Карън Робърдс
Правосъдие (11)

Глава 11

— Искаш ли? — Луси предложи парче шоколадова поничка на Джейдън, която поклати глава. Минаваше полунощ и зората на новия ден приближаваше. Използваха клиентската карта на мис Хауърд, която й осигуряваше безплатно кафе и поничка на ден. Използваха я, откакто бяха научили за нея през втория ден на бягството си, когато бяха отишли в „Куик Стоп“ в Анакостия и им бяха обяснили от какви привилегии могат да се ползват. Луси не знаеше за колко време важат привилегиите, но в момента те им спасяваха живота. Бяха отишли в Анакостия, защото някога Луси имаше приятелка там и се надяваше, че ще могат да преспят у тях. Но когато стигнаха там, приятелката й беше отдавна заминала, а мястото се продаваше според табелата отвън. Въртяха се наоколо, спяха на пода. Големият план беше да тръгнат към Калифорния, където Луси винаги бе мечтала да живее, но имаше един-два проблема. Единият беше, че два автобусни билета до Лос Анджелис струваха стотици долари повече от онова, което имаха, а вторият — че нямаха лични карти. Луси беше изрязала няколко купона за храна от вестниците — от онези, които помагат на бездомните да се нахранят — и се беше опитала да ги продаде всеки за четвърт долар. Джейдън се опита да намери работа в най-близкия „Макдоналдс“, но направи грешката да каже на любопитния управител, че причината да няма постоянен адрес и телефонен номер, както и лична карта, е видяното от нея убийство, което я е принудило да се крие. Управителят извика ченгетата и Джейдън едва успя да се измъкне, преди те да са дошли. В резултат на това Луси и Джейдън бяха напуснали Анакостия и Луси беше накарала Джейдън да се закълне, че няма да разговаря с никого за онова, което бяха видели.

— Тези понички ми дойдоха до гуша. — Джейдън отпи от кафето и двете излязоха през тежката стъклена врата. Бяха разтревожени и нямаха какво да ядат. Така, както вървяха нещата, кафето можеше да се окаже най-обилното им хранене за деня. Луси беше сложила в него много сметана и захар, защото бяха безплатни, а Джейдън имаше нужда от калориите. Единственото, добро което можеше да се каже за липсата на апетит на Джейдън беше, че така щеше да им е по-лесно с бюджета. Парите им бяха почти свършили, намаляващи бързо поради това, че живееха на улицата през последните три седмици. Луси не знаеше какво ще правят, когато свършат съвсем. Не можеше да става и въпрос да кандидатстват за работа, а не можеха да спечелят кой знае колко от продажбата на купони за храна. Щяха да измислят нещо. Може би да продадат кръв. Болниците плащаха добре, нали? Или може би…

— Вчера дори не изяде хамбургера си. — В „Бургер Кинг“ имаше специално предложение: два хамбургера за долар, и Луси беше отстъпила пред глада. Джейдън бе отхапала само една хапка от своя и Луси беше изяла и двата. Тъжното беше, че в полунощ, когато бе помолила Джейдън да вземат всекидневните поничка и кафе, отново умираше от глад.

— Не обичам хамбургери. — Раменете на Джейдън висяха отпуснато, тя се оглеждаше нервно. Луси знаеше как се чувства.

Светлините, обграждащи „Куик Стоп“, изнервяха и двете. Бялата светлина беше ярка и разкриваше прекалено много. По кожата на Луси пълзяха студени тръпки. Мисълта, че убиецът на мис Хауърд се разхожда наоколо, беше ужасяваща. Можеше да бъде всеки един от тълпата. Бяха го видели и вероятно най-добрият начин да запазят живота си беше да го предадат на полицията. Но не виждаха как ще установят самоличността му, а ченгетата бяха лоша новина за тях. И вероятно нямаше да успеят да го издадат. Така им оставаше само алтернативата да се крият, докато съберат достатъчно пари да напуснат града.

— Искаш ли кафе? — запита Джейдън.

— Не.

Почти опрели рамене, двете прекосиха бързо паркинга и се скриха в относителната безопасност на мрака, който предлагаше отсрещната сграда. Бяха избягали толкова далеч, колкото им позволяваха парите, и сега бяха в „Колидж Парк“, Мериленд. Живееха в покрайнините на университетското градче. Луси беше сигурна, че ще ги открият по-трудно там, където има и други тийнейджъри, много от които не изглеждаха по-възрастни от тях. А така може би щяха да успеят да купят две фалшиви лични карти и да си намерят работа. Проблемът беше, че беше август и есенният семестър още не беше започнал. Нямаше студенти, с които да се смесят. А и хората, които продаваха фалшиви лични карти, все още не се навъртаха наоколо.

— Ченге. — Джейдън сграбчи Луси за ръката, докато патрулната кола прекосяваше паркинга. Кафето се разля по паважа, почти до краката им. Джейдън отскочи назад, но не изтърва чашката. И двете бяха много нервни, но на Джейдън й личеше повече. Луси държеше чувствата си заключени в себе си.

— Спокойно. — Въпреки че се опитваше да успокои Джейдън, Луси също бе нервна и пулсът й препускаше. Стомахът й бе свит на топка. Като се опитваше да не бие на очи, тя проследи с поглед патрулната кола. Светлината се отразяваше от предното стъкло и тя не можеше да види шофьора зад кормилото. Колата спря пред вратата, от която те току-що бяха излезли. Беше мъж, само това можеше да каже. Беше сам — не бяха ли винаги по двойки? — и като че ли гледаше към тях. Стоя дълго така и направи Луси още по-нервна. Да не би да ги оглеждаше? После той закрачи и тя реши, че гледа в посоката на мъжа, застанал до колонката на бензиностанцията. Знаеше само едно — че вече не гледа към тях.

Изпитала облекчение, Луси измърмори:

— Не се интересува от нас. Тук е само заради поничките.

Джейдън се изкикоти — пронизителен и нервен смях. Луси се радваше, че е накарала приятелката си да се смее. Така атмосферата ставаше по-лека, макар и само за момента. Усещайки ясно присъствието на ченгето зад тях, момичетата продължиха да вървят, като се оглеждаха и на двете страни, защото пресичаха оживеното шосе с четири платна. Раменете на Луси бяха стегнати. Макар да беше гладна, беше забравила за поничката в ръката си. Въпреки че се показваше смела пред Джейдън, вътрешно трепереше. Очакваше всеки момент да чуе полицейската сирена и ченгето да й извика да спре. Трябваше само да поиска да види личните им карти и с тях бе свършено. След като откриеше, че нямат такива, щеше да им нареди да влязат в колата, а понеже нямаше да му дадат и домашен адрес, щеше да ги заведе в участъка. Щом веднъж се озовяха там, скоро щяха да разберат, че са избягали от изправителен лагер. Знаеше как работи системата — търсеха ги. Трябваше само веднъж да се обърне късметът им и щяха да ги върнат.

За щастие, не бяха чак от такова значение. Нямаше да издадат бюлетин за тях. Щяха да ги открият само ако ги заловяха за нещо друго или някое ченге станеше подозрително и решеше да ги провери.

— Може би просто трябва да им кажем. — Джейдън й хвърли поглед. Кос поглед, който имаше за цел да провери реакцията й.

— Вече се обадихме на 911. — Да, бяха го направили. Бяха се обадили от труден за проследяване уличен телефон веднага щом се бяха отдалечили достатъчно от апартамента на мис Хауърд. Диспечерът бе приел информацията и бе обещал да изпрати кола. Луси, която се беше обадила, беше затворила, когато жената ги бе попитала за имената им. Не знаеха какво ще стане, когато изпратят колата. Джейдън искаше да заобиколят апартамента на мис Хауърд и да наблюдават действията на полицията, но Луси твърдо бе настояла, че не могат да се върнат там. Беше гледала достатъчно телевизия, за да знае, че повечето хора биват залавяни по един и същи начин — като се върнат на местопрестъплението. — И нали си спомняш как премина интервюто за „Макдоналдс“.

— Да, но мислех, знаеш ли, че можем да се предадем.

Спряха по средата на шосето, за да преминат колите по другото платно. Шумът от бързо преминаващите автомобили бе силен и Луси трябваше леко да повиши глас.

— Избягахме от изправителния дом. Откраднахме пари. Влязохме в апартамента на мис Хауърд. Откраднахме някои неща и от нея. — Ако в гласа й се усещаше нотка на нетърпение, то бе, защото бе казвала всичко това и преди. — Ако кажем на ченгетата какво сме видели, как мислиш, какво ще стане с нас? Ще ни заключат отново, ето какво. И вероятно няма да излезем, преди да навършим осемнайсет. Ако имаме късмет. Ако нямаме, може би дори ще кажат, че сме го извършили ние. Защото влязохме в къщата й. Откъде да знаят, че не сме я убили?

— Знам, знам — каза примирено Джейдън. — Но какво ще стане, ако убиецът ни открие? Сънувам кошмари, в които той ни преследва.

Преследваше ги. Луси го знаеше, усещаше го физически, сякаш я гледаха невидими очи, чийто втренчен поглед все пак усещаше. Само като си помислеше за това, и сърцето й започваше бясно да препуска. Непрекъснато се страхуваше и хвърляше погледи през рамо. Стомахът й бе свит на топка. Убиецът на мис Хауърд нямаше да забрави за тях. Но не виждаше как би могъл да ги открие. Вече дори не бяха във Вашингтон. Беше ги видял, да. Но трябва да бе почти невъзможно да намери две момичета в район, където има толкова много.

Не сподели нищо от това с Джейдън. Джейдън бе вече на края на силите си.

— Няма да ни намери. — Каза го с повече убеденост, отколкото чувстваше. Но наистина бе сигурна. Надяваше се. — Трябва само да не се показваме на обществени места повече от необходимото.

— Колко ще продължи това?

Движението най-после намаля и те притичаха на другата страна. Луси говореше, докато тичаха.

— Не знам. Още малко. Ще се справим, ОК? Ще ни е по-лесно, когато се сдобием с лични карти. Ние…

Точно като стигнаха тротоара, зад тях зави сирена. Изненадана, Луси хвърли бърз страхлив поглед през рамо. Полицейската кола потегляше от паркинга пред магазина със светеща синя лампа и виеща сирена. Беше се насочила към тях, но не можеше да е заради тях, нали?

Джейдън изтърва чашката с кафе. Тя падна на тротоара. Горещата течност опръска краката на Луси. Тя отскочи назад, но не изпусна полицейската кола от поглед. Не можеше да е сигурна, защото светлините се отразяваха от предното стъкло и изкривяваха образите, но предполагаше, че ченгето гледа право в тях. Преглътна мъчително, сърцето й блъскаше в гърдите, но се застави да обърне глава.

— Не бягай — заповяда на Джейдън през стиснати зъби и я хвана за лакътя. Двете тръгнаха отново. Имаха възможно най-невинен вид. — Това е най-лошото, което може да ни се случи.

Наблюдаваше колата с крайчеца на окото си. Тя зави и навлезе в платното, което беше най-близо до тротоара, по който вървяха.

Може би все пак идваше за тях. Само при тази мисъл сърцето на Луси заби бясно. Усети как я облива студена пот.

Светлината от паркинга падна върху шофьора. Беше едър, с гъста тъмна коса…

Осъзна, че Джейдън също гледа през рамо.

— Как да сме сигурни, че не е той? — Гласът на Джейдън бе станал дрезгав от страх.

После Джейдън побягна, като издърпа ръката си от нейната. Бягаше към тъмната пролука между сградите, откъдето и бяха дошли на път за магазина. Зад пролуката беше лабиринтът на комплекса с апартаменти, после имаше друга улица, а университетското градче с евтината стая, в която живееха, беше съвсем наблизо.

След като хвърли още един поглед на полицейската кола, която се канеше да спре до нея, Луси направи единственото, което й оставаше.

Изтърва поничката, защото пръстите й изведнъж бяха станали безчувствени, и побягна.