Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

20.
Уикендърс

Няма нищо по-задоволително от това, да отвориш кутия с шоколад и да знаеш, че никой преди теб не е вкусвал от него.

— Какво ще правим този уикенд? — попита Грег.

Сряда вечер. В сряда вечер той винаги обсъждаше какво ще правим през уикенда, макар че обикновено го прекарвахме у нас. Мисля, че му харесваше да се самозаблуждава, че все още нещата между нас се развиват бавно. Че все още живеем живота си поотделно.

Обаче за този уикенд аз имах планове. И те не включваха Грег. Все още не бях го осведомила. Непрекъснато отлагах и отлагах, защото не исках да се разстройвам предварително. Както когато погледнеш притъмнялото облачно небе и знаеш, че ще вали, така можех да погледна моето мрачно гадже и да кажа, че плановете ми няма да му харесат.

— Аз имам… да правя… нещо — отвърнах, надявайки се, че той няма да каже…

— Така ли? И какво е то?

Точно както очаквах.

Опитах се да не звуча виновно или подозрително и отговорих:

— Нещо. Просто нещо.

Нямаше за какво да се чувствам виновна. Грег вдигна очи от своя „Геймбой“. (Казах негов, но всъщност беше мой — той просто си го бе осиновил. Първо го спаси от своята къща, където лежеше затрупан зад телевизора, почисти го и го носеше навсякъде със себе си. Захранваше го с батерии, играеше с него, купуваше нови игри. Ако не го познавах толкова добре, щях да си помисля, че искаше да има деца.)

— И какво е то?

— Нищо специално.

— Но аз не съм включен в това?

— Не.

— И то ще отнеме целия ти уикенд?

— Да.

Грег остави играта на дивана до себе си, нацупи сочните си розови устни, наведе глава на една страна и ме загледа с хладна несигурност.

— Да не се виждаш с някой друг? Просто ми кажи. Предпочитам да знам истината.

— Да, точно така. Позна. Защото между работата и срещите ми почти всяка вечер с теб, между гледането на кино и опитите да пиша сценарий, имам толкова много свободно време, че да започна нова връзка. Ти ме разкри, шефе. — Сложих ръце на кръста. — Срещнах го във влака, свалихме се там, всички ни гледаха, но ние не им обръщахме внимание, защото това бе единственото време, което можехме да прекараме заедно. Сетне аз слязох на „Хорсфорт“, а той продължи към „Попелтън“.

Грег побеля като брашно. Изглеждаше като давещ се в море от неведение. Не можех да му кажа истината, защото щеше да поиска да бъде включен, а аз не исках.

Колкото и да обичах да съм с него, част от мен все още се чувстваше затруднена — почти задушена от него. Понякога се хващах, че сама си се чудех защо отново се бях хванала сериозно с някого. Сега животът повече не беше мой, а наш. Повече не бях свободна да се глезя, да си угаждам. Не можех да прекарам неделята в леглото с телевизия, шоколад и малки бобени шушулки, които хвърлях по екрана, за да изразя възмущението си. Не бях свободна да не чакам телефонът да звънне, ако той не бе наоколо. Да не мисля два пъти, преди да говоря, за да не го разстроя. Изпитвах наслаждение с Грег, но трябваше ли той да напоява постоянно и обилно всеки сантиметър от живота ми? Шон не го правеше. Шон си стоеше там, където му беше мястото, не се опитваше постоянно да отваря врати с надеждата, че водят към моята душа. Което бе причината на другия ден да излизам и да душа шоколад. За мен беше истинско приключение да имам нещо отделно от Грегъри „Пек“ Уолтърсън, да имам пространство за дишане, да преместя задушаващата възглавница на нашата връзка от лицето си.

Срещата с господин Любител на шоколада ми напомни, че преди нашата връзка Грег и аз имахме малко общи допирни точки. Той не беше свързан с филми, не си падаше по шоколад, не го разбираше, и бе прекалено красив, за негов или за мой късмет.

Тъмните очи на Грег не се откъсваха от моите, все едно можеше да прочете нещо в тях.

— Поне ми кажи какво е.

Не отговорих. Гледах го с празни очи.

С поглед се опитваше да разбие моята отбрана. Но когато ставаше дума за каменно изражение, никой не можеше да ме надвие. Накрая лицето му се отпусна в примирение.

— Амбър, ако не ми кажеш, ще изпадна в дива ярост от ревност.

Не съм почитателка на лудостта, ревността и други подобни екстремни чувства. Ако не си „признаех“ обаче, нещата очевидно вървяха натам.

— Семейството ми ще дойде на гости. Родителите от Лондон, брат ми от Единбург.

Представете си дете, което дължи огромен сладолед с две топки и два слоя шоколад, полят отгоре със сос от ягоди, а върху него шоколадови стърготини. Сега си представете това дете, което се навежда, за да оближе сладоледа за пръв път — и в този миг го изтървава и той пада с огромно „пльок“ на земята. Сега си представете същото дете в мига, в който си е отворило устата, за да започне да вие. Е, това беше изражението на Грег в момента — изражение на абсолютно неразбиране, дълбока несправедливост и максимална болка.

— Това е нашата традиционна среща на всеки шест месеца — казах с гласа на жената, която отчаяно събира падналия сладолед от пода. — Тогава винаги сме само четиримата.

Изражението му обаче си остана непроменено, молещо да му обясня защо бях изритала сладоледа от ръцете му.

— Престани! Това сме само мама, пастрокът ми, брат и… — прогоних вината, заседнала в гърлото ми, като се прокашлях — … и аз. Дори съпругата на Ерик не присъства на тези срещи!

Устата му се изви в тънка права линия, което теоретично не беше възможно, като се имат пред вид сочните му устни. Очите му търсеха в лицето ми обяснение защо го правя.

Убедена съм, че всяка друга жена, с която е бил, е драпала със зъби и нокти да го представи на родителите си. Но не и аз.

— Кога пристигат? — попита той. Всяка дума изразяваше борбата, която водеше, за да постигне нормално звучене; леко заинтересовано, но нищо повече. Той беше обиден, наранен и го маскираше добре, но не чак толкова.

— В петък. Ще си тръгнат в неделя през нощта. Понякога Ерик взема влака в понеделник сутринта.

— Сигурно е забавно.

— Така е. Мога да издържа само два дни.

— Аз ли не знам. Имам предвид моите родители. — Неочаквано се усмихна. Искрена, очарователна усмивка. — Ела тук — предложи и отвори прегръдката си за мен. Наместих се на дивана при него.

Често седяхме така, независимо дали четяхме или гледахме телевизия. Той беше в полулегнало положение, кракът му висеше отпуснато на една страна, а аз бях върху него. Обикновено плъзгаше ръката си в панталоните ми и я спираше в долната част на корема ми. Понякога, когато четеше, а аз гледах телевизия, започваше да масажира онова място и аз обръщах страницата вместо него, за да не се разсейва. Ние наистина бяхме една гнусна, гадна, сладострастна двойка чукащи се зайци зад затворените врати.

— Все още мислиш, че съм курвар, нали? — попита ме Грег.

Хей? Обърнах главата си и я сложих на гърдите му, така че да мога да го виждам.

— Не, въобще не е така.

Наистина не беше. Онази история с Джен не му бе от голяма полза, но аз не мислех, че търси секс някъде другаде.

— Защото аз повече не съм такъв, нали знаеш?

О, разбирам. Ясно.

— Нашето семейство се събира само два пъти в годината. Понякога Ерик и жена му идват за Коледа, понякога ние ходим в Лондон, но в случай, че не сме се видели по други поводи, винаги се събираме два пъти в годината.

— Мислех, че може би се срамуваш от мен.

— О, не, какви ги говориш. Обикновено не казвам такива неща, но наистина ми харесва да съм с теб.

В повечето случаи.

— Наистина ли? — Въпреки че казаното от мен не бе точно най-шумното доказателство за чувства, той беше възторжен. Предполагам, че когато си с някого, който рядко говори подобни неща, всяка добра и положителна дума се цени много високо.

— Разбира се.

Грег си позволи лека усмивка на задоволство, сетне неочаквано поизнесе:

— Добре, бебчо, най-добре да ставам и да си ходя.

— Да си ходиш? — повторих. — Къде?

— В къщи.

В къщи?

— Онзи ден Роки се оплака, че отдавна не бил ме виждал и беше прав. Аз напълно го изоставих.

— Но… — започнах.

— Бих искал да остана през цялото време при теб — прекъсна ме той, — но прекарвам прекалено много време тук. Това си е чиста лудост — да плащам наем, а практически да не живея там.

С тези думи разпери ръце и излезе от стаята, след няколко секунди се появи, облечен с якето и чантата през гърдите, сложи една целувка на устните ми и си тръгна. Отиде си. Отново си отиде. Беше цар на това да си ходи. И да ме оставя с цели декари празно пространство за дишане.

 

 

Моето детство беше твърде нормално и твърде странно в равни количества. Знаех, че не бе идеално, но мислех, че животът на всеки човек е като моя. Докато не отидох в университета, когато странната част стана ясна. Когато дойдох тук, открих, че хората приемат майките си като свои най-добри приятелки, а бащите си като свои герои. Аз мислех за моите родители като за двама души, които не могат да прекарат повече от три минути в една и съща стая, без да се скарат. Все едно живеех във военна зона. Всеки момент очаквах следващия рунд на кървава битка. Ето защо семейната травма на Джен ме привлече към нея. Ние бяхме излети в подобни калъпи, знаехме какво искаме да направим, за да запазим някой човек в нашия живот. Какво трябва да се направи, за да накараш някой да те обича.

Когато станах по-голяма и двамата ми родители се задомиха повторно, осъзнах какво беше техният брак — истинско бойно поле. Нещата от живота на възрастните. Така ставаше, когато се ожениш за някого, когото не познаваш достатъчно добре. С времето поумняваш, опознаваш този човек и откриваш пукнатини във връзката ви. Скоро тези пукнатини стават кратери, те се превръщат в каньони, които от своя страна се разширяват в невъзможни за прекосяване пространства. От тази гледна точка виждаш само отрицателни неща, когато този човек влезе в полезрението ти. Всичко, което прави другият, те дразни: начинът, по който се храни, те погнусява; изражението му, докато гледа телевизия, те подлудява; гласът му е като постоянен бял шум за ушите ти; начинът, по който присъства в живота ти, е като червен парцал за бика, който олицетворява неизпълнените ти мечти. Изобщо проблемите в живота на възрастните.

Не знам кой бе започнал пръв да обвинява другия, но моите родители не можеха да комуникират, без единият от тях да не развява пред очите на другия този червен парцал. А след това в живота им се настани фламенкото с шеметно въртене на поли, с прическа и грим — госпожа Х. Въпреки че тя и баща ми вече бяха женени от поне двайсет години, аз я наричах госпожа Х. Бях я срещала толкова пъти в живота си. Бяха се запознали в работата. Тя бе станала негова довереница, човекът, който го разбираше, докато жена му — не. Телефонът звънеше, аз отговарях, а от другата страна ми затваряха. Сетне се звънеше отново, татко отговаряше и говореше с часове, говореше шепнешком, с приглушени тонове, без да казва повече от „Да“, „Не“, „Разбира се“ или „Скоро“.

Това беше първата любовна афера, с която се сблъсках, но не знаех, че е такава. Бях само на седем. Мама бе медицинска сестра, обикновено работеше три нощи в седмицата, в това число и една през уикенда. Връщаше се от работа, когато аз тръгвах за училище. Казвах „довиждане“, а тя вдигаше уморено ръка, преди да си легне. Милата мама правеше опити да е станала, когато се прибирах от училище, но понякога бе прекалено уморена. Така че се качвах на пръсти по стълбите и надничах в спалнята, за да видя дали се е събудила. Ако все още спеше, слизах долу, вземах си няколко бисквити и гледах тихо телевизия. Всичко се промени преди лятната ваканция, когато станах на шест.

Върнах се и къщата беше празна, както винаги, но имаше нещо различно. Почувствах го, то сякаш ме прониза и проникна в мен, а аз не разбирах какво става. Пуснах чантата си до вратата, прекосих късото разстояние от коридора до стълбите и се качих да видя дали мама се бе събудила. Вратата на спалнята бе широко отворена и тя сгъваше дрехите си в куфара, който лежеше отворен върху покритото с одеяло двойно легло.

Колкото и да исках, не я попитах какво става. Но така или иначе беше очевидно — щеше да даде дрехите за благотворителност. Това бяха най-хубавите й рокли, но моята майка беше щедра жена.

— Не се опитвай да ме спреш, не се опитвай — каза тя, като ме погледна. — Трябва да си вървя. Трябва да си отида.

Кимнах, въпреки че вече не ме гледаше, и казах:

— Добре, мамо.

Върнах се по стълбите в дневната, включих черно-белия телевизор и седнах пред него. За възрастта си бях много по-зряла от връстниците си. Когато постоянно слушаш как родителите ти се карат и се обиждат един друг, когато чуваш плясъка от удар на ръка върху плът, узряваш бързо. Така че, докато част от мен мислеше: „Къде отива мама? Защо трябва да я спирам?“, друга част инстинктивно знаеше, че причината са тайните телефонни разговори на татко и кавгите. Също така знаех, че тя ще си отиде и няма да се върне. Моята майка щеше да си отиде и никога нямаше да се върне.

Една програма се сливаше с друга, а аз не спирах да гледам. Гледах всичко, което се появеше на екрана. След известно време мама влезе в дневната. Лицето й бе тъжно, около очите й имаше тъмни кръгове, защото не бе спала. Не носеше куфара със себе си, нямаше и палто.

— Какво ще кажеш да вечеряме риба с пържени картофки? — попита, сядайки до мен. Потърси в чантата си и ми даде една банкнота от пет паунда. Нямаше нужда да ми казва, каквото и да е. Аз знаех какво трябва да правя — да не казвам нищо. Нито на татко, нито на никого. Вече бях станала специалист в тази работа. Тайните оставаха заключени дълбоко в мен и никой не можеше да ги извади оттам.

След осемнайсет месеца татко ни напусна и отиде да живее с госпожа Х. в Северен Лондон. Аз трябваше да бъда шаферка на сватбата им. Все още не искам да си спомням за това преживяване. Бях на единайсет години и бях отегчена. Мълчах през целия ден, не казах нито дума. Просто се усмихвах, когато ми наредяха „Усмихни се“ и стоях встрани.

Мама и татко 2 се събраха два месеца след като татко 1 се изнесе. Тя го бе срещнала преди няколко години. Той работел като дежурен психиатър в болницата, където работеше и тя. Татко 2, чието име бе Лионард, преди да се превърне в татко 2, и мама прекарвали почивките си заедно. Пиели чай в стаята на сестрите и говорели за неща, за които си говорят двама души, които не осъзнават, че някой ден ще живеят заедно.

Онзи ден, когато я открих да събира дрехите си в куфара, тя щяла да се премести при него. Каза ми го брат ми Ерик след години. Мама вече се досещала за връзката на татко с госпожа Х., но точно в онзи ден научила със сигурност от близки приятели.

Лионард, който до този момент вече бил влюбен в нея, й казал:

— Ела при мен, омъжи се за мен. Ще се грижа за теб.

Мама, която вече била влюбена в него, но не го осъзнавала, била изкушена веднъж в живота си да постави себе си на първо място. Да не мисли за никой друг и да бъде щастлива. Аз обаче се бях върнала у дома и бях провалила всичко. Ерик никога не каза думата „провалила“, но аз знаех, че е станало така. Мама била готова да тръгне по пътя към щастието и любовта, а аз бях препятствието, което я бе върнало обратно в реалността. Тя трябвало да избере и избрала — решила да остане. С мен. Заради мен.

Лионард, чиято жена го била напуснала година, след като родила Ерик, но умряла, преди да реши да се върне, живееше със сестра си (която се грижеше за Ерик) и се пренесе при нас няколко месеца, след като се събраха с мама.

Мама сложи венчалния пръстен, който той й купи, на лявата си ръка, но отказа да се омъжи за него.

— Мисля, че трябва да съм омъжена само веднъж в живота си — обясни тя на Ерик, когато той я попита защо. — Брачната клетва се дава само веднъж. (Ерик имаше такъв вид връзка с нашите родители, че можеше да задава подобни въпроси — затова знаеше толкова много за тази история.)

Мама бе ужасена, когато две седмици след като се пренесоха да живеят у нас, аз започнах да наричам Лионард „татко 2“.

— Какво си мислиш? Че като го наричаш така, това ще ме направи щастлива? — попита ме един ден тя, когато той и Ерик отидоха да играят футбол. Не разбираше, че го наричах татко 2, не за да я направя щастлива, а защото беше щастлива. Никога преди не бях чувала моята майка да пее, а сега го правеше непрекъснато, докато готвеше или чистеше. Пускаше си плочи — Куин, Евърли Брадърс, Калчър Клъб и дори танцуваше с Лионард.

А най-хубавото от всичко бе, че сега имах роднина — брат, когото можех да командвам. С когото можех да говоря, когато тя и Лионард водеха своите разговори за възрастни. Той ми подари брат, защо да не го наричам татко? Накрая и Ерик нарече мама „мамо“, защото тя бе единствената майка, която познаваше.

 

 

Та сега Грег искаше да се срещне с тях. Той си тръгна в пристъп на засегнато честолюбие, защото не осъзнаваше, че няма нищо лично. Срещата на семейството не беше в списъка на дейностите, в които моите любовници или приятели вземаха участие. Джен ги бе срещала — но това се случи само преди осемнадесет месеца. След като се познавахме от дванайсет години, едва напоследък й позволих да се запознае с тях. Дори на церемонията по завършването си ги държах настрани от нея. Моето семейство си беше моето семейство и на никого не бе позволено да го споделя с мен. Бях обсебена от прекалено силно чувство за собственост, не исках хората да ги коментират, да ги съдят, да решават дали сме истинско семейство, защото между мама и татко 2 сватбена церемония така и не беше се състояла.

Джен бе съгласна и нямаше нищо против да пазя семейството си далеч от всички останали. Тя ме разбираше. Мъкнеше ме у тях при всяка възможност като броня, като рицарска ризница, като бюфет между нея и майка й, но никога не поиска от мен да я направя част от моите семейни уикенди. Никой никога не беше се опитвал да ги хвали повече от нея в моя живот; всъщност на никого не му пукаше.

Грег обаче беше различен. Колкото и силно да ме задушаваше, все пак ми оставяше пространство да дишам. Не можеш да се отървеш от някого, когото не можеш да задържиш. Добре де, това е преувеличение. Без значение колко оксиморонни бяха мислите ми, той беше различен.

Трябваше да му позволя да се срещне със семейството ми. Ако не го направех, щеше да си отиде. Щеше да ме напусне. Да прекъсне всички връзки с мен и край. Цялата ми реалност прескочи един удар на сърцето и направи скок. Той щеше да си отиде. Не! Не можех да позволя това да се случи. Не и ако имаше начин да го спра. Всичко, което трябваше да му позволя, бе да се срещне със семейството ми.

Ох, мисля, че ще повърна.