Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

6.
Свободен ден

Днес няма да ходя на работа.

Няма да ставам от това легло, няма да напускам този апартамент и няма да ходя в онзи офис.

След вчерашния ден Рене можеше да си спомни защо ме бе взела на работа. Цял ден щеше да вдига телефона и да търпи отношението на Марта, а това може би щеше да й помогне да си спомни.

Вчера Рене направи каквото трябваше и отмени срещата, сетне се върна след избухването и остави огромна кесия с „Малтесърс“ на моето бюро. Тя бе изключително мила и дори отговаряше на телефона, без да погледне първо към мен, което беше нейният начин да каже „извинявай“. Никога не говореше, но при нея действията често говореха по-ясно от думите. Всъщност действията й заместваха думите.

Тя се бе извинила по своя си начин, но днешният ден щеше да бъде нещо като напомняне за моя принос към офиса. Колко безполезна съм била и съм. Какво не ти е наред? Опитах се да се вразумя. Да не би някакъв демон да е обсебил съзнанието ти? След съботната сутрин през ума ти минават поне по пет зли мисли на една нормата.

Придърпах завивката си и се завих през глава, скривайки се от светлината, проникваща през прозорците. Миналата нощ не бях пуснала завесите и сега светлината в комбинация с текилата, бирата и шампанското притискаха черепа ми. Нуждаех се от галон вода, после да поспя още десет минути или щях да бъда начумерена целия ден.

— Нямаш ли чувството, че някой използва главата ти за футболна топка? — попита със страдащ глас Грег.

Не го исках, честно, кълна се в бога! Просто се случи. (Мисля, че фразата „просто се случи“ беше фраза, изричана от онези, които са били заловени и не могат да измислят никакво подходящо извинение, а само че просто се е случило.) След онези думи в таксито, които бяха почти комплимент, и мисълта, че колкото по-дълго отлагаме нещата, толкова по-трудно щеше да бъде да се върнем отново в релсите на приятелството ни, трябваше да му кажа:

— Виж какво, хайде да отидем у нас и да поговорим.

Грег сви рамене, кимна наполовина, нещо като неизречено „както кажеш“, затова наредих на шофьора да кара право към Хорсфорт…

 

 

Влязохме в моя апартамент и той се държа като гост, който за пръв път идва тук. Промъкна се в коридора, изчака ме да светна лампите и да пусна радиото. Дори ме последва в кухнята, но остана на прага като някакъв вампир — неспособен да влезе без специално позволение.

— Кафе? — попитах.

— Благодаря — промърмори от мястото си, облегнат на рамката на вратата.

Направих му кафе — чисто, без захар и когато се обърнах да му го подам, открих, че стои точно зад мен. Подскочих леко, защото не бях чула да приближава, сетне му подадох голямата синя чаша. Той я взе и я остави на плота.

— За какво искаш да говорим? — попита. Отмести един кичур коса от лицето ми и остави ръката си там. Правеше го често, твърдейки, че искал да вижда очите ми, докато му говоря. Вместо да шляпна леко ръката му, както правех обикновено, аз я хванах и я преместих. Очите му изглежда регистрираха желанието, което бушуваше в мен.

— Ами, ние… — започнах.

Грег наведе глава и целуна шията ми.

Въздъхнах тежко, тъй като тялото ми потръпна от желание.

— Ние наистина не трябва…

Той свлече роклята, както и презрамката на сутиена и целуна рамото ми.

— Наистина не трябва да правим това.

Грег отмести косата ми на другата страна и залепи своите сочни устни на врата ми. Тялото ми отново потръпна.

— Трябва да поговорим…

Той свали роклята и презрамката и от другото рамо и сложи устните си и върху него.

— Трябва да поговорим за това как… ами… как това ще се отрази…

Езикът му премина по деколтето ми, колената ми омекнаха и станаха на каша.

— Как ще се отрази върху… върху връзката на Мат с Джен.

Езикът му спря да се плъзга. Той също замръзна. Сетне вдигна глава с въздишка.

— Да ти кажа честно, Амбър, хич не ме интересува как това ще се отрази върху връзката на Мат и Джен. Не ми пука за връзката на Мат и Джен, ясно? Интересуваш ме ти.

— Наистина?

По лицето му премина изумление.

— Но да, разбира се. Защо си толкова изненадана?

Успях да задържа думите „Защото ти си курвар“ да излязат от устата ми и свих рамене.

— През последните три години ти се превърна в моята най-добра приятелка. Изслушваше ме, даваше ми съвети, грижеше се за мен в трудните моменти, дори когато не правех нищо в замяна. Така че, да, пука ми за теб. В петък вечерта, имах намерение да ти кажа как се чувствам. И да оставя на теб да решиш както ще правим. Но докато седях тук, не успях да измисля нищо. Три години бях разговарял с теб за какво ли не, но в онзи момент се борих да намеря правилните думи, така че вместо това те целунах. А това доведе до… ти знаеш до какво. Когато на другата сутрин се събудих и те нямаше, се паникьосах. Помислих, че съм прецакал всичко.

— Значи не е било вследствие на алкохола? — попитах аз. Алкохолът и желанието да ми вдигнеш краката и тази нощ.

— Е, бях малко ядосан, защото никога преди не бях ухажвал и свалял жена цели единадесет месеца. Обикновено след два месеца се отказвам. Максимум три, ако наистина е много специална.

— Ти си ме свалял единадесет месеца? Да бе, да, сигурно — разсмях се аз.

Грег се наклони леко, заклати се на токовете на кафявите си кожени обувки, скръсти ръце на гърдите, а в очите му заиграха закачливи пламъчета.

— Знаеш ли, ако го каже някоя друга, ще си помисля, че се прави на свенлива, но като го казваш ти, знам, че си сериозна.

— О, това вече звучи като обида.

— Има съобщения от рода на „Скучно ми е, може ли да намина?“, които изпращаш на едно момиче, преди тя да си помисли, че я харесваш или преследваш.

— Аз си мислех, че сме приятели — отвърнах.

— Добре. А какво ще кажеш за милионите пъти, когато минавах след работа да те взема да хапнем? Или се самопоканвах на вечеря? Не каза ли ти в петък, че на практика и без това си живея тук?

— Просто си помислих… — Загубих гласа си. Добре де, когато вече знаеш, тогава е очевидно. Ако някоя приятелка ми бе описала неговото поведение, щях да кажа „Той те сваля!“, но когато става дума за теб самата, тогава е различно. Различно е и когато това сме аз и Грег.

— Може би трябваше да ти пратя съобщение по имейла, за да ти кажа, че смятам да те целуна.

— Не мисля така.

— Знам, и това е една от многото причини, поради които те харесвам. — Той приближи към мен. — Амбър, казвам го само за да знаеш — смятам да те целуна… Точно… сега.

На сутринта светлината ме накара да се покрия. Чувствах се… гола. Всъщност бях гола. Но това беше друга голота. Сексът беше голата голота. Утрото след секс бе емоционално голо, непокрито и изложено на показ.

Грег ме познаваше, но сега знаеше повече за мен. Знаеше как се движа по време на секс, знаеше звуците, които издавам, когато стигам до оргазъм, знаеше как се изкривява лицето ми. Знаеше много повече за мен, а аз не бях сигурна дали ми харесва.

— Да разбирам ли, че няма да ходиш на работа? Или? — попита Грег.

— Или какво?

— Взех си свободен ден. Знаех, че този ден ще бъде отписан.

— Много умно. — Това означаваше, че щеше да остане. Вероятно целия ден. Не че исках да си отиде, просто не бях сигурна дали искам да остане. — Ще трябва да изчакам до десет, за да се обадя.

— А след това? — Грег надникна изпод юргана.

— След това какво?

— Искаш ли да си отида?

— Защо? Ти искаш ли?

— Мога да лежа гол с теб целия ден.

Ще приема, това за „не“.

Под юргана беше много задушно: застоялата пот и алкохолните пари правеха въздуха гранясал и болнав. Отхвърлих завивката, за да пусна свеж въздух, но моментално се сгърчих от ярката светлина. Грег се бе залепил за мен, тялото му бе като моя втора кожа, а сочните, меки като бебешко желе устни, докоснаха с целувка рамото ми.

— Разбира се, бих могъл да разнообразя това голо излежаване с пристъпи на интензивно сексуално действие — добави Грег.

Не отговорих. Това не бе от нещата, които казваш, освен ако не си много печен в ритуала на флирта. Нещо, което аз не бях.

— Знаеш ли кое е най-доброто лекарство за махмурлук? — продума той след няколко минути, изпълнени с нефлиртуваща тишина.

— Не ми казвай, знам едно… вероятно е пристъпи на интензивно сексуално действие?

— Точно! Позна! — отговори Грег.

Ръката му гладеше корема ми. Ръката на Грег. Моят приятел. Другарчето ми. Ръката му галеше корема ми. И, ох, ох, галеше мен. Движенията се превърнаха в ласки. Той се притисна силно към мен. Той искаше да прави секс.

— Добре ли си? — попита. Очевидно бе почувствал как тялото ми се напрегна. — Искаш ли да престана?

— Защо бих искала да престанеш? — отвърнах искрено.

— Сигурна ли си?

— Ъ-хъ — измучах.

— Ще си взема презерватив — той стана от леглото и изчезна да търси дрехите си, които все още бяха в кухнята.

Ако му кажех, че в дървената кутия за бижута върху нощното шкафче имаше дванадесет кондома, които купих в неделя, щеше да си помисли, че съм очаквала това да се случи. А аз не бях очаквала. Наистина, честно. Просто исках да бъда подготвена. В петъчната нощ нямах нито един, така че онези, които използвахме, бяха на Грег.

Какво правиш? Запитах се строго. Защо ще правиш секс с Грег? Отново.

Наистина никога не бях мислила за него по този начин. Честно. Ако бях, не бих допуснала да ме види с подпухнали очи, размазан по лицето грим и разрошена коса, каквато бях след първата ни нощ, когато той остана при мен. Не бях мислила за него по този начин, докато не ме целуна. А дори и тогава не беше, защото той ме целуна, а защото някакъв мъж ме целуна, пък аз бях на пост и молитва от толкова дълго време, че в този миг вероятно щях да скочи в обятията на всеки мъж, който и да е той, стига да ми намигнеше. Но сега не бях сигурна дали се чувствах по същия начин. Можех да бъда напълно безразлична към него в един миг, а в следващия да разкъсам дрехите му и да се възползвам от тялото му.

Например снощи. В моята кухня (в моята кухня!) той нямаше намерение само да ме целува, както се оказа. Той смяташе също така да вдигне роклята ми, да смъкне бельото ми, да ме вдигне и постави върху плота, за да бъда на подходящата височина. А аз имах намерение да му отговоря като разкопчая колана и ципа на панталоните му, докато го целувам яростно в отговор. Направихме го по страховит, безумен, трескав начин, подобен на сцената, в която Майкъл Дъглас облада Глен Клоуз във „Фатално привличане“.

След това доста време стояхме там, като се държахме, прегръщахме, целувахме, галехме косите си взаимно, смеехме се, че само преди петнадесет минути почти не си говорехме, а след това се награбихме и похитихме. След смеха и ласките, се съблякохме и го направихме пак на пода в кухнята. Лудост. Не можех да определя как се чувствах. Харесвах физическия контакт, но не харесвах да се събуждам след това и да откривам, че лежа до Грег. Защо? Защото не го харесвах? Бях спала с него, значи го харесвах. Или защото той бе много добър в тази работа? Беше сложно. Объркващо. Хаотично. Беше всички неща, които избягвах в моя живот и бях станала експерт в това.

Бях се постарала да огранича невротичните си изблици до работата и филмите. Бях чула подобна реплика в една телевизионна програма, където се казваше, че тайната за създаването на добра връзка е „да направиш всичко, за да скриеш лудостта“. И аз, в повечето случаи, бях доста добра в уменията си да скрия лудостта. Да не показвам колко невротична, несигурна и драматична можех да бъда. Сега обаче бях оглушителен взрив насред едно място, наречено Невроза, пред което Сити центърът на Лийдс би изглеждал като призрачен град. Тук имаше толкова много различни нишки от емоции, които се преплитаха, разминаваха и връзваха, че не можех да открия поне една, която да последвам от началото до края. Изглежда не можех да дешифрирам как се чувствам.

Ударих с ръка челото си, опитвайки се да наблъскам малко разум в главата си. Спри това. Спри го сега, веднага.

Грег се върна точно в този момент, спря на прага и ме загледа. Не защото бях най-сексапилното нещо, което някога бе виждал, а защото си удрях главата. Спрях на секундата и свалих ръката си колкото се може по-неподозрително. Усмихнах му се невинно. Очите ми преминаха по цялата дължина на тялото му: кожа като бледо злато, почти гладки, обезкосмени гърди, съвсем леко загатнато коремче, къса тъмна растителност, която започваше малко под корема и най-удивителния мъжки атрибут. Погледни го! Трябваше ли да го изгоня, защото вътрешно исках да бъда невротичка? По дяволите, дори аз не съм чак толкова разумна.

 

 

— Какво мислиш за решението на Джен и Мат да живеят заедно? — попита ме няколко часа по-късно Грег. Преди това бях изтичала за мляко и вестник. На свой ред той изтича до магазина, защото се нуждаеше от сандвич с бекон, а всичко, което можех да му предложа, беше кетчуп.

— Доволна съм, разбира се — казах, отгръщайки вестника на страницата с програмата за телевизията. — Те нали точно това искат. Сватбата няма да закъснее.

— Мислиш ли? — отвърна Грег.

Лекият фалцет в гласа му ме накара да оставя вестника и да се съсредоточа върху него. Той беше като един човешки остров сред море от вестници на пода ми.

— Защо каза това?

Грег прекара ръка през косата си.

— Познавам Мат, откакто се помня. И единственото нещо, което ангажира съзнанието му повече от три години, е как да стане по-висок, въпреки че растежът му спря, когато чукна деветнайсет години.

— Ти смяташ Мат за маниак?

Грег кимна.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Знам, че създавам впечатлението, че съм… как ще го наречеш ти?… Казанова (не, всъщност създаваше впечатлението, че е мъжка курва, но това да си остане между мен, вас и Светия дух), но… — Неочаквано стана сериозен. — Всъщност съм имал една много дълга връзка. Продължи цели шест години.

Извънредни новини! Как така са успели да останат незабелязани сред всичко, което знаех за него! Уж твърдеше, че е най-добрият ми приятел, а сега изведнъж ми признава това? Все едно Джен да ми признае, че е била омъжена, преди да дойде в колежа. Нямах никакви въпроси към него, не знаех какво да го питам.

— Мат никога не е имал толкова дълга връзка.

— Може би Джен е жената за него? — Помислих си какво казах току-що и се разсмях. — Какво казах? Разбира се, че Тя е единствената. И ако той я нарани, аз лично ще го разделя от капачките на коленете му!

Грег се разсмя. Но като осъзна, че не се шегувам, млъкна.

— Цялата работа изглежда доста прибързана. Тя не познава добре този човек.

— О, значи три години са прибързана работа? Какво става, Грег?

— Нищо, предполагам. Сигурно ми е трудно за приема идеята, че Мат повече няма да живее с мен. Живял съм с него повече от 12 години.

— Все някога трябва да се разделите — казах.

Вероятно му беше трудно да прекъсне връзката си с Мат. За мен беше по-лесно — Джен и аз спряхме да живеем заедно веднага след като тя завърши колежа. Нейният курс бе четиригодишен, така че живях с нея, докато учеше. Сетне тя се премести при приятеля си, но живяха заедно само шест месеца, през това време аз се върнах в Лондон за девет месеца и живях при родителите ми. Когато се преселих в Лийдс, тя си бе купила апартамент в Алертън, а няколко месеца по-късно и аз си намерих жилище в Хорсфорт. Така че не изпитах онова дразнещо безпокойство от раздялата, което явно глождеше Грег. Вероятно това бе в моя полза — бях научила повече неща за Джен, защото тя не бе прекарала с Мат толкова време, колкото с мен. Същото се отнасяше за Грег и Мат. Обясних му го.

— Предполагам, че е така — съгласи се той. — Освен това и аз може да съм срещнал някоя.

Ти просто не можеше да си тръгнеш, нали?, помислих си. Трябваше да дойдеш и да развалиш всичко, като замесиш и секс! Фокусирах се върху вестника пред мен. Колкото повече се концентрирах, толкова по-бързо буквите се изплъзваха, сякаш отчаяно не желаеха да бъдат прочетени.

— Е, не съм ли? — попита Грег.

— Какво да си? — започнах да си играя с меките гумени бутони на дистанционното. Те поне не танцуваха пред очите ми.

Той грабна дистанционното от ръката ми и спря телевизора, сетне грабна вестника и го хвърли настрани. Когато приключи с дразнителите, обсебващи моето внимание, седна със скръстени крака пред мен.

— Срещнах ли някоя? Някоя, с която бих могъл да се излизам и да я нарека гадже?

Понечих да отговоря, но той добави:

— И да не си посмяла да отговориш „Не знам, срещна ли?“

Затворих устата си.

— Амбър, знам, че си имала половината мъже в Лийдс, след като…

— Подиграваш ли ми се? — прекъснах го аз.

— За какво? — Той се намръщи.

Беше сериозен. Сигурно искрено вярваше, че си водех списък с мъжете. Или беше най-добрият актьор на земята (но както всички открихме миналата вечер, това не бе вярно).

— Нищо. Няма значение.

— Вече сме възрастни. Трябва да решим дали това ще ни доведе донякъде, защото не сме обикновени, случайни познати, виждаме се от толкова време с Мат и Джен. Трябва да решим. Какво става между нас?

Ами и аз не знам, мамка му!

Преди осемнайсет месеца бях взела решение да бъда сама и целомъдрена и до този момент се придържах към това си решение. Наистина ли се нуждаех от този мъж, от Грег, който да ме отклонява от правия път? Да продължи да ме изкушава в леглото (или на пода в кухнята) с такъв секс, за който преди само си въобразявах, че съществува? Да продължи да тъче нишките на смут и объркване в моите чувства?

— Разбирам — отговори на моето дълго мълчание той. — И както се казва във „Fast Show“ — ще си взема палтото. Ще ти спестя бъдещи разочарования.

— Харесвам те. Много — избълвах в отчаянието си да го спра да не си отиде, — но…

— Но си мислиш, че съм отрепка и ще се отметна в мига, в който започнеш да ми вярваш.

Добре казано, нищо че си го казваш сам.

— Нещо такова.

— Амбър, откакто осъзнах колко силни чувства имам към теб, не съм бил с никоя друга.

Вдигнах една вежда с недоверие и удивление. Нима беше забравил с кого говори в момента? Нима беше забравил, че веднъж наблюдавах как започна да флиртува с една луда жена, която седеше с лудия си приятел в една кръчма?

— Тя не се брои, защото беше луда и си мислеше, че ще се оженя за нея след два дни, но аз бързо си взех поука. Това е истината.

При тези думи вдигнах и другата вежда.

— Опитах се — протестира той, — защото мислех, че искам връзка, но всъщност не исках. Аз исках връзка с теб. Така беше.

Ако имах още една вежда, щях да вдигна и нея. Вместо това направих физиономия, изразяваща недоверие и скептицизъм.

— Добре де, но тя не се брои. Тя ме сваляше цяла вечност и аз се почувствах задължен. Това беше жест на милост.

— Точно! — съгласих се. — Колко още жестове на милост ще направиш, Грег?

— Нито един, ако съм с теб.

— Вярвам ти. Вярвам, че го мислиш и че нямаш намерение да ме мамиш, но какво ще стане, ако някой започне да те сваля. Какво ще стане, ако се скараме? А ако си пиян? Има толкова много „ако“, когато става дума за теб и за секс. Не искам да имам нищо общо с това.

Грег потъна от срам, сви се на пода. Обгърна ни тишина, абсолютно различна от булото, с което се бяхме завили предната нощ. Накрая бръкна в задния си джоб и измъкна малка книжка.

— А какво ще кажеш да ти дам правата върху това?

Боже, той никога не бе имал истински малък черен бележник[1].

— Ти ще го пазиш, докато се разделим. Ако издържим, да речем шест месеца, ще го изгориш.

Грег остави подвързания с кожа бележник в скута ми, сетне седна отново, като ме наблюдаваше с чисти, пронизващи, страстни очи, очаквайки моята реакция на това си действие — да повери в ръцете ми своето минало, настояще и бъдеще.

Първата ми инстинктивна реакция бе да го прелистя и да видя дали познавам някои от имената. Вторият ми импулс бе да го прелистя и да видя колко имена има в него, колко жени бяха минали и отъпкали пътя, по който и аз вървях сега. А третият ми импулс бе да проверя дали името ми е в него.

— Аз присъствам ли тук?

Той поклати глава.

— Дори преди да се влюбя в теб, ти бе прекалено специална за този бележник.

— С други думи знаеше, че няма да се поддам и затова не е било нужно да си губиш времето да ме вписваш.

Грег плесна удивено с ръце.

— Аз току-що ти предадох целия си предишен сексуален живот, а ти роптаеш дали си в него.

Справедлива забележка. Завъртях малкия черен бележник в ръцете си, галейки меката кожена подвързия. Беше топъл и леко прегънат, страниците бяха изтъркани от употреба.

— Не мога да повярвам, че имаш малък черен бележник.

— Вече нямам, ти имаш.

— Не знам дали искам да нося подобна отговорност.

— Това е единственият начин, който мога да измисля, за да ти докажа, че съм сериозен. Не искам нито един човек, чието име е в този бележник. Искам само теб.

— А номерата в мобилния ти?

Цветът за миг напусна лицето му. Имаше ясна йерархия на жените, които бе свалял или искаше да свали. Ако я харесваше, отиваше в черния бележник, но ако я харесваше мноого, отиваше в мобилния му телефон.

Подадох му бележника.

— Да забравим за това. Все още можем да бъдем приятели.

Потреперих леко, докато му връщах сексуалната свобода. Но, какво беше това? Нещо се развълнува в гърдите ми. Вихрушка от емоции и чувства, които не можех да формулирам. Вероятно главно ревност и тъга. Ревност, която бе очевидна. Тъга, защото, ако той си вземеше обратно бележника, нашето приятелство щеше да се основава на знанието ми, че не му пука достатъчно за мен, че да се откаже от кръшкането и безразборното чукане; а той щеше да знае, че аз бях прекалено дребнава, че да му позволя да запази телефонните номера на няколко други жени.

— Добре — отвърна Грег, но не посегна да вземе бележника. Никакво движение. — Ще запиша всички номера от телефона върху лист хартия, ще пъхна листа в бележника и ще ги взема, ако се разделим. (Вярата, която имаше в мен, беше поразителна. Ако се разделим, наистина ли смяташе, че ще му върна обратно сексуалния живот? Щях да изгоря листа. Без да се замисля).

Реакцията му не беше: „Ще ги изтрия всички“, но не бе и „О, забрави за това“. Така че топката отново беше в моето поле. Аз трябваше да реша дали да продължим или не.

Не можех да мисля при тези условия. Нямаше го разсейващият звук от телевизора, нямах шоколад в ръката си… А последния път, когато се бях опитала да работя под напрежение без тези помощни инструменти, бях предложила на Грег да му извикам такси.

— Не мърдай. Връщам се веднага. Ти просто не мърдай и не си отивай, стой там, където си — наредих му аз.

Той кимна. Изправих се и излязох от стаята. В кухнята отидох направо при хладилника, отворих го и извадих огромния шоколад, който Рене ми бе донесла преди няколко седмици от Копенхаген. Това беше висококачествен продукт, който пазех за специални случаи — не ежедневното парче шоколад, което обикновено ядях. Разкъсах дебелата, жълта обвивка, направих същото и с плътното златно фолио вътре. Вдигнах голямото парче шоколад към носа си и вдъхнах дълбоко. Миризмата на масло и какао, смесено със захар, мляко на прах и емулгатори, изпълни обонянието ми. О, да, сега е по-добре. Вдъхнах още веднъж. Сетне отчупих голямо парче. Пъхнах го между устните си и отхапах. О, ооох, да! Цялото ми тяло се отпусна, когато вкусът изпълни устата ми. Сега вече можех да мисля. Наистина.

Грег.

Грег и Аз. Вероятно си струваше да опитаме.

Не че не бях заинтересована. Всъщност бях, малко. Само малко, обаче. Със сигурност недостатъчно, че да рискувам всичко. Но, ако сега му кажех „не“, той щеше да го приеме буквално. Повече нямаше да видя дори очите му. Не и в този случай. Щях да се превърна в Кристин Скот Томас от „Четири сватби и едно погребение“, навъртаща се около мъж, който е тръгнал с друга жена, докато аз щях да играя ролята на предана приятелка.

Напъхах още едно парче във вече пълната ми със сладост уста.

Това ли исках? Исках ли Грег да шепти името на друга жена, сякаш това бе най-вкусното нещо, което някого е влизало в устата му?

Мисълта се оформи бавно, но ясно: Не. Въобще не исках подобно нещо.

Всъщност повече, отколкото не исках Грег сега, повече отколкото не го исках въобще, аз не исках той да ходи, с която и да е друга жена. Освен това не всеки ден човек получава най-голямата и най-хубавата торта в Йоркшир. Все едно някой производител на шоколад да е направил шоколад само за мен — шоколад „Амбър Нектар“. Само за мен… Добре, сега спри, или ще се пръснеш от вълнение. Връщай се към основния въпрос.

Грег. Изключително и само за Грег. Изядох още няколко парчета, за да съм в пълна безопасност.

Върнах се в дневната. Той бе изпълнил каквото му бях наредила: не беше мръднал от мястото. Нито на милиметър. Това бе добър знак, нали? Вече правеше каквото му казвах. Като го накарам да се съобразява с малките неща, постепенно ще последват и големите, като например да не ме мами с други жени. Върнах се на мястото си на дивана и отново седнах със скръстени крака.

— Продължавай, сложи си номерата, където искаш.

След десет минути Грег бе оставил само петнадесет (петнадесет от деветдесет и пет) номера в телефона си — изпитах огромно удоволствие да го наблюдавам как трепва, докато трие всеки номер — а аз имах три листа, изписани с женски имена и телефонни номера, които щях да пъхна в бележника и можех да унищожа, когато реша.

— Е, какво…? — попита Грег.

— Какво? Хайде да го караме бавно, ама наистина бавно. Става ли?

През лицето му мина усмивка, а в шоколадовите му очи на трубадур проблесна светлинка.

— И няма да казваме на другите двама, докато не сме сигурни, че ще бъдем заедно известно време. Веднъж излизах с приятел на едно гадже на Джен и, когато всичко свърши, беше пълен кошмар. Това почти щеше да раздели Джен с гаджето й, да не говорим за неприятностите, които възникнаха между мен и нея. Не искам да навредим на онова, което става между нея и Мат. Така че нека се уговорим, че няма да им казваме нищо шест месеца. Поне шест месеца.

— Шест месеца. Добре — съгласи се Грег и припълзя през стаята към мен. А докато го правеше, пръстите на страха обгърнаха и стиснаха сърцето ми.

Бележки

[1] Филм от 2004 г., сюжетът е свързан с малкия черен бележник, който почти всеки мъж има и пази в него телефоните на гаджетата си. — Б.пр.