Фабиан Ленк
Клетвата на самурая (17)

Самураи и нинджи

Японската държава възникнала през IV в. в резултат на обединението на племена, дошли на Японските острови от Азия още в праисторически времена. Пришълците изтласкали местните племена (айни) на север. За поддържането на реда в провинциите, за завоевателните походи срещу айните и за охраната на двореца императорът създал военни отряди от воини (буши), набирани от простолюдието. За командири били назначавани местни аристократи. Воините давали клетва за вярност и служели на командирите като на свои господари. Командните длъжности се наследявали. Така постепенно се формирали воински кланове (родове).

Думата „самурай“ означава „някой, който служи някому“. През X в. самураи наричали само воините, които служели на императора. По-късно всички воини, които служели на влиятелни господари, били наричани самураи.

Властта на императора (тенно) се предавала по наследство. Когато се случело императорът да умре, преди наследникът му да навърши пълнолетие, се назначавал регент, който да управлява, докато императорът навърши необходимата възраст.

През IX в. регентският пост за пръв път бил зает от човек извън императорското семейство. Императорът се оженил за дъщерята на Фудживара Йошифуса — глава на влиятелен аристократичен род. Тъй като по традиция децата били отглеждани в семейството на майката, Йошифуса станал регент на непълнолетния император, т.е. на своя внук. Неговият син — Фудживара Мотоцуне, станал регент на следващия император. Мотоцуне обаче запазил поста си регент и след като императорът навършил пълнолетие. Системата всеки император, независимо от възрастта си, да има постоянен регент, който реално управлява страната, се утвърдила, а родът Фудживара си присвоил правото да излъчва регенти и управлявал Япония близо 300 години.

С течение на времето обаче воинските родове ставали все по-силни, придобивали богатства и земя, както и все по-голяма самостоятелност. Те често воювали помежду си, водени от стремеж към влияние и контрол над императорския двор, а отслабената императорска власт не била в състояние да осигури стабилност в страната.

През 1180 г. се разразила гражданска война. Войските на рода Тайра били разбити от клана Минамото.

След победата си Минамото Йоритомо поискал императорът да го обяви за сейи тай шогун (велик пълководец) и сформирал военно правителство (бакуфо). Системата на управление, която въвел, се нарича шогунат. Императорът изпълнявал главно церемониална роля, а действителното управление се осъществявало от шогуна чрез назначени от него чиновници. Йоритомо въвел и закон за унаследяване на поста шогун — един самурай можел да стане шогун само ако е син на шогун. Шогуните Минамото управлявали до 1333 г., когато властта завзели шогуните Ашикага (1335–1573).

С преминаването на властта от аристокрацията към военното съсловие в Япония постепенно се установило господството на феодалната система. Обществото било разделено на съсловия: самураи, селяни, занаятчии, търговци.

Самураите били висшето съсловие, останалите били простолюдие. Във всяко съсловие, особено при самураите имало множество подразделения. Даймьо били най-едрите земевладелци и най-видните представители на самурайските кланове.

Даймьо се подчинявали само на шогуна. Притежавали земи, които включвали села, оризища, гори, управлявани от техните васали. Даймьо имали пълна власт над поданиците си и можели да се разпореждат дори и с живота им, както намерят за добре.

От втората половина на XV в. даймьо започнали да изместват управителите на провинциите, назначавани от шогуна, и все по-малко зачитали централната власт. Даймьо присвоявали частни и държавни земи, поддържали големи родови войски, строели си великолепни замъци. Съперничеството между тях се засилило. Япония била обхвана от кръвопролитни междуособици. В началото на XVI в. страната се разпаднала на няколко княжества, които водили опустошителни войни. Едва през втората половина на XVI в. Токугава Йеясу успял да възстанови единството на държавата.

След като разгромил своите съперници, през 1603 г. Йеясу заставил императора да го обяви за шогун и взел цялата власт в свои ръце. За столица на новия шогунат обявил Едо (днешно Токио). Токугава въвел строги правила и норми за военните феодални владетели и за останалите прослойки в обществото. Забранено било например преминаването от едно съсловие в друго, както и междусъсловните бракове.

За да прекрати междуособиците, Йеясу въвел система на заложничество (санкин ко-отай, т.е. „периодично присъствие“). Всеки даймьо — по това време те били около 275, бил длъжен известно време да пребивава на служба в Едо, след което за същото време се завръщал в своето владение, но член на семейството му оставал за заложник в Едо.

Шогуните упражнявали своята власт, опирайки се на самураите.

Самураите трябвало да следват определени нравствени правила, наречени бушидо, или „пътя на воина“. Бушидо изисквал преданост и всеотдайност към господаря, непрекъснато самоусъвършенстване и закаляване на волята и духа. От самурая се очаквало да води скромен начин на живот, да се бие смело, да презира смъртта и с радост да отдаде живота си на своя господар.

Повечето самураи произлизали от семейства на поколения воини. Те много се гордеели със своята семейна история.

Момчето, родено в семейство на самураи, получавало първия си меч в деня на раждането си. Това не бил истински меч, а символ на живота, който му предстоял да води. Бъдещите самураи започвали тренировки на тригодишна възраст с бащите си, като използвали дървени мечове. На около 13 години, момчето било изпращано при роднини или учители по бойни изкуства, получавало истински меч, доспехи и воинско име. Половината от името било името на бащата, а другата половина — неговото собствено. Обучението на самураите продължавало, докато навършат 20 години. После младежите тържествено били приемани в самурайската общност — избръсвали предната част на главата им, а спускащата се на тила коса връзвали на специален възел. Тържествено им връчвали двата меча — дългия катана и късия уакизаши.

От жените и дъщерите на самураите не се изисквало да участват в сражения, а да се грижат за дома. Жените самураи били рядкост. Но от самурайските жени се очаквало да са храбри и обучени да си служат с различни оръжия, за да могат в отсъствие на мъжете да защитят дома от врагове.

Когато не воювали, самураите изучавали литература и изкуство, пишели поезия, занимавали се с живопис. Воините, които владеели добре тези умения, били за пример.

Според бушидо самураите не можели да изпълняват секретни задачи. От XIV в. тази работа се вършела от нинджите. Те били тайни агенти на даймьо. Били обучени да подкопават силата на противника, като събират важна информация, да извършват убийства, саботажи, терористични нападения. Нинджите били толкова добри в изкуството да се прикриват и да изненадват врага, че някои хора дори вярвали, че те могат да стават невидими или да се превръщат в животни. Нинджуцу — изкуството на воина нинджа, вероятно води началото си от китайски воини, избягали в Япония, когато земите им били нападнати през 10 в. Като част от подготовката си бойците нинджи усвоявали умението да се прокрадват незабелязано и да работят под прикритие.

Обучението им се провеждало в пазени в тайна училища, скрити в труднодостъпни места. Смята се, че е имало между 25 и 100 такива училища в Япония. За разлика от самураите, нинджи можели да бъдат както мъже, така и жени.

Действието на книгата се развива по време на управлението на Цунайоши — петия шогун от династията Токугава. Тогава Едо вече бил най-големият град в света — с население около 800 000 души.

Исторически факт е, че Цунайоши издал указ, с който забранявал убиването на кучета, котки и стари коне под страх от смъртно наказание. Той заповядал да построят приюти за бездомни кучета и задължил всички, включително и даймьо, да се покланят на кучетата. Това му донесло прозвището „кучешкия шогун“. Мнозина влиятелни японци не одобрявали този указ и не гледали с добро око на него. След смъртта на шогуна указът веднага бил отменен.

Гостилничарят Моцаемон също има свой реален прототип. През 1700 г. в Едо живеел търговец и гостилничар на име Нарайя Моцаемон, който бил един от най-богатите хора в града. Това е всичко, което се знае за него, така че дъщеря му и жена му са плод на въображението на автора.

Останалите герои в книгата са създадени от автора, но биха могли да съществуват точно такива, каквито са описани. Със своето чувство за дълг и за чест самураите и днес са пример за подражание. Бушидо (пътят на воина) постепенно се превърнал в система за морално поведение в цялото японско общество. Японците се прекланят пред героите, които предпочитат смъртта пред това да загубят честта и достойнството си, преследвайки слава, власт и материално благополучие. Много филми, книги и паметници възхваляват смелостта и доблестта на самураите.