разходка утре сутринта? Знам няколко отлични места около Стоуни крос.

Анабел усети, че й е трудно да сдържи възторга си.

— Би ми било приятно — отвърна тя. — Но ще се одързостя да попитам… ами антуражът ви?

Кендъл се усмихна, разкривайки редица дребни, равни зъби.

— Не очаквам някой да ни досажда, ако излезем достатъчно рано.

— Аз съм ранобудна — излъга тя. — И обичам да вървя.

— Шест часа, тогава?

— Шест часа — повтори тя и стана от стола си. — Трябва да се връщам вътре — отсъствието ми скоро ще се забележи. Но се чувствам много по-добре. Благодаря ви за поканата, господарю. — След което си позволи да му изпрати лека флиртуваща усмивка. — И за споделянето на терасата.

Когато влезе обратно вътре, затвори очи за миг и изпусна въздишка на облекчение. Беше добро начало — и далеч по-лесно, отколкото си бе представяла. С малко късмет — и малко помощ от приятелките си — можеше да си хване благородник; а след това всичко щеше да бъде наред.