Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (2)

Пътят на воина

— Насам! — леко изнервен, господин Тебелман вдигна ръка, за да го видят всички двайсет и четирима ученици. После ги поведе към следващата голяма зала на Природонаучния музей, където в момента гостуваше изложбата „бушидо^[1] — пътят на воина“. От нея посетителите можеха да научат много за епохата на самураите и нинджите. Изложбата бе представена за пръв път преди две седмици в един град, недалеч от Зибентан, но вече се бе превърнала в хит.

Леон, Ким и Юлиан бяха в центъра на шумна групичка от техния клас. Няколко момичета се кикотеха на някакъв смешен виц, който Леон не успя да чуе. Едно момче с очила пишеше есемеси, друго си похапваше шоколадов десерт. По всичко изглеждаше, че повечето съученици на тримата приятели изобщо не се интересуваха от изложбата.

Но не и Леон! Той беше изключително доволен — хем си беше спестил часа по математика, хем щеше да види нещо, което винаги го е вълнувало. Откакто се помнеше, легендарните бойни похвати и смелостта на самураите му бяха интересни.

— И така, това, което виждате пред себе си, са самурайски доспехи от шестнайсети век — заговори Тебелман, надвиквайки хихикането и шумоленето на хартийки. — Принадлежат на Коджима Ятаро^[2] — един от най-известните самураи. Погледнете шлема и маската!

Приятелите се приближиха към витрината.

— Не бих искал да се бия с воин с такива доспехи — измърмори Юлиан, който бе чел няколко книги за средновековна Япония.

— Е, едва ли ще ти се наложи — подхвърли иронично Ким.

Леон не можеше да откъсне очи от шлема, наподобяващ камбана. Шлемът бе тъмносин и целият украсен със златни клонки. Най-отгоре имаше златен дракон с разтворена паст. Той изглеждаше страховито с разкрачените си крака, ужасяващите нокти, шиповете върху гърба и дългата, заострена опашка.

За ценителите представляваха интерес и другите елементи на доспехите — двайсет и три на брой. Те бяха изложени на специално табло заедно с кимоно^[3], дълъг до глезените панталон, наколенници и налакътници с метални закопчалки, кожена престилка от две части, предпазваща горната част на бедрата, тъмнокафяви кожени ръкавици с метални пластини отгоре, както и торба, в която се слагала отсечената глава на противника. Същинската яркочервена броня се състоеше от ду^[4] — късо елече от стоманени пластини, съединени помежду си, и соде — широки, подвижни нараменници. Коджима Ятаро носел ужасяваща жълта маска с остри рогове — за защита на лицето си и за да изглежда по-страховит.

„Прилича на ухилен дявол“, помисли си Леон.

— Въоръжението включва лъка, наричан юми^[5], и двойка мечове, наречена дайшо^[6] — обясни Тебелман. — По-дългият меч се нарича катана^[7], а значително по-късият — уакизаши^[8]. Единствено самураите имали право да притежават това изключително скъпо оръжие.

— Уаки… какво? — попита съученичката им Лиза, дъвчейки дъвка.

Тебелман отвърна с подчертана досада:

— Уа-ки-за-ши! — произнесе го бавно, сякаш говореше на същество, лишено от разум.

— Вижте, на онази витрина са изложени два такива меча! — Леон посочи към една от витрините и понечи да тръгне натам.

— Стой тук! — извика учителят, на когото не убягна намерението на Леон.

Момчето послушно остана на мястото си.

— Целият живот на самураите е бил подчинен на техния етичен кодекс^[9], наречен бушидо. Те презирали смъртта, никога не губели самообладание и трябвало да бъдат благородни, верни и почтителни. Всички хора се прекланяли пред личността на самурая — продължи Тебелман, но очевидно все по-трудно надвикаше шумотевицата.

Леон се потупа по гърдите.

— По всичко изглежда, че съм роден за самурай — прошепна той на Юлиан и Ким.

— О, не, Леон! — простена Юлиан.

— Обучението на самураите започвало, когато били едва петгодишни, и преминавало през сурови изпитания. Дни наред трябвало да гладуват, през зимата живеели на студено или прекарвали цели нощи сами навън. Който плачел, го наказвали с бой. През целия си живот самураите се стремели към съвършенство. Но ако някой самурай претърпял поражение, покажел страх или бил победен, можел да защити честта си, като си направи сепуку^[10]…

— Какво, какво? — попита отново разсеяната Лиза.

— Се-пу-ку! Ритуално самоубийство — извика учителят, докаран почти до отчаяние. — Самураят забивал меча в корема си…

Сред учениците се понесе шепот.

— Тишина! — избухна Тебелман. — Днес сте нетърпими! Понякога ми се ще да съм шогун^[11] или поне даймьо^[12], а вие да сте самураи!

Леон вдигна ръка.

— Защо? Да не би шогунът да е нещо като върховен самурай?

Учителят енергично кимна.

— Най-после един разумен въпрос! Самураите трябвало безпрекословно да се подчиняват на своя даймьо — това са князете в средновековна Япония. А най-високо в йерархията стоял шогунът. Когато се налагало, самураят трябвало да защитава своя даймьо с цената на живота си. А в нашия случай би трябвало поне да пазите тишина!

Леон бе малко разочарован, че самураите, изглежда, бяха само изпълнители на волята на господарите си. Беше си ги представял като бляскави, независими и сурови воини.

— Да, за съжаление — продължи учителят, забелязал разочарованието на Леон. — Те трябвало да се подчиняват, а понякога и да изпълняват безсмислени заповеди, като тази например — да поздравяват кучетата по улицата!

— Моля?! — изплъзна се от устата на Леон.

Тебелман се засмя.

— В японската столица Едо^[13], което в превод означава „устие“, някога имало един шогун, който се наричал Токугава Цунайоши^[14]. Бил роден в Годината на кучето^[15]. Затова той поставил всички бездомни кучета в Едо под свое покровителство. Заповядал да построят приют за 100 000 кучета, и всеки, включително и самураите, трябвало да се покланя на кучетата и да се обръща към тях с думите „о, ину сама“, което означава „господин куче“.

Някои ученици се разкикотиха.

На Леон обаче това не му се стори смешно. Героизираната представа, която си бе изградил за самураите, бе доста накърнена.

Междувременно учителят продължи:

— Доста самураи били вбесени, защото съгласно бушидо трябвало да се подчинят на заповедта. В Едо, сегашния Токио, се надигнали брожения, имало дори заговор срещу шогуна. Това се случило през 1700 година.

И Тебелман започна да разяснява символиката на Годината на кучето според китайския календар.

Леон обаче не слушаше… Самурай, който трябва да се покланя на куче? Каква нелепица! Възможно ли е? Направо е смехотворно и вероятно доста е разгневило благородните воини! В този момент Леон си пожела да разчепка по-подробно този въпрос, още повече че с Ким и Юлиан имаха прекрасната възможност да го направят…

Погледът му се спря на униформата, представена върху един манекен. Тя бе значително по-скромна от самурайската и напомняше повече на черен маскировъчен костюм. Около главата на манекена бе увит черен шал, имаше само една тясна цепка за очите.

— Това е нинджа — обясни Тебелман, когато групата спря пред манекена с черния костюм, и в очите му проблесна пламъче. — Нинджите също били воини в средновековна Япония, само че били нещо като шпиони или тайни агенти за специални мисии. Някои били професионални убийци, много бързи и ловки, и разполагали с невероятни оръжия като шурикените^[16], ножове, често във формата на звезда, предназначени за хвърляне — и учителят посочи към една витрина.

Шурикенът приличаше на малка звезда с четири лъча, побираше се в длан и блестеше матово. Личеше си, че лъчите на звездата са изключително остри. Във витрината имаше и други оръжия на нинджите: къс меч нинджато^[17], тризъбец, наричан сай^[18], и кусаригама^[19], верига, в единия край на която имаше сърп, а в другия — метална топка.

— Нинджите били ненадминати в ръкопашен бой без оръжие, но „без оръжие“ не бива да ви подвежда, защото самото тяло на нинджата всъщност било оръжие. Били прочути с уменията си да се маскират, да се промъкват безшумно и да остават невидими. Много японци смятали нинджите за духове, защото изключително рядко можело да бъдат заловени — добави Тебелман.

Очите на Леон все повече се разширяваха.

— Нинджите едва ли е трябвало да се кланят на кучетата — без да се замисля, изрече той.

Учителят се разсмя.

— Имаш право. Нинджите не трябвало да се кланят нито на кучетата, нито дори на шогуна.

Леон кимна. След това дръпна Ким и Юлиан настрана.

— Мислите ли, че това с кучешкия шогун е истина? — прошепна той.

Ким сви рамене, а Юлиан отвърна:

— Щом Тебелман го казва… За по-сигурно обаче бих искал да го проверя в нашата библиотека. Съгласни ли сте?

— Иска ли питане? — без колебание отвърнаха Ким и Леон.

Леон обаче не им каза, че изпитва непреодолимо желание да се поразходят из средновековна Япония…

 

 

Късно следобед тримата любознателни приятели и невероятно красивата им котка с кехлибарена козина и смарагдовозелени очи прекрачиха прага на старата библиотека в манастира „Свети Бартоломей“. Юлиан разполагаше с ключ за библиотеката, която тъкмо беше затворила за посетители, така че бе изцяло на тяхно разположение.

— Ще започна с кучешкия шогун — извика Леон, когато стигнаха до залата, посветена на историята. — Как му беше името?

Ким се замисли.

— Добър въпрос, давай следващия?

— Добре, ще се опитам да го открия в интернет — каза Леон и включи един компютър.

През това време Юлиан и Ким разглеждаха книги и списания, посветени на периода на шогуните.

Ами Кия? Тя се бе свила на любимото си място — широкия перваз на прозореца, и наблюдаваше с полупритворени очи какво правят приятелите.

— Ето пълен списък на всички шогуни! — извика Леон след около пет минути. — Те управлявали Япония между 1192 и 1913 година. Имало и император, тенно^[20], но действителната власт принадлежала на шогуните. Императорът оглавявал провеждането на важни религиозни празници, но нямал никакво влияние в политическата и военната сфера.

Момчето прегледа имената и се опита да си припомни името на кучешкия шогун. Внезапно лицето му засия.

— А това трябва да е той: Токугава Цунайоши!

— А, да, така се казваше! — потвърди Юлиан, надвесен над някаква статия.

— Цунайоши управлява от 1680 до 1709 година и издава закон, съгласно който кучетата трябвало да бъдат поздравявани! — посочи монитора пред себе си Леон.

Юлиан се приближи към приятелите със списанието в ръце.

— Тук пише, че още тогава Едо имал близо един милион жители. И че градът никога не е бил по-великолепен, отколкото през 1700 година!

Ким на свой ред се присъедини към тях с книга в ръка.

— Вижте какви красиви кимона — каза тя и посочи към снимката на жена с високо вдигната коса и изискани копринени одежди. — Ами тези великолепни фризури! Дали ще ми отива такава?

Леон се ухили.

— Не мисля. И изобщо изглежда така, сякаш жената е забучила в косата си пръчици от сладолед.

Ким хлопна книгата.

— За бога, Леон, в момента това е абсолютен хит в модата!

— Така ли, не съм забелязал — отвърна разсеяно Леон и прокара ръка през косата си, после започна да подръпва крайчеца на лявото си ухо, както винаги, когато се замисли.

— Много повече ме интересува друго нещо. Не мога да повярвам, че гордите самураи е трябвало да подвиват опашка пред кучетата… Тебелман спомена, че дори имало някакви размирици, при това именно през 1700 година…

За момент се възцари пълна тишина. Юлиан продължаваше да изучава статията в списанието.

— Тук има нещо интересно! Законът на кучешкия шогун вдигнал голяма шумотевица. Токугава Цунайоши не се ползвал с особена симпатия, особено в средите на самураите. Много от влиятелните даймьо, или поне така пише тук, също не били в много добри отношения с шогуна. В Едо имало големи брожения, точно както ни каза Тебелман.

— Мога да си представя — подхвърли Леон. — Какво ще кажете да отскочим за малко до Едо в 1700-ата година? Така ще проучим въпроса из основи и ще разберем дали наистина е имало заговор. Вероятно ще имаме възможност да видим и някой от тези толкова тайнствени нинджи.

— Добра идея! — извика Ким, без да се замисли. — По онова време Едо се е намирал в голям подем, както току-що прочете Юлиан. Хайде да направим една визита на Темпус.

Юлиан се поколеба за миг, но останалите бързо го убедиха да тръгне с тях.

Тримата избутаха встрани тежкия стелаж, монтиран върху релса, зад който бе скрит Темпус. Никой, освен тях не знаеше за съществуването на стаята на времето.

Леон отвори украсената с демонични муцуни врата и пристъпи в света на Темпус. Посрещнаха го белезникава мъгла и хиляди врати, разположени хаотично. Над всяка от тях бе изписано числото на определена година.

След Леон вървяха Ким, с Кия в ръце, и Юлиан. Приятелите пристъпваха по пулсиращия в ритъма на времето под и търсеха вратата с числото „1700“. Отвсякъде се разнасяха най-различни звуци.

Четвърт час се придвижваха опипом през стелещата се наоколо мъгла, но не откриха вратата, която търсеха.

Най-накрая Леон спря, а погледът му се плъзна наоколо.

— Дали да не се върнем? — попита Юлиан.

— Не, досега винаги сме намирали правилната врата. Защо да не я намерим и този път?

— Защото тъпата врата изобщо не е тук! — ядосано отвърна Юлиан.

Леон тъкмо се канеше да му отговори, когато нещо изсвистя край тях, прелетя през синята мъгла и се заби в една врата на двайсетина крачки от тях.

— Какво беше това? — извика Ким, а гласът й леко потрепери.

Кия предупредително измяука.

— Ей сега ще видим — каза Леон и тръгна към вратата, която зееше широко отворена. Когато застана пред нея, видя числото, което блестеше отгоре.

— 1700! Нали ви казах! — провикна се Леон. После погледна онова, което се бе забило в касата на вратата, и ужасено се дръпна. Беше шурикен, едно от оръжията на нинджите!

— Трябва ли да го правим? — обърна се Леон към приятелите си.

В отговор Ким и Юлиан мълчаливо кимнаха, а Кия енергично измяука. Тримата се хванаха за ръце и се концентрираха върху Едо — само така Темпус щеше да ги отведе на правилното място. След това направиха една-единствена, но решителна крачка и пропаднаха в черното нищо.