Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (4)

Първото подозрение

Странноприемницата се намираше на оживена улица, на един хвърлей от реката. Представляваше красива двуетажна сграда, към която бе долепен голям обор. Краищата на покрива бяха елегантно извити нагоре, а входът бе украсен с цветни лампиони. Над входа имаше табела с името — „Златната рибка“. Наблизо се виждаха магазини за платове и работилници. Кънтене на чук се смесваше с виковете на някаква явно недоволна клиентка…

Внезапно отнякъде изскочи закръглен, набит мъж в сиво, добре изгладено кимоно. Вероятно бе към трийсет и пет годишен, главата му бе гола, а очите — леко изпъкнали. Ким си помисли, че й напомня на костур, който се опитва да си поеме въздух.

— Добре че се появи най-сетне! — извика той. — Това е баща ми, Моцаемон — прошепна Мийу.

— Почти всички стаи са заети, имаме толкова много работа — викаше Моцаемон. — Можеш веднага да… Кого ми водиш, Мийу?

Мийу представи новите си приятели.

Баща й се почеса по главата.

— Значи търсите работа? Тук има достатъчно. Може да помагате в конюшнята и в кухнята и да чистите стаите. В замяна ще се настаните в една от стаичките до обора и ще получавате два пъти на ден по купичка ориз и бульон.

— Татко! — извика възмутено Мийу.

— Е, добре, по три пъти на ден. И бульонът ще е с пилешко месо — отстъпи Моцаемон.

Приятелите бяха повече от доволни, че все пак намериха къде да се подслонят.

Мийу им показа малката стаичка до обора, след това заедно изметоха няколко стаи. Ким, Леон и Юлиан установиха, че освен двайсетте стаи странноприемницата разполага и с голям вътрешен двор, кухня, игрална зала и малко помещение за масажи. Стените в къщата бяха от светлокафява оризова хартия^[1], опъната върху дървени летви. Част от хартията бе изрисувана с фигури на различни животни — дракони, маймуни и птици, а друга част бе залепена върху красива дървена решетка.

Два часа по-късно стана ужасно напрегнато. Моцаемон се втурна, разперил ръце, и разпореди:

— Бързо! Вървете да помогнете в кухнята за приготвянето на чая и сушито^[2]! Имаме височайше посещение!

— Кой е тук? — попита Мийу.

Върху лицето на Моцаемон се изписа страх.

— Даймьо Утагава Сайкаку със самураите си!

— Не трябва ли да е отседнал в палата на шогуна? — попита Мийу, без да се впечатли особено.

— Да, и аз останах учуден… — отвърна баща й. — Само че това не ни засяга. Побързайте!

Приятелите отидоха в кухнята и се заловиха за работа заедно с Юкико, майката на Мийу, и с готвачката в странноприемницата. Юкико бе закръглена, весела жена, която постоянно се смееше и ужасно обичаше котки. Веднага се зае да храни Кия с парченца вкусна риба.

След това Мийу, Ким, Леон и Юлиан отнесоха димящия чай и лакомствата, които бяха приготвили и подредили върху червени лакирани табли, в залата за хранене, разположена точно до кухнята.

— И си дръжте главите наведени — нареди им Мийу. — Можете да погледнете към даймьото само ако той ви разреши.

Младите слуги смирено се приближиха към даймьото, който седеше мълчаливо върху рогозка пред ниска масичка, заобиколен от воините си.

Без да го поглежда, Мийу остави таблата пред него и напусна помещението, като се отдалечаваше гърбом и не спираше да се кланя. Юлиан, Ким и Леон последваха примера й.

Когато отново се озоваха в кухнята, Моцаемон им даде нови разпореждания — Юлиан, Леон и Мийу трябваше да приготвят стаите за новите гости, а Ким — да помага на готвачката и Юкико.

Докато миеше купичките, Ким си мислеше за даймьото. Дали и той не е сред заговорниците, за които подхвърли Мийу? И защо е тук, в странноприемницата, а не в двореца на шогуна? Това живо я интересуваше.

От залата се разнесоха сърдити гласове, но Ким не можа да чуе нищо, защото Юкико весело си подпяваше нещо. След малко обаче се наложи Юкико да излезе и да купи пресен чай от близкия пазар.

Ким остана сама — идеално!

Момичето мигновено бутна настрана измитата купичка и крадешком се промъкна към залата. Застана зад вратата и успя да чуе какво си говорят. Вратата бе от тънки дървени летвички, през които, ако приклекне, можеше да хвърля по някой поглед вътре.

— … няма право да се отнася така към вас — казваше в този момент един от самураите на даймьото — върлинест мъж с тясно лице и тъмни, потънали в орбитите очи и с четвъртита, сякаш изсечена брадичка. Косата му бе обръсната, също както и на другите самураи, а плитката му бе вдигната високо на тила.

Даймьо Сайкаку бе облечен в елегантно черно кимоно, украсено с избродирани върбови клонки. Изглеждаше на около четирийсет години. Близо до него лежаха двата му меча.

Сайкаку поглади дългите си мустаци:

— Да, шогунът ме отпрати. Чак след два дни ще мога да се явя в палата. Кара ме да чакам.

— Какво ли означава този театър? — ядосано попита един самурай.

Нито един мускул не трепна върху лицето на даймьото.

— Вероятно иска да ви унижи, господарю — каза първият самурай. — Не бива да търпите повече това!

Така значи, помисли си Ким. Дали унижението не е причина, Сайкаку да се присъедини към заговора срещу шогуна? Внезапно даймьото се обърна към самурая:

— Забравяш се, какви са тези приказки! — след това изрече високо: — Шогунът е нашият господар, приели сме да му служим и да изпълняваме заповедите му!

Ким бе изненадана. Прозвуча й доста сервилно^[3] и изобщо не се връзваше с осанката на този очевидно осъзнаващ силата си мъж.

В същия момент даймьото скочи — движението му бе мълниеносно — и също така мълниеносно се приближи към вратата, зад която се криеше Ким.

Момичето се втурна към умивалника и успя да грабне една купичка, в следващата секунда вратата се отвори и Ким се вцепени от ужас. Не смееше да се обърне. Дали даймьото е забелязал, че подслушва?

— Ей, ти! — каза Сайкаку с тих, заплашителен глас. — Погледни ме!

Ким се обърна бавно. Трепереше толкова силно, че купичката се изплъзна от ръцете й, падна на пода и се счупи. След това вдигна поглед, както й бе заповядано. Погледна даймьото в очите и й се стори, че мъжът сякаш чете в нея като в отворена книга.

— Страх ли те е? — попита Сайкаку.

Ким поклати глава. Следващият въпрос не закъсня:

— През цялото време ли стоя до умивалника?

Този път Ким кимна, но отново не бе в състояние да отрони нито дума.

— Имам чувството, че чух някакъв шум зад вратата. Изобщо не понасям да ме шпионират, така че внимавай!

Ким отново кимна и си отдъхна с облекчение, когато Сайкаку излезе от кухнята.

Късно следобед приятелите седяха на улицата пред странноприемницата. Ким бе успяла да разкаже на Леон и Юлиан какво се беше случило и сега приятелите наблюдаваха потока от хора, минаващи край тях.

Една млада и красива жена привлече вниманието на Ким. Носеше изящно кимоно с цвят на праскова, а лицето и краката й бяха боядисани в бяло. Ноктите на краката й грееха в яркочервено. Дългата й черна коса бе вдигната нагоре с жълти и червени гребени в сложна прическа.

Жената се усмихна възхитително и Ким видя, че зъбите й бяха почернени. При всяка крачка краката й описваха полукръг навън. Движенията й излъчваха такава прелест, че всеки, който я види, не можеше да не се почувства привлечен от чара й. Леон и Юлиан също се загледаха в жената. Придружаваха я една дебела жена, доста по-възрастна от нея, и мускулест мъж, които очевидно бе телохранителят й.

— Тази жена е таю^[4] — каза Мийу, която забеляза любопитните погледи на приятелите. — Тя осигурява прехраната си, като забавлява мъжете, затова владее много изкуства — изкуството на музиката, на поезията, на играта го^[5] и на любовта. Държат се с нея като с принцеса, а някои направо я боготворят.

— Но защо зъбите й са черни? — попита Ким. — Болна ли е?

Мийу се засмя.

— Не, всяка таю трябва да боядисва зъбите си. Прави го със смес от саке^[6] и железен прах.

Ким направи гримаса, прозвуча й ужасно.

— Ами белите крака?

— Толкова е шик! — отвърна Мийу. — Или поне ние в Едо смятаме така. Аз също пробвах веднъж. Прави се с крем от оризови трици и изпражнения от славей и ако ти…

Ким прихна:

— Мазала си краката си с изпражнения от славей?

— Ами да, но кремът не остана дълго на краката ми, защото мама ме видя.

Ким успя да се овладее с голямо усилие, а в очите на Юлиан и Леон се появиха сълзи от смях.

Когато таю се отдалечи с танцова стъпка, на улицата изскочиха две лаещи кучета.

Ким се загледа в тях. Някои минувачи им се поклониха, други пък се обърнаха и се направиха, че не ги виждат.

А Кия най-спокойно им обърна гръб и започна да ближе дясната си лапа.

Гледката на лаещите кучета накара Ким да се върне към същината на въпроса. С приглушен глас тя попита Мийу:

— Днес на обед говореше за някакъв заговор…

Момичето сбърчи чело.

— Това е само слух!

— Да, разбира се. Мислиш ли, че даймьо Сайкаку би могъл да е сред заговорниците? — продължи да разпитва Ким.

— Не, баща ми казва, че Сайкаку е верен на шогуна — отвърна бързо Мийу. — В последна сметка даймьо също са самураи. Сайкаку, така чул баща ми, строго се придържал към бушидо, а верността и чувството за дълг са част от него. Самураят трябва да защитава господаря си с цената на собствения си живот. Освен това винаги трябва да е готов да се раздели с имуществото си.

Хм, помисли си Ким, Сайкаку няма вид на човек, който би направил подобно нещо…

— Освен това всеки самурай трябва се държи вежливо, благовъзпитано и да е изпълнен със съчувствие към хората — продължи Мийу. — Друга важна добродетел е смелостта. И то не само смелостта в битките, но и в ежедневието. Един самурай не трябва да си мълчи, когато забележи несправедливост.

— Откъде знаеш всичко това? — удиви се Ким.

Мийу смутено започна да върти с пръсти кичур коса. След това скочи, завъртя се около себе си и направи жест, все едно размахва меч.

— Защото винаги съм искала да бъда самурай! Само че момичетата и жените не могат да бъдат самураи.

— Колко жалко! — възкликна Ким.

— Да, наистина. Но и ние не сме напълно беззащитни. Или поне не тези, които се омъжват за самурай или са от самурайско семейство. Дъщерите на самураите от деца се учат да си служат с кайкен^[7], за да могат, когато се наложи, да бранят дома си редом със своя съпруг.

— В такъв случай може би ще се омъжиш за някой смел самурай — разсмя се Ким.

Мийу отново седна до приятелите и внезапно стана сериозна:

— Едва ли, потеклото ми е ниско. Към висшето съсловие^[8] принадлежат самураите и шогунът. Следват селяните, после занаятчиите, а търговците и гостилничарите като баща ми са на най-ниското стъпало, защото изкарват парите си, като използват направеното от другите. Намирам го за несправедливо, но е така. Самураите са най-влиятелните мъже в страната, така че внимавай с подозренията си за Сайкаку. Изобщо не бива да си помисляш подобни неща, защото може да ти струват главата.

По всичко изглежда, че в Едо човек много бързо може да се раздели с главата си, помисли Ким и тръпки я побиха.

В този момент към тях се втурна Моцаемон:

— Хайде, надигайте се! Пристигнаха нови гости! Актьори от кабуки^[9] трупа.

— Каква трупа? — попита Ким, без да се замисля много-много.

Мийу се ухили:

— Ама че сте селянчета! Това е театрална трупа!

— Точно така! — потвърди баща й. — Осем актьори под ръководството на някакъв мъж на име Кидо. Само дето за съжаление, не разполагат с много пари. Така че ще плащат за трите стаи с парите, които изкарат. Всяка вечер ще изнасят представления в двора и ще забавляват гостите.

Мийу въодушевено изръкопляска.

— Прекрасно! Това означава, че всяка вечер ще гледаме интересни представления!

Баща й кимна.

— Да, но само ако преди това пренесете в стаите багажа на актьорите и всичко останало. Хайде, тръгвайте!

Ким се запозна с Кидо, когато занесе чантата му в една от стаите. Беше млад мъж с лека, пружинираща походка, която недвусмислено подсказваше колко е гъвкав. Леко скосените му кафяви очи издаваха буден и проницателен ум. Държеше се мило и любезно с приятелите и веднага спечели симпатиите им.

Докато мъкнеха с Леон тежкия сандък с реквизита на кабуки трупата, Ким не спираше да мисли за даймьото. Мийу и баща й бяха убедени, че Сайкаку и самураите му са верни на шогуна и нямат нищо общо със съзаклятниците. Но откъде са толкова сигурни? Освен това не знаеха за разговора, подслушан от нея.

Не трябваше да изпускат от очи този Сайкаку, въпреки недвусмисленото му предупреждение…