Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (3)

Портата към реката

Едо ги посрещна, огрян от лъчите на следобедното пролетно слънце. Приятелите седяха пред каменна фигура, висока повече от два метра. Явно през нея Темпус ги беше довел тук. Фигурата изобразяваше озъбено, готово за скок същество, подобно на лъв. Край тях се носеше поток от хора, но никой не забеляза пристигането им. Кия направи гърбица и изсъска срещу лъва.

— Трябва да запомним тази фигура — напомни им Юлиан. — Тя е обратният ни билет към Зибентан… Леле, колко е огромен този храм!

Тримата изумено отстъпиха назад с вдигнати нагоре глави. Имаше и втори лъв, двете животни охраняваха входа към храм, висок около 12 метра. Храмът бе от дърво, боядисано в снежнобяло, островърхият му покрив бе покрит с червени плочи. Краищата на покрива бяха леко извити нагоре и придаваха на постройката въздушност и елегантност.

Пет широки стъпала водеха към открито преддверие с колони. От двете му страни имаше огромни тумбести вази, изрисувани с цветя. В преддверието, пред широко отворените врати, украсени с рисувани дракони, бяха коленичили богомолци. Внезапно богомолците започнаха да пляскат с ръце и Юлиан, които бе чел няколко книги за Япония, си спомни, че така се опитват да привлекат вниманието на боговете. Нямаха право обаче да го правят във вътрешността на храма. Вътре можеха да го правят само облечените в бяло свещеници, които размахваха ароматни пръчици, застанали на входа.

Пред вратите имаше три големи купи, където поклонниците оставяха жертвените си дарове.

Силни викове привлякоха вниманието на Юлиан. Той се обърна и погледна към кръглия площад пред храма, където акробати демонстрираха уменията си и очакваха минувачите да ги възнаградят с някоя и друга монета. Впечатлен, Юлиан се огледа и очите му се приковаха в Леон.

— Я колко си модерен! — възкликна той.

Всъщност и тримата бяха облечени в дълги до земята кимона, пристегнати с широки оби^[1]. Под кимоната носеха обикновени сиви панталони и кожени сандали. Кимоното на Юлиан бе тъмнозелено, на Леон — наситеносиньо, а кимоното на Ким блестеше в меко червено.

Леон се огледа от горе до долу.

— Е, какво пък, на мен ми харесва. Освен това кимоното е много удобно!

— И аз мисля така. — Ким намигна на Юлиан. — Усещате ли този аромат? — и тя посочи към една гостилничка в края на площада, където млад мъж предлагаше супа с фиде.

— Гладен съм! Колко глупаво, че нямаме пари — измърмори Ким. — Момчета, нуждаем се от работа и подслон!

Юлиан въздъхна.

— В такъв случай да се огледаме. Може би ще успеем да намерим някого, който търси работна ръка.

Приятелите се оставиха потока от хора да ги повлече и не след дълго се озоваха на широка улица с множество магазини и работилници — имаше свещари, леяри, шивачи и един дърводелец, който изработваше паравани от дървени летви и хартия. Една жена продаваше красиви цветни полици, друга — масло за лампи. Така и не видяха бездомни кучета, на които някой да се кланя.

Покритите с керамични плочи къщи обикновено бяха двуетажни, направени от грубо дърво, а пролуките между дървените трупи бяха запълнени със смес от слама и глина.

Най-накрая стигнаха до една река, широка около 200 метра — Сумида^[2]. Покрай нея се точеше алея с цъфнали вишневи дървета. Във водата плаваха чоки^[3] — тесни лодки с извит нагоре нос, които превозваха пътници между двата бряга. Гребците стояха на кърмата, подобно на гондолиери, а пътниците се разполагаха върху възглавници под балдахини^[4].

Приятелите тръгнаха покрай реката, но трябваше много да внимават да не се изгубят сред тълпата. Широки конски каруци, натоварени с безформени денкове, задръстваха пътя, някакъв вестоносец с писмо в ръка се притисна плътно към кагото^[5] на дебел богаташ, носено от четирима яки мъже. Колари, потънали в пот, бутаха двуколки, пълни с вързопи… Всички се опитваха да си пробият път през безкрайния поток от хора.

Внезапно прозвучаха резки, отсечени команди и хората изплашено се дръпнаха встрани, опитвайки се да направят път.

— Някакви конници препускат насам! — каза Юлиан, който гледаше назад.

— Самураи! — извика развълнувано Леон.

От първия конник ги деляха не повече от десетина метра. Той седеше гордо върху седлото в разкошните си доспехи и държеше здраво яркочервената юзда на коня. Над главата му се развяваше жълто знаме. След него яздеха други самураи. Не носеха шлемове, така че приятелите видяха еднаквите им прически, наречени чонмаге^[6] — темето беше гладко избръснато, а дългата коса отстрани и отзад бе сплетена на плитка и вързана на специален възел на темето.

— На колене! — прошепна някакъв глас зад гърба на Юлиан.

Момчето се обърна. Кръглолико момиче на неговите години бе вперило очи в него.

— Коленичете, ако искате да запазите главите си! — прошепна отново момичето и Юлиан, Ким и Леон се подчиниха.

Едва сега Юлиан забеляза, че всички хора са коленичили. Когато отмина и последният конник, всички се надигнаха и отново забързаха напред.

Непознатото момиче огледа приятелите, видимо заинтригувано.

— Кои сте вие? Откъде сте? Не знаете ли, че трябва да се покланяте на самураите? Можеше да платите с живота си… Това са самураите на един много знатен даймьо — Утагава Сайкаку от Фуджисава^[7]. Познах флага му.

— А-а-а… така ли — промълви Юлиан. След това, както винаги в подобни случаи, се зае да представи приятелите и себе си. Живеели в някакво село, далеч от Едо. Родителите им, обикновени селяни, били убити при нападение на разбойници. Така че той, Ким, Леон и котката им Кия дошли в Едо с надеждата да намерят работа и покрив над главите си. — И ето че се озовахме пред този великолепен храм — завърши Юлиан, сочейки зад гърба си.

— А, пред храма на Аматерасу^[8]. Между другото, казвам се Мийу — представи се с усмивка момичето. Носеше красиво жълто-зелено кимоно с избродирани лотосови пъпки. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена с изящен гребен. — Това, което се е случило с вас, е много тъжно.

Тя се замисли за момент, наведе се към Кия и я погали по главичката. Котката доволно замърка.

— Може би мога да ви помогна — Мийу ги погледна със сияещ поглед. — Моят баща, Нарайя Моцаемон^[10], е човек със солидно положение. Собственик е на няколко магазина за платове и на една странноприемница в Едо, така че винаги имаме нужда от работна ръка, особено сега, когато двама от слугите ни са болни. А в града има много даймьо, които искат да бъдат добре настанени и нагостени.

— О, това би било прекрасно! — зарадва се Юлиан. — Ние сме много работливи.

Мийу захихика.

— Това е чудесно, защото баща ми е доста строг. А сега елате, ще ви заведа в странноприемницата. Ще почиствате стаите и ще миете чиниите.

Докато вървяха, Юлиан я попита:

— Защо има толкова много даймьо в града?

Мийу отново се разсмя.

— О, личи, че сте от село… Всеки даймьо трябва да прекарва в двора на шогуна Токугава Цунайоши по няколко месеца всяка година. — След това сниши глас и прошепна: — Така шогунът може да държи под око най-влиятелните даймьо, нали разбирате?

Внезапно момичето се спря и едва-едва се поклони. Юлиан се почуди за момент, но след това видя, че се покланя на едно куче — малко, рошаво, със сплъстена козина и провиснал език. Кия само изсъска насреща му, а после направи гърбица. Песът подви опашка.

— Настина ли трябва да поздравявате всички кучета? — озадачено попита Юлиан.

Мийу сви рамене.

— Ами да, има такъв закон, издаден от шогуна, и затова си имаме куп неприятности.

— Неприятности ли?

— В Едо се носят най-различни слухове. Някои даймьо отказвали да поздравяват кучетата, защото това наранявало достойнството им. Шогунът се намира в голяма опасност, казвам ви, срещу него се готви заговор!