Карън Робърдс
Правосъдие (6)

Глава 6

Марк седна до нея, запали двигателя и колата се отлепи от тротоара. Като шампанско, освободено от затвора на бутилката, движението се разля по улицата, запълвайки всяко свободно пространство.

— Накъде беше тръгнала? — запита той.

— Към дома — отговори тя и той кимна. Миг по-късно джипът направи ляв завой, излезе на „D стрийт“, вляха се в непрекъснатия поток автомобили и се изгубиха от погледите на разгневените шофьори.

Джес гледаше Марк предпазливо. Той й хвърли поглед, но не каза нищо. Щеше да се справи много по-лесно със ситуацията, ако пулсът й не се ускоряваше при вида му.

Глупачка.

— Ако имаш да кажеш нещо, кажи го. — Ако в гласа й се долавяше враждебна нотка, е, той си го заслужаваше. Камъчето, обърнало колата в тяхната връзка — беше влязла в новия си офис преди около три месеца и беше заварила там новата си шефка, притисната в него — беше ярък и жив спомен, който не очакваше скоро да забрави. Макар че се опитваше.

Той стисна устни.

— Помниш ли разговора ни, който не се състоя толкова отдавна, в който обеща да не се набиваш в очите на когото и да било, да останеш скрита?

Трябваше да се досети, че става въпрос за това. Може би раменете й увиснаха малко повече от необходимото. Може би издаде лекото си разочарование. Може би се беше надявала, че се е появил в живота й за първи път от три месеца насам, за да я види. Да я помоли за прошка. Да я помоли да го приеме обратно.

Не че тя щеше да го направи. Може и да беше глупачка, но не бе чак толкова голяма глупачка. Той може и да бе привлекателен, както винаги, може би дълбоко в сърцето си тя таеше искрица обич за него, но разумът й знаеше, че между тях двамата нямаше да се получи. Красавец, чийто списък със завоевания беше дълъг като парада за Деня на благодарността, не беше мъжът за нея, както му беше обяснила, след като го беше заловила с новата си шефка. Беше му казала още, че приключват, и го беше помолила да стои далеч от нея. Което до този момент беше правил.

— Какво за него? — Добре де, все още изпитваше враждебност. И знаете ли какво? Чувстваше се добре, че враждебността й е насочена към Марк. Да, чувстваше се добре, макар че бе минало толкова време. Което означаваше, че може би му е малко по-ядосана, отколкото бе мислила.

— Изглежда, не се справяш добре с оставането в сянка. — Тя демонстрираше враждебност, но той говореше спокойно.

— Какво искаш да кажеш?

— Да започнем с това, че те даваха по новините в шест тази вечер. В цялата страна, предполагам, тъй като те гледах по CNN.

Джес мрачно си спомни телевизионните камери, насочени към екипа по защитата, докато всички те бяха застанали на стъпалата пред сградата на съда.

— Нямам контрол над това, което телевизията реши да излъчи.

— Но можеш да не правиш така, че да си част от новините.

— Ако говориш за конференцията с пресата след произнасянето на присъдата, стоях на заден фон. Никой не ме забеляза.

— Докато Пиърс Колинс не те дръпна до себе си и не те представи на пресата като адвоката, разпитал Тифани Хигс и предизвикал признанието, че не е била изнасилена.

Джес едва се сдържа да не се свие виновно на седалката.

— Нямаше как да го предотвратя.

— Вече те бяха давали по всички телевизии. Утре лицето ти ще бъде на първата страница на половината вестници. Ще ти се обаждат от разни списания и ще искат да им разкажеш подробности по делото. Ще те питат какво е да си постигнал успех адвокат от екипа на Пиърс. Може би „Нешънъл Инкуайърър“ или някой друг таблоид ще реши да напише уводна статия за теб. Колко време ще мине, как мислиш, преди някой да се досети коя е всъщност Джесика Дийн?

Сините му очи отново я стрелнаха с поглед. Настъпи най-кратката пауза на света. Тъй като очевидният отговор беше „немного“, Джес не каза нищо. И дори се опита да не издаде раздразнението си.

— Поставяш се в опасност, Джес. — Каза го много тихо.

— Просто си върша работата, Марк.

— В такъв случай, нещо в работата ти трябва да се промени. — Сега тонът му бе много сериозен.

Ето отново чувството му за превъзходство, убеждението, че знае какво е най-добре за нея. А то я изваждаше от равновесие.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— В случаи като този, мога.

Тя замръзна на мястото си. Присви очи.

— О, не, не можеш. Ти вече не си част от живота ми, не помниш ли? Казахме си сбогом.

Той като че ли изгуби търпение.

— Да, вече не съм част от живота ти. Но получих заповеди да се погрижа за безопасността ти. И ако продължаваш по същия начин, ще се озовеш в някоя безопасна къща толкова бързо, че ще ти се завие свят.

— Не можеш да направиш това.

Той се засмя.

— По-добре не го прави.

— В момента си мисля, че идеята е дяволски добра. Трябва да те свалим от сцената за известно време.

— Ти ли мислиш така, или онзи, дето дърпа конците ти, твоят шеф? — Ставаше дума за директора на Вътрешния отдел Чарли Хасбро, който бе поел отговорността за нейната безопасност, след като беше оцеляла след опита на подкупени агенти да я убият, и който бе измислил прикритието под името на Джесика Дийн, русата коса и всичко останало, след като тя беше отказала да напусне Вашингтон и дори твърдоглаво бе настояла да продължи да живее живота си и да приеме работата, предложена й от Елис Хейс. Не знаеше кого отказът й да зареже живота си и да се скрие беше подразнил повече — Хасбро или Марк. Или цялата тайна мрежа от свързани с правителството агенти, които като че ли прекарваха целия си живот да следят кой какво прави, с кого се забърква и да му попречат да говори за това.

— Аз.

Тя се усмихна самодоволно. Обикновено не го правеше, но точно в този момент отказът му да признае, че мнението й за него и Хасбро го дразни — а тя знаеше, че е така — предизвикваше у нея желание да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че Хасбро вече не дърпа конците ти?

— Искам да кажа само, че не съм чул това от него. Вероятно защото е във ваканция, а още никой от онези, които следяха процеса на Филипс, не е свързал адвокатката Джесика Дийн с Джесика Форд, единствената оцеляла след автомобилната катастрофа, в която загина бившата Първа дама. — Усмихна й се и макар че усмивката му не бе особено приятна, не можеше да се нарече и самодоволна. — Все още.

— Искаш да кажеш…?

— Сделката беше, че ще се смесиш с тълпата, ще държиш главата си наведена и няма да привличаш вниманието към себе си, ако не те включим в програма за защита на свидетели.

Да, ако към това се прибавеше и обещанието да държи устата си затворена завинаги, тези бяха условията, според които се бяха съгласили да я оставят да продължи стария си живот. Марк, както и другите, искаше да я изпратят някъде далеч, докато шокът и въпросите около смъртта на бившата Първа дама Анет Купър утихнат и всякакви съмнения, че смъртта й се дължи на автомобилна катастрофа, започнат да се разсейват, което вече започваше да става. Столицата — и в по-малка степен, нацията — тъкмо започваше да се възстановява от травмата, причинена от оставката на президента Дейвид Купър в светлината на сполетелите го трагедии, и онези, които знаеха — малка група агенти и правителствени служители, Джес и Марк и шепа други — се бяха споразумели истината никога да не излезе наяве.

С други думи, нямаше да се позволи държавният кораб да бъде клатен повече и лошо чакаше онзи, който се осмелеше да предизвика вълни.

— Наистина ли очакваш някой да свърже Джесика Дийн с Джесика Форд? Джесика Форд е стара новина.

— Не и сега, когато се появи по телевизията из цялата страна като адвокатката, принудила Тифани Хигс да признае, че лъже и че несправедливо е обвинила в изнасилване сина идиот на сенатор Филипс. По дяволите, не са минали дори четири месеца, откакто снимката ти беше показана по всички телевизии, вестници и списания на света, ако си направиш труда да си спомниш. Мисля, че някой може просто да си спомни за теб. — Сарказмът бе явно доловим.

— Тогава имах тъмна коса. И носех очила. — Всъщност все още носеше очила понякога. За разлика от контактните лещи, с каквито бе в момента, те служеха за бариера между нея и света, когато имаше нужда от такава. Слагаше ги и светът ставаше различен. И я виждаше по различен начин. Те й служеха като щит и невидима пелерина.

— О, да, голяма промяна. Това определено ще ги заблуди. Няма шанс някой да прозре през тази маскировка. — Спряха на червения светофар и той й хвърли поглед. После очите му се спряха на косата й и линиите на напрежение около устните му се отпуснаха малко. — О, между другото, бейби, като блондинка си гореща и секси.

Това бе толкова неочаквано, че тя смръщи вежди.

— Какво?

— Чу ме. Разбира се, беше гореща и като брюнетка. Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен?

Въпросът я прониза като пика в сърцето. После у нея закипя възмущение. Как се осмеляваше да й причини това? Първо разбиваше сърцето й, после се шегуваше? Когато й предложиха закрилата на програмата за защита на свидетели, точните му думи бяха: „Какво ще кажеш да дойда с теб и да го наречем меден месец?“ И въпреки че се страхуваше до смърт от брака, тя бе достатъчно лудо влюбена в него, че да се поколебае дали да не приеме предложението му. После го беше заварила в прегръдките на Мери Джейн Кейтс и беше признала неоспоримата истина — първото й впечатление за него беше правилно, той беше непоправим женкар.

Нямаше нужда от такъв мъж в живота си.

— Виж, ако това е всичко, което имаш да кажеш…

Изпълнена с гняв, тя протегна ръка към дръжката на вратата. Ако не успееше да хване такси, щеше да вземе метрото. Щеше да измине пеш петдесет пресечки, ако се наложеше, макар и с неудобните обувки, за които Кристин беше настояла. Или дори без обувки. Беше готова на всичко, само и само да е далеч от него.

— Ленард Кауан е мъртъв. — Рязката промяна на тона му я закова на място. Говореше с гласа на таен агент, авторитетно и рязко, без характерния за Тексас провлечен изговор. Погледна го, забеляза здраво стиснатите му устни, напрегнатия му поглед и гневът й отстъпи място на страха. Ръката се отпусна безжизнена до тялото. Облегна се назад, без да откъсва поглед от лицето му. Светофарът светна зелено и джипът потегли.

Марк може и да се шегуваше преди. Но беше напълно сериозен сега.

— Трябва ли да знам кой е този човек? — Не се сещаше дали името й е познато, но знаеше отговора, защото той се четеше по лицето на Марк. Мъртвият беше свързан по някакъв начин с ужасната тайна, която двамата споделяха.

Тайната, която, както тя се страхуваше, можеше да причини смъртта им някой ден.

— Кауан беше камериер на Дейвид Купър. Работеше за него, докато беше в кабинета. Работел е за него и преди, в Тексас. Аз — а вероятно и много други хора — предполагам, че е знаел всички тайни на президента. Вероятно е знаел за всички събития от живота на Купър. Ако ме разбираш правилно.

Разбираше го. Стомахът й се сви на топка.

— Как е умрял?

— Самоубийство. Застрелял се е в главата. Намерили са го малко след зазоряване тази сутрин, в колата му, паркирана в „Рок Крийк Парк“.

Студени тръпки полазиха по гърба на Джес, тя едва потисна желанието си да затвори очи.

— Предполагам, не ми казваш това, защото наистина е било самоубийство?

— Всичко е възможно, но не бих заложил живота си на тази възможност. Говори се, че имал проблеми с алкохола. Моето предположение е, че някой се е уморил да се тревожи дали той ще продължи да държи устата си затворена.

Точно както някой можеше един ден да се умори да се тревожи дали двамата с Марк ще държат устите си затворени. Цялата тревога, която бе успяла да избута някъде дълбоко в подсъзнанието си през последните няколко месеца, сега се върна и я завладя.

— О, мили боже.

— Да.

На Джес й прилоша. Напоследък, всеки път, когато страхът надигнеше грозната си глава, тя успяваше да го отблъсне, като си казваше, че опасността е останала в миналото, че животът продължава и че никой няма интерес да я нарани — нея или Марк.

Сега проумя, че това никога няма да свърши. Никога нямаше да успеят да избягат от ужасната тайна, никога нямаше да се скрият от знанието, че бившата Първа дама бе убита.

— Рано или късно ще убият и нас, нали? — Каза го много тихо, скръстила ръце на гърди и едва потискаща тръпките, които заплашваха да разтърсят цялото й тяло.

— Имам приятели на високи места. Техният отговор на този въпрос е отрицателен.

Джес издаде звук на скептицизъм.

— И ти им вярваш?

— Докато вярват, че няма да проговорим, няма да ни убият. Подозрителната смърт на единствената оцеляла при катастрофата, в която загина бившата Първа дама, ще повдигне много въпроси, а никой не желае това. Ако премахнат теб, ще трябва да премахнат и мен, защото няма да държа устата си затворена, и те го знаят. После, съществува и твоето семейство, за което вероятно подозират, че знае повече от необходимото. А и колегите ми, които не знаят всичко, но знаят нещичко. Достатъчно, за да ги накара да се чувстват неудобно. И, е, доста хора знаят малко повече, отколкото би трябвало за тяхната безопасност. Което означава, че говорим за елиминирането на доста хора, което винаги е рисковано. Докато вярват, че не представляваме заплаха за тях, ще ни оставят да живеем. Но положението трябва да остане такова, каквото е.

— Колко си сигурен в това?

Той изкриви леко устни.

— Колкото и за много други неща. Достатъчно.

— Страхотно.

— Което ни връща на малкия проблем с показването ти по CNN. Не беше умно от твоя страна.

— Знаеш ли какво? Нямам нужда да ми го казваш.

— Напротив. Затова ще го кажа още веднъж: трябва да стоиш в сянката, да останеш анонимна. Можеш да направиш поне това, щом не искаш да ни оставиш да те отведем оттук. Това ще бъде най-умното, което можеш да направиш. Трябва да се скриеш поне за известно време.

— Няма да бягам и да се крия. А и бездруго и двамата знаем, че няма място на земята, където да не биха могли да ме открият.

Не можеше да го оспори, защото знаеше, че е вярно. Когато й бяха предложили да напусне столицата, то беше най-вече за да я отдалечат от любопитните репортери. А не да я защитят от убийците или правителствените агенции, замесени в това.

Вместо да оспорва абсолютната истина, той каза:

— Да изясним: да останеш анонимна, означава да не се набиваш в очите на обществеността.

— Опитвам се. Случилото се в края на процеса беше съвсем неочаквано.

В отговор той само изсумтя и тя прие това като знак, че приема думите й. След миг той каза:

— Поздравления, между другото. Победата бе убедителна.

Тя го погледна с известно недоверие. До този момент той не показваше особен интерес към кариерата й. Всъщност в онези вече изгубени дни, когато горяха от страст и тя беше на ръба да отговори с „да“ на въпроса му дали ще се омъжи за него, той искаше тя да работи само на половин работен ден като адвокат и през останалото време да бъде негова съпруга.

— Благодаря.

— Бях готов да се обзаложа, че ще бъде обявен за виновен.

Джес едва не каза: „И аз“. Но бързо размисли. По-добре беше да запази мнението си за случилото се за себе си. Поне докато не намереше време да го осмисли. Марк отново спря на червен светофар и тя откъсна поглед от него, за да се огледа. Вече се бе стъмнило, звездите започваха да се появяват на пурпурното небе и само тънка оранжева линия на хоризонта бележеше залязването на слънцето. Дърветата бяха високи и разлистени и караха и бездруго малките дворове да изглеждат още по-малки. Хората по улиците бяха най-обикновени, предимно семейни двойки и тийнейджъри. Уличните лампи осветяваха площад „Вашингтон“ и оставяха почти всичко друго в сянка. Пое си дълбоко дъх, изпитала облекчение и в същото време едва ли не съжалила, че си е почти у дома.

— Искаш ли кафе, или нещо друго? — запита Марк, когато светлината на светофара се смени и той потегли. Знаеше къде живее тя, както и че са почти пристигнали. Зад ъгъла имаше кафе-бар, в който преди се отбиваха понякога за по чашка кафе и да хапнат. Някога, когато бяха заедно. Дори само споменът предизвикваше болка, а болката извикваше гнева й.

— С теб? Не.

Той й хвърли бърз поглед.

— Чувала ли си някога за прошка?

Тя се засмя.

— Джес…

— Просто ме отведи у дома, моля те.

Той стисна здраво челюст, но не отговори нищо, което я устройваше напълно. Отново извърна поглед. Да бъде толкова близо до него, да разговарят, да го вижда — всичко това извикваше болка у нея. А това едновременно я ужасяваше и ядосваше. Вече трябваше да е преодоляла болката от раздялата. Само дето…

„Не бъди идиотка. Признай, че е било само мимолетен флирт, и продължи напред.“

Пое си дълбоко дъх, втренчила поглед през прозореца. Апартаментът й се намираше във Фоги Ботъм, близо до колежа, който бе посещавала. Разбира се, като студентка по право никога не би могла да си позволи просторното жилище с две спални, което сега делеше със сестра си Грейс, но се чувстваше добре в познатия й квартал. Познаваше всеки сантиметър от него — от университета до центъра „Кенеди“ и кафе-бара зад ъгъла, където закуската беше три долара, а супата бе толкова вкусна, че бе готова да умре за нея. Когато се спуснеше мракът, както сега, не беше трудно да си представиш, че цветните градски къщи от XIX в. от двете страни на улицата все още приютяват първите си обитатели — бедните ирландци, немци и афроамериканци, които някога работели в съседните фабрики. Всъщност, когато сгъстяващите се сенки скриеха съвременните детайли, сякаш времето спираше. Мъглата, вдигаща се от река Потомак, започваше да пълзи на запад с падането на нощта и лесно можеше да се сбърка с дим от комините на фабриките, същия, който някога покривал всичко наоколо.

Джес, с лека горчива усмивка на устни, тъкмо оглеждаше групата деца, облечени в къси панталони за велосипед, къси поли и торбести дънки, втурнали се към метро магазина, когато погледът й бе привлечен от фигура, изпълзяла от сенките.

Стройна млада жена, чиято дълга права руса коса се спускаше до средата на гърба й, облечена в лятна рокля с развяващи се поли с дължина до над коляното, изкачваше пъргаво стъпалата, които водеха към магазина. Беше навела глава, а косата и полите й се развяваха зад нея. Като стигна върха, спря и се огледа, а после тръгна към сергията за вестници. От сенките на колоните пред магазина се появи мъж и тръгна след нея. Само след секунда я настигна и я сграбчи за ръката. Тя подскочи и обърна глава към него, после се опита да се отскубне. Той поклати глава, тя престана да се съпротивлява и застина, втренчила поглед в него. Имаше нещо в стойката на тялото й и в мъжа — беше висок, с красиво телосложение, тъмна коса и тъмен костюм — което предизвика тревога у Джес.

Особено защото беше почти сигурна, че младата жена е Тифани Хигс.

Тифани се отдалечаваше заедно с мъжа. Ръката му все още я стискаше над лакътя. Фигурата на младата жена издаваше страх.

„Нещо не е наред…“

— Спри! — Каза го така настоятелно, че Марк натисна рязко спирачките. Колата спря, Джес отвори вратата и слезе.