Дороти Кумсън
Шоколадово бягство (34)

34.
Краят

Джен бе облечена в своя кралско син лъскав шлифер. Аз носех моя червен шлифер. Купихме ги заедно преди няколко години от „Лийдс Маркет“, струваха по десетачка всеки. Бях забравила, че тя има и дрехи, които не са с маркови етикети.

Не можех да вляза в училището без специално разрешение, така че я чаках до оградата. Беше краят на учебните часове и тя наблюдаваше учениците. Зърна червения ми шлифер с крайчето на окото си и се обърна.

— Здрасти — казах през решетките на мрежестата ограда. Сърцето ми се бе качило в гърлото. Това същата болка ли бе, която чувствах, докато говорех с Грег? Не, нищо не можеше да се сравни със страха ми сега. Ако нещата се развиеха зле, щях да загубя Джен завинаги. А това… Не исках да мисля за подобно развитие, дори и като абстрактна възможност.

— Здравей — отвърна с леден глас тя. Продължи да наблюдава с едно око децата. — Все още не знам как да приема нещата, така че най-добре казвай, каквото искаш да кажеш и си върви. Ще се свържа с теб.

Намръщих се, опитвайки се да проумея какво иска, по дяволите. О, бинго! Сетих се. Светна ми.

— Мислиш, че съм дошла да се извиня ли?

— Разбира се.

— И защо трябва да ти се извинявам?

— Ти беше откачила. Наговори такива обидни неща!

Отворих уста да й кажа, че месеци наред тя ми говореше обидни неща, но се спрях.

— Не съм дошла да споря — казах. — Нито да ти се извинявам.

— За какво си дошла тогава?

— Да видя как бихме могли да спасим това приятелство.

— Приятелство? — попита Джен все едно се изплю. — Ако ми беше приятелка, нямаше да изчезнеш, когато имах най-голяма нужда от теб. Ако ми беше приятелка, щеше да останеш и да говориш с мен последната седмица. Вместо това ти просто се изпари, не отговаряше на телефона, не отговаряше на съобщенията ми. Нищо. Цяла седмица. Също както в колежа. Тогава излизаше да купиш мляко или да пуснеш писмо и те нямаше с часове, защото си видяла някой или си отишла на кино, или на разходка. Непрекъснато очаквах да отидеш за шоколад и да не те видя повече. Също като онези мъже, които излизат за цигари и никога не се връщат. А когато реши да отидеш в Лондон, дори не ми каза, че напускаш. На мен, най-добрата ти приятелка. Твоята хазайка знаеше, Електрическата компания в Йоркшир знаеше, Британският газ също знаеше, Британският Телеком знаеше, всички знаеха, но не и аз. За пръв път чух, че заминаваш, когато спря таксито, изхвърли нещата, които ти бях дала назаем и каза, че ще ми се обадиш, когато стигнеш в Лондон. И остана там почти година.

— Трябваше да се махна — отвърнах неуверено. Може би Ерик беше прав за бягството за трийсет секунди като във филма „Жега“.

— Нуждаех се от теб тази седмица, Амбър. Целият ми живот се разпадна, но ти отново бе изчезнала.

— Колкото и да те обичам, Джен, дори аз не мога да ти дам съвет за връзката ти с Грег — отвърнах.

Тя даде знак на друг учител да поеме нейните задължения, сетне се обърна към мен.

— Между мен и Грег няма връзка. Той ме мрази.

— Не те мрази. Може да не те харесва много точно в този момент, но не те мрази.

Знаех, че не бива да го правя, но не можех. Почти автоматично се опитвах да й помогна да се почувства по-добре.

— Какво значение има? Работата е, че всъщност нямах връзка с Грег, а както се оказа, нямам връзка и с Мат.

— Разкажи ми за теб и Грег.

Джен ме погледна с чиста омраза, но аз не отвърнах очите си. Нямаше да се измъкне с намръщени погледи, без значение колко злобни бяха те. Трябваше да ми разкаже. Щях да стоя тук цяла нощ, ако се наложи, но трябваше да чуя и нейната версия за станалото.

— Е, добре. Значи аз и Грег — започна през стиснати зъби тя. — Преди около две години, когато Мат и аз вече ходехме от цяла година, всички отидохме в клуба на Мат за неговия рожден ден, помниш ли? Ти и Мат танцувахте… Аз отидох на бара, за да поръчам по още едно и почти се бях върнала на масата, когато забелязах Грег. Той седеше на мястото си и въртеше бутилка бира в ръката си, но се бе втренчил в нещо и имаше много интересен и странен израз на лицето. Това беше израз на истинско щастие… на чиста радост. Проследих погледа му и установих, че гледа теб. Ти го правеше щастлив. Той искаше теб. Това много ме ядоса. Още един мъж се бе влюбил в теб, а не в мен.

— Моля? Извинявай, какво каза?

— Мъжете се влюбваха в теб и Грег, който можеше да има всяка жена, която поиска, също го бе направил.

— Мъжете не се влюбват мен, те ми стават приятели.

— Не, не е така. Всички те желаят. Искат те. Това е същото като онова, което се случи между теб и Рос в колежа.

Рос бе едно от гаджетата на Джен, когото харесвах по-малко дори и от Мат. — О, да, възможно е и това! Джен изглежда бе орисана да се свързва с калпави мъже. Рос имаше навика да разсъблича жените с поглед и аз бях една от тези жени. Когато тази история свърши с опипване и хващане на гърдите ми, аз казах на Джен. Той се оправда, че непрекъснато съм се навирала в очите му и съм си го просила. Старата, но изненадващо ефективна защита „Тя си го търсеше“. Джен продължи да се среща с него, но го държеше изкъсо и под око. С други думи, внимаваше аз и той да не оставаме насаме.

— Наистина ме заболя. Ти беше най-добрата ми приятелка и…

— Чакай, чакай малко. Когато каза „Онова, което се случи между теб и Рос“ имаше предвид, че той ме сграбчи за гърдите и се отърка в мен?

— Двамата разказахте различни истории.

— Джен, човекът ме опипа! Това не е различна история. Той беше подлец и съжалявам, че трябваше да го хванеш с друга жена, за да разбереш какъв е. Те се разделиха, когато той остави Джен заради друга. Тя все си мислеше, че ще се съберат отново, докато той не й каза направо, че си има друга.

— Той не спираше да говори колко женствена си ти и как трябва да помисля да си сложа импланти.

— И какво повече искаш като доказателство? Чистокръвен мръсник.

— Но беше прав. Мъжете правят онова, което искат жените.

— В коя реалност?

— По дяволите, Амбър, мъжете те уважават, имат респект от теб. Първо те уважават, после се влюбват. При мен — или искат да ме чукат, или са прекалено уплашени да ме приближат. Перчат се, показват мускули, а когато останем насаме, се оказват уплашени малки момчета, които бягат. И когато това се случи няколко пъти, започваш да поставяш бариери и да се държиш така, както другите очакват от теб. Лепват ти репутацията „Ледената девица“ или „Ледената кралица“. Тогава започваш да се държиш точно по този начин, че и отгоре. Докато твоята най-добра приятелка печели репутацията на топла, добра, приятелски настроена и готина. А ти искаш точно това. Да бъдеш обичана. Обожавана. Уважавана.

Джен направи пауза, преглътна мъчително.

— Тогава се появи Мат. И да, той не беше хубавец като Грег, но Грег бе курвар, който не търсеше връзка. Дори не ме погледна втори път. Но с теб… Онази нощ в клуба видях как това се случи отново. Грег се бе влюбил в теб. Отново добрата, топлата, приятелски настроената Амбър беше получила мъжа. И тогава реших, че това повече няма да продължава. Край. Ако Грег трябваше да бъде с някоя от нас, това щях да бъда аз. Не добрата, не горещата, не жената с пищните форми, а аз. Така че започнах да флиртувам.

— Чакай да уточня нещо. Ти си спала с него, не защото си го желала, а защото не си искала аз да го имам? Ти луда ли си?

— Не съм спала с него.

Забелязах, че пренебрегна въпроса ми „Ти луда ли си?“

— Нямаше нищо подобно. Какво ти спане? Пет минути, до стената в коридора. Беше толкова прибързано, че дори нямахме време за кондом.

Исусе Христе! Господи, Исусе Христе! А аз си мислех, че съм чула най-страшното. От собствен опит знаех колко фанатично бе отношението на Грег към безопасния секс — дори когато не беше ме виждал цял месец и практически разкъсваше дрехите ми, пак намираше време да извади презерватив. Но не и с Джен. Не и с шибаната Джен!

„Беше грешка. Той ще ме убие, първо ще ме изхвърли, после ще ме убие“ Гласът на Джен отекваше като ехо в главата ми.

— Затова ли беше толкова уплашена, че си бременна — едва успях да продумам. — Опасявала си се, че детето е от Грег.

Тя кимна.

Та значи нейният флирт с Грег ми струваше 180 паунда. Тя така и не ми върна парите за тестовете, които й купих, нито ми предложи да възстанови билета за влака. Дори не ми каза благодаря, че я сложих на първо място, преди родителите ми. Не че се нуждаех от нейното благодаря. Просто исках истината. Прекалено много ли беше да искаш това от най-близката си приятелка?

— После реших, че се е отказал да те сваля. Онзи ден, когато ти признах за Грег, Мат сподели с мен, че двамата си пийнали и той му признал, че те смята за секси. Ядосах се и реших да ти кажа за опита му. Знаех, че ще го попиташ и той ще си спомни как бих могла да прецакам живота му, ако се завърти около теб.

— Ти луда ли си? — попитах отново.

— Амбър! — Джен повиши глас. Повечето деца вече бяха прибрани от родителите им. — Ти получаваше завистливи погледи от жените заради бюста си. Представи си, че ги получаваш заради лицето си. Не знаеш какво е да си красива. Жените ме мразят, мъжете не ме искат. Аз исках поне веднъж да имам онова, което имаш ти. Просто исках погледа на Грег, насочен към мен, изпълнен с обожание.

Онова, което казваше Джен, бе направо „трогателно“. Нахална кучка.

Нахална кучка, която премина онази митичната линия върху пясъка — границата, която не бива да се прекосява; безочлива мръсница, която направи нещо, което не можех да простя. Тя ме нарече грозна. „Ти не знаеш какво значи да бъдеш красива!“ Никога не бях осъзнавала, че това са думи, които не може да бъдат върнати, нещо, което не можеше да бъде простено. Важното не е това, че ме нарече грозна — предпочитах да ме нарекат грозна, отколкото глупава. Беше заради това кой бе човекът, който го каза.

Когато най-добрата ти приятелка дори не може да се преструва, че си хубава, защо ти е най-добрата приятелка? Каква приятелка ти е, ако не може да изчетка егото ти? Да, тя може да ти каже, че този цвят червило те прави да изглеждаш като евтина курва, или като проститутка от висока класа, каквато се опитваш да се представиш, или че имаш парченце от броколи, останало между зъбите, или че този мъж си играе с теб и те прави на глупачка. Нямаше да е толкова лошо, ако беше спала с Грег, защото го харесва истински и има чувства към него. Нямаше да ми хареса, но ако го желаеше толкова искрено и силно, щях да намеря начин да я разбера.

Тя не чувстваше същото към мен. Тя ме нарече дебела. Оставих го да мине, пуснах го покрай ушите си. Уреждаше ми слепи срещи с ужасни мъже. И това пренебрегнах. Лъжеше ме. Манипулираше ме. Беше се опитала да свали дори любимия ми брат.

Сега ми каза, че съм грозна. Всъщност се събраха толкова много неща, които човек може да пренебрегне, преди да бъде погребан под планината от гадни забележки и лошо отношение. Преди да стане балама от световна величина.

Мислите за Джен минаваха през главата ми една след друга, все едно търсех и ровех в претъпкан гардероб. Една по една прехвърлях всяка положителна мисъл за нея и я заливах с помията, която тя сама бе забъркала, докато от доброто й име пред мен не остана и следа. Първо си тръгна „грижлива“. Сетне „внимателна“, след нея „приятелски настроена“, после „окуражаваща“, „жизнена“, „разбираща“, „вдъхновяваща“ — всички те се въртяха в главата ми, очаквайки да бъдат заличени.

Освободих съзнанието си от качествата, които мислех, че притежава Джен, докато не остана нищо. Всичко отиде на боклука. Да върви на майната си. Тя и прекрасният й живот.

Джен приключи с монолога си, изпълнен с болка и смут, описвайки себе си като красивата блондинка в един грозен свят.

— Така че, нали разбираш? Между мен и Грег няма нищо.

— Наистина ли нямаш чувства към него? — попитах аз.

— Само приятелски. Искам единствено Мат. Знам, че не бива, но го обичам. Ще ми се да не бях му причинявала това.

Така и не спомена нито веднъж какво причини на мен. Нито веднъж не каза „извинявай“ или „съжалявам“. Или че не е искала да ми го причини. Защото винаги е знаела, че може да направи всичко, което си иска, да ми причини всичко, и аз пак ще остана. Тя знаеше, че ужасът ми да не бъда изоставена, щеше да ме накара да преглътна всичко, което ми причинява.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи, ако му дадеш време.

Лицето й сякаш светна.

— Мислиш ли? — попита жадно.

— Сигурна съм. Виж какво, най-добре върви, часовете ти ще започнат всеки момент. Ще ти се обадя по-късно.

— Да. Никоя от нас няма друг, с когото да споделя и да е така близка. Отново ще ни бъде хубаво заедно.

— Сигурно.

Погледнах Джен за последен път. Късата й руса коса, измъченото й лице, отчайващо слабото й тяло. После си тръгнах. Бях приключила с Джен Лий Хартман. Приятелството ни беше свършило. Това беше краят за нас.