Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (9)

Покушението

Застанали на почтително разстояние, приятелите видяха как шогунът напуска странноприемницата задно с воините и кучетата си.

Юлиан се втурна към отворения прозорец и погледна към улицата, там се бе събрала тълпа, която самураите задържаха на разстояние.

Хората бяха свели глави, други се бяха хвърлили ничком в уличния прах. Могъщият владетел дори не ги удостои с поглед, а тихо си говореше с един от самураите.

— Елате насам! — извика Юлиан на приятелите си.

Когато Ким, Леон и Мийу застанаха до него, той взе Кия на ръце, за да може и тя да наблюдава случващото се.

Кия изфуча тихо при вида на кучетата, които един самурай слагаше в носилката.

— Шшшт! — направи й знак Юлиан. — Не забравяй, че кучетата са на изключителна почит в Едо!

Вместо отговор красивата котка отново изфуча, и то още по-силно.

— Какво ще стане сега с бедния ми баща? — изхлипа Мийу.

— Ние ще му помогнем! — успокои я Юлиан.

Вързаха ръцете на Моцаемон и го качиха върху един кон.

Мийу отчаяно погледна към Юлиан.

— Но как?

Юкико се приближи и прегърна дъщеря си.

— Нинджата — каза Юлиан, все така вперил поглед в улицата. — Трябва да го намерим! Той може да се окаже ключът към всичко. Най-вероятно е самурай или даймьо. Зад всичко това се крие нещо далеч по-сериозно, отколкото шогунът предполага.

Кия отново изфуча.

— Какво има? — изненадано я погледна Юлиан. — Кучетата вече са в носилката! Всеки момент ще изчезнат.

Но Кия не мирясваше, напротив — ставаше все по-нервна. Козината й настръхна.

— Нещо не е наред! Струва ми се, че Кия усеща опасност… — и Юлиан впери изпитателен поглед в тълпата.

— Мислиш ли, че нинджата може да се е скрил сред хората? — попита Леон със затаен дъх.

— Нямам представа — отвърна Юлиан.

Най-отпред стоеше селянин с гребло на рамо, по-нататък — търговец с табла, окачена на врата, до него стояха две момичета, които хихикаха, допрели глави една до друга. Дребна жена си вееше с ветрило, а един дебел мъж бе вперил благоговеен поглед в шогуна, все едно съзерцава самия бог. Юлиан видя много лица, но нито едно от тях не бе враждебно или напрегнато.

— Не разбирам какво имаш предвид — недоумяващо се обърна към Кия и се взря в смарагдовозелените й очи. Тогава забеляза, че котката бе вперила поглед над главите на хората, и разбра защо е толкова нервна.

Кръвта му изстина. Върху покрива на стъкларската работилница отсреща бе приклекнала малка черна фигура, наполовина скрита зад табелата на работилницата.

„Нинджата!“, стрелна се през главата на Юлиан.

В същия момент чу гласа си да отеква високо:

— Нападател! На покрива на работилницата!

Шогунът смаяно погледна към Юлиан, но един от самураите бързо дръпна владетеля встрани.

Последва ужасяващо жужене и един шурикен проблесна във въздуха, мина на косъм от главата на шогуна и се заби в носилката. Разнесоха се изплашени викове.

— Хванете го! — извика шогунът с треперещ глас и посочи към нинджата върху покрива.

Неколцина самураи се втурнаха нататък, извадили мечове катана. Хората бързо се отдръпнаха, за да им направят място.

— Добре че Кия забеляза опасността! — каза тихо Юлиан на Ким и Леон, защото Мийу и Юкико не трябваше да разбират за необикновените способности на котката.

— Да, наистина. Да се надяваме, че самураите ще заловят мъжа! — отвърна Леон. — Това сигурно е онзи тип с белега.

— И вероятно е от кабуки трупата — додаде Ким.

Зад гърба им се чуха стъпки.

— Какво става? — извика даймьото.

Мийу застана на колене.

— Нападнаха шогуна — каза тя.

Без да каже нищо, Сайкаку мина край децата и се упъти към шогуна.

— Елате! — бързо рече Юлиан и се втурна след даймьото.

Приближиха към владетеля на Едо.

— Ела по-близо, момче! — обърна се Токугава Цунайоши към Юлиан. — Ти беше този, който ме предупреди за нападението, нали?

Юлиан се поклони. След това кимна.

— Какво се е случило? — попита даймьото.

— Някакъв нинджа се осмели да ме нападне — отвърна шогунът. — А момчето ми спаси живота — и се усмихна приятелски на Юлиан.

В същия момент се разнесоха яростни викове. Тълпата се раздели и пропусна четирима самураи, които водеха пред себе си нинджата.

— Много добре! Заловили сте го значи! — извика Токугава Цунайоши.

Самураите блъснаха нинджата на земята и той се просна в краката на владетеля.

— Кой си ти? — заплашително го попита шогунът.

Нинджата вдигна поглед — очите му бяха пълни с презрение.

— Говори! — заповяда му Токугава Цунайоши.

Нинджата не отрони и звук.

Юлиан обаче използва възможността внимателно да го разгледа, защото нямаше кърпа на главата, но нямаше и белег на шията!

Значи нападателят все още се намира на свобода, помисли си Юлиан. И дали всъщност не са двама души? Дали изчезналите под прикритието на нощта не бяха двама от участниците в кабуки трупата? Или е някой съвсем друг?

— Отведете този тип в палата при останалите! — разпореди владетелят. — Там ще го накараме да проговори. — След това се обърна към Юлиан: — Ами ти…

Момчето усети как стомахът му се свива. Какво ли предстоеше да се случи?

— Ти ми спаси живота, момче — каза шогунът. — Искам да те възнаградя. Но преди това ми кажи къде живеят родителите ти?

Юлиан отново повтори измислената история, според която те бяха бедни сирачета.

— Така, така… — проточи Токугава Цунайоши, без да се впечатлява особено. — Можеш да останеш в палата като слуга.

Юлиан кимна.

— О, благодаря ви, това е чудесно! Но има една малка подробност…

Шогунът го погледна изпитателно.

— Слушам те!

— Приятелите ми… Могат ли да дойдат и те с мен?

Владетелят се засмя кратко — звук, който напомни на Юлиан за джафкането на кучетата му.

— Палатът е достатъчно голям, те също са добре дошли.