Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chocolate Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Шоколадово бягство

Преводач: Таня Виронова

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-087-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3227

История

  1. — Добавяне

16.
Времева бомба

Една седмица без секс е дълго време.

Очевидно не толкова дълго, колкото осемнайсет месеца, но всичко е относително.

Вдигнах капака на тоалетната и пръснах в бялата чиния малко препарат за отстраняване на котлен камък. Сетне отидох да търкам ваната.

Та по въпроса за относителността: една седмица без секс, след като си го правил осем седмици всяка нощ, е далеч по-дълъг срок от осемнайсет месеца без секс. С други думи една седмица ми се стори като седем години. По една година за всеки ден. Дори аз не бях живяла седем години без секс след първия ми сексуален контакт, когато бях на 19 години.

Спрях да търкам ваната и я огледах. Блестеше. Винаги бе блестяла през последните пет години, прекарани без секс: просто защото открих, че само яденето и чистенето могат да потиснат чувството за сексуална неудовлетвореност. Любовникът ми работеше до късно цяла седмица — някакъв колега бил болен, а те подготвяха специална притурка към списанието, така че след като напуснеше офиса, той се прибираше вкъщи да се наспи. Аз живеех далеч и ако тръгнеше към мен, пристигаше късно след полунощ, а трябваше да става само след шест часа. Нямаше да го видя до утре — неделя, при това само за един ден. Един кратък, оскъден ден, в който да правим секс, да говорим и… да правим секс.

Доста ме е срам, но трябва да призная, че съм отвикнала да спя без него. Звучи лигаво, глупаво, детински и още цял куп неща, за които никога не съм мислела, че съм. Но когато не можех да заспя, когато толкова много мисли се блъскаха в главата ми и не ми позволяваха да затворя очи и да заспя, аз се гушках и притисках към него. Слагах главата си върху гърдите му, слушах спокойното биене на сърцето му. Никога не съм казвала на никого, но понякога той ми чете приказки. Приказки, които не бях чела, откакто бях малка и след училище ходех в библиотеката, за да не се сблъскам с родителите си. Или да не се сблъскам с тишината в къщата преди или след кавгите им. Това започна преди три седмици. Той забеляза, че съм разтревожена, че не ме свърта на едно място, че се притискам към него и се опитвам да се успокоя, и ми каза:

— Искаш ли приказка?

И без да осъзная, че може да се шегува, отговорих.

— Да, моля.

— С дракони или без дракони?

— Без.

— Добре. Имало едно време, в една земя далече, далече, през девет земи в десета… — започна той и ми разказа за Румпелстилскин, като преиначаваше гласа си и добавяше от себе си.

Разбира се, не бях казала на никого. Никога. Бях гледала съвсем сама „Екзорсистът“, „Сиянието“ и „Бамби“, така че никой не трябваше да знае, че гаджето ми разказва приказки, за да ме приспи.

Седнах на колене и огледах ваната. Ако продължах да търкам, сигурно щях да пробия дупка в нея — днес вече я бях почистила веднъж.

Станах, потърках коленете си, за да разнеса болката в тях. Ще изпразня кухненските шкафове, реших. Ще ги почистя. Това ще запълни малко време.

Тръгнах по коридора към кухнята, облечена с бяла фланелка и чифт сиви боксерки на Грег (чисти). (Да, аз не само се нуждаех от приказки, за да заспя, бях се превърнала в жена, която носи бельото на мъжа си. Мразя себе си, ако не съм аз.) Черната ми коса висеше покрай негримираното ми лице. Рядко се гримирах. Махагоновата ми кожа не е съвсем без дефекти, но е достатъчно перфектна, че да не я гримирам, освен в специални случаи, докато очите ми бяха достатъчно изразителни, така че не бе необходимо да ги доизкусурявам с очна линия и спирала. С една дума, когато ставаше дума за външен вид, бях истинска щастливка. Може да не бях случила с родителите се разведоха, когато бях на десет, но бяха успели да живеят заедно достатъчно дълго, че да създадат дете — т.е. мен, което можеше да излезе на улицата без грим и без да изглежда, че очите й са се загубили някъде в главата, а кожата на лицето й е била използвана като дъска за „дартс“… Добре, признавам, причината да не се гримирам си бе чист мързел. После ще трябва да сваляш целия този грим, нали? Като се има предвид, че трудно щях да се притесня, ако не сваля грима, червилото и спиралата, то усилието да се отстрани всичко това ми се струваше прекомерно и силно надвишаващо силите ми, затова го бях изключила от ежедневните си задължения.

Зъъън! Звънецът ме накара да направя един комичен скок във въздуха, защото сърцето ми пропадна неизвестно къде. Трябваше да се хвана за рамката на вратата за опора. Откакто преди седем години се преместих тук, този звънец винаги ме плашеше и стряскаше, но не знаех как да намаля звука му.

— Ало? — попитах в черния интерком.

— Смятам да те оближа цялата — дочух един глас сред пукането от другата страна. Всяка клетка в тялото ми направи двойно салто.

Натиснах бутона за отваряне, сетне отворих собствената си врата, тъй като чух как долната се затворя зад посетителя. Върнах се в дневната стая и се хвърлих на дивана. Нагласих се в най-изкусителната поза: скръстих предизвикателно краката си пред мен, седнах изправена и изпъчена, с една ръка, подпряна на облегалката на дивана, а другата върху бедрото. Извих се леко, за да подчертая бюста си. Чух стъпките му на най-горното стъпало, облизах устните си, нацупих ги и… в този миг осъзнах, че все още съм с жълтите гумени ръкавици за чистене. Смъкнах ги от ръцете си и ги хвърлих зад дивана, после възстанових прелъстителната си поза.

Грег влезе, затвори вратата зад себе си. Хвърли в движение якето си на прага на дневната, после бавно разкопча ризата, докато прекосяваше стаята към мен. След всяко копче неговите мускулести, почти гладки гърди се разкриваха все повече. Каква гледка!

— Добре дошъл в рая — прошепнах, опитвайки се да запазя лицето си сериозно.

Бог да го благослови, че дори не се усмихна при вида на моята тениска и неговите боксерки.

Вместо това, очите му с цвят на шоколад ме погълнаха хищно, докато се качи върху мен, пъхна ръка под тениската ми, а устата му намери моята и залепи страстна лакома целувка върху нея. Беше минала само една седмица, а той вече ми липсваше. Как щях да преживея, ако се разделяхме за по-дълго? Беше ми трудно да не го виждам две седмици по време на Фестивала и суматохата около него, когато почти не виждах собствената си квартира. Щях да се пръсна.

Изместих глава от божествените му целувки.

— Обеща да оближеш цялото ми тяло, а не да ме целуваш по устата — предупредих. — Ще те подведа под отговорност според закона за защита на потребителите.

— По-късно — промърмори той.

— Искам тялото ми да бъде облизано — продължих, като стиснах зъби. — Ще протестирам, ще вдигна плакати, ще организирам протестно шествие.

Той спря да прави опити да ме целува, погледна ме в очите, леко насмешливо. Беше забравил, че не съм способна да се правя на сериозна дълго време. Сетне отчаяно поклати глава.

— Толкова си глупава — рече и ме почерпи с една от своите слънчеви усмивки.

— Опитвам се да…

Той използва разсейването ми, за да ме целуне отново.

Зън! Зън! Зън!

— Остави го — промърмори, докато аз автоматично посегнах към белия телефон.

Зън! Зън! — настояваше той.

Грег спря да ме целува и въздъхна.

— Добре, давай, обади се. Знам, че не можеш да издържиш.

Посегнах и грабнах слушалката.

— Амбс, аз съм.

— Здрасти, Джен.

Грег отметна раздразнено глава назад и загледа тавана. Очевидно си представи как ще чака цял час, докато си говоря с нея… Сетне изглежда се сети за един план и пак наведе глава, като започна бавно, много бавно да гали и целува с устните си бедрото ми от вътрешната страна. Целувките, леки като пеперуди, накараха стомаха ми да омекне. Едва успях да преглътна стенанието, докато извих тялото си в дъга.

— Пътувам към теб — заяви Джен.

Замръзнах на половината дъга, очите ми се отвориха.

— Не сме правили момичешки вечери цял месец — обясни тя. — Нашите вечери във вторник вече не съществуват. Мат замина и аз си помислих защо ли не взема да дойда при теб?

Бързо избутах главата на Грег и нежните му устни от бедрото си.

— Наистина ли си във влака? — попитах.

— Да. Точно потегли от Хедингли.

Хедингли? Това беше предната спирка. Щеше да бъде тук след десет минути.

Очите ми прескочиха към Грег, който престана да ме целува и ме гледаше навъсено и въпросително.

— Ти си във влака? — повторих, без да свалям очи от лицето му.

— А ти глуха ли си? — отвърна хапливо Джен. — Излязохме от станция Хедингли. Ще бъда при теб след десет минути.

— Десет минути — повторих като ехо аз.

Веждите на Грег литнаха високо над непокорните мигли, а очите му направо щяха да изскочат от орбитите, докато яростно клатеше глава.

— О, нямам търпение да те видя. Имам чувството, че не сме били заедно от години — продължи Джен. — Нали нямаш други планове?!

Трябва ми скала. Твърда повърхност. Нещо стабилно, върху което да се закрепя. Не бях виждала Джен почти от два месеца. Ако не се брои онзи скапан обяд и нощта на рождения ден на Матю, разбира се.

Грег ми липсваше цяла седмица, но аз се измъчвах заради Джен няколко седмици. Освен това не бях от хората, които зарязваха приятелите си, когато имаха мъж до себе си. Бях сериозната приятелка. Приятелите бяха на първо място. Приятелите са завинаги, а мъжете до… (всеки може да напише онова, което смята за подходящо.)

— Не, нямам никакви планове — отвърнах, наблюдавайки как очите на Грег се замъглиха в червено. — Значи, до след минута.

— Чао, скъпа — изчурулика Джен.

Затворих.

Тишина.

Дневната беше изпълнена с нея. Пълна и тежка тишина, която поглъщаше не само звуците, но и движенията. Задържах дъха си, дишането си, а единствената част от Грег, която се движеше, бяха зениците на очите му, които ставаха все по-малки.

— Нямаш планове значи — продума през зъби той.

— Нямах предвид това. Мат е заминал, а аз не съм я виждала от седмици — отвърнах бързо. — Не и насаме.

— Значи тя се обажда и аз съм аут.

— Не бъди такъв. Знаеш колко самотна се чувства Джен, когато Мат ходи в Париж. Има нужда от приятел. От най-добрата си приятелка. А това съм аз. Не помниш ли?

— Аз имам нужда от моята приятелка — отвърна Грег. — И това си ти. Не помниш ли? Не съм те виждал седем дни и няма да те видя още цяла вечност, защото ще работя до късно цялата следваща седмица.

— Ще прекараме целия утрешен ден заедно — отвърнах.

— Не, аз ще ходя на работа. Имаме само тази нощ.

— О. — Погледнах часовника. Влакът щеше да влезе в гара Хорсфорт след три минути.

— Хайде да й кажем — предложи Грег.

— Какво?

— Когато дойде тук, просто ще й кажеш истината и аз ще мога да остана.

— Съгласихме се да не казваме шест месеца.

— Шест месеца, шест седмици, какво значение има?

Отворих ръце в мълчалива молитва към бог над мен да ме дари с търпение. Лесно му беше да каже „хайде да й кажем“, но той не знаеше как щеше да реагира Джен, ако разбереше истината. Ние си казвахме всичко една на друга. Не мисля, че Грег можеше да го проумее. Ако й кажехме сега, просто така, изневиделица, очите й щяха да плувнат в сълзи и тя щеше да ме изгледа дълго, с погледа си на ранено животно, сякаш съм забила нож в гърба й, докато казва „Наистина се радвам за теб“. Този поглед щеше да разбие сърцето ми.

— Не можем да кажем на Джен без Мат. Той ще побеснее.

Грег се наведе назад, загледа се в тавана, сега беше негов ред да се моли мълчаливо за търпение.

— Добре. — Изстреля се от дивана и се приземи на краката си. Грабна ризата си, навлече я със сърдити, резки движения, закопча няколко копчета, прекара колана през токата и я стегна. — Добре. Обади ми се, когато си отиде и аз ще се върна.

— Оооу, тя най-вероятно ще остана да спи тук. Тези вечери включват и преспиване.

Последва още тишина, докато той стоеше с ръце на хълбоците, с отворена риза и гледаше втренчено моя червен килим. Моментът ми напомни за онзи ден, когато го спасих от хотелската стая. Колко стресната и разтреперана бях тогава. Колко стресната и трепереща бях сега. Какво става, по дяволите? Той защо се държи така?

— Да не би да ми казваш да се разкарам? — попита накрая Грег.

Какво?

— Джен е толкова нещастна, когато Мат пътува и го няма. Тя се нуждае от мен.

Аз се нуждая от теб! Но това очевидно няма никакво значение. Тя се обажда и аз съм отхвърлен.

Тялото ми моментално се сви от отровата на тази единствена дума, с която нарече най-добрата ми приятелка.

Тя? Това не е тя, тя е Джен. Нашата приятелка.

— Не, ти не разбираш! Джен е най-добрата приятелка на моето гадже. След това е гадже на моя най-добър приятел. И чак след това е моя приятелка. Преди нея има двама други човека. Първо ти, сетне Мат.

Кой знае защо в главата ми изплува онова, което Джен каза по време на злополучния ни обяд — че Грег ги избягвал. След това се сетих за реакцията му, когато разбра, че двамата с Мат ще се съберат да живеят заедно. Това можеше да означава само едно нещо.

— Спал ли си някога с нея?

— Не — отговори бързо той, а очите му избягаха настрани.

Това ме изплаши.

— Дори не можеш да ме погледнеш в очите. Защо се държиш така?

Сега, когато го нападнах, той върна цялото си внимание към мен.

Очите и лицето му горяха от ярост. Без да се замисля, се отдръпнах леко назад.

— Защото тя се отнася с теб като с боклук и това ми дойде до гуша. Тя те изоставя насред пътя, за да излезе с Мат, урежда ти слепи срещи с всякакви мъже и постоянно се мъчи да те закопае. Ако беше твое гадже, досега щеше да го разкараш.

— Джен и аз винаги сме били такива. Ако някоя се ядоса на другата за нещо, не е сериозно. Разбираме се. Ние сме най-добрите приятелки на света.

Той сви за миг сочните си устни, сетне каза „Както и да е“. Отиде до вратата, вдигна якето си, навлече го. Приглади косата си с ръце (бих се заклела, че нарочно я носи дълга точно за такива случаи. Слава богу, че не го казах на глас — това щеше да бъде повод за моментално скъсване.)

— Ще трябва да бързам, за да не се сблъскам с Джен. Понякога се чудя дали всичко това си струва усилията.

Сърцето ми спря. Нима каза онова, което си мисля, че каза?

Очите му отново потърсиха моите.

— Когато бях само твой приятел, ти беше готова да обърнеш небето и земята, за да бъдеш с мен. Може би ще трябва да върнем старото положение. Поне тогава ще имам шанса да бъда първи на опашката.

След това си отиде. Изчезна от апартамента ми в мъгла от гняв.

Без довиждане. Без целувка. Гледах вратата. Чаках. И чаках… Той си отиде. Затворих очи и подпрях брадичката си на коляното. Наистина си бе отишъл.

Грег ми беше сърдит. Толкова сърдит, че бе готов да скъса с мен. Можех да го почувствам. Който и да преживее подобни две минути, би почувствал същото: той беше готов да ме зареже. Имаше си причина, бях сложила Джен на първо място, пред него. Но тя беше най-добрата ми приятелка. Тя беше тази, която ме бе слушала в моментите, когато исках да говоря за семейството си. Тя беше тази, която ми помагаше по време на най-тежките раздели в живота ми.

Тя винаги бе насреща. Тя винаги щеше да бъде насреща. Тя бе причината да срещна Грег. Тя беше първа — тя имаше право да предяви претенциите си първа.

Грег обаче бе много близо до първото място. И си го знаеше, нали? Аз го закърпих, когато лудата Нина го нападна с нож. Не исках да го правя. Исках да затръшна вратата под носа му и да се скрия, докато си отиде, но не го направих. Това бе един от най-трудните моменти в живота ми. Заради него трябваше да стана част от едно изпълнено с насилие трио.

Преди няколко месеца той ме помоли да отида с него да си направи тест за СПИН. Върнахме се за резултатите и аз държах ръката му, докато седяхме в чакалнята. Грег трепереше толкова силно, че дори моята ръка се разтрепери.

— Направих го само веднъж — не спираше да мърмори тихо. — Един-единствен път не бях с презерватив. Сигурно ще бъде позитивен.

— Не знаем това — отвърнах.

— Всичко ще се разпадне, ако съм позитивен, Амбър. Целият ми живот ще свърши.

— Не, няма — отвърнах. Прегърнах го и го целунах по лицето. — Винаги ще имаш мен. Знаеш, че винаги ще бъда до теб, без значение какво ще се случи. — Вътрешно обаче се бях размекнала като желе. Не бях сигурна как щях да се справя с подобна диагноза. Разбира се, винаги щях да го обичам и винаги да бъда с него, но как щях да се справя, ако той се разпаднеше? Вероятно и аз щях да се разпадна от симпатия. Той стисна ръката ми до болка, когато докторът му подаде резултата, който бе отрицателен. Грег скочи от стола и почти ме задуши в прегръдката си. Извиних се и отидох в тоалетната. Стоях над мивката и си повтарях, че не бива да плача. Аз също щях да живея. Бях готова за този тест, защото го обичах толкова много.

 

 

Звънецът отново ме накара да подскоча. Отворих, Джен влезе. Носеше вино, шоколад, видео касети и много козметични продукти. Не бях в настроение, нито исках да я мамя повече. Исках Грег да се върне. Исках да му кажа колко важен е за мен. Колко близко е до първото място. Той беше вторият главен герой във филма на моя живот. Името му нямаше да бъде сред „и още“, то бе сред имената на главните герои, на звездите.

— Добре ли си, захарче? — попита Джен.

— А? — отвърнах, като я погледнах.

— Изглеждаш объркана. Разстроена. Добре ли си? Мога ли да направя нещо?

— Добре съм — отвърнах. Притеглих завивката върху себе си. Джен приближи до дивана, мушна се под едно одеяло и прекара тънките си пръсти през черната ми коса. Сякаш бях кученце. Мисълта влезе в ума ми и излетя, преди да има време да се загнезди. Не исках да бъда сърдита на Джен, само защото бях сърдита на Грег. Или по-скоро, Грег ми беше сърдит и аз се ужасявах от мисълта какво можеше да означава това.

— Радвам се, че го правим — продължи тя. — Сигурна ли си, че си добре?

— Ъхъ — отвърнах.

— Можеш да ми кажеш, нали знаеш? Хайде, кажи ми какво става. — Очите й срещнаха моите. Исках да й кажа. Да й разкажа всичко. Беше смешно да пазя в тайна толкова голямо нещо от Джен. Тя трябваше да го знае.

— Аз… — Но ако й кажех, че преди малко бях с Грег и той току-що си бе тръгнал оттук, трябваше да й обясня защо си е тръгнал и защо се е ядосал. Трябваше да й кажа „Той ревнува, че слагам теб на първо място“ и така щях да отворя кутията с червеи, която не знаех как после да затворя. Все още се борех с първата каша, която забърках, след като поставих Джен преди Грег. Преместих очи от нея и ги обърнах към телевизора. — Нищо няма наистина. Проблеми в работата. Всичко ще се оправи. Но благодаря все пак.

— А, добре — отвърна бързо Джен.

Разбита. Разкъсана. Бяха минали два часа от първата ми кавга с любовник. Не казвам, че преди не бях се карала с никой друг. Но не и както му е редът. Може би краткото спречкване в нощта, когато почти ни арестуваха; или пък странните саркастични коментари. Но никой не си отиваше и не повишаваше тон. Не че бях взела дейно участие в тази кавга с Грег. Никога не бях се карала с Шон. Освен онзи единствен път, за който казах на Грег — кавгата за великия филм „Джаки Браун“. Но дори и тогава, докато той викаше, аз седях и го гледах с много обида и определено злобни мисли в главата, които не изрекох. Шон се опита да ме подбутне, да ме предизвика да му отговоря, но това бе, защото ние всъщност не се карахме, нито скъсахме заради „Джаки Браун“. Филмът беше само симптом, а не причина. Той бе нещото, което преля чашата, но Шон не бе ядосан заради него. Това бе единственият път, когато бяхме близо до скандал, тъй като той викаше по мен, а аз почти изрекох някои злобни неща. Почти казах, че първо трябва да погледне себе си, преди да стои в моя дом, в моя замък и да говори за самата мен.

Ние не се разделихме с тряскане на врати, повишаване на тон, подхвърляне на обидни думи, които не може да бъдат върнати обратно. Защото аз не бих го направила. Той можеше да каже каквото си иска, можеше да крещи колкото иска, а аз само го гледах. Което го разгневи още повече. Между нас нямаше двустранна обмяна на обиди. До деня, в който ме напусна.

Не исках да правя това с Грег. Не исках да го разгневявам до край. Не исках да чакам момента, в който ще го подлудя.

Ако Джен не беше тук, щях да изпадна в състоянието на всяка луда жена след кавга с любовника си: щях да вървя като звяр из стаята, да си гриза ноктите, да плача. Колкото повече мислех за случилото си, толкова повече се паникьосвах. Бях го направила отново. Бях изкарала някой извън релси. Бях го подлудила.

— Защо не повикаме Грег да дойде? — предложи Джен, прекарвайки отново пръстите си в косата ми. — Той практически е от нашата женска компания. Сигурна съм, че ще му хареса да се гримира.

— Да. И аз съм сигурна — отвърнах.