Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

25.
Движение нагоре

— Здрасти, момичета, съжалявам, че закъснях — извика Рене, влизайки в офиса, натоварена с торби. Откога ние или който и да е друг бе станал „момичета“ във вселената на Рене? Това беше първата мисъл, която мина през ума ми. Защо се извинява, нали тя е шефът? — беше втората.

На Рене въобще не й пукаше за спазването на работното време, главно защото, когато фестивалът започнеше, ние рядко отивахме на работа след шест сутринта и рядко си тръгвахме преди един, пак сутринта. Сега бяхме в подготвителен период, така че часовете ни станаха по-дълги — аз бях на бюрото си от девет и не го напусках преди осем.

Фестивалът заемаше целия ни живот, така както заемаше всички кина и някои от галериите в Лийдс за две седмици. От откриването му в петък вечер с премиерата на някой блокбастър до закриването след две седмици с прожекции от подобен мащаб и галавечеря с бал.

Колкото повече времето наближаваше, толкова повече доброволци идваха да помагат, което означаваше, че следващата седмица офисът, който през по-голяма част от времето бе по-лош от кошмар за хора с агорафобия, се превръщаше в клаустрофобичен ад дори за хора, които не обръщаха внимание на тълпите и ограничените пространства. Телефоните звъняха безспирно и на пожар, хората тичаха напред-назад, пристигаха кутии, пакети и всякакви други куриери с пратки, препираха се и се караха кой е на ред да отиде на дадена прожекция, някой плачеше. Такава бе обстановката, преди да настъпи най-лошото.

Това също така ставаше, когато Рене бе в стихията си. Тя се преобразяваше в най-спокойната, най-съсредоточената личност на земята. Нищо не можеше да я развълнува. Дори когато копието на един от филмите не пристигна от Испания, а оставаше ден, преди представянето му. Не успяхме да намерим друго копие в цялото Обединено кралство и когато ни се обадиха да ни кажат, че няма да получим филма от Испания до седмица, аз знаех, че това ще бъде последната сламка, която ще обърне колата. Заместник фестивалният директор Тери — един истеричен мъж, който знаеше повече за филмите, отколкото за жената, с която работеше от няколко години, започна да трепери, после се загледа, без да мига в пространството, очевидно беше на ръба на истерията. В този случай повече щеше да помогне, ако се бе развикал, ако бе започнал да ругае, но не, той гледаше така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Рене го видя и каза с най-спокойния си и същевременно най-саркастичния си глас:

— Ако ми кажеш още веднъж, че няма да получим този филм, ще те убия.

Той вдигна очи към нея, в тях напираха сълзи.

— Но…

— Ще те убия — повтори спокойно тя.

Пристъпих напред. Около Рене витаеше гневна, изпълнена с насилие енергия, а Тери изглеждаше така, сякаш не може да измисли какво да стори, за да я спре.

— Добре, Тери имаше една идея — казах. Въпреки опасението ми, че ще предизвикам страхотна бъркотия, не можех да оставя Тери да бъде разчленен. — Аз нося паспорта си. Ако ми купите билет до Испания, мога веднага да излетя дотам и да се върна утре с лентата. Ще се върна навреме.

— Защо носиш паспорта си със себе си? — попита подозрително Рене.

— Ами… просто така, по навик — отвърнах. Не исках да й призная, че по време на всеки фестивал го носех със себе си в случай, че срещна някой великолепен актьор и той внезапно поиска да ме отведе в Париж или Монте Карло, а може би Лас Вегас. Това все още не беше се случило, но въпреки това се надявах.

— И ще заминеш? — попита Рене.

— Да. Нямам никакви планове за следващите няколко дни.

— Тери ще ти купи билет, щом идеята е била негова. Можеш да тръгваш. Ние ще платим останалите разноски, разбира се.

Отидох, взех филма и бях героят на деня цели две минути. Беше вълнуващо и страшно, защото по време на пътуването винаги можеха да възникнат неочаквани пречки. Това вече щеше да бъде истинска катастрофа. Веднага след този фестивал Тери отиде да прекара повече време със семейството си, което се състоеше от един хамстер, беше назначен нов заместник-директор на фестивала, уж за малко, а се оказа цяла година, а аз получих работата старши асистент.

Но сега Рене беше права. Наистина закъсня, минаваше единадесет и половина. Чантите издрънчаха, когато ги остави върху съвещателната маса.

— Повече да не се повтаря — отвърнах строго аз.

Тя се засмя на малката ми забележка, но не си направи труда да свали бялото си палто, докато вървеше към малкия шкаф покрай стената. Издърпа най-долното чекмедже и извади оттам три от дванадесетте чаши за шампанско, които пазехме за спешни случаи. (Спешен случай, който да изисква шампанско, бе, ако някой от ранга на Хали Бери например, беше в града и минеше през офиса ни. Щяхме да изглеждаме пълни аматьори, ако й предложехме топло вино в керамични чаши със следи от чай, нали? Да де, признавам, че си беше чиста фантазия, както и онази работа с паспорта, но си беше моята фантазия и аз си я обичах. Или по-точно, живеех с нея.)

Рене сложи чашите на съвещателната маса, отвори пазарската си чанта и извади бутилка шампанско.

— Знаете ли, че напоследък имах няколко свободни дни и се срещнах с големите шефове? — започна тя, докато тънките й пръсти отваряха шампанското.

— Да — отвърнахме Марта и аз в един глас.

— Добре, скъпи мои, нося ви две малки новини.

Тя отвори тапата на бутилката с лек звук, белите пръски изчезнаха още преди да налее бледата течност в чашите.

— Така. — Рене подаде по една чаша на всяка от нас, сетне вдигна своята. — Първата новина е, че… — направи драматична пауза и вдъхна дълбоко — аз съм бременна.

Челюстта ми стигна до земята, кожата на брадичката ми се изопна. Никога не бях мислила за Рене, освен като за „шефката“. Но не и като за майка.

— Божичко! Това е удивително — извиках.

— Фантастично! — изписка и Марта.

— Затова бях такава зла кучка през последните няколко месеца. Двамата със съпруга ми опитвахме, но не се получаваше. Мислех, че никога няма да забременея и това ме подлудяваше, което обяснява защо бях на ръба. След това, когато най-накрая се случи, не можех да ви кажа, защото трябваше да изчакам три месеца, за да съм сигурна, а през това време хормоните ми полудяха. — Рене махна пренебрежително с ръка. — Както и да е, официално ви се извинявам за начина, по който се държах, особено историята с телбода с Марта и опита да те уволня без причина, Амбър. Виновни са хормоните и аз искрено съжалявам.

— Искам вие двете да станете кръстници на детето ми — продължи Рене. — Вие и съпругът ми минахте през най-страшния ад, затова мисля, че го заслужавате.

— Ние? Ти нямаш ли си истински приятелки? — попита Марта.

— Не е ли смешно? Имаше време, когато щях да изгоня Марта за тези думи, но сега… — Тя размърда леко кокалестите си рамене и се засмя. — Сега не ми пука. Мисля, че нямам приятелки, които да са ми по-близки от вас двете. Дори ако имах, пак искам вие да бъдете кръстници на детето ми. На моите деца. Нали разбирате, когато имам още много бебета, вие ще бъдете кръстници и на тях.

— Толкова се радвам за теб! А за нас е голяма чест, че искаш да бъдем кръстници — казах, замазвайки гафа на Марта. — Кога го чакаш — него или нея?

— В края на октомври.

Сърцето ми прескочи един удар — това беше само шест месеца след фестивала.

— Което води до следващата новина. Амбър ще поеме работата, докато аз отсъствам.

Разплисках шампанското в устата и в носа си.

— Това е шега, нали?

— Не. Няма да изляза в майчинство преди края на фестивала, но може да родя по-рано, така че трябва да си подготвена. Ти можеш да се справиш, казах го на шефовете. Те нямаха съмнения, само се притесняваха кой ще замести теб. Така че Марта ще получи двойна длъжност — Администратор и старши асистент на фестивала.

Марта разля повече шампанско и от мен.

— Ще назначим временно администратор, когото Марта ще наблюдава, и асистент на фестивала. Амбър, ти ще ръководиш всички като изпълняващ длъжността директор.

— Това наистина е смешно, Рене. Знам, че ще назначат някой, който да управлява нещата — разсмях се аз.

— Не, няма. Не бъди толкова скромна, Амбър. Ти успя да намериш толкова много спонсори през годините, дори когато изглеждаше, че никой не се интересува, успя да ги придумаш да дадат пари. Правиш отлични планове, имаш страхотно въображение. Фантастична си! И двете сте фантастични! — Рене вдигна чашата си. — Да вдигнем тост за моето бебе и за вашето повишение. За нас!

Марта ме погледна въпросително.

— За нас — отговорихме в един глас двете.

— Обаче няма да ходя в Кан — добави Марта, преди да отпие от шампанското.

Бях повишена. Бях повишена! Никога не съм си представяла, че ще се случи. Мислех си, че е чудо — да бъда повишена в длъжност заместник-директор. (А също и мама, татко 1 и татко 2. Всички те бяха благодарни на Рене, че преди всичко ми даде работа, сетне ми даде длъжност, която звучеше важно. Понякога се чудех дали родителите ми не й плащаха за това.) Никога не съм имала план за кариера. Както бях казала на Грег, моите мечти и амбиции бяха толкова невъзможни, че никога не съм се замисляла сериозно как да ги постигна. Никога не съм си задавала въпроса „И сега какво следва?“ или „А сега накъде?“. Може би предстоеше повишение в директор на фестивала, но това щеше да означава, че Рене няма да бъде наоколо, а това не ми харесваше. Въпреки цялата й истеричност, аз я харесвах. Обичах я. Обичах я като шоколадов трюфел с пълнеж от ликьор, каквато си беше. Тя бе постоянна величина, истинска константа в моя живот.

Веднъж ми предложиха работа като старши асистент в Лондонския филмов фестивал, което щеше да означава по-висока заплата, работа с повече хора, срещи със звезди от висока класа, но аз отказах, защото не можах да си представя как ще погледна Рене, когато й съобщя, че напускам. Естествено всеки път, когато тя вдигаше скандали и ми крещеше (което се случваше доста често), се упреквах, че не приех онази работа. А ето че сега получих повишение. Пък и Рене нямаше да отсъства чак толкова дълго. Това беше идеалното решение. По дяволите! Бях повишена!

— Е, добре, вие двете пийте, обядът е от мен! — напомни ни Рене.

— Къде ще ходим? — попита Марта, изпразвайки чашата си.

— „Гренъри Уорф“ добре ли е? — подсказа Рене.

— О, да! Достатъчно висока класа, като за мен. Сега, когато вече съм повишена! — извика Марта и ни информира: — Отивам да си оправя грима. — С тези думи изчезна през вратата.

Мобилният на Рене звънна, тя го взе и заговори на френски.

Аз се оттеглих на бюрото си и взех телефона, за да разпространя добрите новини. Набрах 2, сетне спрях. На кого щях да се обадя?

На Джен, най-добрата ми приятелка? Или на Грег — гаджето ми? Ако ходех с Шон, щях да се обадя на Джен без съмнение. Тя беше първа в живота ми. Но аз не ходех с Шон, а с Грег Уолтърсън.

И както бе отбелязал господин Уолтърсън, винаги поставях Джен на първо място. Бяха минали три уикенда, откакто ме помоли да се преместя и да живея с него, така че знаех как гледа на моето участие в нашата връзка. В събота, през по-голямата част от времето, беше повече от мълчалив, но докато си мислеше, че не го гледам, зяпаше невиждащо в пространството — истинско олицетворение на разбито сърце. Повече не отвори дума по въпроса, но той висеше и без да говорим за него.

От три седмици знаех, че докато аз щастливо пилеех времето си, както сега, той смяташе, че не го обичам толкова, колкото той мен. Моите действия не говореха по-гръмко и красноречиво от думите ми и ако той откриеше това, за него щеше да бъде допълнително доказателство, че не е толкова важен в живота ми.

Съдейки по начина, по който Джен се държеше напоследък, най-вероятно щеше да ме попита дали бих могла да се справя с тази работа. Но, както не подадох оставка заради изражението върху лицето на Рене, така и сега не можех да кажа първо на Грег, защото, ако Джен разбереше, нямаше да понеса как щеше да се почувства. Като предадена. Опасявах се, че така както се развиваха нещата, в деня, в който откриеше връзката ми с Грег, щеше да потъне и да се удави в морето от предателство и обида. Познавах Джен, тя така преживяваше нещата. По-добре да не добавям още сол в раната, като й съобщя това дребно нещо — моето повишение.

Нежелан и невикан, гневът ме обля, като почти удвои пламъка на вълнението, което ме изгаряше отвътре. Това бе един фантастичен ден: един от най-хубавите дни в живота ми и тези двамата — моята приятелка и моят любовник, го помрачиха. Не можах да се насладя на момента. Вместо това се измъчвах и се чудех на кого да се обадя. Същото бе и с родителите ми. На кого да се обадя първо? Кой се бе ядосал повече, че е научил втори за моите оценки от изпитите, или че си бях намерила работа, или че се бях установила в Лийдс?

От сто години знаех, че няма да се омъжа. Не и със семейство като моето. Не можех да планирам сватба, на която да не присъства татко 2, човекът, който ме отгледа от десетата до осемнайсетата ми година, който ми се обаждаше най-редовно всеки уикенд, дори ако мама не се обадеше. Ужасно ме заболя, когато той и Ерик не дойдоха на церемонията по завършването ми, защото татко 1 бе там. Гледаха я на видео, но не беше същото. Така че, дори и да вярвам в брака, не съм в състояние да го направя, защото част от семейството ми няма да присъства на сватбата.

Точно това ми причиниха Джен и Грег сега. Бях на трийсет, а все още бях разкъсвана между двама души. Не харесвах Мат, той също не ме харесваше, но никога нямаше да причиня на Джен неприятности за това, че предпочита него пред мен. Напъвах се да го харесвам. Не правех онова, което правеха Джен и Грег.

Натиснах бутона на телефона, за да прекъсна линията, сетне се обадих на единствения човек, който се радваше за мен, беше щастлив с постиженията и успехите ми и нямаше да се обиди, ако го пренебрегна. Ерик. Обадих му се и реших да съобщя на Джен и Грег, или на Грег и Джен (няма значение кой щеше да е първи), когато ги видя по-късно в кръчмата. По този начин никой нямаше да се чувства пренебрегнат. Родителите ми трябваше да бъдат измъчвани още известно време.