Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (7)

Разпитите

Не след дълго приятелите се върнаха в странноприемницата. Мийу и Юкико разчистваха пораженията след битката в залата за хранене.

— Добре че се появихте — каза Мийу.

— Веднага ще се включим в работата — отвърна Ким. — Но преди това ни кажи как са даймьото и самураите му.

— Всички са живи. Успяха да победят нинджите, слава на Аматерасу! Всички нападатели са заловени, освен един…

— Какъв късмет! — зарадва се Ким. След това обаче видя сълзите в очите на приятелката си. Приближи се до нея и сложи ръка на рамото й. — Всичко ще се оправи — успокои я Ким. — Ще разчистим и после…

— Нищо няма да се оправи! — прекъсна я Мийу. — Даймьото е бесен. Изпрати хора при шогуна и му се оплака. Самураите на шогуна вече дойдоха и сега разпитват горкия ми баща в двора.

— О! — възкликна тихо Ким.

Приятелите си размениха загрижени погледи.

— Но баща ти няма никаква вина — възрази Леон.

Мийу го погледна със зачервени от плач очи.

— Разбира се, че няма! Но шогунът ще сметне, че е виновен за случилото се, както даймьото смята шогуна за виновен заради нападението на нинджите.

Ким си спомни думите на Моцаемон в конюшнята.

— Разпитаха ли нинджите? — попита Ким.

— Да — отвърна Мийу. — Но те отказват да говорят. Отведоха ги в палата, за да им развържат езиците.

Ким потръпна.

— Знае ли се поне откъде са? Ти видя ли ги? Познаваш ли ги? От Едо ли са? — продължи тя с въпросите.

Мийу само сви рамене.

— Не, не съм ги виждала. Трябваше да останем в кухнята по разпореждане на даймьото. А както ти казах, нинджите мълчат. Каза ми го един самурай.

Ким се замисли. Работата не отиваше на добре — нападателите мълчаха, а един от тях избяга. Тя разказа на Мийу за нощната гонитба по покривите на Едо, а Юлиан й показа металното топче с петте шипа.

— Това е макибиши^[1] — обясни Мийу. — Нинджите го използват, за да се избавят от преследвачи.

Ким разбиращо кимна и разказа как нинджата им се изплъзна при реката.

— О, значи е използвал техниката на водния паяк — каза Мийу.

— Как така?

Мийу избърса очи с опакото на дланта си.

— Това е един от триковете на нинджите. Завързват по пет диска на всеки крак. Един на стъпалото, а останалите четири — като шамандури наоколо. И така се придвижват по водата подобно на водните паяци.

— Мъжът имаше белег на шията — намеси се Юлиан. — Приличаше на… — момчето се опитваше да намери точните думи — … светкавица. Познаваш ли мъж с такъв белег?

Мийу енергично поклати глава и погледна към майка си. Но и Юкико не познаваше такъв човек.

— Забелязахме и още нещо — додаде Леон и разказа за червената долна дреха с ромбоидния знак.

Мийу замислено потърка брадичката си.

— Това е много интересно. Само че не е част от облеклото на нинджите. Може да е било мон^[2]… — Като видя учудените погледи на приятелите, тя добави: — О, все забравям, че сте от село… Всеки самурай има мон на дрехите си. Този знак показва на кой даймьо служи. Но и самите даймьо носят мон. Нашият шогун, естествено, също има мон. Гербът на династията Токугава са три листенца от слез, които приличат на сърце и са разположени в кръг.

— А може ли ромбът да е просто най-обикновена шарка върху кимоното? — попита Леон.

— Възможно е — отвърна Мийу след кратко колебание. — Но един нинджа няма да облече две дрехи една върху друга. Освен това нинджите се обличат винаги в черно, никой нинджа няма да облече червено кимоно.

Ким трескаво съобразяваше. Възможно ли е нинджата да е преоблечен самурай или даймьо? Ако отговорът е да, той от заговорниците ли е? Това бе първото, което й хрумна, защото и Моцаемон, и дъщеря му споменаха, че нападението над Сайкаку, който бе поддръжник на шогуна, би трябвало да се възприема като атака и срещу владетеля на Япония…

В този момент се разнесоха гласове и отряд въоръжени до зъби самураи прекоси залата за хранене и изчезна през вратата към улицата.

След това се появи Моцаемон, лицето му бе бяло като платно.

— Какво стана? — хвърли се към него Мийу.

— Не можах да помогна особено на шогуна и самураите му — глухо отвърна баща й. — Добре че поне оставиха няколко войници да охраняват даймьото тази нощ. По-късно ще ме разпитат отново. Но с какво ще им помогне това? — Моцаемон се отпусна с въздишка върху една от оцелелите маси и започна да разтрива слепоочията си. Беше тъжен и обезсърчен.

— Нека да се помолим — каза Мийу и без да дочака отговор, се запъти към кухнята. Приятелите я последваха. Мийу взе чаша с ориз и отиде във вътрешния двор.

Застана пред малък каменен олтар с дървена фигура. Олтарът се криеше зад храсти, по-високи от човешки ръст, и беше като истински оазис на спокойствието. Едно въже, опънато на височината на хълбоците, ограждаше мястото.

— Това е нашият камидама^[3] — каза Мийу, а в гласа й се долавяше гордост. — Баща ми го направи, а аз му помагах.

Ким се взря внимателно и видя, че дървената статуя е миниатюрно изображение на храма, през който пристигнаха в Едо. Отдясно и отляво на малкия храм имаше бели вази с клончета сакаки^[4], а пред него бяха поставени свещи и купичка с ориз, вода и саке.

Мийу се поклони и плесна два пъти с ръце.

— Надявам се, че Аматерасу е чула това! — тихо каза момичето, мина през въжето и постави чашата с ориз пред миниатюрния храм на богинята на слънцето.

След това излезе от заграждението и започна да се моли. Когато завърши, отново плесна с ръце. Без да промълвят дума, приятелите се върнаха в залата за хранене, където Моцаемон продължаваше да седи, мрачно вперил поглед пред себе си.

Ким също бе потисната. Ако причините за нападението не се изяснят, Моцаемон и семейството му са в голяма опасност.